Метаданни
Данни
- Серия
- Пери Мейсън (39)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Case of the Moth-Eaten Mink, 1952 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Милена Венкова-Радева, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Ърл Станли Гарднър
Пери Мейсън и русото момиче
Случаят с палтото от визон
Романи
Народна култура, София, 1990
Американска. Първо издание
Превод: Милена Венкова-Радева
Рецензент: Жечка Георгиева
Редактор: Стоянка Ангелова
Редактор на издателството: Мариана Китипова
Художник: Гриша Господинов
Художник-редактор: Стефан Десподов
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Людмила Стефанова
Литературна група — ХЛ. 04/9536622511/5557-150-90
Дадена за набор октомври 1989 г. Подписана за печат декември 1989 г. Излязла от печат януари 1990 г. Формат 84×108/32 Печатни коли 24,50. Издателски коли 20,58. УИК 22,13. Цена 3,26 лв.
Печат: ДП „Димитър Благоев“, София
История
- —Добавяне
2
Мейсън се спря до уличния телефон, който се намираше на една пряка от ресторанта на Морис Албърг, и позвъни на лейтенант Траг от отдел „Убийства“.
— Лейтенанте, обажда се Пери Мейсън. Ще ми направиш ли една услуга?
— По дяволите, не — изруга Траг.
— Защо не?
— Защото ще ми докара неприятности.
— Но ти още не знаеш за какво става дума.
— Ами! Ако не беше нещо, от което да бягаш като от огън, ти никога не би ми позвънил…
— Спокойно, не бързай — прекъсна го Мейсън. — Не се горещи. Ще направиш добро на една жена, блъсната от шофьор, който вероятно не е виновен. Бягала е от някой, който се е опитал насила да я качи в колата си. Свидетелите твърдят, че е имал пистолет и…
— Да не е онази пред ресторанта на Албърг?
— Същата.
— Какво общо имаш с нея?
— Вероятно нищо, но ми се струва, че момичето е в опасност. Слушай сега какво искам. Тя сигурно е в болницата за спешни случаи. Не знам колко сериозно е пострадала, но съм готов да платя за самостоятелна стая и медицинска сестра, която да се грижи само за нея.
— По дяволите, така ли?
— Точно така.
— И защо е тази филантропия?
— Опитвам се да помогна на момичето.
— Защо?
— Защото ми се струва, че ако бъде оставена в общото отделение на болницата, ще бъде убита.
— Какво говориш, Мейсън! Щом пациентът влезе в бол…
— Знам — прекъсна го Мейсън. — Знам, че това е идея-фикс. Глупав съм. Имам изопачени представи за действителността. Видял съм твърде много договори, стигнали до съдебни процеси. Твърде много бракове, завършили в бракоразводните зали. И твърде много различия в мненията, довели до убийства… Адвокатът никога не чува подробностите за един нормален, щастлив брак. Никога не вижда договора, който приключва без различия в мненията и двете страни са доволни. И какво? Става циник… Сега въпросът е ще ми помогнеш ли ла преместим момичето от болницата за спешни случаи в стая, за която никой, абсолютно никой, освен лекуващият лекар, няма да знае?
— И друго какво? — попита Траг.
— Това е всичко.
— Защо?
— Защото се безпокоя за нея.
— Познаваш ли я?
— Никога през живота си не съм я виждал. Поне не така, че да я запомня. Може би съм я мярнал, когато влизах в ресторанта на Морис Албърг. Случайно бях там, когато стана всичко това.
— Не е ли твоя клиентка? Нямаш ли някакви интереси, свързани с нея?
— Абсолютно никакви. Но обещах на Морис Албърг, че ще се погрижа за нея, и му поръчах да препраща при мен всеки, който…
— Добре — реши Траг. — Съгласен съм. Ще уредя въпроса по частен път и ще ти изпратя сметката.
— Благодаря. — Мейсън затвори телефона. Когато се върна обратно в колата си, адвокатът каза:
— А сега, Дела, би ли свалила палтото за малко, за да разгледам мястото, където хастарът е зашит наскоро? Напипах нещо под него.
— Сигурна съм, че е просто някаква подплънка — засмя се Дела Стрийт. — Шивачите понякога трябва да пооправят фигурите на жените.
— Съвсем не приличаше на такава подплънка — отвърна й Мейсън. — Сваляй палтото, момиче, и хайде да се захванем със загадката на Морис Албърг и визоновото палто.
Дела свали дрехата. Мейсън спря колата, запали лампичката, разпори с джобното си ножче няколко бода от шева и отвори цепка в хастара. После пъхна два пръста вътре и като с щипци измъкна едно малко картонче.
— Какво, за бога, е това? — удиви се секретарката.
— Изглежда, е разписка от заложна къща в Сиатъл, номерът на заложената вещ е шест хиляди триста осемдесет и четири I и тази вещ може да бъде освободена по всяко време в течение на три месеца, като се плати сумата от осемнайсет долара, таксите за съхранение и един процент месечна лихва.
— Ох, че банална история — разочарова се Дела Стрийт. — Бедното момиче е трябвало да заложи семейни бижута, за да се измъкне от Сиатъл, и се е постарало да не загуби разписката от заложната къща.
— Бижута за осемнайсет долара, Дела? — възкликна Мейсън. — Несправедлива си към семейството. Ще отидем до Детективската агенция на Дрейк и ще помолим Пол Дрейк да ни свърже с колегата му в Сиатъл. Ще изпратим разписката с въздушна поща и ще откупим заложената вещ. Така поне ще получим нещо, което струва осемнайсет долара и сведения за стотици Долари. Тогава ще можем да продадем предмета, дори и да не можем да продадем сведенията.
— А ако сведенията се окажат безполезни? — попита Дела Стрийт.
— Ще се наложи да си ги чукам на главата — отвърна Мейсън, — но дотогава ще сме научили много повече за Морис Албърг.