Джеймс Хадли Чейс
Смяна на сцената (2)

ЧАСТ ВТОРА

След като се преоблякох в пуловер и дънки, отидох до полицейския участък, за да съобщя за кражбата на табакерата. Открих, за моя изненада, че не се вълнувах от загубата й, но знаех, че Сидни щеше да бъде ужасен, затова почувствах, че е редно да направя усилие да си я върна.

Въздухът в участъка беше наситен с циментов прах и миризма на неизмити крака. На дълга пейка до една от стените седяха десет хлапета — мръсни, парцаливи и унили. Те ме наблюдаваха с малките си тъмни очички, докато отивах към полицая.

Той представляваше една огромна маса човешка плът с лице като парче сурово телешко. Беше по риза и потта се стичаше по лицето му в гънките на дебелия му врат, където се смесваше с циментовия прах. Той търкаше един молив напред-назад по писалището и когато се доближих, той се поизправи, за да пръдне.

Хлапетата на пейката се захилиха.

Докато разказвах за загубената табакера, той продължи да търкаля молива напред-назад. След това изведнъж вдигна погледа си и свинските му очички ме огледаха отгоре до долу със силата на затворнически прожектор.

— Отскоро ли сте тук? — попита той. Гласът му беше дрезгав, като че ли износен от викане.

Казах, че бях тук от скоро, и че щях да работя с госпожица Бакстър от Социални грижи.

Той бутна шапката си назад, втренчи се в молива си, въздъхна и извади един формуляр. Каза ми да го попълня и продължи да търкаля молива.

Попълних формуляра и му го върнах. Под заглавието „Цена на откраднатия предмет“ бях написал 1500 долара.

Той прочете това, което бях написал и видях как огромното му лице се стегна, бутна формуляра обратно към мен, като постави мръсния си пръст на колонката „Цена на откраднатия предмет“ и ме понита с пресипнал глас:

— Какво е това?

— Това е цената на табакерата — казах аз.

Той измърмори нещо под носа си, втренчи се в мен, след това във формуляра.

— Сакото ми беше разсечено с бръснач — казах аз.

— Тъй ли? Якето ви също ли струваше хиляда и петстотин долара?

— Костюмът струваше триста долара.

Той изпръхтя с дебелите си ноздри.

— Можете ли да опишете хлапето?

— Около девет годишно, тъмно, гъста коса, черна риза и дънки — отвърнах аз.

— Виждате ли го там?

Обърнах се и огледах редицата хлапета. Повечето бяха матови с гъсти коси, повечето бяха облечени в черни ризи и дънки.

— Може да бъде всяко от тях — казах аз.

— Да — той се загледа в мен. — Сигурен ли сте за стойността на табакерата?

— Сигурен съм.

— Да — той потърка потния си врат, след което постави формуляра върху купчина подобни формуляри. — Ако го намерим, ще ви съобщим — и след кратка пауза — Дълго ли ще останете?

— Два-три месеца.

— При госпожица Бакстър ли?

— Това беше първоначалното ми намерение.

Той ме изгледа за момент, след което бавна, презрителна усмивка се прокрадна по лицето му.

— Хубаво намерение.

— Вие не мислите, че ще издържа толкова дълго?

Той подсмръкна и започна отново да търкаля молива си.

— Ако го намерим, ще ви се обадим. Хиляда и петстотин долара, така ли?

— Да.

Той кимна и изведнъж, с глас като гръмотевица изрева:

— Стойте мирно, копелета такива, или ще дойда при вас.

Станах и тръгнах и като стигнах до вратата, го чух да казва на друго ченге:

— Още една откачалка.

Часът беше тринадесет и двадесет. Тръгнах да търся ресторант, но изглежда нямаше ресторанти по главната улица. Най-накрая се примирих с мазен хамбургер в един бар, претъпкан с потни, мръсни мъже, които ме поглеждаха недоверчиво.

След това се разходих. В Лусвил нямаше нищо, освен мръсотия и беднотия. Обиколих областта, която беше маркирана с номер 5 на картата на Джени. Намирах се в свят, който дори не подозирах, че съществува. След Парадайс Сити това ми приличаше на пътешествие из Дантевия пъкъл.

По улиците веднага си проличаваше, че съм чужденец. Хората се отдръпваха от мен, а някои се обръща-ха и шушукаха. Децата свиреха подире ми, а някои издаваха силни, вулгарни звуци. Вървях до 16:00 часа и след това се върнах в канцеларията на Джени. Бях разбрал, че тя е доста смела жена. Да прекараш две години в този ад и все още да можеш да се усмихваш топло беше наистина голямо постижение.

Намерих я на бюрото, където драскаше върху някакъв жълт формуляр. Тя ме погледна с топлата си, приятелска усмивка.

— Така е по-добре, Лари — каза тя, след като ме огледа, — много по-добре. Седни и ще ти обясня това, което на шега наричам архива. Можеш ли да пишеш на машина?

— Мога.

Седнах. Помислих си дали да й кажа за табакерата, но реших да не го правя. Тя имаше, според нейните думи, достатъчно проблеми.

Прекарахме следващия час в обяснение на архивата, докладите и картотеката. През това време телефонът непрекъснато звънеше.

Малко след 17 часа тя грабна някакви формуляри, два-три химикала и каза, че трябва да тръгва.

— Затвори в шест часа — каза тя. — Ако можеш да напечаташ тези три доклада, преди да тръгнеш…

— Разбира се. Ти къде отиваш?

— В болницата. Трябва да посетя три мили стари жени. Отваряме в девет сутринта. Може би няма да успея да дойда преди обяд. Утре е ден за посещение на затвора. Оправяй се както можеш, Лари. Не им позволявай да те объркат. Не им позволявай да те мамят. Давай им само съвети. Ако искат нещо, кажи, че първо ще разговаряш с мен. — Тя махна с ръка и тръгна.

Напечатах докладите и ги картотекирах. Бях изненадан и малко разочарован, че телефонът не звънна нито веднъж — като че ли знаеше, че Джени я няма тук.

Вечерта беше пред мен. Нямах какво друго да правя, освен да се върна в хотела. Затова реших, че ще остана и ще подновя данните в картотеката. Трябва да си призная, че не свърших много. Когато започнах да чета картоните, се вглъбих. Те ми даваха толкова ясна представа за престъпленията, мизерията, отчаянието и безпаричието, че ме увлякоха като първокласен криминален роман. Започнах да осъзнавам какво ставаше в тази пета част на този обгърнат в смог град. Времето спря. Когато се стъмни включих настолната лампа и продължих да чета. Бях толкова унесен в четенето, че не чух как се отваря вратата. Дори и да не бях толкова вглъбен, пак нямаше да я чуя. Отвори се крадешком, сантиметър по сантиметър и едва когато на бюрото падна сянка, разбрах, че има някой в стаята.

Стреснах се. Това, естествено, беше целта. С моите разклатени нерви трябва да съм подскочил шест инча. Вдигнах поглед и почувствах, че стомаха ми се свива. Изпуснах химикала и той се търкулна под бюрото. Винаги ще си спомням тази първа среща със Спуки Джинкс. Не знаех, че това е Спуки, но след като го описах на Джени на другата сутрин, тя каза, че е той.

Представете си висок, много слаб млад човек на около двадесет и две години. Косата му беше дълга до раменете, тъмна, сплъстена и мазна. Слабото му лице беше с цвят на студена овча мазнина. Очите му, като дребни черни мъниста, бяха разположени близо едно до друго и от двете страни на тънкия му нос. Устните му бяха отпуснати и червени и по тях беше изписана насмешлива усмивка. Носеше жълта, мръсна риза и чифт ексцентрични панталони от тигрова кожа, прилепени плътно към бедрата и задните му части. Тънките му, но мускулести ръце, бяха покрити с татуировки.

По гърба на всяка ръка бяха изписани цинични легенди. Около почти несъществуващата си талия той носеше колан широк седем инча, обкован с остри бронзови гвоздеи — ужасно оръжие, ако се използва върху нечие лице. От него се носеше остра миризма на мръсотия. Чувствах, че ако разтърси глава, по бюрото ще паднат въшки.

Учудих се на бързото си съвземане. Бутнах стола си назад, за да мога да се изправя. Открих, че сърцето ми бие силно, но все пак се владеех. Спомних си за разговора с Джени, когато тя ме предупреди, че децата в този район са жестоки и изключително опасни.

— Здрасти — казах аз. — Искаш ли нещо?

— Ти ли си новият помощник? — гласът му беше учудващо плътен, което го направи още по-заплашителен.

— Точно така. Току-що пристигнах. Мога ли да ти помогна с нещо?

Той ме огледа. Зад него забелязах движение и разбрах, че не беше сам.

— Кажи на приятелите си да влязат, стига да не са стеснителни — казах аз.

— Така са си добре — каза той. — Ти си ходил при ченгетата, нали, Евтинийке?

— „Евтинийке“? Така ли ме наричате?

— Точно така, Евтинийке.

— Ако ти ме наричаш Евтинийка, аз пък ще те наричам Смрадльо.

От коридора се чу приглушен смях, който беше моментално пресечен. Мъничките очички на Спуки пламнаха и станаха червени като мъниста.

— Значи се правиш на умен…

— Точно така — казах. — Така ставаме двама, нали, Смрадльо? С какво мога да ти помогна?

Бавно и пресилено той разкопча колана си и го завъртя с ръка.

— Как би ти се харесало това в противното ти лице, Евтинийке? — попита той.

Блъснах назад стола си и се изправих с едно движение. Вдигнах портативната пишеща машина.

— Как би ти се харесало това в противното ти лице, Смрадльо? — попитах аз.

Само преди няколко часа се чудех дали ще се изплаша лесно. Сега знаех…

Погледнахме се и тогава, бавно и със същото пресилено движение той отново си закопча колана, и аз също толкова бавно и със същото пресилено движение оставих портативната пишеща машина.

Върнахме се в начална позиция.

— Не се задържай дълго, Евтинийке, — каза той. — Ние не обичаме подлизурковци като теб. Не ходи при ченгетата. Не обичаме подлизурковци, които ходят при ченгетата. — Той подхвърли пакет, увит в мазна кафява хартия на бюрото. — Тъпото лайно не знаело, че е злато — и излезе, като остави вратата отворена.

Стоях и слушах, но те си тръгнаха точно толкова безшумно, колкото бяха дошли. Беше смразяващо преживяване. Те сякаш нарочно се движеха като призраци.

Разтворих пакета и намерих табакерата си, или поточно това, което беше останало от нея. Някой я беше сплескал на тънък пласт злато. Вероятно беше използвал ковашки чук.

Онази нощ, за пръв път след смъртта на Джуди не я сънувах. Вместо това, сънувах две очички, подобни на невестулки, които ми се подиграваха и дълбок, застрашителен глас, който повтаряше: „Не се задържай за дълго, Евтинийке“.

 

 

Джени дойде в канцеларията на обяд. През последните часове бях работил усилено върху картотеката и бях стигнал до буквата „з“. Телефонът звънна пет-шест пъти, на всеки път беше жена, която измърморваше, че иска да говори с госпожица Бакстър и затваряше. Бяха дошли три посетителки, всичките парцаливи възрастни жени, които ме зяпаха известно време и след това се оттегляха, като казваха, че търсят госпожица Бакстър. Отправях към тях най-чаровната си усмивка и ги питах дали мога да им помогна, но те побягваха като подплашени плъхове. Около 10:30 часа, докато траках върху пишещата машина, вратата се отвори с трясък и едно хлапе, което веднага разпознах като хлапето, което ми беше откраднало табакерата и ми беше съдрало сакото, ми се облещи и след това избяга. Не си направих труда да го гоня.

Когато Джени пристигна, косата й изглеждаше като че ли всеки момент ще се разпилее, усмивката й не беше така топла, а очите й бяха разтревожени.

— В затвора има големи неприятности — каза тя. — Не искаха да ме пуснат. Една от затворничките побесняла. Двама от пазачите са били ранени.

— Това е ужасно.

Тя седна и ме погледна.

— Да… — направи пауза и след това продължи — всичко наред ли е?

— Разбира се. Няма да познаеш системата, когато намериш време да я погледнеш.

— Някакви неприятности?

— Може и така да се каже. Снощи ме посети един образ — описах й го. — Говори ли ти нещо?

— Това е Спуки Джинкс. — Тя вдигна ръце и ги отпусна безпомощно на скута си. — Този път действа бързо. При Фред се появи след две седмици.

— Фред? Твоят приятел — счетоводителя?

Тя кимна.

— Кажи ми какво се случи — каза тя.

Казах й, но не споменах табакерата. Казах, че Спуки беше дошъл и ми беше казал да не се задържам дълго. Казах й, че и двамата си бяхме разменили заплашителни жестове, след което той си беше отишъл.

— Предупредих те, Лари. Спуки е опасен. По-добре е да напуснеш.

— Как така си останала тук две години? Не се ли е опитвал да те прогони?

— Разбира се, обаче той си има свой особен морален кодекс. Не напада жени и освен това аз му казах, че не може да ме изплаши.

— Мен също не може да ме изплаши.

Тя поклати глава. Кичур коса падна на лицето й. Нетърпеливо тя го забоде на място.

— Не можеш да си позволиш да бъдеш смел в този град, Лари. Не… ако Спуки не те иска тук, трябва да си тръгнеш.

— Сериозно ли говориш?

— Съвсем сериозно… за твое добро. Трябва да си тръгнеш. Аз ще се оправя. Недей да усложняваш нещата. Моля те, върви си.

— Няма да си тръгна. Твоят чичо ме посъветва да сменя обстановката. Съжалявам, че проявявам егоизъм, но се интересувам повече от собствените си проблеми, отколкото от твоите — усмихнах й се. — Откакто съм в този град, не съм мислил за Джуди. Това трябва да е на добро. Ще остана.

— Лари! Може да пострадаш!

— Какво от това? — продължих, нарочно сменяйки темата. — Дойдоха три бабки тук, но не пожелаха да говорят с мен — търсеха теб.

— Моля те, върви си, Лари. Казвам ти, Спуки е опасен.

Погледнах часовника си. Беше дванадесет и четвърт.

— Искам да ям. — изправих се. — Няма да се забавя. Има ли прилично място в този град, където мога да се нахраня? Досега съм живял на хамбургери.

Тя ме погледна с разтревожени очи, след това вдигна ръце в знак на поражение.

— Лари, надявам се, че знаеш какво правиш и в какво се забъркваш.

— Ти каза, че имаш нужда от помощ… и точно това ще получиш. Нека не драматизираме нещата. И така, къде има приличен ресторант?

— Е, добре, щом така искаш — тя се усмихна. — Ресторантът на Луиджи на 3-та улица, след две пресечки в ляво. Не може да се нарече добър, но не е и лош — тогава телефонът започна да звъни и аз я оставих да води обичайните си „да“ и „не“ разговори.

След лошия обяд — месото беше твърдо като гьон — отидох при ченгетата.

На пейката до стената стоеше едно хлапе. Беше на около дванадесет години и имаше синина на окото. Кръв капеше от носа му на пода. Аз го погледнах и то ме погледна. Омразата в очите му наистина си струваше да се види.

Отидох до главния полицай, който все още търкаляше молива си напред-назад, и дишаше тежко през носа си. Той повдигна глава.

— Пак ли ти?

— Да ви спестя неприятностите — казах аз, без да си правя труда да говоря тихо, защото бях сигурен, че хлапето на пейката беше от бандата на Спуки, — получих си табакерата — сложих плоското парче злато на писалището на полицая.

Той погледна това, което беше останало от табакерата, вдигна го, преобърна го в големите си потни ръце и го постави на бюрото.

— Спуки Джинкс ми го върна снощи — казах.

Той се втренчи в унищоженото парче злато.

Аз продължих с безчувствен глас:

— Той каза, че не знаел, че това е злато. Виждаш какво е направил с него.

Той погледна плоския метал с присвити очи, след което изпръхтя:

— Хиляда и петстотин долара, а?

— Да.

— Спуки Джинкс?

— Да.

Той се облегна и бутна шапката си назад. След като ме наблюдава известно време въпросително със свинските си очички, понита:

— Нова жалба ли ще подаваш?

— Необходимо ли е?

Ние се втренчихме един в друг. Почти чувствах как мозъкът му скърца, докато мисли.

— Спуки каза ли, че е откраднал табакерата?

— Не.

Той извади малко циментов прах от лявата си ноздра с малкия си пръст, погледна това, което беше намерил и се избърса в ризата си.

— Имаш ли свидетел, който да е видял как Спуки ти го връща?

— Не.

После скръсти ръце, наведе се напред и ме погледна с презрително съжаление.

— Слушай, негоднико — каза той с дрезгавия си, износен глас, — ако смяташ да оставаш в този проклет град, не подавай жалба.

— Благодаря за съвета… няма да подам жалба — вдигнах остатъците от табакерата и ги сложих в джоба си. — Мислех, че трябва да ви предупредя да не го търсите повече.

Ние се спогледахме и тогава той каза шепнешком:

— Между нас казано, негоднико, ако бях на твое място, щях да се разкарам от този град. Глупаците, които се опитват да помогнат на госпожица Бакстър, не оцеляват дълго и ние с нищо не можем да им помогнем. Между нас казано, разбра ли?

— Този от бандата на Джинкс ли е? — попитах и се обърнах към хлапето, което слушаше и наблюдаваше.

— Точно така.

— Той кърви.

— Да.

— Какво му се е случило?

Той ме погледна, свинските му очички бяха безучастни. Виждах, че го отегчавам.

— Защо си се загрижил, негоднико? Ако това е всичко, което имаш да кажеш, измитай се — и започна отново да търкаля молива си.

Отидох при хлапето.

— Работя за госпожица Бакстър — казах аз. — Моята работа е да помагам. Мога ли да направя нещо за…

Стигнах само до тук. Хлапето се изплю в лицето ми.

 

 

Нищо драматично не се случи през следващите шест дни. Джени търчеше напред-назад, оставяше жълти формуляри на бюрото, питаше разтревожено дали съм имал проблеми и отново изхвърчаваше.

Беше ми странно как издържа. Притесняваше ме също това, че не правеше никакви усилия да се оправи.

Печатах нейните доклади, картотекирах ги и продължавах да обновявам данните.

Беше се разчуло, че аз съм официалния помощник, защото старите, сакатите и недъгавите започнаха да се обръщат към мен със своите проблеми. Повечето от тях се опитваха да ме измамят, обаче аз вземах имената и адресите им, пишех кратко обобщение на техните проблеми и им казвах, че ще говоря с Джени. След като разбраха, че не могат да ме измамят, те се настройваха приятелски и през следващите четири дена аз се хванах на тази въдица, докато открих, че заради техните бръщолевеници не бях свършил никаква полезна работа и се наложи да им прекъсвам дърдоренето.

За моя изненада открих, че ми харесваше контакта с този странен свят, който не бях си представял, че съществува. Изненадах се, когато получих писмо от Сидни Фремлин, написано с лилаво мастило, в което той питаше как вървят при мен нещата и кога ще се върна в Парадайс Сити.

Едва след като прочетох писмото осъзнах, че съм забравил Парадайс Сити, Сидни и луксозния магазин с богатите, охранени клиенти. Не виждах смисъл да обяснявам на Сидни какво правех в Лусвил. Ако му кажех, той щеше да се поболее от отчаяние, затова му писах, че мисля за него (знаех, че това ще му повлияе добре), че все още съм доста нервен, че Лусвил ми предоставя смяна на обстановката и че скоро пак ще му пиша. Мислех си, че това ще го успокои за седмица-две.

На шестия ден, обаче, обстановката се промени.

Пристигнах в канцеларията, както обикновено, в 9:00 часа. Намерих вратата отворена. С един поглед разбрах, че бравата е била разбита. Моята цялостна работа от последните шест дни, внимателно напечатаните картони, докладите бяха струпани на купчина на пода и върху тях беше излята разтопена смола. Не можеше и да се помисли за спасителна операция — никой не би могъл да се справи с разтопена смола.

На бюрото бяха изписани с моя червен фулмастер следните думи: „Върви си, Евтинийке“.

Бях изненадан от собствената си реакция. Обикновено човек би се ядосал, отчаял или би приел поражението, но аз не реагирах така. Аз охладнях и една жестокост, която никога не бях усещал преди, ме обля. Погледнах работата, която бях свършил и която беше унищожена от някакъв глупав, ожесточен младеж и приех неговото предизвикателство. „Щом ти правиш това с мен, аз ще правя същото с теб“.

Цяла сутрин чистих бъркотията. Работих бързо, тъй като не исках Джени да узнае какво се бе случило. За щастие беше ден за посещения и тя нямаше да се върне преди 17:00 часа. Купих кутия бензин и почистих смолата от пода. Изхвърлих унищожените доклади и картони.

От време на време идваха стари жени и аз им казвах, че съм твърде зает, за да говоря с тях. Те поглеждаха бъркотията, която почиствах и си отиваха. Една от тях, дебела жена на около седемдесет, спря на вратата и ме наблюдава известно време, докато търках пода.

— Аз ще свърша това, господин Лари — каза тя. — Аз имам повече опит от вас.

Може би злобата в очите ми я изплаши, защото тя си замина.

До 16:00 часа бях почистил всичко. Не обръщах внимание на телефона. Седнах и започнах отново да правя картотеката.

Джени се втурна в кантората около 17:15 часа. Тя изглеждаше изморена и се отпусна в стола срещу моето бюро.

— Всичко наред ли е? — те подуши въздуха. — Бензин? Нещо случило ли се е?

— Малка неприятност… нищо особено — казах аз. — Как мина деня?

— Добре… както обикновено. Хората са започнали да говорят за теб, Лари. Стариците започват да те харесват.

— Това вече е крачка в правилна посока — облегнах се на стола. — Разкажи ми за Спуки. Имаме ли го в картотеката?

Тя се втренчи в мен и застина.

— Не. Защо питаш?

— Имаме ли някаква информация за Спуки? Къде живее?

Тя продължи да ме гледа втренчено. — Защо искаш да знаеш къде живее?

С усилие направих безразлична физиономия.

— Мислех си за него. Чудех се дали бих могъл да се свържа с него, да му вляза под кожата… Искам да кажа, да се сприятеля с него. Как мислиш?

Джени поклати глава.

— Не… в никакъв случай! Никой не може да се сприятели със Спуки. Мислиш погрешно, Лари. — Тя се спря и ме погледна изпитателно.

— Нещо случило ли се е?

— Да се е случило? — усмихнах й се аз. — Само си мислех дали мога да го снася… имам предвид ако говоря с него… но ще те послушам… ти знаеш по-добре… аз не знам.

— Нещо наистина се е случило! Познавам Спуки! Моля те, кажи ми!

— Нищо не се е случило. Проблемът ти, Джени, е, че понякога прекалено драматизираш нещата. — отново й се усмихнах. Тогава изведнъж ме осени една идея. — Ако нямаш какво да нравиш, би ли вечеряла с мен тази вечер?

Очите й се уголемиха.

— Вечеря? С удоволствие.

По израза на лицето й се досетих, че това беше най-вероятно първата й покана за вечеря, откакто бе дошла в този забравен от Бога град.

— Трябва да има място, където да можем да хапнем нормално. „Луиджи“ не ме очарова. Къде можем да отидем — цената е без значение.

Тя плесна с ръце.

— Наистина ли цената е без значение?

— Точно това казах. Не съм похарчил нищо, откакто дойдох тук, а съм пълен с пари. — В такъв случай „Плаза“… не пет мили извън града е. Никога не съм била там, но са ми разказвали — и тя замаха с ръце и заприлича на въодушевено дете.

— Добре. Ще се погрижа.

Тя погледна часовника си и скочи на крака.

— Трябва да вървя. След пет минути имам среща.

— Тази вечер… в осем часа. Ела в хотела. Имам кола…

Тя кимна, усмихна се и изчезна.

Замислих се за няколко секунди, след което избрах номера на полицията и помолих да ме свържат с главния полицай. След известно време се чу дрезгавия му глас.

— Кар на телефона… спомняте ли си за мен? — казах аз.

Чух тежкото му дишане.

— Кар? Хиляда и петстотинте долара, нали?

— Точно така. Можете ли да ми кажете къде се навърта Спуки… къде му е свърталището?

След дълга пауза той каза:

— Какво смяташ да правиш?

— Искам да се свържа с него. Той и аз трябва да си поговорим.

— Ти белята си ли търсиш, негоднико?

— Ако си спомняте, аз съм от социалния патронаж — казах аз. — Искам информация.

Отново дълга пауза. Представях си как търкаля молива напред-назад, докато мисли. Накрая той каза:

— Да, социалния патронаж, да — отново пауза и тогава — Бърлогата му е на 245 Лексингтън. Сборното място на бандата е кафенето на Сам на десета улица — отново пауза и тежко дишане, след което той каза. — Не си търси неприятности, негоднико. Ние сме тези, които разчистваме неприятностите в този град, а ние никак не обичаме да работим.

— Това ми стана ясно — казах аз и затворих телефона.

Взех телефона на „Плаза“ от указателя и направих резервация за осем и четиридесет.

Но Спуки вървеше с една крачка пред мен.

Джени пристигна в хотела в осем часа. Едва я познах. Косата й беше заплетена и увита стегната около красивата й глава. Тя беше облякла черно-бяла рокля, която я превръщаше от старомодна в привлекателна жена.

Тя беше очевидно доволна и горда, когато ми се усмихна в очакване.

— Добре ли изглеждам?

Бях облякъл един от добрите си костюми.

Тя беше първата жена, с която излизах, откакто бях загубил Джуди.

— Изглеждаш прекрасно — казах аз и наистина го мислех.

Ние тръгнахме към паркираната кола.

Всички гуми бяха спукани, шофьорската седалка беше нарязана с бръснач. Върху предното стъкло с големи бели букви беше написано: „Махай се, Евтинийке“.

 

 

Вечерта не беше блестяща. Как можеше да бъде? Джени беше разстроена заради колата, въпреки че аз се държах хладнокръвно, подтискайки разгарящата се ярост към Спуки Джинкс. Заведох я обратно в хотела, настаних я в един от остарелите бамбукови столове, докато се обадих на „Херц Рент а кар.“^[1] След петнадесет минути колата беше докарана. Докато чакахме, се опитах да успокоя Джени.

— Слушай, няма значение — казах аз. — Ще оправя колата… това не е проблем. Забрави го, както аз го забравих.

— Но, Лари, не виждаш ли, че това ужасно момче няма да те остави на мира, докато не си тръгнеш? Трябва да си тръгнеш! Той може да те нарани! Моля те… аз го познавам. Той е жесток! Нищо няма да го спре. Той…

— Джени! — резкият ми глас я пресече. — Ти и аз ще вечеряме заедно. Хайде да забравим Спуки. Хайде да говорим за нас двамата. Ти изглеждаш прекрасно. Защо винаги носиш онази ужасна сива рокля?

— Тя се втренчи в мен, след което вдигна безпомощно рамене.

— О, това ли? Погледни хората в този град. Това е моето прикритие. Затова те помолих да облечеш пуловер и дънки. Трябва да си облечен подходящо за ролята си тук.

— Да — знаех какво искаше да каже и продължих, — аз съм тук от осем дни, но схващам картинката. Наистина ли мислиш, че можеш да помогнеш на тези хора? Не, почакай… казах ти, че схващам картинката. Тези хора са мошеници. Те през цялото време се опитват да мамят. Те грабят. Смяташ ли, че е разумно да работиш с такова напрежение, с каквото работиш сега? Не ти ли се струва, че тичаш нагоре по стълба, която се движи надолу?

Тя се замисли за това и каза тихо:

— Някой трябва да го прави. Един човек на петдесет наистина има нужда от помощ. Ако мога да му помогна, тогава си заслужава да работя.

Колата пристигна. Подписах формуляра и потеглихме извън града. Ресторант „Плаза“, на склона на един хълм с изглед към светлините на Лусвил, беше пищен и скъп. Храната беше добра. Имаше оркестър, който свиреше нежен суинг. Беше претъпкано с едри възрастни мъже и дебели, безформени жени — всички говореха с пълен глас. Това беше гледка типична за Парадайс Сити.

Хапнахме, разговаряхме, но вечерята не мина успешно, защото и двамата мислехме за разрушената кола, Спуки и мрачния мизерен живот, който беше фон на Лусвил, но запазихме тези мисли за себе си.

Закарах Джени до апартамента й. Беше вече 23:00 часа.

Тя ми благодари за вечерята. По изражението на лицето й разбрах колко е разтревожена.

— Лари… моля те бъди разумен. Моля те, върни се у дома.

— Ще си помисля. Хайде да направим това отново — докоснах ръката й. — Следващият път наистина ще се повеселим — и я оставих потегляйки обратно към хотела.

Облякох пуловера и дънките, след това слязох до рецепцията и попитах тъжното цветнокожо момче къде мога да намеря десета улица. То ме погледна така сякаш бях луд. След като му зададох въпроса повторно то каза, че е на тридесет минути разстояние пеша. Започна да ме упътва, но аз му казах да остави.

Излязох в горещата, прашна нощ и хванах такси. Пристигнах на десета улица в 23:35 часа. Платих на шофьора и тръгнах по тъмната улица, оградена от боклучийски казани, които миришеха, като че ли във всеки един от тях гниеше труп.

Хората се мотаеха — повечето стари пияници, стари жени… хора без покрив. По-надолу по улицата обстановката се промени. Неонови светлини образуваха ярки бели петна на мръсните тротоари. Сега се движех в сенките. Виждаха се обичайните каубойски заведения, стриптийз клубове, киносалони, барове и кафенета. Тази част от улицата се обитаваше от младите. Момчета с дълги коси, момичета със сексапилни панталони и прозрачни дрехи се мотаеха безцелно и вдигаха шум. Повечето от тях носеха транзистори, които взривяваха слуха с поп-музика.

По-надолу на улицата видях мигащ надпис, който гласеше „Кафенето на Сам“

Придържайки се към сенките минах покрай кафенето.

Отвън, подредени, стояха осем мотоциклета „Хонда“ — ярки, мощни с предпазни каски окачени на дръжките. Кафенето беше претъпкано. Мярнах млади хора облечени така, както младите хора обикновено се обличат, а шума извиращ от кафенето беше оглушителен.

Отидох до края на улицата, обърнах се и тръгнах обратно. Намерих тъмен, вонящ вход и се скрих в мрака. Оттам можех да виждам кафенето. Облегнах се на стената и зачаках. Подтиснатият ми гняв към Спуки сега гореше като горски пожар в мен. Помислих си за картотеката, унищожена от смола и за колата.

Около полунощ имаше отлив от кафенето. Хлапетата се изсипаха навън, крещейки и викайки, и хукнаха надолу по улицата. Тогава излязоха осем слаби, олюляващи се хлапета — начело със Спуки. Всички бяха облечени еднакво — жълти ризи, тигрови панталони и широки колани с гвоздеи. Те възседнаха своите Хонди, сложиха си каските и въздуха беше разцепен от дяволския звук на мощните мотори. Потеглиха. Шумът, който вдигаха беше ужасен, като че ли третата световна война беше започнала.

Запомних номера на мотоциклета на Спуки, след което отидох да края на улицата, почаках известно време и взех такси, за да се върна в хотела. Изпънах се на неудобното легло и зачаках. Докато чаках изпуших безброй цигари, оставих пожара на яростта ми да бушува и в около 03:00 часа станах от леглото и слязох тихо по стълбите до рецепцията.

Нощният пазач беше заспал. Излязох на горещата, прашна улица и тръгнах да търся такси. Не след дълго намерих едно дежурно на главната улица, чийто шофьор спеше.

Казах му да ме закара до Лексингтън. Беше на десет минути разстояние с кола. Лусвил спеше. Нямаше коли, които да пречат на бързото шофиране.

Шофьорът сиря накрая на улицата.

— Стой тук — казах аз, — ще се върна.

Това беше улица, на която се развъждаха разбойници. От двете страни блокове със старомодни железни аварийни изходи закриваха небето. Вонящи казани, вестници захвърлени но тротоарите, използвани презервативи и превръзки бяха разпилени в каналите.

Вървях по празната, тиха улица, докато стигнах до блок, на който имаше табелка с номер 245 — бърлогата на Спуки. Спрях като видях лъскавия мотоциклет до бордюра. Проверих номера. Това беше гордостта на Спуки.

Огледах се нагоре и надолу по празната улица, за да съм сигурен, че няма свидетели. Единственият свидетел беше слаба котка, която се стрелна от сенките на една улица.

Обърнах хондата на една страна, развих капачката не резервоара. Когато бензина направи голяма локва около мотоциклета запалих клечка кибрит, дръпнах се и я хвърлих в локвата.