Тери Пратчет
Масклин (16)

14.

XV. И рекоха номите: Ето Новото Място, и то ще е наше во Веки Веков.

XVI. И Външният не рече Нищо.

Из „Книга на номите“

Изходи, Глава 4, стихове XV–XVI

Това беше каменна кариера. Номите го разбраха по окачената на портала ръждясала табела: „Кариера. Опасно! Не влизай!“

Откриха я след луд панически бяг през ливадите. Чист късмет, ако послушате Ангало. С помощта на Арнолд Брос (създаден в 1905), ако вярвате на Гърдър.

Няма значение как се настаниха, как откриха няколкото стари съборетини, как изследваха пещерите и купчините камъни, как разкараха плъховете. Не беше кой знае колко трудно. По-трудното беше да навиеш повечето от старите номи да излязат навън — те се чувстваха по-добре, когато имат под над главите си. Тук баба Моркий свърши екстра работа. Тя ги накара да я гледат как се разкарва насам-натам и храбро вдишва страшния Свеж Въздух.

Пък и запасите от храна, отмъкнати от Магазина, не бяха вечни. Настана глад, а там горе из нивите припкаха зайци. И зеленчуци растяха. Разбира се не бяха нито чистички, нито хубавички, каквито бе решил да бъдат Арнолд Брос (създаден в 1905), а стърчаха от земята, или пък бяха целите в мръсотия. Сума ти оплаквания имаше заради това. Къртичините, появили се в една близка нива, бяха просто резултатът от първата експериментална картофена мина.

След две-три гадни преживявания лисиците се научиха да се държат по-настрани.

После Доркас откри електричеството — все още течеше по жици, водещи към една кутия под изоставен навес. Да го докопаш и едновременно с това да останеш жив май изискваше толкова умуване, колкото и Великото пътуване, включваше много дръжки от метал и гумени ръкавици.

След много размисъл Масклин бе бутнал Нещото до една жица. Няколко светлинни проблясваха, но то продължи да си мълчи. Масклин усещаше, че слуша. Можеше да го чуе как слуша.

Беше го отнесъл обратно и го бе натикал в една дупка в стената. Имаше смътното чувство, че още не е време да използват Нещото. Колкото по-дълго не беше с тях, помисли си три, толкова повече време ще имат, за да схванат какво точно правят. Щеше му се да го събуди по-късно и да му каже: „Я виж какво сме направили — и то сам-самички!“

Гърдър вече бе стигнал до извода, че вероятно са някъде в Китай.

И тъй, зимата се превърна в пролет, а пролетта — в лято…

 

 

Но това не беше краят — усещаше Масклин.

Седеше на скалите горе над кариерата — на пост. Винаги имаше пост — за всеки случай. Едно от изобретенията на Доркас — ключ, вързан с жица, с който се палеше крушката под един от навесите — бе скрито под камъка до него. Бяха му обещали и радио тия дни. „Тия дни“ сигурно щяха да дойдат доста скоро, защото сега Доркас си имаше ученици. Май прекарваха бая време в онзи порутен навес — той целият бе потънал в разни телчета и изглеждаше много сериозно.

Дежурствата бяха доста популярни — поне когато денят беше слънчев.

Сега тук беше техният дом. Номите се устройваха, заплюваха си ъгълчета, правеха планове, ширеха се, започваха да се чувстват у дома си.

Особено Бобо. През първия ден той беше изчезнал и после цъфна, оръфан и горд, в качеството си на вожд на плъховете от кариерата и баща на цяла сюрия плъхченца. Сигурно заради това плъховете и номите сякаш се погаждаха съвсем добре — избягваха се учтиво винаги когато това беше възможно и не се ядяха взаимно.

Тук те са повече у дома си, отколкото ние — мислеше си Масклин. — Всъщност това място не е истински наше. То е на човеците. Просто са го забравили за известно време, но един ден ще си го спомнят. Ще се върнат тук и тогава ще ни се наложи да се махаме. И винаги ще ни се налага да се махаме. Винаги ще се опитваме да създаваме малките си светове вътре в големия свят. Едно време сме имали всичко — а сега си мислим, че като имаме едно малко парченце, сме големи късметлии.

Той погледна кариерата под него. Успя да различи Грима — седеше на слънце с няколко младоци и ги учеше да четат.

Това все пак беше добре. Него никога не го беше бивало особено, но хлапетата май загряваха достатъчно лесно.

Но все пак, имаше си и проблеми. Например родовете от отделите. Тук си нямаха отдели, които да управляват, и прекарваха много време в свади помежду си. През цялото време някой се дърлеше с някого и все чакаха той да ги разтървава. Май единственият път, когато номите бяха действали заедно, беше когато имаше за какво да мислят усилено…

Отвъд Луната — беше казало Нещото. — Едно време сте живели сред звездите.

Масклин полегна назад и се вслуша в жуженето на пчелите.

„Един ден ще се върнем. Ще намерим начин да се доберем до големия кораб в небето и ще се върнем. Но не сега. Много работа трябва да се свърши, и най-мъчното пак ще бъде да накарам хората да го разберат. Всеки път, щом изкачим едно стъпало, се настаняваме отгоре му и си мислим, че сме изкачили стълбата, и започваме да се заяждаме за това и онова…

И все пак дори само дето знам, че я има тая стълба, си го бива за начало…“

Оттук се виждаше на километри надалеч в полето. Например, виждаше се летището.

Онзи ден, когато видяха първия самолет да се издига, си беше страшничко, но няколко номи си спомниха за картинките в книжките, които бяха чели, и излезе, че то не било нищо повече от… да речем, камион за летене из небето.

Масклин не беше обяснил на никого защо мисли, че да се научат повече неща за летището е добра идея. Знаеше, че някои подозират нещичко, но сега имаше толкова работа за вършене, че не мислеха точно за това.

Беше ги водил внимателно към идеята. Беше казал просто, че е важно да се разбере колкото се може повече за този свят — ей тъй, за всеки случай. Беше го извъртял по такъв начин, че никой не попита „за какъв случай?“ И, така и така, имаше навити номи, а и времето беше хубаво.

Беше завел една бригада номи през полето до летището. Пътуваха цяла седмица, но нали бяха трийсет на брой — нямаше проблеми. Наложи се дори да пресекат магистрала — но намериха тунел, построен за язовци, а язовецът, който идеше насреща им, се обърна и изхвърча навън още щом го приближиха. Лошите новини — като тази, че номите са се въоръжили — се разнасят бързо.

После бяха открили телената ограда. Изкатериха се донякъде и прекараха часове наред в наблюдаване на излитащите и приземяващите се самолети.

Масклин усети — точно както и два-три пъти преди това — че тук има нещо много важно. Самолетите изглеждаха огромни и ужасни, но едно време си мислеше същото и за камионите. Просто трябва да ги поизучиш. Веднъж като им научиш името, вече имаш нещо, на което можеш да се опреш — нещо като лост, един вид. Някой ден можеше самолетите да им свършат работа. Някой ден те можеха да потрябват на номите.

За да се изкачат на следващото стъпало.

Смешничко си беше, че е настроен доста оптимистично по въпроса. В един славен миг беше почувствал, че макар и да се карат и да се дърлят, и да разбират грешно това или онова и сами да се закопават, накрая номите ще го постигнат. Защото и Доркас беше гледал самолетите, увиснал на мрежата, с преценяващ поглед в хитрите очи. И Масклин го беше попитал:

— Само да предположим — ей тъй, за да поспорим малко, нали разбираш — че ни потрябва да свием един от тия, мислиш ли, че ще можем?

И Доркас се беше почесал замислено по брадичката.

— Не ще да е кой знае колко мъчно да ги караш — бе казал той и се бе ухилил. — Колелата им са само три.