Метаданни
Данни
- Серия
- Хималайска дилогия (1)
- Включено в книгата
-
- Оригинално заглавие
- The Plant Hunters (Adventures Among the Himalaya Mountains), 1857 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Никола Милев, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- NomaD(21 юли 2008 г.)
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Сергей Дубина(15 юли 2008 г.)
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Ловци на растения от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
Ловци на растения | |
The Plant Hunters | |
Автор | Майн Рид |
---|---|
Създаване | 1857 г. |
Първо издание | 1857 г. |
Оригинален език | английски |
Жанр | приключенски роман |
Следваща | Пълзачи по скали |
Ловци на растения: Приключения сред Хималаите (на английски: The Plant Hunters: Adventures Among the Himalaya Mountains) е роман на писателя Майн Рид, издаден през 1857 година. Негово продължение е романът Пълзачи по скали, издаден през 1864 година.
Сюжет
Трима приятели – Осару, Карл и Каспар се отправят на експедиция в Хималаите в търсене на редки растения за европейските ботанически градини и разсадници. По време на пътуването им попадат в непреодолима ситуация и не могат да се върнат назад. Пътя им е препречен от голяма пропаст, впоследствие попадат в дълбока пещера и дълго търсят път назад. В крайна сметка остават да живеят в хималайска долина, откъснати от външния свят...
Издания на български език
Романът има четири издания на български език:
- „Ловци на растения“, София, изд. „Христовъ“, 1901 г., 240 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Хемусъ“, поредица „Майнъ Ридъ“, том 11, 1929 г., 152 с.
- „Ловци на растения“, София, изд. „Народна младеж“, библиотека „Приключения и научна фантастика“ № 54, 1960 г., 251 с.[1]
- „Пълзачи по скалите. Ловци на растения“, София, изд. „Отечество“, „Майн Рид: Избрани произведения в 6 тома“, том 4, 1980 г., 399 с.[2]
Източници
- ↑ Ловци на растения – Майн Рид. 1960 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
- ↑ Пълзачи по скалите. Ловци на растения – Майн Рид. 1980 // Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 2014-05-15.
Външни препратки
|
Глава XXVIII
ТОПЛИЯТ ИЗВОР
Закусиха с варено месо и го поляха с няколко глътки вода. Нямаха дори и канче за вода, затова трябваше да коленичат и да пият направо от езерото. Водата беше бистра, но не толкова студена, колкото можеше да се очаква на такава височина. Това им беше направило впечатление още предишния ден, но едва сега изказаха учудването си от топлината на водата. Нямаха термометър, за да проверят температурата й, но очевидно тя беше много по-висока, отколкото тази на въздуха.
Откъде идеше тая вода? Сигурно не от топящите се снегове — тогава тя би била по-студена. Дали нямаше някакъв извор наблизо? Може би топъл извор?
Това беше твърде възможно, понеже — колкото и странно да изглежда — из Хималаите често се срещат топли извори, които извират понякога сред леда и снега, и то на високо разположени места.
От това, което беше чел за подобни извори, Карл дойде до заключението, че може да съществува такъв извор и в тази долина. Иначе как би могла водата да бъде толкова топла?
Сега те си спомниха, че предишната сутрин бяха забелязали някакъв особен облак или пара, която се носеше над върховете на дърветата в единия край на долината. Парата се виждаше само от височината, където бяха застанали тогава, но те бяха запомнили посоката, в която я видяха, и сега тръгнаха нататък.
Скоро стигнаха там и намериха точно това, което очакваха. От скалите пред тях извираше топла вода и клокочеше надолу към езерото. Гаспар си потопи ръката, ала тутакси я отдръпна и извика от болка и изненада. Водата беше почти вряла.
— Чудесно! — извика той. — Това се казва удобство. Ако само имахме чаши… Чайник не ни трябва! Ето ви топла вода през всяко време!
— Да! — възкликна Карл, като потопи пръсти в горещата вода. — Ето защо климатът в тая долина е топъл, а растителността — буйна и разнообразна; ето защо тук се срещата и тропически растения. Предполагах, че има някаква подобна причина. Погледнете, там растат магнолии! Интересно, нали? Не бих се учудил, ако пред нас се изпречи и някоя палма или бамбук.
Но в това време погледите и на тримата се откъснаха от топлия извор. Едър красив елен се зададе насреща им и като стигна на около двадесет ярда от тях, спря се, застана на едно място и няколко секунди разглежда пришълците.
Не можеше да има никаква грешка — животното беше елен. Дългите му разклонени рога не оставаха място за съмнение. На ръст беше горе-долу колкото европейски рогач, с почти същите разклонени рога. По цвета на кожата — сивочервеникав, с бяло петно около опашката — както и по общ външен види размери той приличаше твърде много на английски елен. Всъщност това беше азиатският представител на този род елени, известен на природоизпитателите под името Валихски елен.
Като забеляза тримата мъже, застанали край извора, животното повече се изненада, отколкото уплаши. Може би те бяха първите човешки същества, към които отправяше поглед. А не знаеше дали те ще се окажат приятели или врагове.
Наивно същество! Не му остана време да размишлява по този въпрос. Срещу него бе насочена пушка и след миг то се просна на земята.
Тази работа свърши Карл, тъй като Гаспар със своята двуцевка беше застанал по-настрана. И тримата се впуснаха да приберат плячката, но останаха неприятно изненадани: еленът се изправи отново на крака и отскочи към храсталака. Фриц се втурна подир него. Ловците видяха, че еленът тича на три крака — беше ранен в един от задните крака, който се влачеше по земята.
Ловците тръгнаха подир него, с надежда скоро да го настигнат. Но когато излязоха от гъсталака, видяха, че той подскача на три крака в подножието на скалите, а кучето все още не беше го настигнало. Еленът не беше далече от мястото, където бе ранен, защото топлият извор беше близо до скалите, които обграждаха долината. Кучето тичаше след елена, а ловците го следваха колкото можеха по-бързо. Карл и Осару се движеха в подножието на скалите, а Гаспар — по-отстрани, за да пресече пътя на рогача, ако той се опита да свърне отново към езерото.
Така те изминаха повече от половин миля, без да зърнат животното. Най-после силното лаене на Фриц ги предизвести, че еленът е настигнат и навярно поставен в затруднено положение.
И така беше. Фриц бе задържал елена край един шубрак, но щом видя ловците, рогачът бързо се отскубна, втурна се сред храстите и пак изчезна от погледа им.
Извървяха още половин миля преди да видят отново животното; кучето го беше притиснало за втори път. Но както и по-рано, щом се зададоха ловците, еленът неусетно се мушна в храстите и отново изчезна.
Срамно щеше да бъде да изпуснат такъв добър лов, и то когато беше почти в ръцете им, затова нашите пътешественици решиха да продължат гонитбата, дори ако това им отнеме и целия ден. Карл имаше и друга причина, за да преследва дивеча. Той беше човек с нежно, милостиво сърце и понеже бе забелязал, че куршумът е счупил бедрената кост на животното и в края на краищата то щеше да умре от раната си, Карл не искаше еленът да се мъчи с такава бавна смърт, затова искаше да го настигне и сложи край на страданията му. С тая цел, а също и за да се сдобият с вкусно месо, Карл продължаваше да преследва дивеча.
Еленът доста ги поизмори, преди да се появи отново на открито, и пак, за трети път, се изплъзна от ръцете им.
Те започнаха да губят надежда, че ще го настигнат. През цялото време еленът се движеше в подножието на скалите и ловците, тичайки след него, не можеха да не забележат огромните канари, извисили се над главите им, на стотици фута височина — на някои места слабо полегати, но на повечето — отвесни като стени. Вниманието на ловците беше твърде заето с преследването на ранения елен, за да могат по-сериозно да наблюдават и нещо друго; те бързаха напред и само от време на време се спираха, за да си поемат дъх. Шест или седем пъти видяха ранения рогач и Фриц винаги го задържаше, но за своето усърдие той получи само няколко дълбоки рани от рогата на разяреното животно.
Най-после ловците стигнаха до същия отвор между скалите, през който бяха влезли в долината, но дивечът отмина това място и те продължиха нататък след него. Още веднъж силното лаене на кучето им извести, че еленът е принуден да спре и ловците отново се втурнаха напред.
Този път те видяха елена, потънал до хълбоците в един вир. Мястото позволяваше на Гаспар да се приближи на няколко ярда, без да бъде забелязан, и с един изстрел от двуцевката си той сложи край на гонитбата.