Тери Пратчет
Масклин (5)

3.

I. Защото, не го знаеха, ала бяха донесли със себе си Нещото, и то се събуди от наличното Електричество, и само то знаеше историята им.

II. Защото паметта на Номите е от Плът и Кръв, а паметта на Нещото е от Силиций, а той е Камък и не погива, а паметта на Номите се разпилява като прах по вятъра.

III. И дадоха му те Инструкции, ала не го знаеха.

IV. То е, рекоха те, кутийка със Смешен Глас.

V. Но Нещото Прие Задачата да пази всички Номи в безопасност и Заработи по нея.

VI. И Заработи Нещото и по задачата да отведе Всички номи у дома.

VII. Най-после у дома, след дълъг-дълъг път.

Из „Книга на номите“

Мецанин, стихове I–VII

Лесно е да се загубиш под пода. Въобще не е необходимо да се напрягаш. Мястото представляваше лабиринт от стени и кабели, а по пътеките се носеха вълма прах. Всъщност, както каза Торит, не се бяха точно загубили, а по-скоро се бяха объркали: навсякъде имаше пътечки, между всички тия бичмета и стени, но никъде не пишеше накъде водят. Понякога някой и друг ном профучаваше край тях, тръгнал по свои работи, без въобще да им обърне внимание.

Подремнаха в една ниша между две дебели дървени прегради и когато се събудиха, светлините бяха слаби както винаги. В Магазина явно нямаше ни ден, ни нощ. Обаче май беше по-шумно. Отдалеч се дочуваше глух тътнеж, който проникваше навсякъде.

По Нещото сияеха още няколко светлинки и му беше пораснало по-малко Нещо с формата на чашка, което бавно се въртеше.

— Ще ходим ли пак в Хранителните Стоки? — попита Торит с надежда.

— Мисля, че за това трябва да си от някой отдел — рече Масклин. — Но не може само там да има храна, нали така?

— Като пристигнахме, не беше толкоз шумно — рече бабата. — Ама че дандания.

Масклин се огледа. Между гредите имаше процеп, и в него проблясваше далечна ярка светлина. Той се наведе и залепи око о пукнатината.

— О! — възкликна тихичко.

— Какво? — притича Грима.

— Човеци. Повече човеци, отколкото някога си виждала.

Пукнатината беше там, където таванът срещаше стената. Стаята беше голяма почти колкото гнездото на камионите и наистина беше пълна с човеци. Магазинът беше отворил.

Номите винаги са знаели, че човеците живеят много бавно. Веднъж-дваж Масклин почти се бе сблъсквал с човеци по време на лов, и знаеше, че още преди някое от грамадните им глупави лица да извърне очи към него, той вече ще е скочил от пътя и ще се крие зад някоя туфа или нещо такова.

Пространството отдолу беше претъпкано с тях. Те си вървяха, както си вървят — с големи, бавни, тежко трополящи крачки, и си бумтяха нещо с неясните си, дълбоки гласове.

Известно време номите ги гледаха като омагьосани.

— Какви са тия работи, дето ги държат? — попита Грима. — Приличат малко на Нещото.

— Не знам — отвърна Масклин.

— Виж, те ги вземат, подават нещо на другия човек, а после слагат тия работи в чанта и си отиват. Изглежда тъй, все едно че го правят с някаква цел.

— Не, то е същото както при мравките — авторитетно рече Торит. — Те изглеждат умни, да ви кажа, ама като се взреш в тях по-отблизо, никакъв ум нямат.

— Ама строят разни неща… — неубедително вметна Масклин.

— И птичките го правят, момчето ми.

— Да, ама…

— Човеците са малко като гаргите, винаги съм го казвал. Все налитат на лъскавите работи.

— Хм. — Масклин реши да не спори. Не можеш да спориш със стария Торит, освен ако не се казваш баба Моркий, разбира се. В главата му имаше място само за определен брой идеи, и след като една вече е пуснала корен, не можеше да я изкараш оттам. Но Масклин искаше да каже: ако са толкова глупави, защо те не се крият от нас?

— Хрумна ми идея.

Той вдигна Нещото.

— Хей, Нещо?

Последва пауза. После тенекиеният гласец се обади:

— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Знаеш ли какво представляват човеците?

— Да. Възобновявам главната задача.

— Нещо? — продължи Масклин.

— Операциите по главната задача прекратени. Какъв въпрос искаш да ми зададеш?

— Питах те за човеците, нали щеше да ми разказваш — рече Масклин.

— Случаят не е такъв. Ти каза: „Знаеш ли какво представляват човеците?“ Отговорът ми беше точен във всяко едно отношение.

— Добре, де, кажи ми какво са човеците!

— Човеците са местните обитатели на света, който наричате Магазинмувикат. Възобновявам главната задача.

— Ей, ти на! — обади се Торит и кимна мъдро. — Нали ти казах? Обитатели. Умни, да. Но преди всичко обитатели. Просто много обитатели накуп. — Той се поколеба. — Обитателовци — поправи се.

— Ние местни обитатели ли сме?

— Главната задача прекратена. Не. Главната задача възобновена.

— Не сме, я! — тонът на Торит беше унищожителен. — Имаме си гордост!

Масклин си отвори устата, за да го попита какво значи обитатели. Знаеше, че не знае, а беше сигурен, че и Торит не знае. После искаше да зададе и още много въпроси, но преди да попита, трябваше да си помисли и какви думи да използва.

„Не знам достатъчно думи — мина му през ума. — Не можеш да мислиш за някои неща, ако не знаеш думите, които ти трябват.“

Но не успя да се замисли върху това, защото някакъв глас се обади зад гърба му:

— Странни са, ама яката, а? И напоследък са много заети. Чудя се какво ли има вътре в тях?

Беше един възрастен, доста набитичък ном. Пък и беше твърде небрежно облечен, а това беше нещо необикновено в Магазина. По-голямата част от облеклото му представляваше грамадна престилка, чиито джобове тайнствено се издуваха.

— Шпионираш ли ни? — обади се баба Моркий.

Непознатият сви рамене.

— Обикновено идвам тук да наблюдавам човеците — отвърна той. — Мястото е добро. През повечето време няма никой. Вие от кой отдел сте?

— Не сме от отдел — обади се Масклин.

— Просто сме си хора — поясни баба.

— Ама обитатели не сме — добави бързо Торит.

Непознатият се ухили и скочи от дървената греда, на която седеше.

— Представете си — рече той. — Трябва да сте от новите, за които чух напоследък. Външни хора?

Масклин хвърли предпазлив поглед към протегнатата му ръка.

— Да — учтиво се обади той.

Непознатият въздъхна.

— Предполага се, че ще я стиснеш — каза той.

— Така ли? Защо?

— Такава е традицията. Името ми е Доркас Дел Икатеси — рече с крива усмивчица непознатият. — Ти твоето знаеш ли го?

Масклин не обърна внимание на последните думи.

— Какво искаш да кажеш? Че наблюдаваш човеците ли? — попита той.

— Наблюдавам ги. Изучавам ги, разбираш ли? Това ми е професията. Можеш да научиш много за бъдещето, наблюдавайки човеците.

— Като да предсказваш дали ще вали, така ли?

— Дали ще вали! Разбира се, същото е. — Номът се усмихна широко. — Вие сигурно всичко знаете за дъжда. Сериозна работа е той, а?

— Чувал си за дъжда? — учуди се Масклин.

— Знам само старите приказки. Хм. — Доркас го изгледа от горе до долу. — Предполагах, че Външните Хора имат по-различна форма, обаче. Живот, но не такъв, какъвто го познаваме. Елате сега с мене. Ще ви покажа какво имам предвид.

Масклин бавно огледа прашното пространство между пода и тавана. Толкоз. Вече му беше дошло до гуша. Беше прекалено топло, прекалено сухо, всеки се държеше с него като с глупак, а пък сега решиха, че формата му не била, каквато трябва.

— Ами виж какво — започна той, но Нещото се обади изпод мишницата му:

— Този човек ни е нужен.

— Мамо мила — обади се Доркас. — Ама че малко радио. Стават все по-малки и по-малки!

 

 

Мястото, където ги отведе Доркас, беше просто една дупка. Голяма, квадратна, дълбока тъмна дупка. Няколко кабела, по-дебели от ном, се губеха нейде в дълбините.

— Тук долу ли живееш? — попита Грима.

Доркас затършува в мрака. Нещо щракна. Високо горе нещо друго каза „бам“ и се чу далечен рев.

— Хм? О, не! — рече той. — Отне ми направо цели векове да схвана какво е това. То е нещо като под, окачен на въже. Качва се нагоре, слиза надолу, разбираш ли? И вътре има човеци. Та си помислих — аз по-млад не ставам, пък всички тия стълби си играят на прескочи-кобила с краката ми… И после хвърлих един поглед как действа. Фасулска работа. Разбира се, трябваше да е фасулска, иначе човеците нямаше да разберат как се използва. Дръпнете се, моля.

Нещо черно и грамадно се спусна по шахтата и спря на няколко инча над главите им. Чуха се дрънчене, тупане и познатият звук от разхождащи се наоколо човеци.

Освен това под пода на асансьора висеше телена кошничка, вързана за него с връв.

— Ако си мислите — рече баба Моркий, — че ще се кача на… на телено гнездо, вързано с връв, намерете си някой друг да…

— Безопасно ли е? — попита Масклин.

— Повече или по-малко, повече или по-малко — рече Доркас, прекрачи през дупката и заровичка друго снопче ключове. — Побързайте, моля. Оттук, мадам.

— Ъъ, колко повече, отколкото по-малко? — запита Масклин, докато бабата, смаяна от това, че са я нарекли мадам, се качваше на борда.

— Е, онова, което аз съм направил, със сигурност е здраво — рече Доркас. — Обаче онова отгоре са го сглобявали човеците, та не се знае. Дръжте се здраво, моля. Вдигаме се!

Над тях задрънча, кошницата леко се разтресе и те се заиздигаха.

— Хубаво е, а? — попита Доркас. — Цели векове ми отне да свържа всички ключове. Ще си речете, би трябвало да забележат, а? Натискат бутона, за да слязат, но ако аз искам да се изкача, се изкачваме. Едно време се безпокоях да не би човеците да се сетят, че е странно асансьорите да се качват и слизат сами, ама те май са по-тъпи от тъпи. Пристигнахме!

Асансьорът отново се разтресе и спря. Кошницата на номите се падаше на едно равнище с друго подетажно пространство.

— „Електро-Домакински Уреди“ — съобщи Доркас. — Просто едно местенце, което аз наричам свое. Тук никой не ме безпокои, дори Абатът. Нали разбирате, аз съм единственият, който разбира кое как работи.

Навсякъде имаше жици. Разпростираха се във всевъзможни посоки под пода на дебели снопове. Насред всичко това няколко млади нома разглобяваха нещо.

— Радио — поясни Доркас. — Забележително нещо. Опитваме се да схванем как работи.

Той претършува купчината дебел картон, изтегли един лист и стеснително го подаде на Масклин.

На него беше изобразен малък конус. Цветът му биеше на розово, а на върха му имаше малка туфичка косми.

Номите никога не бяха виждали стрида. Ако бяха виждали, щяха да разберат, че това на рисунката изглежда точно като нея. Ако не броим косата, де.

— Много е хубава — колебливо каза Масклин. — Какво е това?

— Хъм. Това беше представата ми как изглеждат Външните, нали разбирате — смънка Доркас.

— Какво, с остри глави?

— Ами Дъждът, нали разбирате. От старите легенди. От времето преди Магазина. Дъжд, нали си говорихме за него. Вода, която през цялото време пада от небето. Нали трябва да се стича някак. А полегатите страни са, за да не може да го събори Вятърът. Нали разбирате, можех да се опра само на старите сказания.

— Че това дори очи няма!

Доркас посочи:

— Има си, ето ги. Мънички. Отдолу под косата, за да не го заслепи Слънцето. Това е една голяма ярка светлина в небето — разясни Доркас.

— Него сме го виждали — рече Масклин.

— Кво казва тоя? — обади се Торит.

— Казва, че трябва да изглеждаме ей така — подметна саркастично баба Моркий.

— Главата ми хич не е такваз остра!

— Мисля, че си схванал нещата не съвсем както трябва — бавно рече Масклин. — Въобще не е така. Никой ли не е излизал да види?

— Веднъж видях голямата врата отворена — каза Доркас. — Искам да кажа, оная долу в гаража. Но там навън имаше само ослепителна бяла светлина.

— Предполагам, че ви се е видяла такава, щом прекарвате цялото си време в мрак — каза Масклин.

Доркас примъкна една празна макара.

— Трябва да ми разкажеш. Всичко, което можеш да си спомниш за Навънка.

Нова зелена светлина блесна върху Нещото в скута на Торит.

 

 

След малко един от младите номи донесе храна. И те говориха, спориха, и често се счепкваха, а Доркас слушаше и задаваше въпроси.

Той беше, както им каза, изобретател. Особено на такива неща, дето си имаха вземане-даване с електричеството. Отдавна, още в първите дни, когато номите за пръв път започнали да се набъркват в електромрежата на Магазина, доста от тях били убити. Сега бяха открили по-безопасни начини, но електричеството си беше все още една загадка и онези, които обичаха да си общуват отблизо с него, не бяха чак толкова много. Ето защо вождовете на големите родове и дори самият Абат на Канцелариите го бяха оставили на мира. „Винаги е добра идея — казваше той, — да си добър в нещо, което другите не могат или не искат да правят.“ Така че се примиряваха с това, дето от време на време се чуди на глас какво ли е Навънка. Поне ако не беше на много висок глас.

— Не си спомням всичко — въздъхна той. — Как се казваше оная, другата лампа, дето светваше на Затваряне? Извинявай, искам да кажа през площта.

— През нощта — поправи го Масклин. — Нарича се луна.

— Луна — повтори Доркас, като търкаляше думата из устата си. — Но нали не е толкова ярка, колкото слънцето? Странно, наистина. По-разумно ще е най-ярката светлина да свети нощем, а не денем, когато тъй и тъй се вижда. Предполагам, че нямаш представа защо е така, нали?

— Просто си е така — каза Масклин.

— Бих дал всичко да видя това сам. Едно време, като млад, ходех да гледам камионите. Никога не събрах кураж да се кача на някой.

Той се наведе по-близо.

— Мисля — рече той, — че Арнолд Брос ни е сложил в Магазина, за да откриваме разни неща. Да научаваме кое как е. Инак, защо са ни тия мозъци? Ти как мислиш?

Масклин беше доста поласкан, че го питат, но веднага щом отвори уста, го прекъснаха.

— Хората все говорят за Арнолд Брос — каза Грима. — Обаче никой не казва кой точно е той.

Доркас се наведе към нея.

— О, той е създал Магазина. През 1905 година, нали разбираш. Мазетата, Складовете, Счетоводния отдел, всичко между тях. Не мога да го отрека. Искам да кажа, все някой трябва да го е направил. Но аз все казвам хората — това не означава, че не трябва да мислим за…

Зелената светлина върху Нещото угасна. Малката въртяща се чашка изчезна. То забръмча тихо — все едно машина, която се опитва да си прочисти гърлото.

— Наблюдавам телефонните комуникации — каза то.

Номите се спогледаха.

— Ами, хубаво — каза Грима. — Хубаво е, нали, Масклин?

— Имам спешна информация, която трябва да споделя с лидерите на тази общност. Съзнавате ли, че живеете в строителна единица с ограничен живот?

— Завладяващо — рече Доркас. — Всичките тия думи. Човек може да си представи, че разбира всичко, което казва. Там горе има неща — той рязко вдигна палец към дъските над тях, — които са точно като това. Радиоапарати — тъй им викат. Има и едни с картинки. Да се смаеш.

— Жизненоважно е да споделя информация от изключително значение с водачите на общността относно неизбежното унищожение на този артефакт — произнесе Нещото.

— Извинявай — каза Масклин. — Може ли пак?

— Не схващате ли?

— Кое да ми се схваща?

— Очевидно езикът се е променил по начини, които не разбирам.

Масклин се опита да изглежда така, сякаш гори от желание да му помогне.

— Бих направил опит да изясня своето твърдение — каза Нещото. Няколко светлинки пробляснаха.

— Ами добре — каза Масклин.

— Тоа голем Магазин, прави едно буум! Тия дни и после айде — каза Нещото с надежда.

Номите пак се спогледаха. Май на никого не му просветна.

Нещото пак си прочисти гърлото.

— Знаеше ли значението на думата разрушен? — каза то.

— О, да — отвърна Масклин.

— Точно това ще стане с Магазина. След двайсет и един дни.