Тери Пратчет
Масклин (8)

6.

III. И рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Да бъдат Табели, тъй че Всички вътре да тачат Реда в Магазина.

IV. На Движещите се Стълби табелата да бъде: Задължително да се вдигат Кучетата и Инвалидните Колички.

V. И голям гняв обзе Арнолд Брос (създаден в 1905), тъй като мнозина не вдигаха ни кучета, ни инвалидни колички.

VI. На асансьорите Табелата да Бъде: Асансьорът Вози Десет Души.

VII. И голям гняв обзе Арнолд Брос (създаден в 1905), защото честичко Асансьорите возеха едва двама-трима.

VIII. И рече Арнолд Брос (създаден в 1905): Воистина Човеците са Глупави, и прости думи не разбират.

Из „Книга на номите“

Разпоредби, стихове III–VIII

Направиха дълга разходка през трескаво работещия подподов свят.

Откриха, че Канцелариите могат да ходят, където си искат. Другите отдели не се страхуваха от тях, защото Канцелариите всъщност не бяха истински отдел. Например, нямаше жени и деца.

— Та значи, хората се присъединяват към вас? — попита Масклин.

— Избират ни — поправи го Гърдър. — По няколко интелигентни момчета от всеки отдел, всяка година. Но станеш ли Канцеларии, трябва да забравиш за отдела си и да служиш на целия Магазин.

— А защо тогава жените не могат да бъдат Канцеларии? — попита Грима.

— Добре известен факт е, че жените не могат да четат — обясни Гърдър. — Разбира се, вината не е тяхна. Очевидно мозъците им прегряват. От напрежението, нали разбираш. Просто си е така.

— Да бе, представете си — рече Грима.

Масклин я погледна косо. Беше я чувал да използва тоя сладък и невинен гласец и преди. Означаваше, че доста скоро ще стане беля.

С беля или без — Гърдър оказваше върху хората смайващо въздействие. Когато минаваше, му правеха път и леко се покланяха, а по един-двама от тях вдигаха малките си деца и им го сочеха. Дори и стражите по граничните кръстовища с уважение докосваха шлемовете си.

Отвсякъде ги обгръщаше шумотевицата на движещия се във времето магазин. Хиляди номи — помисли си Масклин. — Дори не съм предполагал, че съществуват толкова големи числа. Цял свят, създаден от номи.

Той си спомни как ловуваше сам, как тичаше из дълбоките канавки в широкото поле край магистралата. Наоколо нямаше нищо — само пръст и кремъци; и те се простираха, докъдето ти видят очите. Небето беше купа, обърната надолу, а той беше по средата.

А сега се чувстваше тъй, сякаш, ако се обърне изведнъж, неминуемо ще събори някого. Почуди се какво ли ще е, ако бе живял винаги тук, без да познава нищо друго. Ни студ, ни влага, ни страх.

Като нищо започваш да си мислиш, че не е възможно да има и други неща на тоя свят.

Смътно осъзнаваше, че са изкачили някакъв склон и са навлезли в ново пространство вътре в голямата празнина в самия Магазин. Беше нощ — Затворено — но в небето сияеха ярки светлини. Само дето не се бе научил да му вика таван.

— Тук е отдел „Галантерия“ — обади се Гърдър. — А сега, виждате ли табелата, която виси там?

Масклин се вгледа в мъгливата далечина и кимна. Виждаше я. Огромни червени букви на бяло платно.

— Трябва да пише „Коледен панаир“ — поясни Канцеларият. — Този трябва да е сезонът, той идва след „Летни лудории“ и преди „Пролетна мода“. Но вместо това там пише — Гърдър присви очи, и устните му няколко мига се движеха беззвучно: — „Последни намаления“. Чудим се какво ли значи това.

— Просто мисъл — обади се саркастично Грима. — Някаква си идейка, нали разбираш. Предполагам, че от големите идеи главата ми може да експлодира. Та, не значи ли това, че всичко го намаляват като за последно?

— О, може да значи всичко, което е просто като това. Тези табели трябва да се тълкуват — рече Гърдър. — Веднъж на една пишеше „Разпродажба на втора ръка“, пък не видяхме да продават ни ръце, ни ръкавици.

— Какво пише на останалите? — запита Масклин. „Всичко, намалено за последно“ беше твърде ужасна мисъл.

— Вече никой не им вярва на тия табели. Преди години за тях е имало войни. А те всъщност са просто глупав предразсъдък. Искам да кажа, че едва ли съществува чудовище на име Рязко Смъкнати Цени, което се разхожда нощем из Магазина и търси лоши хора. С него просто се плашат непослушните деца. — Гърдър прехапа устни.

— Има и друго странно нещо — добави той. — Виждаш ли ония работи до стената? Викат им рафтове. Понякога човеците вземат неща от тях, понякога слагат по тях. Но напоследък… Ами, само вземат.

Някои от рафтовете бяха празни.

Масклин не беше много запознат с тънкостите в поведението на човеците. Човеците си бяха човеци, както например кравите са си крави. Очевидно имаше нещо, което, да ги отличава един от друг, но той никога не бе забелязал какво е. Ако имаше някакъв смисъл в онова, което правеха, то той не можеше да го схване.

— „Всичко си върви“ — каза той.

— Да, но не точно върви — каза Гърдър. — Наникъде не върви. Нали не мислиш, че става въпрос за вървене? Сигурен съм, че Арнолд Брос (създаден в 1905) не би позволил всичко да се разхожда, където му падне. Нали?

— Преди да дойда от Навънка, никога не бях чувал за Арнолд Брос.

— А, да — каза Гърдър с мек тон. — Навънка, нали разказа. Било… много интересно. И хубаво.

Грима хвана Масклин за ръка и нежно я стисна.

— И тук е хубаво — каза тя. Изглеждаше изненадана.

— Ами да — храбро продължи тя. — Да знаеш, и другите мислят така. Топло е, храната е чудесна, нищо че имат толкова смахнати идеи относно мозъците на жените. — Тя отново се обърна към Гърдър: — Защо не попиташ Арнолд Брос (създаден в 1905) какво става?

— О, не мисля, че трябва да го правим! — бързо изрече Гърдър.

— Защо не? Щом той отговаря, значи е разумно да се пита — каза Масклин. — Ти някога виждал ли си Арнолд Брос(създаден в 1905)?

— Абатът го е виждал веднъж. Като млад се изкачил чак в Счетоводния отдел. Обаче не говори за това.

На връщане Масклин размишлява усилено. Едно време, у дома, нямаше такива неща като религия и политика. Светът беше просто твърде голям, че да се тревожиш за подобни работи. Но се съмняваше сериозно в Арнолд Брос (създаден в 1905). В края на краищата, ако е построил Магазина за номите, защо не го е направил с подходящ размер? Но, помисли си той, сигурно моментът не е подходящ да се задават такива въпроси.

Ако се замислиш достатъчно сериозно — винаги бе смятал той, — всичко можеш да разбереш. Например, вятъра. Винаги го бе озадачавал, до момента, в който осъзна, че го причиняват дърветата, като размахват клони.

Откриха останалите от групата край покоите на абата. Бяха им донесли храна. Баба Моркий обясняваше на двама шашнати Канцеларии, че ананасите хич не могат да се мерят с ония, които можеш да си наловиш там, където живеела.

Торит погледна иззад краишник хляб.

— Всички вас търсим — обади се той. — Оня тип, абатът, иска да ви види. Тоя хляб е мек. Не се налага да го сечеш, като хляба в къ…

— Я много да не знаеш! — сряза го баба, която изведнъж се бе изпълнила с привързаност към старата дупка.

— Ама то е истина — измънка Торит. — Никога не сме имали такива неща. Искам да кажа, всякакви там наденици и големи мръвки, дето не се налага да ги убиваш, и няма защо да се ровичкаш в мръсни кофи за боклук…

Той видя как са го зяпнали останалите и замънка сконфузено.

— Млък бе, изкуфял дъртак! — тросна се баба.

— Да де, и лисици нямаше, нали тъй? — каза Торит. — И госпожа Куум, и стария ми приятел Мърт, те въобще не…

Смъртоносният й поглед най-накрая подейства. Лицето му пребледня.

— Просто не беше само слънце и цветя — прошепна той, клатейки глава. — Не беше само слънце и цветя, това се опитвам да кажа.

— Какво иска да каже? — бодро попита Гърдър.

— Нищо, нищо — отряза го баба Моркий.

— Оо! — обърна се Гърдър към Масклин. — Ясно ми е какво е лисица — каза той. — Нали знаеш, че чета Човешки книги. Много добре се справям. Четох една, казваше се… — Той се поколеба. — Май че беше „Нашите пухкави приятели“. Красив и сръчен ловец, червената лисица се храни с леш, плодове и дребни гризачи. Тя… извинявайте, нещо не е наред ли?

— Може да се каже — каза Масклин. — А сега, мисля, че абатът иска да ни види, нали?

 

 

Старецът седеше неподвижно, взрян в нищото. Нещото беше в скута му.

— Сър? — обади се след малко Гърдър.

— Хм?

— Искали сте да ни видите, сър?

— Аа — каза със слаб глас абатът. — Младият Гърдър, нали?

— Да, сър!

— Добре.

Последва тишина. Гърдър вежливо се изкашля.

— Искали сте да ни видите, сър? — повтори той.

— Аха — внимателно кимна абатът. — О, да. Ей, ти там. Младежът с копието.

— Аз ли? — каза Масклин.

— Да. Ти говорил ли си с това… това нещо?

— С Нещото ли? Ами, да речем, че да. Обаче то приказва много смешно. Мъчно му се разбира.

— То ми говори. Разказа ми, че е направено от номи, много, много отдавна. Ядяло ток. Разправя, че чува електрическите неща. Каза — той изгледа Нещото в скута си, — че чуло как Арнолд Брос (създаден в 1905) си е правил планове да разруши Магазина. То май не е добре, приказва за звезди, разправя, че сме долетели от някаква звезда. Но… странни неща се говорят. Чудя се дали това не е пратеник на Ръководството, дошъл да ни предупреди? Или е капан, поставен от Рязко Смъкнати Цени? Тъй че — той тупна Нещото със сбръчканата си ръка, — трябва да питаме Арнолд Брос (създаден в 3905). Ще научим истината от него.

— Но, сър! — избухна Гърдър. — Вие сте твърде… Искам да кажа, за вас не е добре пак да се изкачвате чак до Върха, това е ужасно, опасно пътуване!

— Така си е, момче. И затова ти ще идеш вместо мен. Можеш да четеш на човешки, а безстрашният ти приятел с копието може да дойде с теб.

Гърдър падна на колене от изумление.

— Сър? Чак горе? Но аз не съм достоен… — Гласът му секна.

Абатът кимна.

— Никой от нас не е — каза той. — Всички ние сме плът от плътта на Магазина. Всичко си върви. Тръгвай сега, и нека Изобилен Пазарлък е с теб.

— Кой е Изобилен Пазарлък? — попита Масклин, щом излязоха.

— Жена е, слуга на Магазина — отвърна Гърдър, който все още трепереше. — Тя е враг на ужасяващия Рязко Смъкнати Цени, който скита из коридорите през нощта с ужасния си сияещ фенер и дебне лошите номи!

— Ами тогава е хубаво, че не вярваш в него — каза Масклин.

— Разбира се, че не вярвам — съгласи се Гърдър.

— Ама зъбите ти тракат.

— Така е, защото зъбите ми вярват в него. Коленете ми — и те. И стомахът ми. Само главата ми не вярва. А пък тялото ми е сбирщина от суеверни страхливци. Извинявай, ще отида да си стегна багажа. Много е важно да тръгнем веднага.

— Защо?

— Защото ако почакаме още малко, няма да мога да тръгна от страх.

 

 

Абатът отново седна в креслото си.

— Разкажи ми пак — каза той, — за това как сме дошли тук. Спомена нещо за Галантерия. Обръснати ли беше…

— Откъснати — каза Нещото.

— А, да. От нещо, дето отлетяло.

— Галактически изследователски кораб — каза Нещото.

— Ама се счупил, нали така каза.

— Имаше грешка в един от моторите тип „Стигат навсякъде“. Това значеше, че не можем да се върнем на главния кораб. Как е възможно това да бъде забравено? В началото успявахме да общуваме с човеците, но различната скорост на обмяната и на чувството за време най-накрая направиха това невъзможно. Отначало се надявахме, че можем да предадем на хората достатъчно знания, за да ни построят нов кораб, но те бяха твърде бавни. Накрая се наложи да ги учим на най-основните умения, например металургия, с надеждата, че може да спрат да се бият помежду си за достатъчно дълго време, та да се заинтересуват от космически полети.

— Метал Юркия. — Абатът въртеше думата из устата си. — Метал Юркия. Ще рече, ако нещо току те юрка, да използваш метали. Човешка му работа. А какво беше онова другото, дето ми каза, че сте ги научили на него? Дето почва със С.

Нещото явно се колебаеше, но нали тъкмо сега се учеше да говори с номите.

— Селскостопански култури?

— А така. Селски тупански култури. Много важно, така ли?

— Това е Основата на цивилизацията.

— Това какво значи?

— Значи „да“.

Абатът седна пак, а Нещото продължи да говори. Порой от странни думи засипваше абата — планети, електроника и разни такива. Не знаеше какво значат, но звучаха като верни. Номите бяха учили човеците. Номите са дошли отдалеч. Очевидно от далечна звезда.

Абатът съвсем не намираше всичко това за удивително. Напоследък не се разхождаше много, но на младини беше виждал звезди. Всяка година, като дойдеше Коледният панаир, в повечето отдели се появяваха звезди. Големи, лъскави, с разни остри работи по тях, и с много лампички. Винаги много го впечатляваха. Звучеше си съвсем на място някога да са принадлежали на номите. Разбира се, невинаги ги имаше, тъй че, предполага се, явно някъде има голям склад, където ги държат.

Нещото май беше съгласно с това. Голямата стая се наричаше Галактика. Беше някъде над Счетоводния отдел.

Пък и тези „светлинни години“. Абатът бе видял как минават близо петнайсет години, и всички те май бяха доста мрачни — все проблеми, тежки отговорности, не можеш се отърва. Светлинните сигурно ще да са били по-хубави.

И така, той се усмихваше, и кимаше, и слушаше, и накрая заспа — а Нещото говореше, говореше, говореше…