Метаданни
Данни
- Серия
- Борн (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bourne Ultimatum, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 22гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Робърт Лъдлъм. Ултиматумът на Борн
ИК „Прозорец“
Второ издание
Превод: Ефросина Ставрева, Йова Тодорова, Йорданка Пенкова, фирма „Качин“
Художник: Буян Филчев
Редактор: Дора Барова
Коректор: Валери Калонкин
Компютърен дизайн: Калина Павлова
Печат: Инвестпрес АД
ISBN: 954-733-003-9
Първо издание: изд. „Свят“, 1993
История
- —Добавяне
37
Нощното небе се гневеше, буреносните облаци над Москва се вихреха, сблъскваха и обещаваха дъжд с гръмотевици и светкавици. Кафявият автомобил се носеше по селския път, прелиташе покрай бухнали поля, а шофьорът се бе вкопчил във волана и от време на време хвърляше поглед към вързания си спътник — млад човек, който продължаваше да се мъчи да освободи от телта ръцете и краката си. Въжето, пристегнало лицето му, му причиняваше страхотна болка, което личеше от непрекъснатите му гримаси и изцъклените от ужас очи.
На задната седалка с окървавена тапицерия лежаха труповете на Григорий Родченко и обучения в Новгород агент, който оглавяваше наблюдението на стария воин. Неочаквано, като видя това, което му трябваше, без да намалява скоростта и без да даде никакъв знак, Чакала внезапно сви встрани от пътя. Гумите изскърцаха, колата потъна в дълбоката трева, а след секунди спря така рязко, че цялата се разтресе и телата отзад се удариха в облегалката на предната седалка. Карлос отвори вратата и се измъкна навън, издърпа подгизналите от кръв трупове и ги завлече във високата трева. Генералът отчасти лежеше върху офицера от КГБ и кръвта, изтекла заедно с живота им, се смесваше и напояваше земята.
Карлос се върна към колата, грубо измъкна с една ръка младия агент на КГБ от предната седалка, а в другата му ръка блестеше острието на ловджийски нож.
— Имаме доста работи да си кажем — каза Чакала на руски. — И ще бъде глупаво от твоя страна да скриеш каквото и да било… Но ти няма да го криеш — много си мек, много си зелен. — Карлос с един удар повали младежа на земята. Тревата около него се огъна. Чакала измъкна от джоба си фенерчето и коленичи до пленника, ножът се насочи към очите му.
Окървавената безжизнена фигура, която лежеше в краката му, бе изрекла последните си думи и те бяха отекнали като литавра в ушите на Илич Рамирес Санчес. Джейсън Борн беше в Москва! Ужасеният млад офицер от КГБ на един дъх бе избъбрил цялата информация — стремителен, задъхан поток от изречения и полуизречения, които не казваха нищо, но и всичко, което можеше в крайна сметка да спаси живота му. Другарят Крупкин — двама американци, единият висок, другият куца! Закарахме ги в хотела, после на „Садовая“ на съвещание.
Крупкин и ненавистният Борн бяха надхитрили хората му в Париж, в Париж, непревземаемия въоръжен лагер, и го бяха проследили чак до Москва. Как? Кой?… Сега вече без значение. Единственото, което го интересуваше, беше, че самият Хамелеон е в „Метропол“ а предателите в Париж можеха да почакат. В „Метропол“! Най-големият му враг бе на час път оттук, в Москва. Сигурно спеше спокойно, защото дори не подозираше, че Карлос Чакала знае, че е там. Убиецът изпита тържеството, че е победил живота и смъртта! Лекарите му казваха, че умира, но те грешаха също толкова често, колкото и бяха прави. Сега обаче грешаха! Смъртта на Джейсън Борн щеше да му вдъхне нов живот.
Само че три часа през нощта не беше най-подходящият момент да го виждат как кръстосва из улиците или хотелите на Москва в търсене на плячката си. Москва беше обзета от постоянно подозрение, а тъмнината само увеличаваше нейната предпазливост. Беше добре известно, че нощните дежурни в големите хотели бяха въоръжени и подбрани както заради точната им стрелба, така и заради влечението им към такава служба. Утрото разсея нощните тревоги, суетнята и оживлението в ранния час бяха подходящи за неговия удар, а той непременно щеше да го нанесе.
Но времето беше подходящо и за друг удар или поне за прелюдия към него. Беше дошъл часът да призове всички свои последователи в съветското правителство и да ги извести, че Монсеньора е пристигнал, че техният месия е тук, за да ги освободи. Преди да напусне Париж, Карлос бе събрал досиетата им и досиетата зад тези досиета, всички на пръв поглед невинни празни страници в папки. Невинни, докато не ги подложеше на облъчване с инфрачервени лъчи, под чиято топлина се появяваха напечатани редове. За място на срещата бе избрал малък празен магазин на улица „Вавилова“. На всеки един от хората си щеше да се обади от уличен телефон. Щеше да им предаде да отидат там в пет и половина, като минат по странични улички и преки. До шест и половина щеше да е изпълнил задачата си да въоръжи всички свои последователи с информация, която щеше да ги издигне до най-високите места в елита на Москва. Те бяха още една невидима армия, много по-малка от тази в Париж, но еднакво действена и предана на Карлос, невидимия Монсеньор, който правеше живота много по-приятен за тези, които бяха приели вярата му. А в седем и тридесет Чакала щеше да е в „Метропол“, дебнещ утринното раздвижване на будещите се гости — в часа на сновящите нагоре-надолу подноси и масички за сервиране на закуската по стаите, суматохата във фоайето, изпълнено с бъбрене, грижи и бюрокрация. В „Метропол“ щеше да е готов за Джейсън Борн.
Един по един, подобно на капнали от умора бродяги призори, петимата мъже и трите жени пристигнаха в занемарения вход на магазина на отдалечената уличка, известна само като „Вавилова“. Предпазливостта им беше разбираема — в този квартал беше по-добре човек да не се мярка не толкова заради отвратителните типове, които живееха там — защото самата московска полиция беше безмилостна в прочистването на такива райони — а поради редицата полурухнали сгради. Районът се модернизираше; само че, както много други проекти в подобни мрачни квартали из целия свят, преустройството имаше две скорости — бавна и застой. Единственото удобство бе наличието на електричество и Карлос се възползва от него.
Той стоеше в дъното на голата бетонна стая. На пода зад него имаше лампа. Светлината очертаваше силуета, но скриваше чертите му, които и без това не се забелязваха зад вдигнатата яка на черния костюм. От дясната му страна имаше разнебитена ниска дървена маса с пръснати папки, а от лявата — под купчина вестници, скрити от погледа на „последователите“ му — лежеше автомат с къса цев. В него имаше пълнител с четиридесет куршума, а втори такъв висеше на колана на Чакала. Единствената причина да носи оръжието бе навикът от професията; тук той не очакваше никакви трудности, а само възхищение.
Огледа присъстващите и забеляза, че всички крадешком се споглеждат. Цареше мълчание. Влажният въздух в полутъмния изоставен магазин тежеше от мрачни предчувствия. Карлос разбра, че трябва да разпръсне този страх и напрежение колкото е възможно по-скоро, и затова беше събрал осем разнебитени стола от околните празни канцеларии зад магазина. Когато хората седят, те са по-малко напрегнати — това беше всеизвестна истина. Но никой не седеше.
— Благодаря ви, че дойдохте тук тази сутрин — каза високо Чакала на руски. — Моля, вземете си по един стол и седнете. Срещата ни няма да е продължителна, но ще изисква цялото ви внимание… Моля другарят до вратата да я затвори. Всички са вече тук.
Старата тежка врата бе затворена от чиновник с вдървена походка. Останалите посегнаха към столовете и насядаха надалеч един от друг. Карлос изчака всички да се настанят. След това, като опитен оратор и актьор, направи пауза, преди да се обърне към зрителите. Изгледа ги втренчено с пронизващите си черни очи, като че ли искаше да каже колко цени всеки един. В отговор някои от присъстващите и най-вече жените пригладиха дрехите си. Облеклото им беше типично за висшите правителствени чиновници — еднообразно и консервативно, но добре изгладено и безупречно чисто.
— Аз съм Монсеньора от Париж — поде убиецът в свещеническите одежди. — Аз съм този, който в течение на няколко години ви издири един по един и който ви изпращаше много пари с единствената молба да чакате тихо и незабелязано, докато дойда, и тогава да ми отвърнете със същата лоялност, която ви бях засвидетелствал… Мога да прочета въпросите ви по лицата ви, затова ще ви разкажа по-подробно. Преди години бях сред елитните избраници за обучение в Новгород. — От страна на осемте последва тиха, но доловима реакция. Митът за Новгород отговаряше на действителността. Той наистина беше развит център за индоктриниране на най-надарените, като им се даваше да разберат, но всъщност никой не разбираше всичко докрай, защото за Новгород се говореше много рядко и то само шепнешком. Карлос кимна няколко пъти, за да покаже, че е видял реакцията от изказването си, и продължи:
— След това прекарах години наред в чужди страни и пропагандирах тайно идеите на великата съветска революция. Идвах често тук, в Москва, за да направя задълбочено проучване в конкретните министерства, в които всеки един от вас заема отговорен пост. — Чакала отново направи пауза, след това заговори внезапно и рязко. — Отговорни постове, но без властта, която трябва да е ваша. Качествата ви са подценявани и невъзнаградени, защото над вас има само некадърници.
Сега реакцията бе по-ясна и по-малко скована.
— В сравнение с подобни отдели в правителствата на нашите противници — продължи Карлос, — ние тук, в Москва, сме изостанали много, вместо да сме водещи, а това е така, защото вашите способности са потиснати от здраво окопалите се чиновници, които се интересуват повече от служебните привилегии, отколкото от работата на отделите си.
Реакцията бе мигновена, почти като от електрически ток. Трите жени тихо, но открито изръкопляскаха.
— Поради тази причина аз и моите другари в Москва ви издирихме и затова ви изпратих пари, които да използвате по свое усмотрение. Те са приблизително равни на възнагражденията, които получават вашите началници. Защо да не ги вземете и да им се радвате така, както те го правят?
Сред присъстващите се разнесе сподавено мърморене: „Защо не?“ и „Има право“. Сега всички се гледаха право в очите и решително кимаха. Тогава Чакала започна да изрежда осемте главни министерства и след всяко име следваше ентусиазирано поклащане на глави.
— Министерството на транспорта, на информацията, на финансите, на външната търговия, на правосъдието, на военните доставки, на научните изследвания… и съвсем не най-маловажното — назначения в президиума… Това са вашите области, но вие сте настрани от взимането на окончателни решения. Това повече не може да се търпи. Налагат се промени!
Присъстващите се изправиха като един. Вече не бяха непознати, а хора, обединени от една обща кауза. Онзи, очевидно предпазливият чиновник, който затвори вратата, заговори.
— Изглежда че сте добре запознат с положението у нас, господине, но какво може да се промени?
— Това! — заяви Карлос, като посочи с драматичен жест папките, пръснати на ниската маса. Малката група бавно седна, поотделно и по двойки. Хората се взираха в папките и си разменяха погледи.
— Това тук са поверителните досиета на вашите началници във всяко едно министерство. Те съдържат такава тайна и вредна информация, че когато я разкриете, ще ви гарантира незабавно повишение, а в някои случаи и заемане на най-високите постове. Началниците ви няма да имат никакъв избор, защото тези папки са остриета, насочени към гърлата им — ако бъдат отворени, началниците ви ще изпаднат в немилост и ще бъдат екзекутирани.
— Господине? — Жена на средна възраст, в спретната, но невзрачна синя рокля, се изправи боязливо. Пепеляворусата й коса беше опъната назад в строг кок. Тя го докосна притеснено за миг и заговори: — Аз всеки ден преглеждам лични досиета… и често откривам грешки… каква е гаранцията, че тези досиета са достоверни? Защото, ако те не са точни, можем да изпаднем в изключително опасна ситуация, нали така?
— Самият факт, че поставяте под съмнение тяхната достоверност, вече е оскърбление, госпожо — студено отвърна Чакала. — Аз съм Монсеньора от Париж. Описах точно положението на всеки един от вас и посочих точно нищожеството на вашите началници. Освен това, хвърлих доста средства и с голям риск за себе си и помощниците ми тук, в Москва, ви изпращах тайно пари, за да направя живота ви по-охолен.
— Аз лично ви благодаря за парите — прекъсна го мършав мъж с очила и кафяв делови костюм. — Внесох ги в спестовната каса и очаквам приличен доход от тях. Но какво общо имаме ние един с друг? Аз например съм от Министерството на финансите…
— Не знам какво искате да кажете, счетоводителю, но сте толкова ясен, колкото и цялото ви парализирано министерство — прекъсна го дебелак в черен костюм, прекалено тесен за обема му. — Аз съм от Министерството на военните доставки и вие постоянно мамите нашето ведомство.
— Както правите непрекъснато с Министерството на научните изследвания! — възкликна нисък мъж в спортен костюм, с вид на професор. Неравно подстриганата му брада се дължеше вероятно на лошо зрение, въпреки очилата му с дебели стъкла, кацнали на носа му. — Какво ще кажете за сумите, които ни отпускате?
— Парите са повече от достатъчни за учените ви, които са на гимназиално ниво!
— Стига! — извика свещеникът убиец и простря нагоре ръце като някакъв месия. — Не сме се събрали, за да обсъждаме междуведомствени конфликти, тъй като всички те ще бъдат уредени с възникването на новия ни елит. Помнете! Аз съм Монсеньора от Париж и ние заедно ще установим нов и здрав ред за нашата велика революция! Свършено е със самодоволното управление!
— Всичко това е много вълнуващо, господине — обади се дама на около тридесет години, облечена в скъпа плисирана пола, очевидно позната на присъстващите, тъй като често се появяваше по телевизията. — Но все пак може ли да се върнем на въпроса за точността?
— Няма проблем! — заяви черноокият Карлос, като се взираше във всеки един поотделно. — Как иначе бих узнал всичко за вас?
— Не се съмнявам във вас, господине — продължи жената, — но като журналист винаги съм длъжна да търся и втори източник, който да потвърждава достоверността на информацията, освен ако министерството не издаде друго нареждане. След като не сте свързани с Министерството на информацията и след като знаете, че всичко, което си говорим, ще остане между нас, можете ли да ни посочите втори източник?
— Трябва ли да бъда преследван от манипулирани журналисти, когато говоря истината! — Убиецът се задъхваше от гняв. — Всичко, което ви казах, е истина и вие го знаете!
— Престъпленията на Сталин също бяха истина, но те бяха погребани с двадесетте милиона жертви, дадени за тридесет години.
— Доказателства ли искате, журналистко? Ще ви дам доказателства! Имам очи и уши за всички ръководители на КГБ и по-точно самият известен генерал Родченко! Той е моите очи и моите уши и ако искате да знаете суровата истина — той ми е задължен. Защото и за него съм също така Монсеньора от Париж!
Слушателите се раздвижиха, през тях премина вълна на колебание, чу се тихо покашляне. Телевизионната журналистка отново заговори. Големите й кафяви очи бяха впити в човека в свещенически одежди.
— Може и да сте, господине — поде тя, — но едва ли слушате денонощната програма на „Радио Москва“. Преди час беше съобщено, че генерал Родченко е бил застрелян тази сутрин от чужди престъпници… Освен това беше съобщено, че всички високопоставени ръководители на КГБ са били извикани спешно на заседание за оценка на обстоятелствата около убийството на генерала. Предполага се, че съществуват изключителни причини, принудили опитен човек като генерал Родченко да попадне в капана на престъпниците.
— Онези в КГБ ще разнищят папките му — добави предпазливият чиновник и вдървено се изправи. — Ще сложат всичко под микроскоп, за да открият какви са тези „изключителни причини“. — Разсъдливият служител загледа втренчено убиеца в свещенически дрехи. — Може би ще ви открият, господине. А също и досиетата ви.
— Не! — възрази Чакала. По високо му чело изби пот. — Не! Невъзможно! У мен са единствените екземпляри от тези досиета — няма други!
— Ако вярвате в това, отче — вмъкна дебелакът от Министерството на военните доставки, — значи, че не познавате Комитета.
— Не го познавам ли! — извика Карлос и лявата му ръка затрепера. — Имам душата му! Няма тайни за мен, защото съм пазителят на всички тайни! Притежавам цели томове информация за всички правителства, за ръководителите им, за генералите им, за най-високопоставените чиновници — имам източници в целия свят!
— Нямате вече Родченко — продължи облеченият в черно мъж от Министерството на военните доставки и също стана, — и ми идва на ум, че дори не бяхте изненадан.
— Какво?
— Повечето, дори всички ние, сутрин най-напред включваме радиото. Говорят все същите глупости и ми се струва, че в това има нещо успокоително, но предполагам, че повечето от нас знаеха за смъртта на Родченко… Но не и вие, отче, и когато нашата журналистка ви го каза, не бяхте поразен, не бяхте шокиран, дори не се учудихте.
— Разбира се, че бях! — изкрещя Чакала. — Не ви ли е ясно, че умея да се владея! Затова водачите на световния марксизъм ми вярват и имат нужда от мен!
— Това вече не е на мода — промърмори пепеляворусата специалистка по лични досиета и също се изправи.
— Какво говорите? — Карлос зашепна ожесточено, но гласът му постепенно се повишаваше. — Аз съм Монсеньора от Париж. Направих живота ви далеч по-приятен, отколкото сте стигали в жалките си очаквания и сега ме разпитвате? Как бих узнал нещата, които знам, как бих могъл да съсредоточа вниманието и парите си върху вас, които сте в тази стая, ако не бях между най-привилегированите в Москва! Не забравяйте кой съм!
— Но ние не знаем кой сте — обади се друг мъж и стана.
Неговите дрехи също бяха спретнати, строги и добре изгладени, но по-добре ушити. Изглеждаше че обръща голямо внимание на външността си. Лицето му също беше различно — беше по-бледо от това на другите, а очите му — по-напрегнати и някак по-съсредоточени. Човек имаше чувството, че той претегля внимателно всяка дума, която казва. — Освен свещеническия сан, с който се представихте, нямаме никакви сведения за самоличността ви, а и вие очевидно не желаете да ни я разкриете. Що се отнася до това, което ви е известно, то вие посочихте явни слабости и несправедливости в системата на министерствата ни, но те се ширят навсякъде. Можехте да изберете десетина други като нас, на други служби и за тях щеше да важи същото. Нищо ново не ни казахте…
— Как смеете! — изкрещя Карлос Чакала и жилите на врата му изпъкнаха. — Кой сте вие да ми говорите такива неща? Аз съм Монсеньора от Париж, истински син на Революцията!
— А аз съм военен прокурор в Министерството на правосъдието, другарю Монсеньор, и много по-млад продукт на тази революция. Може и да не познавам лично ръководителите на КГБ, които според вас са ваши раболепни слуги, но затова пък съм запознат с наказанията, които се полагат за вземане на съдебните дела в наши ръце, и лично, при това тайно, да се опълчим против началниците, вместо да докладваме директно на Службата за нарушенията. Това са наказания, които не бих искал да понеса, без да имам много по-подробни доказателствени материали вместо досиета, изготвени доброволно от неизвестни източници — може би от недоволни служители на по-ниско от нашето собствено ниво… Честно казано, не бих искал да ги разгледам, за да не бъда компрометиран от доброволни предварителни показания срещу мен, които биха навредили на положението ми.
— Вие сте само едно незначително юристче! — изрева свещеникът, стиснал юмруци. Очите му се наляха с кръв. — Всички вие изопачавате истината! Вие сте предани привърженици на преобладаващата тенденция на изгодата!
— Чудесно казано — каза юристът от Правосъдието. — Само че тази фраза сте я взели от английското законодателство.
— Няма да търпя непоносимата ви арогантност!
— Не е и необходимо, другарю свещеник, тъй като смятам да си тръгна и моят съвет на юрист към тук присъстващите е да сторят същото.
— Позволявате си да…
— Несъмнено — отвърна съветският юрист и си позволи да се пошегува, докато оглеждаше събралите се. — Може да ми се наложи да обвинявам сам себе си, а пък съм страхотно добър в моята област — ухили се той.
— А парите? — извика Чакала. — Изпратил съм ви хиляди!
— Къде е записано това? — запита невинно прокурорът. — Самият вие сте се погрижили да се скрият всички следи. Пликове, пъхнати в пощенските ни кутии или в чекмеджетата в кабинетите, заедно с бележки да ги изгорим. Кой от нашите граждани ще признае, че ги е слагал? Този път води към Лубянка… Довиждане, другарю Монсеньор — изрече юристът от Министерството на правосъдието, отмести стола си и се упъти към вратата.
Един по един, така, както бяха дошли, всички последваха прокурора, като поглеждаха към странния мъж, който беше прекъснал по такъв необичаен начин скучния им живот, като инстинктивно почувстваха, че неговият път е осеян с позор и екзекуции. Със смърт.
Но никой не очакваше това, което последва. Убиецът със свещенически дрехи внезапно се промени — като че ли някаква светкавица възпламени лудостта му. В черните му очи лумна кръвожаден огън, който зовеше за насилие, за безмилостно, брутално, дивашко отмъщение за всички неправди, причинени на чистата му цел — да убие неверниците! Чакала помете с един замах папките от масата и бръкна в купчината с вестници. Измъкна смъртоносния автомат изпод смачканите хартии и изрева:
— Спрете всички!
Никой не го послуша и психопатът у Карлос взе връх. Убиецът натисна спусъка и мъжете и жените започнаха да падат мъртви. Той прескочи труповете и сподирян от писъците на ранените, паднали до самата врата, изскочи на улицата, като продължаваше да сее смърт с автомата, покосяваше минувачите, крещеше проклятия и обещаваше на неверниците такъв ад, какъвто само въображението му можеше да роди.
— Предатели! Мръсници! Измет! — виеше полуделият Чакал, прескачаше труповете и се носеше към колата, която бе отнел от несполучливите преследвачи от КГБ. Нощта беше завършила. Настъпи утро.
Телефонът в „Метропол“ не иззвъня, а сякаш изгърмя. Стреснатият Конклин моментално отвори очи и прогони съня от съзнанието си, докато сграбчваше издаващия пронизителни звуци апарат.
— Да? — произнесе той, като се чудеше дали говореше в горния или в долния край на слушалката.
— Алексей, бъди нащрек! Не пускай никого в стаята си и си приготви оръжието!
— Крупкин?… За какво, по дяволите, говориш?
— Едно бясно куче върлува из Москва.
— Карлос?
— Напълно е откачил. Убил Родченко и заклал двамата агенти, които са го следили. Един селянин открил телата им към четири сутринта — изглежда кучетата са го събудили с лая си, като са усетили миризмата на кръв.
— Господи, прехвърлил е всяка мярка… Но защо смяташ…
— Единият от агентите ни е измъчван, преди да го убият — прекъсна го офицерът от КГБ, схващайки правилно въпроса на Алекс. — Беше шофьорът, който ни взе от летището — мое протеже, син на мой колега в университета, с когото бяхме в една стая. Чудесен младеж от добро семейство, но неподготвен за това, което е преживял.
— Мислиш, че е казал на Карлос за нас?
— Да… Има и още нещо. Преди около час на „Вавилова“ осем души са били покосени от автомат. Всички са избити. Било е кървава баня. Една жена от Министерството на информацията — заместник-директор на отдел и телевизионна журналистка — каза преди да умре, че убиецът бил свещеник от Париж, който се представил като „Монсеньор“.
— Господи! — избухна Конклин и спусна краката си на пода, загледан разсеяно в чукана, където навремето имаше стъпало. — Това са негови кадри.
— Не съвсем, а вече и в минало време — каза Крупкин. — Ако си спомняш, ти казах, че вербуваните ще го изоставят при първия знак за опасност.
— Ще се свържа с Джейсън…
— Алексей, чуй ме!
— Какво? — Конклин затисна с брадичка слушалката и се пресегна да вземе от пода ортопедичната обувка.
— Сформирали сме взвод за тактическо нападение — жени и мъже в цивилно облекло. В момента получават инструкции и скоро ще бъдат тук.
— Добър ход.
— Но нарочно не сме предупредили персонала на хотела и милицията.
— Ще бъдете пълни идиоти, ако го сторите — вметна Алекс. — Ще се опитаме да хванем този мръсник тук! Никога няма да успеем, ако наоколо гъмжи от униформи или пък от изпаднали в истерия служители. Чакала има очи и на гърба си.
— Направи както ти казах — нареди руснакът. — Не пускай никого, не се приближавай до прозорците и вземи всички предпазни мерки!
— Разбира се… Как така прозорците? Ще му трябва време, за да открие къде сме… да разпита камериерките, администраторите.
— Извинявай, стари приятелю — прекъсна го Крупкин, — но какво ще кажеш, ако в утринната суматоха някой смирен свещеник попита на рецепцията за двама американци, единият от които силно куца?
— Добра забележка, макар да си параноик.
— Ти си на висок етаж, а точно от другата страна на булевард „Маркс“ е покривът на една административна сграда.
— Бързо мислиш.
— Положително по-бързо, отколкото онзи глупак на „Дзержински“. Щях да съм се свързал с теб много по-рано, но моят загубен комисар ме извика само преди две минути.
— Ще събудя Борн.
— Пази се!
Конклин не чу последното предупреждение на руснака. Бързо отмести телефона и обу обувката, като грижливо нави ремъците около прасеца си. После отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади автоматичния пистолет, специално конструирано от КГБ оръжие с три пълнителя. Беше уникален — единственият автоматичен пистолет, на който можеше да се монтира заглушител. Цилиндърът му се беше изтърколил в задния край на чекмеджето. Той го взе и го завъртя около късата цев. После обу панталоните си, пъхна пистолета в колана и се упъти, накуцвайки, към вратата. Отвори я и видя Джейсън напълно облечен, застанал пред прозореца на гостната във викториански стил.
— Сигурно беше Крупкин — отбеляза Борн.
— Така е. Дръпни се от прозореца.
— Карлос? — Борн моментално се дръпна и се обърна към Алекс. — Знае, че сме в Москва ли? — попита той. После добави: — Знае ли къде сме?
— Предполагам че отговорът и на двата въпроса е „да“. — Конклин сбито предаде информацията на Крупкин. — Това подсказва ли ти нещо? — попита Алекс.
— Напълно е откачил — тихо отвърна Джейсън. — Трябваше да се очаква. Часовниковият механизъм в главата му най-накрая е взривил бомбата.
— И аз така смятам. Московските му кадри са се оказали мит. Вероятно са му казали да си гледа работата и той е избухнал.
— Искрено съжалявам, че има жертви — каза Борн. — Бих предпочел всичко да е станало по друг начин, но не мога да го съжалявам за състоянието, в което е изпаднал. Той искаше да ме докара до това, което се случи с него — да не ми издържат нервите.
— Крупи го каза правилно — добави Конклин. — Карлос е обзет от маниакално смъртоносно желание да се върне при тези, които първи са открили, че е психопат. Сега, ако знае, че си тук, а трябва да предположим, че това е така, то неговата идея-фикс се утежнява. Ще смята, че твоята смърт ще замести неговата и че това ще бъде някаква символична победа.
— Говориш също като Панов… Чудя се как ли е сега?
— Обадих се в болницата в три сутринта — парижко време пет часа. Вероятно няма да може да използва повече лявата си ръка, а също ще остане с частична парализа на десния крак, но смятат, че животът му е вън от опасност.
— Хич не ме интересуват ръцете и краката му. Главата му как е?
— Очевидно е непокътната. Главната сестра се оплака, че макар да е лекар, е ужасен пациент.
— Слава Богу!
— Мислех, че си атеист.
— Това е символична фраза, питай Mo. — Борн забеляза пистолета на колана на Алекс. — Това май е доста очевидно — посочи го той.
— За кого?
— За обслужващия персонал — отвърна Джейсън. — Помолих да донесат някаква овесена каша и голяма кана кафе.
— Безсмислено е. Крупкин нареди да не пускаме никого и му го обещах.
— Намирисва ми на параноя…
— Е и аз така му казах, но това е негова територия, а не наша. Същото важи и за прозорците.
— Почакай! — възкликна Борн. — Представи си, че е прав?
— Малко вероятно, но е възможно, макар че… — Конклин не можа да завърши изречението си. Джейсън бръкна отдясно под сакото си и тръгна към вратата.
— Какво правиш? — извика Алекс.
— Може би се доверявам на твоя приятел Крупи повече, отколкото заслужава, но си струва да опитаме… Иди там — нареди Борн и посочи наляво към дъното на стаята. — Ще оставя вратата незаключена и когато сервитьорът почука, кажи му на руски да влезе.
— Ами ти?
— В края на коридора има машина за лед. Тя не работи, но е в една кабинка с машината за пепси-кола, която също не работи — там ще се скрия.
— Господ да пази капиталистите, независимо колко са заблудени. Продължавай!
Известният някога като Делта член на „Медуза“ отключи вратата, отвори я, огледа коридора на „Метропол“ втурна се навън към нишата, в която се намираха двете машини, и се сви до вътрешната дясна стена. Зачака, коленете и краката го заболяха — само преди година нямаше помен от тази болка. Изведнъж чу звуците на колелца, които се приближаваха и ставаха все по-отчетливи. Количката, застлана с бяла покривка, премина покрай кабинката и спря пред вратата на апартамента. Джейсън внимателно погледна сервитьора — младо, около двадесетгодишно момче, русо, възниско и със стойката на покорен слуга. Той предпазливо почука на вратата. „Не е Карлос“ — помисли си Борн и с мъка се изправи. Чу приглушения глас на Конклин, който казваше на сервитьора да влезе, а когато младежът отвори вратата и влезе с количката, Джейсън спокойно скри оръжието на предишното му място. После се наведе и разтри схванатия си крак.
В следващия миг сякаш яростна вълна се разби в скала, изпречила се на пътя й. Облечена в черно фигура изскочи от невидима ниша на коридора и се втурна покрай машините. Борн отново се прилепи до стената. Беше Чакала!