Робърт Лъдлъм
Ултиматумът на Борн (28)

27

— Аз ви познавам! — извика Борн — Париж… преди години, името ви е Лавие… Жаклин Лавие. Притежавахте един от онези магазини за дрехи… „Ле Класик“, Сент Оноре, скривалището на Карлос във Фобур! Намерих ви в изповедалнята на Но-ли-сюр-Сен. Помислих, че сте мъртва.

Острото, сбръчкано лице на жената на средна възраст бе изкривено от ярост. Тя се опита да се измъкне, но щом се извъртя, Джейсън пристъпи встрани, повлече я в кръг и я залепи за стената, като притисна гърлото й с лявата си ръка.

— Но вие не сте била мъртва. Била сте част от капана, който се провали при Лувъра!

— Грешите! — каза жената сподавено. Големите й зелени очи бяха изпъкнали. — Не съм тази, за която ме мислите…

— Вие сте Лавие! Кралицата на Фобур, единствената връзка към жената на Чакала, съпругата на генерала. Не ми разправяйте, че греша… Проследих ви двете до Ноли — до онази църква с биещите камбани и пръснатите навсякъде свещеници, един от които беше Карлос! Само след минута неговата курва излезе навън, но не и вие. Тя си тръгна забързано, затова изтичах вътре, описах ви на един стар свещеник — ако наистина е бил такъв, и той ми каза, че сте във втората изповедалня отляво. Отидох там, дръпнах завесата и вие бяхте вътре. Мъртва.

— Отново ви казвам — грешите.

Жената вече не се съпротивляваше — беше безсмислено. Остана неподвижна, без да помръдва, като че ли смяташе, че така ще й бъде разрешено да говори.

— Ще ме изслушате ли? — попита тя със затруднение, тъй като Джейсън все още притискаше гърлото й.

— Хич не си го мислете — отвърна Борн. — Ще тръгнете оттук с мен, като че ли сте много отпаднала — непознат мъж помага на една сестра на милосърдието. Почти сте готова да припаднете. На вашата възраст това не е нещо необичайно, нали?

— Почакайте.

— Много сте закъсняла.

— Трябва да поговорим.

— Ще го направим.

Джейсън я пусна и моментално стовари едновременно и двете си ръце върху плещите на жената в основата на врата. Тя припадна. Борн я подхвана и я изнесе от тясната улица. Светлината на зората започваше да осветява небето и няколко ранобудни души, сред които един млад бегач по къси гащета, се приближиха към човека с монахинята.

— Почти два дни бе с жена ми край болните ни деца, без да мигне! — заговори умолително Хамелеона. — Моля ви, ще може ли някой от вас да повика такси, за да я върна в манастира й в деветнадесети район.

— Разбира се! — извика младият бегач. — На Рю дьо Севр има денонощна стоянка, а аз съм много бърз.

— Вие сте истинска находка, мосю — каза Джейсън с благодарност, но веднага усети неприязън откъм твърде младия и прекалено вдъхващ доверие човек.

Таксито пристигна след шест минути. Младежът беше в него.

— Казах на шофьора, че имате пари — каза той, докато слизаше. — Надявам се, че е така.

— Разбира се. Благодаря ви.

— Разкажете на сестрата за постъпката ми — допълни бегачът, като помагаше внимателно на Борн да внесе жената на задната седалка. — Ще имам нужда от положително „досие“ когато му дойде времето.

— Надявам се, че нямате някакви неприятности — каза Джейсън и също опита да се усмихне на младежа.

— Изобщо! Представям моята фирма в маратона. Голямото дете започна да тича на място.

— Благодаря ви още веднъж. Пожелавам ви да спечелите следващия.

— Кажете на сестрата да се моли за мен! — извика атлетът и се понесе.

— Булонският лес — каза Борн на шофьора, след като затвори вратата.

— Булонският лес ли? Този глупак, дето си пречиства дробовете, ми каза, че било спешен случай? Трябвало да заведете монахинята в болница.

— Какво да ви кажа, тя прекали с виното.

— Булонският лес — отново повтори шофьорът и кимна с глава. — Нека се поразходи, за да й мине. Имам втора братовчедка в Лионския манастир. Излиза оттам за седмица и се насмуква до козирката. Кой би могъл да я упрекне?

Постепенно до пейката на покритата с чакъл пътека в гората започнаха да достигат все повече лъчи на ранното слънце. Жената на средна възраст в църковни одежди започна да поклаща глава.

— Как сте, сестро? — попита Джейсън, седнал край пленничката си.

— Имам чувството, че през мен е минал танк — отвърна монахинята, като премигваше и поемаше дълбоко въздух с отворена уста. — Минимум танк.

— Подозирам, че знаете за танковете много повече, отколкото за един фургон на Сестри на Магдалена.

— Напълно вярно — съгласи се жената.

— Не се затруднявайте да търсите пистолета си — каза Борн. — Свалих го от твърде скъпия ви колан под одеждите ви.

— Радвам се, че сте оценили стойността му. Той е част от онова, за което трябва да говорим… И тъй като не се намирам в полицейски участък, предполагам, че сте изпълнили молбата ми да поговорим.

— Само ако това, което ще ми кажете, е свързано с целта ми. Предполагам, че ме разбирате.

— Така е, ще видите. Аз се провалих. Бях отвлечена. Не съм на мястото, където би трябвало да бъда, и което и време да е, светлината ми казва, че съм твърде закъсняла, за да бъдат приети извиненията ми. Освен това, колелото ми или е изчезнало, или все още стои до стълба, вързано с веригата.

— Не съм го взел.

— Тогава с мен е свършено.

— Защото сте изчезнала? И не сте там, където трябваше да бъдете?

— Точно така.

— Вие сте Лавие.

— Това е истина. Аз съм Доминик Лавие — сестра на Жаклин. Разликата във възрастта ни е съвсем малка и още от деца си приличахме силно. И вие не грешите за Ноли-сюр-Сен и за онова, което сте видели там. Сестра ми беше убита, защото наруши едно основно правило, извърши смъртен грях, ако предпочитате. Паникьоса се и ви заведе до жената на Карлос, неговата най-скъпа и полезна тайна.

— Завела е мен?… Вие знаете кой съм?

— Цял Париж — Париж на Чакала, знае за вас, мосю Борн. Не как изглеждате — уверявам ви в това, но знаят, че сте тук и че търслте Чакала.

— Й вие сте част от този Париж?

— Да.

— Мили Боже, та той е убил сестра ви!

— Знам прекрасно това.

— И все пак работите за него?

— Има случаи, когато възможностите за избор на човека са силно ограничени. Да кажем, че са само две — да живее или да умре. Допреди шест години, когато „Ле Класик“ смени собственика си, магазинът бе особено важен за Монсеньора. Аз заех мястото на Жаки…

— Просто така?

— Не беше трудно. Бях по-млада и, което е по-важно — изглеждах по-млада. — За малко лицето на Лавие се промени от замислената й усмивка. — Сестра ми все твърдеше, че причината е в средиземноморския въздух… Но козметичната хирургия е нещо общоприето в света на висшата мода. Предположи се, че Жаки е отишла до Швейцария за премахване на бръчките и… аз се върнах вместо нея в Париж след осем седмици подготовка.

— Как сте могли? След като сте знаели всичко, как, по дяволите, сте могли?

— В началото не знаех онова, което научих по-късно, а тогава то вече нямаше значение. По това време бях изправена пред избора, за който ви споменах. Да живея или да умра.

— И влязохте в смъртоносната игра съвсем безгрижно?

— Несъзнателно. Бях въвеждана несъзнателно в нея, обучаваха ме бавно, парче по парче… В началото ми казаха, че Жаклин е загинала при злополука с лодка заедно с поредния си любовник и че получавам изключително добри пари, ако заема нейното място. „Ле Класик“ бе нещо много повече от един великолепен салон…

— Много повече — съгласи се Джейсън, като я прекъсна. — Той беше хранилището на най-секретните френски секретни и разузнавателни тайни, предавани на Чакала от неговата жена, съпругата на един виден генерал.

— Не знаех за това, докато генералът не я уби. Мисля, че името му беше Вилие.

— Точно така — Джейсън погледна над пътеката към все още тъмните води на едно езерце, по повърхността на което плуваха бели лилии, и в съзнанието му се върнаха картини от миналото. — Аз го намерих, по-точно — ги намерих. Вилие седеше на стол с висока облегалка, с пистолет в ръка, а съпругата му лежеше на леглото. Гола, мъртва. Той възнамеряваше да се застреля. Каза, че това била подходяща екзекуция за един изменник, заслепен в себеотдайността си към съпругата си и станал предател на любимата си страна… Убедих го, че има и друг изход, и почти успях — това стана преди тринадесет години. В една странна къща на Седемдесет и първа улица в Ню Йорк.

— Не знам какво се е случило в Ню Йорк, но генерал Вилие бе оставил указания това, което се бе разиграло в Париж, да стане обществено достояние след смъртта му. Щом той умря и истината стана известна, разбрах, че Карлос обезумял от ярост и убил няколко високопоставени военни, само защото били генерали.

— Всичко това е стара история — прекъсна я рязко Борн. — Сега сме тринадесет години по-късно. Какво ще правим?

— Не знам, мосю. Нямам никакъв избор, нали? Предполагам, че един от вас двамата ще ме убие.

— Може и да не е така. Помогнете ми да го намеря и ще се освободите и от двама ни. Ще се върнете на Средиземно море и ще заживеете спокойно. Дори няма да ви се наложи да изчезнете, той като Карлос ще бъде мъртъв и не би могъл да ви намери. Просто ще се върнете там, откъдето сте дошли, след толкова ползотворно прекарани години в Париж.

— Да, разбирам ви. Ползата от вас ли ще дойде?

— Да.

— Ясно… Това ли сте предложили и на Сантос — ползотворно изчезване?

Джейсън се почувства като че ли някой го бе ударил през лицето. Погледна пленничката си.

— Значи все пак е бил Сантос — каза меко той. — Булевард „Льофевр“ е бил капан. Господи, бива си го.

— Той е мъртъв. „Сърцето на войника“ е изчистено и затворено.

— Какво? — Борн погледна отново смаяно Лавие. — Такава ли е била наградата му за това, че ме изстиска?

— Не, за това, че предаде Карлос.

— Не разбирам.

— Монсеньорът има очи навсякъде, сигурна съм, че не сте изненадан. Бе забелязано, че Сантос — абсолютният отшелник, изпрати няколко тежки кашона с основния си доставчик на храни и вчера сутринта не подряза и не напои скъпоценната си градина — един летен ритуал, така предсказуем, както и слънцето. В склада на доставчика му беше пратен човек, който отвори кашоните…

— Книги — вметна тихо Джейсън.

— Оставени на съхранение, докато пристигнат нови указания — допълни Доминик Лавие. — Заминаването на Сантос е трябвало да бъде бързо и тайно.

— И Карлос е разбрал, че никой в Москва не е давал никакъв телефонен номер.

— Моля?

— Нищо… Какъв човек беше Сантос?

— Никога не съм го познавала, дори не съм го виждала. Само съм чувала слухове от прислугата, които не бяха кой знае колко.

— Нямам и време за много. Какви бяха те?

— — Казват, че е кубинец, взел участие в революцията на Фидел и че е задълбочен мислител. Бил е студент по право заедно с Кастро и някога е бил голям атлет. После, както при всички революции, вътрешните борби провалили победите. Фидел изпитвал завист към някои водачи, особено към Че Гевара и човека, когото познавате като Сантос. Когато Кастро станал много важен, тези двамата били още по-важни от него и Фидел не могъл да понесе съперничеството. Че бил изпратен с мисия, която му коствала живота, а срещу Сантос били повдигнати измислени обвинения в контрареволюционна дейност. Оставал час до екзекуцията му, когато в затвора нахлул Карлос със своите хора и го отвлякъл.

— Отвлекли ги? Без съмнение, преоблечени като свещеници.

— Без съмнение. Църквата, с всичките си средновековни безумия, удържала веднъж победа в Куба.

— В гласа ви има горчивина.

— Аз съм жена, а Папата не е. Той е само средновековен.

— И така Сантос обединил усилията си с тези на Карлос — двама разочаровани марксисти, преследващи личната си кауза.

— Това не ми е ясно, мосю, но ако правилно ви разбирам, въображението е черта на изключителния Карлос, а горчивото разочарование е съдбата на Сантос. Той е дължал живота си на Чакала, така че — защо да не му го подчини? Какво друго му оставало?… Докато не дойдохте вие.

— Това ми стига. Благодаря. Просто исках да попълня някои дупки.

— Дупки?

— Неща, които не знам.

— Какво ще правим сега, мосю Борн? Не беше ли това първият ви въпрос?

— Какво искате да правим, мадам Лавие?

— Знам, че не искам да умра. И аз не съм мадам Лавие в смисъл на семейно положение. Ограниченията на брака никога не са ме привличали, а предимствата му са ми се стрували ненужни. Години наред бях високоплатена проститутка на повикване в Монте Карло, Ница и Кап Фера, докато лицето и тялото не ми изневериха. Все пак, останаха ми някои приятели и любовници от старите времена, които се грижеха за мен в името на предишната дружба. Повечето от тях са мъртви, за жалост.

— Мисля, че казахте, че са ви плащали щедро за това, че сте приели личността на сестра си.

— О, вярно е и в известна степен продължава да е така — все още съм много ценна. Движа се сред елита на Париж, който е пълен с клюки, а това често се оказва полезно. Имам красив апартамент на Авеню Монтен. Старинни вещи, изящни картини, прислуга, текущи сметки — всичко, което се очаква да има една жена, била някога във висшата мода, за да може да остане в средите, в които все още се движи. И пари. Всеки месец в банката ми постъпват осемдесет хиляди франка от Женева — повече от достатъчно, за да плащам разходите си. Защото, разбирате ли, трябва аз да плащам — никой друг не може да го направи.

— Значи имате пари.

— Не, мосю. Имам стил на живот, а не пари. Такъв е методът на Чакала. С изключение на старците, той плаща само за това, което получава като непосредствено обслужване. Ако парите от Женева не пристигат в банката ми на десето число всеки месец, ще бъда изхвърлена в разстояние на тридесет дни. Но стигне ли се дотам Карлос да реши да се освободи от мен, няма да имам никаква нужда от тези пари. С мен ще бъде свършено — както е, несъмнено, в момента. Ако се върна в апартамента си на „Монтен“, аз никога няма да изляза от него… Както сестра ми не е излязла от онази църква в Ноли-сюр-Сен. Поне не жива.

— Убедена ли сте в това?

— Разбира се. От мястото, където оставих велосипеда си, получих инструкции от един от старците: Нарежданията бяха ясни и трябваше да бъдат изпълнени точно. След двадесет минути трябваше да се срещна в пекарна на „Сен Жермен“ с една жена, която познавам. Там щяхме да си разменим дрехите. Тя трябваше да тръгне към мисията на Магдалена, а аз имах среща с куриер от Атина в една стая в хотел „Тремоал“.

— Мисията на Магдалена? Искате да кажете, че онези жени на велосипедите са истински монахини?

— Дали тържествен обет за целомъдрие и нищета, мосю. Аз съм игуменка на манастира в Сен Мало, която често ги навестява.

— А жената от пекарната?

— Тя кривва от правия път от време на време, но е изключителен администратор.

— Господи — каза тихо Борн.

— Той често е на устните ми… Разбирате ли колко е безнадеждно положението ми?

— Не съм сигурен.

— Тогава съм принудена да се запитам дали наистина сте Хамелеона. Не отидох в пекарната. Срещата с гръцкия куриер не се състоя. Къде съм била?

— Забавили сте се. Скъсала се е веригата на велосипеда. Блъснал ви е леко един от онези камиони на Рю Лекурб. По дяволите, била сте нападната. Има ли значение?

— Колко време е минало откакто припаднах с ваша помощ? Джейсън погледна часовника си. Вече се виждаше ясно на ярката утринна светлина.

— Мисля, че е малко повече от час, може би час и половина.

— Час и половина? — попита Лавие натъртено.

— И какво от това?

— Защо не съм се обадила в такъв случай нито в пекарната, нито в хотел „Тремоал“?

— Имало е усложнения… Не, това е лесно да се провери — добави Борн и поклати глава.

— Тогава? — Зелените очи на Лавие срещнаха неговите. — Тогава, мосю?

— Булевард „Льофевр“ — отвърна бавно и меко Джейсън.

— Капанът. Аз обърнах неговия, след три часа той обърна моя. Тогава аз разбих стратегията му и ви отвлякох.

— Точно така. — Бившата проститутка от Монте Карло кимна. — И той няма начин да разбере какво се е случило, докато сме били заедно… Следователно, аз съм белязана за екзекуция. Пионката ще бъде премахната, защото тя е просто само една пионка. Не може да каже нищо съществено на властите; никога не е виждала Чакала; може само да повтаря слуховете, стигнали до подчинените на най-ниско ниво.

— Никога ли не сте го виждала!

— Може и да съм, но без да знам. Из цял Париж вървят слухове. Според едни той е с кожа на латиноамериканец, според други е с черни очи и тъмни мустаци. „Знаеш ли, това наистина е Карлос“ — колко често съм чувала тази фраза! Но нито един човек не е дошъл и не ми е казал: „Аз съм този, който прави живота ти приятен, остаряваща, елегантна проститутко.“ Просто докладвам на старците, които от време на време ми предават информацията, която ми е необходима — като например снощи на булевард „Льофевр“.

— Разбирам. — Борн стана, протегна се и погледна пленничката си. — Мога да ви измъкна. От Париж, от Европа. Извън обсега на Карлос. Искате ли?

— Толкова силно, колкото и Сантос — отвърна Лавие, като го гледаше умоляващо. — С охота ще прехвърля верността си от него към вас.

— Защо?

— Защото той е стар и с посивяло лице и не може да се сравнява с вас. Вие ми предлагате живот; той ми предлага смърт.

— В такъв случай решението ви е разумно — каза Джейсън, усмихнат напрегнато, но топло. — Имате ли пари? Имам предвид — в себе си.

— Монахините са дали обет да живеят в нищета, мосю — отвърна Доминик Лавие и също се усмихна. — Всъщност, имам няколкостотин франка. Защо?

— Не са достатъчни — продължи Борн, бръкна в джоба си и извади голяма пачка банкноти. — Ето ви три хиляди — каза той и й подаде парите. — Купете си отнякъде някакви дрехи и наемете стая в… „Морис“ на Рю дьо Риволи.

— Под какво име?

— Кое ви харесва?

— Например Бриел? Един красив крайморски град.

— Защо не?… Изчакайте десет минути, за да изляза оттук и след това тръгнете. Ще се видим в „Морис“ по обяд.

— Ще ви чакам с цялото си сърце, Джейсън Борн!

— Нека забравим това име.

 

 

Хамелеона излезе от Булонския лес и отиде до най-близката стоянка за таксита. След няколко минути един възтрогнат шофьор прие стоте франка, за да остане на място на края на опашката от три коли, а неговият пътник залегна на задната седалка и зачака да чуе необходимите думи.

— Монахинята излиза, мосю! — извика шофьорът. — Влиза в първото такси!

— Последвайте я — каза Джейсън и се изправи.

На Авеню Виктор Юго таксито на Лавие намали и спря пред едно от малките парижки отклонения от традицията — открит телефонен автомат с пластмасово кубе.

— Спрете тук — нареди Борн и слезе в мига, в който шофьорът закова колата до бордюра. Като накуцваше, Хамелеона закрачи бързо и тихо, точно зад гърба на развълнуваната монахиня, която не го виждаше. Застанал на няколко крачки зад нея, той чуваше ясно какво говори тя по телефона.

— „Морис“! — изкрещя жената в слушалката. — Името е Бриел. Ще бъде там по обяд… Да, да, ще се отбия в апартамента си, ще се преоблека и ще бъда там след час.

Лавие окачи телефона, обърна се и ахна, като видя Джейсън.

— Не! — извика тя.

— Опасявам се, че да — каза Борн. — С моето такси ли ще продължим или с вашето?… „Той е стар и с посивяло лице“ — това бяха думите ви, Доминик. Доста точно описание за човек, който никога не е виждал Карлос.

Бернардин излезе вбесен от „Пон Роял“ заедно с портиера, който го бе повикал.

— Това е абсурд! — извика той, докато отиваше към таксито. — Не, не е — поправи се, щом погледна вътре. — То е просто лудост.

— Влизай! — каза Джейсън, седнал от другата страна на жената, облечена в одеяния на монахиня.

Франсоа го послуша и влезе в колата, загледан в черните дрехи, бялата заострена шапка и бледото лице на религиозната жена между тях.

— Запознай се с един от най-талантливите изпълнители на Чакала — продължи Борн. — Би могла да направи цяло състояние във вашето sinema-verite, повярвай ми.

— Не съм кой знае колко набожен, но се надявам, че не си допуснал грешка… Като мен — или по-скоро като нас, с онова прасе хлебаря.

— Защо?

— Ами защото е хлебар, това е! Едва не хвърлих граната в пещите му, но нито един френски хлебар не би могъл да се моли като него!

— Възможно e — каза Джейсън. — Нелогичната логика на Карлос — не помня кой го беше казал, може да съм бил и аз.

Таксито зави и влезе в Рю дю Бак.

— Отиваме в „Морис“ — добави Борн.

— Сигурен съм, че има някаква причина — заяви Бернардин, като продължаваше да гледа загадъчното, безизразно лице на Доминик Лавие. — Искам да кажа — след като тази мила стара дама не казва нищо.

— Не съм стара! — извика жената разпалено.

— Разбира се, скъпа — съгласи се ветеранът от Втори отдел. — Само по-желана в годините на зрелостта си. Защо отиваме в „Морис“?

— Това е последният капан на Чакала за мен — отвърна Борн. — С любезното съдействие на тук намиращата се Сестра на Магдалена. Той очаква да съм там и аз ще бъда.

— Ще се обадя във Втори отдел. Благодарение на един уплашен бюрократ те ще са готови да направят всичко, което поискам. Не бива да се излагаш на опасност, приятелю.

— Не искам да те обидя, Франсоа, но самият ти каза, че вече не познаваш всички хора, които работят там. Не мога да си позволя да изтече информация. Биха могли да го предупредят.

— Позволете ми да ви помогна. — Тихият глас на Лавие наруши бученето от уличното движение отвън подобно на първото изстъргване на трион. — Мога да ви помогна.

— Вече слушах за вашата помощ, госпожо, и тя ме водеше към собствената ми гибел. Не, благодаря.

— Това беше преди, не сега. Би трябвало да е очевидно за вас, че сега положението ми наистина е безнадеждно.

— Дали не съм чувал скоро тези думи?

— Не, не сте. Защото току-що прибавих думата „сега“… За Бога, поставете се на мое място. Не претендирам, че разбирам всичко, но този дърт скитник до мен спомена съвсем нехайно, че може да повика онези от Втори отдел. От Втори, мосю Борн! За някои това е ни повече, ни по-малко от френското гестапо! Дори ако оцелея, ще бъда белязана от този омразен клон на властта. Без съмнение ще бъда изпратена в някоя ужасна наказателна колония на другия край на света… О, чувала съм какви ли не истории за Втори отдел!

— Наистина ли? — каза Бернардин. — А аз не съм. Определено звучи страхотно. Колко чудесно.

— Освен това — продължи Лавие и дръпна заострената шапка от главата си — жест, който накара шофьора, гледащ към нея в огледалото за обратно виждане, да повдигне вежди, — без мен, без моето присъствие в „Морис“, облечена в съвършено различни дрехи, Карлос няма дори да приближи Рю дьо Риволи.

Бернардин потупа жената по рамото, вдигна показалец на устните си и кимна към предната седалка.

— Човекът, с когото искате да разговаряте, няма да бъде там — добави бързо Доминик.

— Права е — каза Борн, приведе се напред и последна към ветерана на Втори отдел през Лавие. — При това тя има апартамент на „Монтен“, където трябва да се преоблече, и никой от нас не може да се качи с нея.

— Това вече е проблем, нали? — отвърна Бернардин. — Няма как да следим телефона й от улицата.

— Глупаци!… Аз нямам никакъв друг избор, освен да ви сътруднича, не можете ли да го разберете! При първа възможност този старец до мен ще даде името ми на Втори, а както знае прословутият Джейсън Борн, на преден план излизат веднага няколко съществени въпроса. Един от тях постави още моята сестра — кой е Джейсън Борн? Действителна личност ли е, или не? Дали убиецът от Азия не е измама, заблуда? Една вечер тя ми се обади в Ница, след като бе изпила доста коняк. Една вечер, която може би си спомняте, мосю Хамелеон. Заплашили сте я в някакъв ужасно скъп ресторант извън Париж от името на силни, неназовани от вас хора.

— Спомням си — прекъсна я ледено Борн. — Вечеряхме, аз я заплаших и тя наистина беше стресната. Отиде до дамската тоалетна, плати на някого да се обади по телефона и трябваше да избягам оттам.

След кратко мълчание Бернардин заговори.

— И сега Втори се е обединил с онези силни, неназовани хора? — Доминик Лавие поклати глава няколко пъти и снижи глас. — Не, господа. Аз съм човек, който оцелява и не се бори при такова неравенство в силите.

Бернардин помълча и след малко каза:

— Какъв е адресът ви на авеню „Монтен“? Ще го кажа на шофьора, но преди да го направя, искам добре да ме разберете, мадам. Ако ни излъжете, ще ви сполетят всички действителни ужаси на Втори отдел.

 

 

Мари седеше край масичката на колелца в малкия си апартамент в „Морис“ и четеше вестници. Вниманието й постоянно се отвличаше — не можеше да се съсредоточи. Беше обиколила пет кафенета, които бяха посещавали често с Дейвид преди много години, и се бе върнала в хотела малко след полунощ. Не можа да заспи от тревога, но накрая около четири и нещо сутринта изтощението взе връх. Потъна в сън със запалена нощна лампа. Светлината я събуди шест часа по-късно. Това бе най-дългата й почивка от онази първа нощ на остров Транкуилити, който беше за нея вече като далечен спомен. С изключение на съвсем реалната болка от раздялата с децата. Не мисли за тях, толкова е мъчително! Мисли за Дейвид… Не, мисли за Джейсън Борн! Къде е той? Съсредоточи се!

Остави парижкия „Трибюн“, наля си трета чашка кафе и погледна през френския прозорец, който водеше към малък балкон, гледащ към Рю дьо Риволи. Обезпокои се, че доскоро слънчевото утро се бе превърнало в сив, мрачен ден. Скоро щеше да завали и това щеше да затрудни още повече търсенето из улиците. Отпи примирено от кафето и остави изящната чашка и изящната чинийка. Съжаляваше, че това не бе една от простите керамични чаши, предпочитани от нея и Дейвид в тяхната непретенциозна провинциална кухня в Мейн. Боже, щяха ли да се върнат отново там? Не мисли за такива неща! Съсредоточи се! Изключено.

Взе „Трибюн“ и го запрелиства безцелно, като виждаше само отделни думи — не следеше изреченията, само думи. Тогава в дъното на една безсмислена колона изскочи дума от един безсмислен ред, ограден в дъното на една безсмислена страница.

Думата беше Мома и бе последвана от телефонен номер. Беше готова да прехвърли страницата, когато нещо я накара да спре.

Мома… Мамо, но преобърнато от едно дете, което се бореше с първите си думи. Мома! Джейми, техният Джейми! Смешната, обърната дума, с която я бе наричал няколко седмици! Тогава Дейвид се бе шегувал, а тя се бе питала изплашено дали синът им не страда от дислексия.

— Може би просто е объркан, мома — беше отвърна весело Дейвид.

Дейвид! Мари оправи страницата и погледна нагоре — беше финансовата рубрика на вестника, рубриката, която тя разтваряше по време на утринното кафе. Дейвид й изпращаше съобщение! Тя блъсна стола, сграбчи вестника и се втурна към телефона на бюрото. Избра номера с треперещи ръце. Никой не отговори. Реши, че в бързината е набрала грешен номер, затова завъртя отново, този път бавно и съвсем точно.

Никакъв отговор. Но това беше Дейвид, чувстваше го, знаеше го! Беше я търсил при Трокадеро и сега използваше едно име, с което я бе наричал за кратко и което само те двамата знаеха! Моя любов, моя любов, намерих те!… Знаеше, че не може да стои повече в задушаващия я малък хотелски апартамент, да крачи напред-назад, да звъни час по час и да подлудява всеки път, щом никой не отговореше. Когато си под силно напрежение и ти се струва, че вече ще се пръснеш, намери някое място, където можеш да се движиш постоянно, без да бъдеш забелязан. Движи се! Това е жизненоважно. Не бива да оставяш главата ти да се пръсне. Един от уроците на Джейсън Борн. Замаяна, Мари се облече, откъсна съобщението от „Трибюн“ и напусна апартамента, който я потискаше. Възпираше се да не затича към асансьорите, въпреки нуждата, която изпитваше, да се смеси с тълпата из Париж. Там можеше да се движи постоянно, без опасност да бъде забелязана. От една телефонна кабина към друга.

Спускането към фоайето й се стори безкрайно и непоносимо заради една американска двойка. Той бе отрупан с камери и обективи, а тя беше с гримирани в розово клепачи и изрусена, напръскана с лак коса. През цялото време двамата се оплакваха колко малко хора в Париж, Франция, говорят английски. Най-сетне вратите на асансьора се разтвориха и Мари излезе бързо в препълненото с хора фоайе на „Морис“.

Тръгна по мраморния под към огромните врати на богато украсения вход, но изведнъж спря несъзнателно, щом един възрастен мъж в тъмен костюм на тесни райета ахна и слабото му тяло се надигна от тежкото кожено кресло вдясно от нея. Той я загледа, разтворил удивено тънките си устни, а очите издаваха слисването му.

— Мари Сен Жак! — прошепна човекът. — Боже мой, махнете се веднага оттук!

— Извинете… Какво?

Французинът стана бързо, макар и със затруднение, като обръщаше едва доловимо глава във всички посоки, за да огледа фоайето.

— Не трябва да ви виждат тук, госпожо Уеб — каза той все още шепнешком, но вече тонът му не бе рязък и заповеднически. — Не ме гледайте! Наведете глава към часовника си и стойте така.

Ветеранът на Втори отдел се обърна настрани, кимна безцелно на няколко души, разположили се в близките кресла, и продължи да говори, като едва помръдваше устни.

— Излезте от вратата в дъното вляво, която е за багаж. Побързайте!

— Не — отвърна Мари с наведена глава и приковани в часовника й очи. — Вие ме познавате, но не и аз вас. Кой сте вие?

— Приятел на вашия съпруг.

— Боже мой, той тук ли е?

— Въпросът е защо вие сте тук?

— Някога бях отседнала в този хотел. Реших, че може би той ще си спомни.

— Точно така е станало, но се страхувам, че в грешна връзка. Mon Dieu, ако не беше така, никога не би го избрал. А сега вървете.

— Няма! Трябва да го намеря. Къде е той?

— Или тръгнете, или ще намерите само трупа му. Има съобщение за вас в парижкия „Трибюн“…

— В чантата ми е. На финансовата страница. „Мома“…

— Обадете се след няколко часа.

— Не можете да постъпите така с мен.

— А вие не можете да постъпите така с него. Ще го убиете! Махнете се оттук! Веднага!

С очи, почти замъглени от ярост, страх и сълзи, Мари тръгна към лявата половина на фоайето, като й се искаше отчаяно да се обърне, но й беше ясно до болка, че не бива. Стигна до тесните стъклени двойни врати и се сблъска с един униформен пиколо, който внасяше куфари.

— Pardon, madame!

— Извинете — заекна тя, продължи невиждаща сред багажа и излезе на тротоара.

Какво можеше да направи, какво трябваше да направи? Дейвид беше някъде в хотела, а един човек, когото виждаше за първи път, я беше разпознал. Беше я предупредил и заставил да излезе — да се махне. Какво ставаше?… Господи, някой се опитваше да убие Дейвид! Старият французин й каза толкова неща… Но кой се опитваше, къде беше той?

Помогни ми! За Бога, Джейсън, кажи ми какво да правя, Джейсън?… Джейсън, помогни ми! Изведнъж тя замръзна на място. От обедния трафик изскочиха няколко таксита и лимузини и спряха до бордюра пред „Морис“. Портиерът със златните ширити посрещна новодошлите под огромния навес и изпрати пиколата, които се засуетиха около колите. Под навеса бавно се плъзна голяма, черна лимузина с малък църковен символ на вратата на пътника, стандартен за някои високопоставени служби от църквата. Мари гледаше емблемата. Беше кръгла, не повече от петнадесет сантиметра в диаметър; кълбо в кралско алено ограждаше удължен златен кръст. Тя изохка и затаи дъх. Сега страхът й бе придобил обезпокоително ново измерение. Беше виждала този символ и преди, но си спомняше единствено, че той я бе изпълвал с ужас.

Лимузината спря. Усмихващият се кимащ портиер отвори двете врати и от колата слязоха петима свещеници. Единият от предната седалка, останалите от просторното задно купе. Четиримата си запробиваха път през обедната тълпа от минувачи на тротоара. Двама тръгнаха към предната част на автомобила, другите двама към задната. Единият от тях мина бързо край Мари и черната му дреха я закачи. Лицето му беше толкова близо, че тя можа да види блестящите очи на човек, който нямаше нищо общо с църквата… Тогава изведнъж направи връзка с емблемата!

Преди години, когато Дейвид — когато Джейсън бе при Панов на интензивна терапия, Mo го караше да рисува, да чертае и драска всичко, което му дойдеше наум. Тогава този ужасен кръст се появяваше отново и отново и всеки път съпругът й късаше листа или го пробождаше с острието на молива си. Чакала!

Внезапно погледът и бе привлечен от една фигура, пресичаща Рю дьо Риволи. Беше висок мъж с тъмни дрехи — тъмен пуловер и панталон. Той накуцваше и се опитваше да избегне колите. Бе вдигнал ръка, за да скрие лицето си от ситния дъждец, който скоро щеше да се усили. Накуцването бе престорено! Кракът се изпъваше, макар и за миг, а извиването на рамото бе само един дързък жест, който тя познаваше твърде добре. Това беше Дейвид!

Но друг мъж, на не повече от три метра от нея, също видя човека, когото тя беше забелязала, и моментално вдигна миниатюрната радиостанция до устните си. Мари се втурна напред и с протегнати ръце, като лапи на тигрица, се хвърли върху убиеца в свещенически дрехи.

— Дейвид! — закрещя тя, като дереше до кръв лицето на човека на Чакала.

Изстрели разцепиха Рю дьо Риволи. Минувачите изпаднаха в паника. Някои затичаха към входа на хотела, но повечето побягнаха надалеч от навеса, като пищяха, крещяха и търсеха спасение от убийствената лудост, разиграла се изведнъж на спокойната улица. При яростната борба с мъжа, който щеше да убие съпруга й, силното канадско момиче изтръгна пистолета от колана му и стреля в главата му. Във въздуха се разхвърчаха кръв, парчета кожа и мозък.

— Джейсън! — изкрещя отново тя, щом убиецът падна, и мигновено осъзна, че стои сама с трупа край нея.

Беше се превърнала в мишена! И тогава изведнъж сигурната смърт се превърна във внезапна възможност за живот. Старият, аристократичен французин, който я беше познал във фоайето, се втурна пред входа на хотела, като стреляше непрекъснато с пистолета си. Улучи черната лимузина, спря за момент, прицели се и раздроби крака на един от „свещениците“ който беше вдигнал оръжие към него.

— Mon ami! — извика Бернардин.

— Тук съм! — изкрещя Борн. — Къде е тя?

— A votre droite! Auprès de…^[1] — от двойната стъклена врата на хотела се чу единичен изстрел. Падайки, ветеранът на Втори отдел извика: — Les capucines, mon ami. Les Capucines!^[2].

Бернардин ce свлече на тротоара. Втори изстрел прекъсна живота му.

Мари беше като парализирана. Не можеше да се движи! Струваше й се като че ли е попаднала в снежна виелица, в ураган от ледени частици, които се забиваха с такава сила в лицето й, че не можеше нито да мисли, нито да разбере какво става. Като плачеше, загубила самообладание, тя се свлече на колене и рухна на улицата. Отчаяните й вопли се чуваха само от мъжа, който изведнъж се надвеси над нея.

— Децата ми… О, Господи, децата ми!

— Нашите деца — каза Джейсън Борн и гласът му нямаше нищо общо с този на Дейвид Уеб. — Трябва да се махнем оттук, разбираш ли ме?

— Да… да!

Мари подви бавно, болезнено крака и се изправи, поддържана от съпруга си, когото не бе съвсем сигурна, че познава.

— Дейвид?

— Разбира се, че съм Дейвид. Хайде!

— Страх ме е от теб…

— Дори аз се страхувам от себе си. Да вървим! Бернардин ни показа изхода. Да бягаме, хвани се за ръката ми!

Двамата затичаха по Рю дьо Риволи, свърнаха на изток по булевард „Сен Мишел“ докато nonchalance de jour^[3] на минувачите не им показа, че са успели да избягат от ужасите на „Морис“. Спряха в една алея и се прегърнаха.

— Защо го направи? — попита Мари и взе лицето му в дланите си. — Защо избяга от нас?

— Защото ми е по-лесно без теб и ти го знаеш.

— Но преди не е било така, Дейвид… или може би трябва да кажа Джейсън?

— Имената нямат значение, трябва да вървим!

— Накъде?

— Не съм сигурен. Но все пак можем да се движим, а това е най-важното. Има изход. Бернардин ни го посочи.

— Това старият французин ли беше?

— Хайде да не говорим за него, съгласна ли си. Поне за известно време. Чувствам се съсипан.

— Добре, няма да говорим за него. Но той спомена капуци-ните — какво имаше предвид?

— Нашият изход. На булевард „Капуцин“ има кола, която ме чака. Това е, което искаше да ми каже. Да вървим!

 

 

Поеха на юг от Париж в ненабиващото се на очи пежо, по магистралата „Барбизон“ за Вилньов Сен-Жорж. Мари седна близо до съпруга си, така че телата им се докосваха, хвана с ръка неговата. Тя осъзнаваше с яснота, от която й прилошаваше, че топлината, която даваше, не й се връщаше в същата степен. Само част от напрегнатия мъж зад кормилото бе нейният Дейвид. Останалото от него беше Джейсън Борн и сега той преобладаваше.

— За Бога, кажи нещо! — изплака Мари.

— Мисля… Защо дойде в Париж?

— О, Господи! — избухна тя. — За да те намеря, да ти помогна!

— Сигурен съм, че си смятала, че постъпваш правилно… Но знаеш, че не е така.

— Отново този глас — запротестира Мари. — Този проклет, безплътен тон в гласа! За кого, по дяволите, се мислиш, та си позволяваш да говориш така? За Бог? Казано без заобикалки, дори грубо — има неща, за които ти е трудно да си спомниш, скъпи мой.

— Но не и за Париж — възрази Джейсън. — Помня всичко, станало в него. Всичко.

— Твоят приятел Бернардин не мислеше така. Той ми каза, че ти никога не би избрал „Морис“, ако помнеше всичко.

— Какво? — Борн погледна остро към съпругата си.

— Помисли, защо избра „Морис“?

— Не знам… Не съм сигурен. Това е хотел; името само ми дойде на устата.

— Помисли. Какво стана преди години в „Морис“ — точно пред „Морис“?

— Знам… че нещо се случи… Нещо, свързано с теб?

— Да, моя любов, с мен. Бях отседнала там под фалшиво име и ти дойде да ме вземеш. Отидохме до вестникарския павилион на ъгъла и там в един ужасен момент двамата с теб разбрахме, че моят живот няма да бъде никога същият — с или без теб.

— О, Господи, забравил съм! Вестниците — твоята снимка на всички първи страници. Ти беше канадският правителствен служител…

— Избягалата канадска икономистка — прекъсна го Мари, — преследвана от властите на цяла Европа за няколко убийства в Цюрих заедно с крадеца на милиони от швейцарските банки! Човек никога не може да забрави такива заглавия, нали?

— Почакай! — извика Борн и очите му отново стрелнаха съпругата на Дейвид. — Те бяха неверни — това бе заговор на „Тредстоун“, който целеше да ме накара да се покажа, за да ме хванат. И ти го разбра, а не аз!

— Така беше. Ти толкова се беше вживял, че не го забеляза. Тогава то вече нямаше значение за мен, защото бях преценила всичко с разума си и бях взела решение. С моя точен, аналитичен разум, който не отстъпваше на твоя, и съм готова да доказвам това всеки ден от седмицата, скъпи мой професоре.

— Какво?

— Гледай пътя! Пропусна завоя точно както пропусна разклона към нашата хижа само преди няколко дни — а може би преди години?

— За какво, по дяволите, говориш!

— За онзи малък хотел край Барбизон, в който тогава отседнахме. Ти помоли много учтиво, ако може да запалят огън в трапезарията — бяхме единствените посетители. Тогава за трети път видях през маската на Джейсън Борн един друг човек, в когото започнах да се влюбвам силно.

— Недей.

— Трябва, Дейвид. Дори само заради мен, трябва да знам, че те има.

Мълчание. Последва обратен завой на главния път и шофьорът натисна педала на газта до пода.

— Тук съм — прошепна съпругът, вдигна дясната си ръка и притегли към себе си жената до него. — Не знам за колко време, но съм тук.

— Побързай, скъпи.

— Ще бързам. Просто искам да те задържа в прегръдката си.

— Трябва да се обадя на децата.

— Сега вече съм сигурен, че съм тук.