Робърт Лъдлъм
Ултиматумът на Борн (29)

28

— Ще ни кажеш доброволно всичко, което искаме да знаем, или ще те изстреляме в такава химическа орбита, каквато твоите наемници не са и сънували да приложат на доктор Панов — каза Питър Холанд, директор на Централното разузнавателно управление, с тих, но твърд като гранит глас. — Освен това, ще доразвия методите, които с готовност ще приложа, защото съм от старата школа, paisan. Хич не ми пука за разните закони, които защитават боклуци като теб. Само ако се опиташ да ме баламосваш, ще те напъхам жив в едно торпедо и ще те пусна в морето на сто километра от нос Хатерас. Ясен ли съм?

Капо субординато лежеше на едно легло с гипсирана лява ръка и десен крак в празна болнична стая в Лангли. Директорът на Управлението бе наредил на медицинските работници да напуснат и за тяхно добро да стоят на достатъчно разстояние, така че да не могат да чуят нищо. Когато Mo Панов бе запратил колата в мерилендския дъб, главата на мафиоза се бе блъснала с все сила в арматурното табло и от това лицето му, което поначало си бе подпухнало, сега бе станало още по-голямо поради подутините около очите и дебелите му устни. Той погледна към Холанд, после извърна очи под увисналите клепачи към Александър Конклин, седнал на един стол и стиснал вечния си бастун в неспокойните си ръце.

— Нямате право, господин Голям стрелец — каза дрезгаво капо субординато. — Щото има права, разбирате ли какво казвам?

— Докторът също е имал права, но вие сте ги нарушили!

— Няма да говоря без моя адвокат.

— А къде, по дяволите, е бил адвокатът на Панов? — изкрещя Алекс и удари с бастуна си по пода.

— Системата не работи така — запротестира пациентът, като се опита да повдигне възмутено вежди. — Освен това, аз бях човечен с доктора и той се възползва от добрината ми. Господ да ми е на помощ!

— Голяма скица си — каза Холанд, — но не си никак забавен. Тук няма адвокати. Само тримата сме плюс едно торпедо в близкото ти бъдеще.

— Какво искате от мен? — извика мафиозото. — Какво знам аз? Правя, каквото ми кажат, както правеха по-големият ми брат, лека му пръст, и баща ми, също лека му пръст, и нищо не знам.

— Няколко поколения, посветили се на благоденствието — отбеляза Конклин. — Паразитите никога не се отказват от лошото.

— Хей, какво си позволяваш да говориш за семейството ми?

— Моите извинения на хералдиката ти — добави Алекс.

— Точно от фамилията ти се интересуваме, Оги — намеси се директорът. — Името ти е Оги, нали? То фигурираше в една от шофьорските книжки и решихме, че звучи най-правдоподобно.

— А ти не си никак правдоподобно остроумен, господин Голям стрелец! — отвърна злобно неподвижният пациент с болезнено подутите устни. — Нито едно от тези имена не е моето.

— Трябва да кажеш все пак някакво — каза Холанд. — В случай, че полетиш с торпедото, да може някой археолог да определи след няколко хиляди години самоличността ти.

— Какво ще кажеш за Чонси? — попита Конклин.

— Твърде тесноетнически ми звучи — отвърна Питър. — Асхоул^[1] ми харесва повече, защото точно това е той. Ще бъде вързан в една тръба и пуснат оттатък континенталния шелф на дълбочина девет хиляди метра заради престъпления, извършени от други хора. Ето това означава да си задник.

— Престанете! — изрева Задника. — Добре, казвам се Николо… Николас Делакроче и, само задето ви казах това, сте длъжни да ми осигурите защита! Както на Вилачи — това е част от сделката.

— Така ли? — Холанд се намръщи. — Не си спомням да съм споменавал такова нещо.

— Тогава няма да научите нищо!

— Грешиш, Ники — намеси се Алекс от другия край на малката стая. — Ще научим всичко, което искаме да знаем, като единственият недостатък на метода е, че можем да го използваме само веднъж. Няма да имаме възможност да те подложим на кръстосан разпит, да те изправим пред федералния съд или пък да те накараме да подпишеш показания под клетва.

— А?

— Ще се превърнеш в зеленчук с пюре, вместо мозък. Естествено, това дори ще е добре за теб. Няма да разбереш кога ще бъдеш натикан в торпедото.

— Хей, за какво говориш?

— Просто логика — отвърна бившият морски командир и настоящ ръководител на Централното разузнавателно управление. — След като нашият медицински екип приключи с теб, не можеш да очакваш от нас да те оставим тук, така ли е? Ако се стигне до аутопсия, ще ни пратят за тридесет години да вадим камъни, а честно казано, нямам толкова време за губене… Та какво ще правим, Ники — ще разговаряме ли, или искаш свещеник?

— Трябва да помисля…

— Да вървим, Алекс — каза рязко Холанд и тръгна към вратата. — Ще изпратя свещеника. Горкият кучи син ще получи всички удобства, които можем да му подсигурим.

— Има такива моменти — добави Конклин, подпря се на бастуна си и стана, — в които аз сериозно размишлявам над човешката нехуманност. И тогава разбирам всичко. Това не е бруталност, тъй като тя е само една описателна абстракция. То е просто нещо като навик в нашата професия. И все пак, въпросът опира до отделния индивид — до неговия мозък, плът и доста чувствителни нервни окончания. До болката, която е нетърпима. Слава на Бога, че винаги съм бил на заден план и подобно на колегите на Ники, не са стигнали до мен. Те обядват в елегантни ресторанти, а той излита в една тръба оттатък континенталния шелф на девет хиляди метра дълбочина.

— Е, добре, добре! — изпищя Николо Делакроче и се заизвива в леглото, а пълното му тяло събра чаршафите. — Задавайте шибаните си въпроси, но ще ми осигурите защита, capisce?

— Това зависи от истинността на отговорите ти — каза Холанд и се върна при леглото.

— На твое място не бих скрил нищо, Ники — отбеляза Алекс, докато накуцваше обратно към стола. — Едно невярно показание и отиваш да спиш с рибите — мисля, че така се казваше.

— Нямам нужда от поучения, всичко ми е ясно.

— Да започваме, господин Делакроче — каза шефът на ЦРУ и извади от джоба си малък касетофон. Провери го и го постави на високата бяла маса до леглото на пациента. Занесе там стол, седна и продължи да говори, обърнат към записващото устройство. — Казвам се адмирал Питър Холанд, понастоящем директор на Централното разузнавателно управление, да се направи съпоставка на гласа, ако е необходимо. Това е интервю с един информатор, когото ще наричаме Джон Смит. На оригиналната лента ще бъде направено изкривяване на гласа му. Самоличността на информатора ще се пази в секретните документи на директора на ЦРУ… Е, добре, господин Смит, да прескочим глупостите и да преминаваме направо към съществените въпроси. С цел осигуряване на вашата защита ще ги направя колкото се може по-общи, но вие ще знаете какво точно имам предвид и очаквам от вас определени отговори… За кого работите, господин Смит?

— „Атлас Коин Вендинг Машийнс“, Лонг Айланд Сити — отвърна Делакроче неясно и дрезгаво.

— Кой е неин собственик?

— Не знам. Повечето от нас работят вкъщи. Общо сме около петдесет, може би двадесет души, нали разбирате? Обслужваме машините и изпращаме отчетите си.

Холанд погледна към Конклин и двамата се засмяха. С един отговор мафиотът се бе поставил в голям кръг от потенциални информатори. Николо не беше нов в играта.

— Кой подписва чековете за заплатите ви, господин Смит?

— Един господин Луис Дефацио — бизнесмен, който, доколкото знам, работи според закона. Той определя задачите ни.

— Знаете ли къде живее?

— Бруклин Хайтс. Мисля, че на реката — така ми каза някой.

— Каква беше целта на пътуването ви, когато нашият персонал ви залови?

Делакроче потръпна и затвори за малко очи, преди да отговори.

— Едно от онези заведения за пияници и наркомани някъде на юг от Фили и вече ви е ясно кое, господин Голям стрелец, понеже намерихте картата в колата.

Холанд се пресегна ядосан към касетофона и го изключи.

— Май ще тръгнеш към Хатерас, а, копеле!

— Хей, вие искате да получите информация и аз ви я осигурявам по мой начин. Там имаше карта — винаги има карта, и всеки от нас трябваше да се движи по онези третостепенни пътища до мястото на връзката, като че ли возехме президента или някой дон на среща в Апалачите… Дайте ми молив и хартия и ще ви напиша точно местонахождението, включително и табелката на каменната порта. — Мафиозът вдигна здравата си ръка и посочи с пръст директора. — Ще бъда точен, господин Голям стрелец, защото не искам да спя с рибите, capisce?

— Но не искаш то да бъде записано на лента — каза Холанд с леко променен глас.

— Ленти, глупости! Как го каза? Оригиналната лента и разни такива дивотии? Какво си мислите, че нашите хора не могат да подслушват тук? О-хо! Вашият шибан доктор би могъл да е един от нас!

— Той не е, но ще пипнем един армейски лекар, който е.

 

 

В Ню Йорк, на Сто тридесет и осма улица, между Бродуей и Амстердам Авеню, в самото сърце на Харлем, един огромен, рошав негър на около тридесет и пет години се клатушкаше по тротоара. Отблъсна се от неравната тухлена стена на една занемарена сграда с апартаменти за живеене и падна на земята с извърнати крака. Небръснатото му лице бе наведено надясно към яката на съдраната му военна куртка.

— С тази външност — каза тихо той в миниатюрния микрофон, скрит в дрехата, — човек може да си помисли, че съм нахлул в някой силно колонизиран търговски район за бели в Палм Спрингс.

— Добре се справяш — дочу се метален глас от малкия говорител, зашит в задната част на яката на агента. — Мястото е покрито изцяло; ще те предупредим навреме. Този телефонен секретар така е блокиран, че само писука.

— Как сте успели, снежнобели момчета, да се заврете в онази дупка?

— Дойдохме много рано сутринта, толкова рано, че никой не забеляза как изглеждаме.

— Между другото, предупредени ли са ченгетата в района? Хич не ми се иска да бъда прибран от тях с тази четина на лицето. Сърби ме ужасно и новата ми съпруга, с която съм от три седмици, никак не я хареса.

— Трябваше да останеш с първата, друже.

— Смешни малки бели момчета. Не й харесваше нито това, че отсъствам толкова дълго, нито местата, където бях. Като например да ме няма седмици наред, докато участвам в игрите в Зимбабве. Отговорете ми, моля ви.

— Синьодрешковците разполагат с описанието ти и със сценария. Ти си част от един федерален запой, така че ще те оставят на мира… Чакай! Край на разговора. Това май е нашият човек, на колана си има прикрепена чанта с инструменти… Той е. Тръгва към входа. Всичко е в твои ръце, император Джоунс.

— Смешни малки бели момчета… Виждам го и мога да ви кажа, че се е размекнал като шоколад. Ужасно го е страх да влезе в това място.

— Което означава, че наистина е техник — каза металният глас в яката. — Това е добре.

— Напротив, лошо е, младежо — възрази веднага черният агент. — Ако си прав, тогава той не знае нищо и слоевете между него и източника ще са безброй.

— О? И?

— Трябва да успея да видя номерата, докато ги програмира в устройството си за отстраняване на авария.

— Какво означава това, по дяволите?

— Може и да е истински техник, но също така е изплашен, и то не от вида на сградата.

— Какво означава това?

— Всичко е изписано на лицето му, човече. Би могъл да въведе фалшиви номера, ако мисли, че е бил проследен или че го наблюдават.

— Не те разбирам, друже.

— Той трябва да повтори цифрите, които отговарят на дистанционното устройство, за да могат да бъдат препредавани сигналите…

— Остави — каза гласът от яката. — Не съм на ти с техниката. Между другото, имаме човек, който сега е в онази компания, „Реко“ ли беше… Той те чака.

— Тогава трябва да тръгвам на работа. Наблюдавайте ме. Край.

Агентът се надигна от тротоара и пое нестабилно към разнебитената сграда. Телефонният техник бе стигнал до втория етаж и там свърна надясно в тесния, мръсен коридор. Очевидно беше идвал тук и преди, тъй като вървеше без колебание и без да проверява нечетливите номера на вратите. „Нещата ще бъдат малко по-лесни“ — разсъди човекът от ЦРУ, доволен от това, тъй като задачата му излизаше извън рамките на дейността на Управлението. По дяволите, тя бе направо незаконна!

Агентът вземаше стъпалата по три наведнъж. Обувките му с двойни гумени подметки свеждаха шума до неизбежните поскърцвания на старото стълбище в пълния с боклуци коридор и видя как техникът мушна три различни ключа в три вертикално разположени ключалки, превъртя ги последователно и влезе през последната врата вляво. „Май нещата няма да се окажат толкова лесни“ — разсъди отново агентът. Изтича по коридора в мига, в който човекът затвори вратата, и се заослушва, застанал неподвижно. „Не е идеално, но не е и лошо“ — помисли агентът, щом чу, че само една от ключалките бе заключена; техникът бързаше. Залепи ухо до олющената врата и затаи дъх, за да не му пречи ехото от дробовете. След тридесет секунди извърна глава, издиша, пое отново дълбоко дъх и пак се обърна към вратата. Макар и приглушено, думите достигаха до него достатъчно ясно, за да може да разбере смисъла им.

— Централа, тук е Майк на Сто тридесет и осма улица, сектор дванадесет, машина шестнадесет. Има ли друг апарат в тази сграда, което е твърде невероятно? — Последвалата тишина трая може би двадесет секунди. — Няма, нали? Е, добре, станала е честотна интерференция и съвсем не ми е ясно… Какво? Кабелната телевизия? Наоколо никой не би могъл да си я позволи… О, ясно, братче. Кабелът на района. Момчетата, дето се занимават с наркотиците, добре си живеят, нали? Адресите им са никакви, но вътре в къщите им има какво ли не… Изчистете линията и изменете трасето. Ще изчакам, докато получа чист сигнал. Разбра ли ме, братче?

Агентът отново се извърна от вратата и пое дъх, сега вече успокоен. Можеше да си тръгне без всякакъв сблъсък… Сто тридесет и осма улица, сектор дванадесет, машина шестнадесет и освен това знаеха коя фирма е инсталирала апарата. „Реко Метрополитан Къмпани“, площад „Шеридан“, Ню Йорк. Снежнобелите щяха да се оправят. Върна се към стълбището и вдигна яката на военната си рубашка.

— Давам ви входния сигнал, да го имате, в случай че ме прегази камион. Чувате ли ме?

— Ясно и силно, император Джеймс.

— Това е машина шестнадесет в нещо, което те наричат сектор дванайсет.

— Готово! Заслужи си надницата!

— Можеше поне да кажеш, че съм бил изключителен, стари приятелю.

— Хей, не аз, а ти беше в колеж.

— Някои от нас се трепят усилено… Чакай! Имам компания!

На долното стълбище се появи нисък, набит негър с пистолет в ръка. Изпъкналите му тъмни очи гледаха агента. Човекът от ЦРУ се завъртя и се скри. Четири последователни изстрела разцепиха коридора. Агентът се метна през откритото пространство с пистолет, изваден от кобура, и стреля два пъти, макар че и един беше достатъчен. Нападателят му падна на пода в мръсното фоайе.

— Един рикошет ме удари в крака! — извика агентът. — Но го повалих — може би е мъртъв, не знам. Елате бързо и ни изведете и двамата. Бързо.

— Тръгваме. Не мърдай!

 

 

Бе малко след осем следващата сутрин, когато Алекс Конклин изкуцука в кабинета на Питър Холанд. Охраната на входа на ЦРУ бе впечатлена от моменталния му допуск до директора.

— Нещо ново? — попита Питър и вдигна глава от документите на бюрото си.

— Нищо — отговори ядосано бившият полеви офицер и вместо към креслото се насочи към дивана до стената. — Абсолютно нищо. Господи, какъв шибан ден, а той дори още не е започнал! Касет и Валентино са в подземията и изпращат запитвания до всички клоаки в Париж и — нищо… Божичко, разгледай сценария и намери поне една нишка! Суейн, Амрбустър, Десоул — Тихия вол. После Тигартън с визитната картичка на Борн, при положение, че знаем прекрасно, че това е клопка за Джейсън, устроена от Чакала. Но няма нищо, което да свързва логически Карлос с Тигартън, а после — с „Медуза“. Не виждам никакъв смисъл в това, Питър. Изпуснахме същественото и всичко се обърка!

— Успокой се — каза меко Холанд.

— Как, по дяволите, мога да бъда спокоен! Борн изчезна — имам предвид, че наистина е изчезнал, дори може да е мъртъв. Няма никаква следа от Мари, нито дума от нея, след което научаваме, че само преди часове Бернардин е бил убит при престрелка на Риволи. Господи! Застрелян посред бял ден! И това означава, че Джейсън е бил там — трябва да е бил!

— Но след като нито един от убитите и ранените не отговаря на неговото описание, можем да предположим, че е избягал, не е ли така?

— Да, можем да се надяваме.

— Питаше за някаква нишка — каза замислено директорът.

— Не съм напълно сигурен, че мога да ти осигуря такава, но ще ти дам нещо подобно.

— Ню Йорк? — Конклин седна по-напред. — Телефонният секретар? Онзи хулиган Дефацио от Бруклин Хайтс?

— Ще стигнем и до Ню Йорк, и до всички тях. Нека сега се съсредоточим върху твоята нишка — върху същественото.

— Не съм най-бавноразвиващият се в махалата, но все пак — какво е то?

Холанд се облегна назад в креслото, погледна към документите върху бюрото си, а после вдигна очи към Алекс.

— Преди седемдесет и два часа, когато реши да бъдем наясно с теб за всичко, ти каза, че стратегията на Борн е да убеди Чакала да обедини сили с новата „Медуза“ в името на общата им цел — Борн. Нали това е основната предпоставка? И Карлос, и Горгона искат неговата смърт. Чакала има две причини — желанието за реванш и убеждението му, че Джейсън може да го разпознае. За „Медуза“ той е пречка, тъй като успя да разбере толкова много за тях.

— Да, такава е предпоставката — съгласи се Конклин и кимна. — Именно затова започнах да ровя и да звъня, като никога не очаквах да се натъкна на такова нещо. Господи, глобален картел, роден преди дванадесет години в Сайгон, включващ едни от най-големите риби в и извън правителството и военните. Получи се нещо като гнусна отплата, която не съм искал и не съм търсел. Мислех, че може би ще изкопая десетина бързо забогатели милионери с банкови сметки, разкрити след Сайгон, за които всичко ще стане ясно при едно внимателно разследване. Но не и това, не и тази „Медуза“.

— Да го кажем възможно най-просто — продължи намръщено Холанд и отново стрелна очи към документите, а после към Алекс. — След като веднъж бъде установена връзка между „Медуза“ и Карлос, на Чакала ще бъде казано, че „Медуза“ иска смъртта на един човек, като за тях цената на договора е без значение. Така ли е?

— Ключовият момент е величината и положението на онези, които ще потърсят Карлос — обясни Конклин. — Те трябва да са колкото може по-близо до Олимп; клиенти, каквито Чакала не е имал и няма да има.

— Тогава се разкрива името на целта, например като „Джон Смит, някога известен като Джейсън Борн“, и Чакала се хваща на въдицата. Борн — човекът, чиято смърт той иска над всичко. Това е основата на сценария, така ли е?

— Толкова логична, колкото може да бъде. Борн беше използван три години и едва не беше убит в една тайна операция, и между другото, както вярват те, е разкрил, че доста от посредствените сайгонски пъзльовци карат ягуари, плават на яхти и получават шестцифрени хонорари, докато той е останал на една правителствена пенсия.

— Страшно либрето — призна Холанд и лицето му бавно се разтегли в усмивка. — Наистина го намирам за умно скроено. То е толкова неизбежно, че направо се е превърнало в пророчество.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Твоят Борн е бил прав от самото начало. Всичко е станало така, както е предполагал, но не по начина, по който си го е представял. Защото е било неизбежно; някъде е станало кръстосано опрашване.

— Моля те, Питър, слез от Марс и обясни на едно земно същество като мен какво искаш да кажеш.

— „Медуза“ вече използва Чакала! Убийството на Тигартън го доказва, освен, разбира се, ако ти не искаш да допуснем, че наистина Борн е вдигнал във въздуха колата в Брюксел.

— Разбира се, че не.

— Тогава някой от „Медуза“ се е сетил за името на Карлос — някой, който вече е знаел за Джейсън Борн. Не би могло да бъде другояче. Ти не си споменавал имената и на двамата нито на Амбрустър, нито на Суейн или пък на Аткинсън в Лондон, нали?

— Не съм. Моментът не беше подходящ. Още не бяхме готови да дръпнем спусъка.

— Тогава кой остава? — попита Холанд. Алекс погледна директора.

— Мили Боже — каза меко той. — Десоул?

— Да, Десоул, недобре платеният специалист, който се оплакваше забавно, но непрекъснато, че няма начин човек да изучи децата и внуците си както трябва с една правителствена заплата. Той беше в течение на всичко, което обсъждахме, като започнем от деня, в който ти се нахвърли срещу нас в съвещателната зала.

— Това е така, но всичко се свеждаше само до Борн и Чакала. Не бяха споменати имената на Суейн или пък на Тигартън и Аткинсън. Дори тогава новата „Медуза“ още не беше се появила на хоризонта. По дяволите, Питър, ти не знаеше за нея допреди седемдесет и два часа.

— Да, но Десоул е знаел, защото се е бил продал. Бил е част от нея. Сигурно е дал сигнал: „Внимавайте. Получил се е пробив. Някакъв маниак заплашва, че ще ни разкрие и ще ни разбие…“ Самият ти ми каза, че страхът е бил отприщен от Търговската комисия през Доставките за Пентагона до посолството в Лондон.

— Да, били са разтърсени — съгласи се Конклин. — Толкова силно, че двама от тях е трябвало да бъдат премахнати, както и Тигартън, и нашият кисел Вол. Старейшините от Горгона са преценили доста бързо кои от техните хора са уязвими. Но не виждам как се връзва това с Карлос и Борн?

— Мислех, че решихме, че има връзка.

— Десоул? — Конклин поклати глава. — Интересна мисъл, но неприемлива. Той не е могъл да предположи, че аз знам за проникването в „Медуза“, защото ние дори не го бяхме започнали.

— Но след като това е станало, би трябвало да се е притеснил от последствията, дори само поради факта, че макар нещата привидно да нямат нищо общо, новата криза е последвала твърде бързо след първата. За колко време е станало? За часове?

— По-малко от двадесет и четири часа… Но все пак — между тях нямаше нищо общо.

— Но не и в анализа на един аналитик — възрази Холанд. — Ако то изглежда като патица и кряка като патица, значи трябва да търсиш патица. Смятам, че в някакъв момент Десоул е свързал Джейсън Борн с безумеца, проникнал в „Медуза“ — новата „Медуза“.

— За Бога, но как?

— Не знам. Може би след като ти каза, че Борн е излязъл от старата сайгонска „Медуза“ — това наистина е нещо, от което може да се започне.

— Мили Боже, може да се окажеш прав — каза Алекс и се отпусна назад на дивана. — Движещата сила, която придадохме на нашия безименен луд, бе фактът, че той е отрязан от новата „Медуза“. Самият аз използвах тези думи при всеки телефонен разговор. „Били са му необходими години, за да свърже нещата…“ „Разполага с имена, длъжности и банкови сметки в Цюрих…“ Господи, бил съм сляп! Казвах тези неща на напълно непознати хора, когато хвърлях въдиците по телефона и никога дори не съм и помислял да спомена на онази среща, на която присъстваше Десоул, за връзките на Борн с „Медуза“.

— Не е било необходимо да мислиш за всичко това. С твоя човек сте решили да играете самостоятелно.

— Имаше страшно основателни причини — прекъсна го Конклин. — Това, което знаех, ме навеждаше на мисълта, че и ти си от „Медуза“.

— Много ти благодаря.

— Хайде да не говорим така. „Имаме човек на високо място в Лангли“ — това бяха думите, които чух от Лондон. Ти какво щеше да помислиш? Какво щеше да направиш?

— Същото, което и ти — отвърна Холанд, едва усмихнат. — Но се предполага, че си толкова интелигентен, че си много по-умен от мен.

— Много ти благодаря.

— Не се упреквай; направил си това, което всеки от нас би сторил на твое място.

— Сега вече наистина ти благодаря. И, разбира се, ти си прав. Трябва да е бил Десоул. Не знам как го е направил, но сигурно е той. Може би се е било загнездило в главата му от години — този човек не забравяше никога нищо. Мозъкът му беше като дунапрен, който поема всичко, и не позволяваше на нищо да се изплъзне от паметта му. Можеше да си припомни думи и фрази, дори спонтанни изръмжавания на одобрение или неодобрение, забравени от всички нас… А аз му дадох цялата история на Борн и Чакала и тогава някой от „Медуза“ я е използвал в Брюксел.

— Направили са дори нещо повече, Алекс — каза Холанд, наведе се напред и взе няколко документа от бюрото си. — Откраднали са вашия сценарий, узурпирали са вашата стратегия. Насъскали са Джейсън Борн срещу Карлос Чакала, но вместо да остане в твоя власт, контролът е преминал в ръцете на „Медуза“. Борн е върнат в Европа, където е бил преди тринадесет години, може би със съпругата си, може би не, с единствената разлика, че в допълнение към Карлос, Интерпол и всички останали полицейски служби на континента, готови, щом го зърнат, да го унищожат, по дирите му е още един смъртноопасен враг.

— Това ли пише на страниците, които държиш? Предполагам, че информацията е от Ню Йорк?

— Не гарантирам, но мисля, че е така. Това е кръстосаното опрашване, за което ти казах преди малко; пчелата, прилетяла от едно проядено цвете на друго, носещо отрова в себе си.

— И кой е пчелата?

— Николо Делакроче и тези над него.

— Мафията?

— Логично е, макар че звучи неприемливо. „Медуза“ се появи от сайгонските офицерски корпуси и тя все още прехвърля мръсната си работа на гладните свине в корумпираните военни от сержантския състав. Виж Ники Д. и мъжете като сержант Фланаган. Когато нещата опират до убийства, отвличания или използване на опиати над пленници, момчетата с колосаните ризи стоят далеч на заден план; не можеш да ги видиш никъде.

— Но, както разбирам, ти си успял да ги разкриеш — каза нетърпеливият Конклин.

— Отново ти казвам — така поне мислим ние, като под ние разбирам нашите хора и нюйоркското управление за борба с престъпността, с което се консултирахме. По-точно — с едно негово подразделение, наречено „U. S. взвод“.

— Никога не съм чувал за него.

— Повечето хора в него са американци от италиански произход. Нарекли са се „Недосегаемите сицилианци“^[2] — оттам и инициалите U. S., които имат двойно значение.

— Хубаво измислено.

— За разлика от работата, която вършат… Според документите в „Реко Метрополитан“…

— Къде?

— В компанията, инсталирала телефонния секретар на Сто тридесет и осма улица в Манхатън.

— Извинявай. Продължавай.

— Според документите, апаратът е бил даден под наем на малка фирма от Единадесето Авеню, намираща се на няколко пречки от пристаните, която се занимава с внос. Преди час получихме данните за компанията от последните два месеца и можеш ли да си представиш какво установихме?

— Предпочитам да го чуя от теб — каза подчертано Алекс.

— Девет обаждания на приемлив номер от Бруклин Хайтс и три на изключително невероятен телефон на Уолстрийт, като и трите са проведени в рамките на един час.

— Някой е бил доста възбуден…

— Точно това си помислихме и ние, като този път имам предвид само нашия екип. Помолихме сицилианците да ни дадат каквото имат за Бруклин Хайтс.

— Дефацио?

— Малко по-различно е. Той живее там, но телефонът е регистриран на „Атлас Коин Вендинг Машийн Къмпани“ в Лонг Айлънд Сити.

— Връзва се. Тъпо е, но се връзва. И какво за Дефацио?

— Той е много амбициозен главатар от средно ниво от фамилията Джанкавало. Много прикрит, потаен, злобен и… хомосексуалист.

— Мили Боже!…

— Недосегаемите поискаха да се закълнем, че ще запазим всичко в тайна. Възнамеряват сами да го изненадат.

— Глупости — каза тихо Конклин. — Едно от първите неща, които научаваме в нашата работа, е да лъжем всекиго, особено онзи, който е бил достатъчно глупав да ни се довери. Ще го използваме винаги, стига да ни придвижи с едно квадратче напред… Какъв е другият телефонен номер, онзи, особеният?

— На най-мощната адвокатска фирма на Уолстрийт.

— „Медуза“ — заключи твърдо Алекс.

— Така реших и аз. Имат седемдесет и шест адвоката на два етажа от зданието. Кой е той или кои са те?

— Не ми пука! Тръгваме след Дефацио и връзките му с Париж и Чакала. Това са оръжията, насочени срещу Джейсън, а то е единственото, което ме интересува. Поемаме Дефацио. Договорът е сключен с него!

Питър Холанд се облегна назад в креслото си. Беше напрегнат.

— Това трябваше да се случи, нали, Алекс? — попита тихо той. — И двамата имаме свои приоритети. Бих направил всичко в рамките на клетвата, която съм положил, за да спася живота на Джейсън Борн и съпругата му, но няма да наруша дълга си да защитавам тази страна, който стои на първо място. Не мога да го направя и подозирам, че знаеш това. Моят приоритет е „Медуза“. Казано по-ясно, приятелю мой, а се надявам, че си ми приятел, семейство Борн, или които да са те, са заменими. Извинявай, Алекс.

— Това беше причината, поради която ме повика да дойда тази сутрин тук, нали? — каза Конклин, опря бастун в пода и се изправи сковано. — Ти имаш свой план на играта срещу „Медуза“ и ние не можем да бъдем част от него.

— Да. Има принципен конфликт на интересите.

— Ще се съглася с теб. Бихме те излъгали веднага, ако това щеше да помогне на Джейсън и Мари. Естествено, моето лично и професионално мнение е, че ако цялото шибано правителство на Съединените щати не може да се справи с една „Медуза“, без да пожертва един мъж и една жена, дали толкова много на тази страна, то аз не съм сигурен дали то струва и пукната пара!

— Също и аз — каза Холанд и се изправи зад бюрото. — Но съм положил клетва и трябва да я изпълня според наложените ми приоритети.

— Имам ли все още някакви пълномощия?

— Всякакви, стига те да не влизат в противоречие с преследването на „Медуза“.

— Какво ще кажеш за две места до Париж на военен самолет с разрешение на Управлението?

— Две места?

— Панов и аз. Бяхме заедно в Хонконг, защо да не отидем и в Париж?

— Алекс, ти си се побъркал напълно!

— Мисля, че не разбираш нещо, Питър. Съпругата на Mo почина десет години след женитбата им, а аз никога не съм имал смелостта дори да се опитам да стана семеен. Така че, както разбираш, „Джейсън Борн“ и Мари са единственото ни семейство. И ако искаш да знаеш, тя прави страхотно руло „Стефани“.

— Два билета до Париж — каза Холанд с умислено изражение.