Тери Пратчет
Масклин (3)

1.

Това е историята на Завръщането у дома.

Това е историята на Значимия път.

Това е историята за камиона, който изрева през спящия град и се втурна навън по шосетата; помиташе уличните лампи, лашкаше се от единия край до другия и тресеше витрините; спря, щом го погна полицията. А когато слисаните мъже се върнаха в колата си, за да докладват: „Чуйте, ей, чуйте бе! Ами че никой не го кара!“, тя се превърна в история за камиона, който пак запали, затъркаля се надалеч от смаяните мъже и се стопи в нощта.

Ала историята не свършва дотук.

Нито пък оттук започва.

 

 

От небето унило валеше. Валеше досадно. Валеше точно оня дъжд, дето е много по-мокър от нормалния; оня, дето се сипе на едри пляскащи капки; оня, дето си е изправено море с процепи тук-там по него.

Дъждът барабанеше по старите кутии от хамбургери и по пакетчетата от чипс в теленото кошче, което бе предоставило временно убежище на Масклин.

Погледнете го. Мокър. Премръзнал. Страшно разтревожен. И само половин педя висок.

Кошчето за боклук обикновено беше добро място за ловуване, дори и през зимата. Често в пакетчетата се намираше по някой хрупкав пържен картоф, а току-виж и пилешко кокалче. Веднъж-дваж имаше и плъхове. Последния път, когато имаше плъх, наистина им излезе късметът — цяла седмица преживяха с този плъх. Лошото беше, че на третия ден плъхът вече ти втръсва. На третата хапка, ако става въпрос.

Масклин огледа паркинга.

И… ето го, точно навреме. Прецапа локвите и щом спря спирачките му изскърцаха.

Беше гледал как този камион пристига всеки вторник и четвъртък сутрин през последните четири седмици. Старателно бе засякъл за колко време спират шофьорите.

Имаха точно три минути. За някой с размерите на ном това си е повече от половин час.

Той се промъкна през мазните хартии, изскочи през дъното на кошчето и притича до храстите в края на парка, където чакаха Грима и старците.

— Дойде! — възкликна той. — Хайде!

Те се надигнаха. Замърмориха, засумтяха. Това му го бяха разигравали сума ти пъти. Знаеше, че не си струва да крещи. Само дето се разстройваха, сконфузваха се и продължаваха да мрънкат. Мрънкаха, че им били студени картофите, дори и когато Грима ги притоплеше. Мръщеха се на мръвките от плъха. Сериозно си беше мислил да тръгне сам, но все не можеше да се реши. Те имаха нужда от него. Трябваше им някой, пред когото да мрънкат.

Ама бяха толкова туткави. Направо му идеше да се разреве.

Но се сдържа и се обърна към Грима:

— Хайде де — рече той. — Да ги сръгаш ли, що ли. Иначе няма да се размърдат.

Тя го потупа по ръката.

— Страх ги е — отвърна тя. — Ти тръгвай. Аз ще ги доведа.

Нямаше време за спорове. Масклин притича обратно през лепкавата кал, като развиваше въжето с абордажната кука. Беше му отнело цяла седмица да я направи от парче тел, измъкнато от една ограда, и се бе упражнявал дни наред. Когато стигна до гумата на камиона, метна ловко въжето.

На втория опит куката се закачи високо-високо за брезента. Той я подръпна веднъж-дваж за проверка, после застърга с подметки по гумата и се покатери нагоре.

И преди го беше правил. О, да — цели три-четири пъти. Пропълзя под тежкия брезент и хлътна в мрака отвъд него, като издърпа още връв и я нави възможно най-стегнато около едно от въжетата, дебели колкото ръката му.

После се промъкна обратно към ръба на каросерията — слава Богу, Грима вече беше подкарала старците през чакъла. Чуваше се как се оплакват от локвите.

Масклин взе да подрипва от нетърпение.

Май щеше да трае часове. Милиони пъти им го бе обяснявал, но тия хора никой не ги бе издърпвал в каросерията на камион като малки, та не виждаха защо трябва сега да се захващат с това. Старата баба Моркий, например, настоя всички мъже да се обърнат гърбом, та да не видят как си запретва полите. А пък старият Торит така хленчеше, че се наложи Масклин да го свали обратно, та Грима да му върже кърпа около очите. След като издърпа първите горе, вече не беше толкова зле, защото те му помагаха при тегленето, но все пак времето напредваше.

Изтегли Грима последна. Беше лекичка. Всичките бяха лекички, ако става въпрос. Плъх не им падаше всеки ден.

Невероятно. Всички бяха на борда. Докато им помагаше да се качват, бе наострил уши за стъпки по чакъла и затръшване на врата — но не ги беше чул.

— А така — рече той, разтреперан от изтощение. — Е това е. И сега, ако тръгнем…

— Изтървах Нещото — рече старият Торит. — Нещото. Изтървах го, разбираш ли? Изтървах го при гумата, докато тя ми връзваше очите. Я ходи го вземи бе, момче.

Масклин го погледна ужасѐн. После промуши глава под брезента и… ами там си беше, ей там долу. На земята. Черен куб.

Нещото.

Седеше си в една локва, макар че това не можеше да му навреди. Нищо не можеше да повреди Нещото. Дори не гореше.

И тогава чу бавни стъпки по чакъла.

— Няма време — прошепна. — Наистина няма.

— Не можем да тръгнем без Нещото — рече Грима.

— Разбира се, че можем. Че то си е само някакво си… е ами, нещо. Там, където отиваме, тоя нещастен предмет няма да ни трябва.

Веднага щом го каза, се почувства гузен — бе смаян, че подобни слова се отрониха от собствените му устни. Грим явно бе обзета от ужас. Баба Моркий се възправи в цели си треперещ ръст.

— Простен да си! — излая тя. — Що за ужасни приказки говориш! Кажи му, Торит! — И тя сръга Торит в ребрата.

— Ако не вземем Нещото, аз никъде няма да ходя — тросна се Торит. — Това да не е…

— Твоят вожд ти говори, чу ли? — прекъсна го баба Моркий. — Така че прави каквото ти казват. Да остави Нещото тук — как пък не! За срам и резил. Тъй че тутакси рипни да го вземеш.

Масклин безмълвно се втренчи в лепкавата кал долу. После с отчаяно движение прехвърли връвта през ръба и се плъзна по нея.

Сега валеше още по-силно и дори избиваше на суграшица. Камшикът на вятъра го шибаше, докато падаше покрай голямата дъга на гумата; накрая тежко тупна в локвата. Протегна ръка, награби Нещото и…

И камионът тръгна.

Първо се чу рев — толкова силен, че надхвърли пределите на звука и се превърна в твърда стена от шум. Последва взрив от вонящ въздух и вибрация, от която земята затрепери.

Вкопчи се рязко във връвта и им изкрещя да го изтеглят — и разбра, че дори и той не чува собствения си глас. Но на Грима или на някой друг явно му бе хрумнало същото, защото веднага щом голямата гума се размърда, въжето се обтегна и той усети как краката му се откъсват от калта.

Не ме е страх, рече си той. Това е по-лошо от всичко, с което съм се сблъсквал, и пак не ме плаши. Прекалено е ужасно, че да ме плаши.

Чувстваше се така, сякаш е вътре в малък, топъл пашкул, далеч от целия този шум и от вятъра. „Свършено е с мен — помисли си той, — само заради това Нещо, дето всъщност никога не ни е помогнало, заради някакво си нещо там аз сега ще умра и ще ида на небето. Чудя се дали старият Торит е прав за онова, дето става с теб, като умреш. Изглежда малко свирепичко да ти се налага да умреш, за да разбереш. Години наред всяка нощ съм гледал небето, пък ни един ном не съм видял там горе…“

Но всъщност нямаше значение, всичко това не го засягаше, не беше истинско…

Някакви ръце се протегнаха, хванаха го под мишниците, вмъкнаха го в гърмящото пространство под брезента и, с известна трудност, изкопчиха Нещото от хватката му.

Зад забързания камион се спускаха нови и нови завеси от сивкав дъжд, които се стелеха през ширналите се полета.

И навред по цялата земя нямаше ни един жив ном освен тях.

 

 

Имаше ги много по онова време, когато май не валеше чак толкоз. Масклин си спомняше поне за четирийсетина. Но после се появи магистралата, потокът бе хванат в тръби и пратен под земята, а най-близките плетища изкорениха. Номите винаги бяха живели по кьошетата на света — и веднъж се оказа, че не са останали много кьошета.

Броят им взе да намалява. Предимно по естествени причини — а пък когато си четири инча висок, „естествени причини“ може да бъде всичко, което има зъби, а също скоростта, и гладът. После Пиринс, който минаваше най-големия авантюрист, една нощ поведе отчаяна експедиция през шосето, за да проучи гората отвъд него. Не се завърнаха. Някой каза — ястреби; друг — камион. Някои дори твърдяха, че онези са стигнали до средата на шосето и сега живеят там като в капан между безкрайните свирещи върволици от коли.

После построиха и крайпътната закусвалня, по-надолу по същото шосе. Това им оправи положението малко от малко. Зависи откъде ще го погледнеш. Ако студените остатъци от пържени картофи и късчетата посивяло пиле можеха да се нарекат храна, то, значи, тя започна да стига за всички им.

И тогава дойде пролетта, и Масклин се огледа, и откри, че са останали само десетима — и осем от тях са твърде стари, за да изкарат кой знае колко още. Старият Торит беше почти десетгодишен.

Последва кошмарно лято. Грима организира нощни нападения над кошчетата за боклук с онези, дето все още можеха да мърдат, а Масклин се опитваше да ловува.

Да ловуваш сам беше като да умираш всеки път по малко. Повечето от нещата, които ти преследваш, те преследват и те. А пък дори и да извадиш късмет и да убиеш нещо, как да го домъкнеш до къщи? За плъх например трябва цели два дена, включително нощите на открито, когато се налагаше да пропъждаш и други същества. Десет яки ловци можеха да се справят с много неща — и да ограбват гнездата на пчелите, и да ловят мишки с капани, и да хващат къртици, и какво ли не — но самотният ловец, ако няма кой да му пази гърба във високата трева, си е просто поредният обяд на всичко, де що има зъби и нокти.

За да има достатъчно ядене, са необходими много — и то ячки — ловци. Но за да има много — и то ячки — ловци, си трябва достатъчно ядене.

— През есента всичко ще се нареди — рече Грима, като му превързваше ръката. Беше го издраскала една белка. — Ще има и гъби, и плодове, и ядки — всичко ще има!

Да, ама гъби изобщо не поникнаха, а валя толкова много, че повечето плодове се скапаха още преди да узреят. Обаче ядки имаше в изобилие. Най-близката леска беше на половин ден път. Масклин можеше да мъкне по дузина лешници, ако строшеше черупките им и ги извадеше. Довличаше ги в една хартиена кесийка, намерена в кошчето за боклук. Това отнемаше часове наред, по целия път рискуваше да го нападнат ястреби, а пък храната стигаше само за един ден.

А после задната стена на бърлогата се срути навътре от всичкия тоя дъжд. Тогава беше почти приятно да се измъкнеш навън. Беше по-добре, отколкото да слушаш как някакви старци мрънкат по твой адрес, без да правят нещо като съществен ремонт. О, пък и огънят. На изхода на бърлогата ти трябва огън — и за готвене, и да отпъжда нощните зверове. Един път баба Моркий заспа и го остави да угасне. Дори и тя имаше достатъчно чувство за приличие, та се засрами.

Когато Масклин се върна нея вечер, той дълго гледа купчината мъртва пепел, после заби копието си в земята и избухна в смях — и се смя, докато смехът му премина в плач. Не можеше да погледне останалите. Наложи се да излезе и да седне навън, и след малко Грима му донесе в една черупка чай от коприва. Студен чай от коприва.

— Всички са много разстроени — пророни тя.

Масклин се изсмя глухо.

— Ами да, предполагам — каза той. — Направо ги чувам: „Ей, момче, трябва да домъкнеш някой фас. Тъкмо ми свърши тютюна.“ Или: „Тия дни хич не сме яли риба, я вземи намери време да слезеш до реката.“ Или пък: „Вие, младите, сега не мислите за нищо друго, освен за себе си и само за себе си, а ние едно време…“

Грима въздъхна.

— Те се стараят колкото могат — рече тя. — Само дето не могат да разберат. Когато са били млади, ние сме били стотици.

— Цели дни ще отнеме да запалим пак тоя огън — рече Масклин. Имаха стъкло от очила; за да свърши работа, беше необходим много, ама много слънчев ден.

Той безцелно подритна в калта.

— Писна ми — каза тихо. — Ще се махна.

— Но ти си ни необходим!

— Аз и на себе си съм необходим. Искам да кажа, що за живот е това?

— Но те ще умрат, ако ни напуснеш!

— Че те тъй и тъй ще умрат — рече Масклин.

— Говориш ужасни неща!

— Ама то си е вярно. Всеки тъй и тъй умира. И ние ще умрем. Я се погледни. Не ти остава време за друго, освен да переш, да подреждаш, да готвиш и да търчиш по тях. Та ти си почти на три години! Време е вече да имаш свой собствен живот.

— Когато бях малка, баба Моркий беше много добра с мен — защити се Грима. — И ти ще остарееш някой ден.

— А, така ли? И кой ще се трепе да се грижи за мен толкова, че да си разкървави ръцете чак до кокалчетата?

Масклин усети, че се ядосва все повече. Беше сигурен, че е прав. Но се чувстваше все едно е крив, и това допълнително влошаваше положението.

От дълго време си мислеше за едно — и винаги после се чувстваше объркан и ядосан. Всички умни, храбри и дръзки си бяха отишли отдавна по един или по друг начин. „Добричкият ни Масклин — бяха му казвали те, — яко момче си ти, наглеждай старците, пък ние ще се върнем още преди да разбереш, че сме тръгнали. Веднага, щом намерим някое по-свястно място.“ Всеки път, когато Масклин си помислеше за това, се вбесяваше — и заради тях, че са тръгнали, и заради себе си, че е останал тук. Той винаги се предаваше, това му беше бедата. И си го знаеше. Каквото и да си обещаеше в началото, винаги избираше пътя на най-малкото съпротивление.

Грима се бе втренчила в него.

Той сви рамене.

— Добре де, от мен да мине, и тях ще вземем — каза.

— Знаеш, че няма да тръгнат — отвърна тя. — Много са стари. Всичките са израсли тук. Тук им харесва.

— Харесва им, когато ние сме им под ръка, та да ни юркат насам-натам — измърмори Масклин.

Спряха тук. За вечеря имаше лешници. Масклиновият излезе червив.

После той се измъкна навън, седна отгоре на насипа, подпрял брадичка в шепи, и отново загледа шосето.

То представляваше поток от бели и червени светлини. Вътре в тия кутии имаше човеци и те пътуваха по своите си дела — колкото и тайнствени да бяха делата, с които човеците си запълваха времето. Винаги бързаха да стигнат някъде, каквото и да правеха там.

Беше готов да се хване на бас, че не ядат плъхово месо. Лесно им беше на тия човеци. Бяха големи и бавни, така си беше, но не им се налагаше да живеят във влажни бърлоги и да чакат разни изкуфели баби да оставят огъня да угасне. Никога не намираха личинки в чая си. Ходеха където си щат. Целият свят беше техен.

И по цяла нощ се разкарваха нагоре-надолу в малките си камиони със светлинки по тях. Спяха ли въобще? Сигурно ги имаха със стотици, тия камиони.

Беше си мечтал как тръгва с камион. Те често спираха край закусвалнята. Щеше да е лесно — е, почти лесно — да се намери начин да се качиш на някой от тях. Те бяха чисти и лъскави и отиваха на някое по-добро от това място. Пък и, в крайна сметка, какво друго да направи? Никога не биха могли да изкарат зимата тук, а да тръгнат през полята не можеше и да се мисли, като се сетиш що за временце се задава.

Разбира се, никога нямаше да го направи. В края на краищата той никога нищо не правеше. Ей-тъй само си седиш и си мечтаеш как ще тръгнеш подир ония свистящи светлини.

А над забързаните светлини висяха звездите. Торит казваше, че звездите са много важно нещо. Точно в момента Масклин не беше съгласен. Не ставаха за ядене. Дори и за гледане не ставаха много-много. Като си помислиш, звездите си бяха безполезна работа…

Някой изпищя.

Тялото на Масклин скочи на крака, още преди умът му да си го помисли, и мълком се втурна през бодливите храсти към бърлогата.

Където — с главата изцяло под земята и с опашка, ентусиазирано размахана към звездите — имаше един лисугер. Той го позна. Веднъж-дваж преди единият от двамата се беше спасявал на косъм от другия.

Някъде вътре в мозъка на Масклин онази част от него, която беше истинското му „аз“ — старият Торит имаше какво да каже за тази част — ужасено съзря как нашият герой грабна копието, което все още си стърчеше там, дето го беше забил — и как ръга лисугера с всичка сила в задния крак.

Чу се сподавено джафкане и животното обърна запенената си злобна муцуна към своя мъчител. Масклин попадна във фокуса на две ярки жълти очи тъкмо когато се бе облегнал задъхан на копието си. Това бе един от ония моменти, когато самото време забавя ход и всичко изведнъж става по-истинско. Може би щом знаеш, че ще умреш, сетивата ти се тъпчат, доколкото могат с подробности, докато все още имат възможност.

Муцуната на звяра бе оплескана с кръв.

Масклин усети, че се ядосва. Ядът се надуваше вътре в него като огромен мехур. И без това не бе богат, а пък тази ухилена гад му вземаше дори и малкото, което имаше.

С този провесен червен език насреща му, той знаеше, че може да избира между две неща. Да бяга или да умре.

И вместо това нападна. Копието излетя от ръката му като птичка и се заби в устната на лисугера. Той изквича и докосна с лапа раната — и Масклин се втурна, втурна се през калта, тласкан от мотора на гнева си, а после скочи и сграби цели шепи смрадлива червена козина; после се плъзна отстрани на лисугера и се прицели във врата му — беше изтеглил каменния си нож и удряше, удряше по всички неправди на този свят…

Лисугерът отново изквича и побегна. Ако бе способен да мисли в този момент, Масклин щеше да разбере, че ножът му всъщност не е причинил на звяра нещо повече от досада, но звярът не бе свикнал вечерята му да се нахвърля с подобна ярост върху него и единствената му хрумнала мисъл бе да се махне. Той се изкатери по насипа и се втурна надолу към светлините по магистралата.

Масклин отново бе способен да мисли. Шумът на бързащите коли отново изпълни ушите му. Отпусна се и се хвърли във високата трева, а ония пущини продължаваха да галопират по асфалта.

Той се тръшна тежко и се претърколи — не можеше да си поеме дъх от удара.

Но запомни какво се случи после. То остана дълго в паметта му, дълго след като бе видял толкова много странни неща, че не би трябвало там да е останало място за този случай.

Лисугерът, застинал като статуя в лъча на фара, изръмжа в опит да се пребори с десет тона метал, които летяха насреща му със скорост 70 мили в час.

Чу се „туп“, после „фссс“ и… падна мрак.

Масклин дълго лежа, заровил лице в хладния мъх. После, уплашен от онова, което му предстоеше да види, и като се опитваше да не си го представя, се вдигна на крака и се помъкна към останките от дома си.

Грима го чакаше на входа на бърлогата и държеше в ръце вейка, все едно, че бе тояга. Тя се завъртя и почти фрасна Масклин по главата, когато той, залитайки, излезе из мрака и се наведе през насипа. Протегна изтощена ръка и захвърли пръчката.

— Не знаехме къде си отишъл — каза тя, а гласът й бе на ръба на истерията. — Само чухме шум и ей онова се появи. Ти трябваше да си тук. То изяде господин Мърт и госпожа Куум и започна да рови в…

Тя спря — комай се готвеше да припадне.

— Да, благодаря — рече студено Масклин. — Добре съм, благодаря много.

— Ка-ка-какво стана?

Той я подмина пренебрежително, хлътна в мрака на бърлогата и легна. Можеше да чуе как си шептят старите. После потъна в дълбок премръзнал сън.

Трябваше да съм тук, помисли си той.

Те зависят от мен.

Тръгваме. Всичките.

 

 

Тогава това изглеждаше добра идея.

Сега изглеждаше малко по-инаква.

В този момент номите се бяха скупчили в единия край на голямото тъмно пространство вътре в камиона. Мълчаха. Нямаше достатъчно място за шум. Ревът на мотора изпълваше въздуха открай докрай. Понякога се сепваше и почваше пак. От време на време целият камион залиташе.

Грима пропълзя до него по тресящия се под.

— Колко време ще пътуваме дотам? — попита тя.

— Докъде? — попита на свой ред Масклин.

— Знам ли?

— Гладни са, нали разбираш.

Винаги бяха гладни. Масклин хвърли безнадежден поглед към купчинката старци. Един-двама ги гледаха с очакване.

— Нищо не мога да направя — рече той. — И аз съм гладен, но тук няма нищо. Празен е.

— Баба Моркий много се разстройва, като изпусне някое ядене — рече Грима.

Масклин я измери с дълъг, празен поглед. После пропълзя до групата и седна между Торит и старицата.

Никога не бе говорил с тях, осъзна той. Когато беше малък, те бяха гиганти, които си нямаха работа с него, а после бе ловец сред ловците, а и тази година през цялото време или беше навън да търси храна, или бе потънал в дълбок, морен сън. Но знаеше защо Торит е вожд на племето. Имаше си причина — беше най-старият ном. Винаги най-старият беше вожд, не можеше да има спор. Не най-старата номка, разбира се, защото всеки знае, че подобно нещо е немислимо; дори и баба Моркий бе убедена в това. Което беше малко странно, защото тя се държеше с Торит като с малоумник, а той на свой ред никога не решаваше нищо, преди да я погледне с бялото на очите си. Масклин въздъхна, после се вторачи в коленете си.

— Вижте, не знам откога… — започна той.

— Не се тревожи за мен, момче — рече баба Моркий, която май бе живнала съвсем. — Всичкото туй май е доста интересно, нал’тъй?

— Но то може да продължи векове — отвърна Масклин. — Не знаех, че ще трае толкова дълго. Беше просто лудост…

Тя го бодна с костеливия си пръст.

— Младежо — рече му. — Аз съм преживяла Великата Зима на 1986 година. Страшна работа беше. Ти ли ще ми кажеш какво е глад. Грима е добро момиче, ама много се връзва.

— Но аз не знам дори къде отиваме! — избухна Масклин. — Съжалявам!

Торит, който седеше с Нещото върху кльощавите си колене, се втренчи в него с късогледите си очи.

— Имаме Нещото — каза той. — То ще ни покаже пътя, да, ще ни го покаже.

Масклин мрачно кимна. Смешна работа — как така Торит винаги знаеше какво иска Нещото. То си беше просто едно квадратно черно нещо, но имаше някои съвсем определени идеи по въпросите колко е наложително редовното хранене и колко важно е винаги да слушаш старите. Изглежда, имаше отговори за всичко.

— И къде ще ни отведе този Път? — попита Масклин.

— Много добре си го знаеш. На Небесата.

— А, да — рече Масклин. Той изгледа Нещото. Беше съвсем сигурен, че изобщо не е казало нищо на Торит; знаеше, че чува доста добре, а никога не го бе чувал да приказва. То никога нищо не правеше, не се и помръдваше дори. Единственото, което винаги правеше, бе да изглежда черно и квадратно. За това го биваше.

— Само като следваме Нещото отблизо и абсолютно във всичко, можем да бъдем сигурни, че ще идем на небето — рече Торит. Сякаш говореше наизуст. Все едно му го бяха казали много отдавна, и дори и тогава не го бе разбрал.

— Добре де — рече Масклин. Изправи се върху люшкащия се под и се добра до брезента. После спря — да набере кураж — и мушна глава в процепа.

Там нямаше нищо освен размазани петна, светлини и странни миризми.

Всичко вървеше накриво. А едва онази вечер, преди седмица, идеята му се струваше толкова разумна. Каквото и да е, все ще е по-добре от тук — тогава това изглеждаше толкова очевидно. Но — странна работа: старците мрънкаха за какво ли не когато нещата вървяха не точно както им харесва, ала сега, когато всичко изглеждаше толкова зле, бяха почти весели.

Хората са много по-сложно устроени, отколкото изглеждат. Сигурно и Нещото ще ти го каже, ако знаеш как да го попиташ.

Камионът сви зад някакъв ъгъл, избоботи в мрака и после без предупреждение спря. И той изведнъж забеляза: пред очите му се простираше огромно осветено пространство, пълно с камиони, пълно с човеци…

Бързо прибра вътре главата си и притича по дъските към Торит.

— Ъъ — каза той.

— Какво, момчето ми?

— Небето… Човеците ходят ли там?

Старият ном поклати глава.

— Небесата — каза той. — Не е само едно, разбираш ли? Само номите ходят там.

— Абсолютно сигурен ли си?

— О, да! — засия Торит. — Разбира се. И ония може да си имат техните си небеса — добави той. — Не знам, може и тъй да е. Но не са нашите, разчитай на това.

— О.

Торит пак се втренчи в Нещото.

— Спряхме — рече той. — Къде сме?

Масклин се взираше уморено в мрака.

— Май по-добре е да отида и да разузная — рече той.

Отвън се разнесе подсвиркване и далечно боботене на човешки гласове. Светлините угаснаха. Последва трополящ звук, сетне изщракване и… тишина.

След малко иззад един от замлъкналите камиони се дочу леко драскане. Едно въже, не по-дебело от конец, се спусна надолу и докосна мазния под на гаража.

Мина минута. После една дребна, набита фигурка се спусна по въжето — спускаше се много внимателно, но и много бързо — и тупна на пода. След като се приземи, няколко секунди поред стоя като истукан, и само очите й шаваха.

Не беше точно човек. Определено имаше необходимия брой ръце и крака, а допълнителните неща като очи и тъй нататък си бяха на обичайните места, но фигурката, облечена в миша кожа, която сега се промъкваше по потъналия в тъмнина под, изглеждаше като тухлена стена с крачета. Номите са толкова охранени, че японски борец по сумо, сравнен с тях, би изглеждал полуизмършавял, а начинът, по който този се движеше, предполагаше, че е доста по-корав от стар ботуш.

Масклин всъщност се бе ужасил до смърт. Тук нямаше нищо, което да познава, освен миризмата на бъзин, която бе започнал да свързва с човеците и особено с камионите. (Торит високомерно му бе обяснил, че бъзинът е огнената вода, която камионите пият — и точно тук Масклин разбра, че старият ном съвсем е изкуфял. Именно тук. Водата не гори.)

Всичко наоколо бе лишено от смисъл. Над него сновяха огромни варели. Имаше големи парчета метал, които изглеждаха като правени от някого. Това определено беше част от човешкия рай. Те, човеците, си падаха по метала.

Той внимателно надзърна иззад един фас и си отбеляза наум, че трябва да го занесе на Торит.

Тук имаше и други камиони — и всичките мълчаха. „Това е гнездото на камионите“ — реши Масклин. Което означаваше, че единствената храна тук вероятно е бъзинът. Той се поотпусна и взе да крачи възбудено насам-натам под една пейка, която се извисяваше като къща срещу стената. Парчета хартия се носеха наоколо; той тръгна по дирите на някаква миризма, по-силна дори от тази на бъзина, и откри цяла огризка от ябълка. Беше потъмняла, но все таки си беше доста добра находка.

Той я метна на рамо и се обърна.

Насреща му стоеше един плъх, който го гледаше замислено. Беше значително по-голям и с много по-загладен косъм от онези същества, с които номите се биеха за отпадъците от кошчето. Той спусна на земята двете си предни лапи и затопурка към него.

Масклин усети, че почвата под краката му става по-твърда. Не можеше да възприеме всички тия огромни тъмни сенки, тенекии и призрачни миризми, но знаеше, че плъхът си е друго нещо. Знаеше и какво точно се прави с плъховете.

Той пусна огризката, бавно и внимателно изтегли копието си назад, прицели се точно между очите и…

Случиха се едновременно две неща.

Масклин забеляза, че плъхът е с червена якичка.

И някакъв глас се обади:

— Недей! Толкова дълго го дресирах. Ти пък откъде се взе?

 

 

Непознатият беше ном. Или поне на Масклин му се наложи да стигне до това заключение. Със сигурност беше висок колкото ном и се движеше като ном.

Но дрехите му…

Основният цвят на една практична номска дреха е цветът на калта. Това си е чисто и просто здрав разум. Грима знаеше петдесет начина за приготвяне на бои от диви растения и от всички тях се добиваше цвят, който беше, щом става въпрос точно за това, предимно цвят на кал. Понякога като жълта кал, понякога — кафява, понякога — дори зеленикава, но все пак…, ами кал. Защото продължителността на живота на всеки ном, осмелил се да облече весели червени или сини дрешки, би била вероятно до половин час след като ги е облякъл… и преди да попадне в нечия храносмилателна система.

Докато този ном бе шарен като дъгата. Беше издокаран с дрехи в ярки цветове от толкова фин плат, че изглеждаше като опаковка от чипс; коланът му бе инкрустиран със стъкълца, ботушите му бяха от истинска кожа, а шапката — с перо. Докато говореше, безгрижно се потупваше по крака с кожен ремък, който се оказа поводът на плъха.

— Е? — сопна се той. — Отговаряй!

— Слязох от камиона — рече кратко Масклин, като държеше плъха под око. Той беше спрял да си чеше ушите. Изгледа го и се скри зад господаря си.

— Какво правиш тук? Отговаряй!

Масклин се стегна.

— Пътувахме — отвърна той.

— Какво е това „пътувахме“? — сопна се оня.

— Ами, да се движиш — рече Масклин. — Разбра ли? Идваш от едно място, отиваш на друго.

Явно тези думи оказаха странен ефект върху непознатия. Не че го направиха точно учтив, но пък успяха да премахнат режещите нотки в гласа му.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че си дошъл от Навънка? — рече той.

— Точно така.

— Но това е невъзможно!

— Нима? — Масклин изглеждаше притеснен.

— Навънка няма нищо!

— Така ли? Извинявай — рече Масклин, — но ние идваме точно оттам. Това проблем ли е?

— Искаш да кажеш, че наистина идвате от Навънка?

— Май че да. Всъщност никога не сме се замисляли за това. А сега къде сме попа…

— И как изглежда?

— Кое?

— Навънка! Как изглежда?

Масклин погледна тъпо.

— Ами — рече той, — едно такова голямо…

— Да?

— И… ъъъ… има колкото си щеш от него…

— Да? Да?

— И, нали разбираш, има разни неща вътре…

— Вярно ли е, че таванът е толкова високо, та чак не се вижда? — рече номът, който очевидно вече не беше на себе си от вълнение.

— Не знам. Какво е това таван?

— Ей го на — рече номът, като сочеше нагоре към мрачния покрив, цял в греди и сенки.

— О, такова нещо не съм виждал — рече Масклин. — Вън е синьо или сиво и по него плуват едни бели работи.

— А, а… а стените са страшно далече и по земята расте едно такова като зелен килим, нали? — попита номът, като подскачаше от крак на крак.

— Не знам — рече Масклин още по-слисан. — Килим какво е?

— Олеле! — Номът се овладя и протегна трепереща ръка. — Казвам се Ангало — рече той, — Ангало де Галантерий. Ха-ха. Разбира се, това за вас нищо не значи! А ето го и Бобо.

Плъхът отявлено се усмихна. Масклин никога не беше чувал да назоваваш плъх по име, освен…, ако все пак трябваше да го споменеш някак, да го наречеш „вечеря“.

— Аз съм Масклин — отвърна той. — Става ли да слезем всички тук? Доста път бихме.

— Боже мой, ами да! Всичките ли сте вънкашни? Баща ми никога няма да повярва!

— Извинявай — рече Масклин, — не разбирам. Какво пък толкова? Бяхме вън. Сега сме вътре.

Ангало не му обърна внимание. Беше се втренчил в другите. Те се спускаха непохватно по въжето и мрънкаха.

— И старци даже! — рече Ангало. — И изглеждат точно като нас! Ни подострени глави, ни нищо!

— Нахал! — подхвърли баба Моркий.

Ангало престана да се хили.

— Мадам — каза той с леден тон, — знаете ли с кого говорите?

— С някого, дето е достатъчно малък, че да му нашляпам дупето — рече баба Моркий. — Ако изглеждах точно като тебе, момчето ми, щях да съм много по-окаяна. Подострени глави, няма що!

Ангало мълчаливо зяпна, после затвори уста. След това каза:

— Невероятно! Искам да кажа, Доркас твърди, че дори и да има възможност за живот извън Магазина, тия същества не биха приличали на нищо, което познаваме! Моля ви, моля ви, последвайте ме всички.

Спогледаха се щом Ангало припна към опашката на редицата от камиони, но в края на краищата го последваха. Нямаха кой знае какъв избор.

— Спомням си как старият ти татко един ден стоя твърде много на слънце. И той дрънкаше глупости също като тоя — прошепна баба Моркий.

Торит май стигаше до някакво заключение. Те учтиво изчакаха да го съобщи.

— Смятам — каза той. — Смятам, че трябва да изядем тоя плъх.

— Я си затваряй устата, бе — рече автоматично бабата.

— Аз съм вождът, нали? Нямаш право да говориш такива приказки на вожда — изхленчи Торит.

— Разбира се, ти си вождът — тросна се баба Моркий. — Някой да е казал, че не си? Аз поне никога не съм казвала, че не си. Вожд си.

— Точно така — подсмръкна Торит.

— А сега си затваряй устата — отсече тя.

Масклин потупа Ангало по рамото.

— Къде е това място? — попита той.

Ангало спря до стената, която се извисяваше в далечината.

— Не знаеш ли? — попита той.

— Ние си мислехме, ами, просто се надявахме, че камионите ходят на… на някое хубаво място — рече Грима.

— Ами, вярно сте чули — рече гордо Ангало. — Това е най-хубавото място, където можеш да попаднеш. Това е Магазинът!