Тимъти Зан
Сделка за кобри (8)

8.

Часовникът на бюрото иззвъня и Коруин изненадано вдигна глава. Следобедът се бе изнизал съвсем неусетно. Беше пет без десет, а след четиридесет минути щеше да започне тържеството в къщата на Джъстин. Тържеството по случай това, че дъщеря му бе завършила академия „Кобра“.

За момент Коруин гледаше часовника, без да го вижда. Умът му се върна почти тридесет години назад към подобно честване, организирано от родителите му по случай завършването на Джъстин. Беше напрегната вечер, всички се опитваха да пренебрегнат факта, че новата кобра и неговият брат близнак след няколко дни ще заминат за загадъчния свят Квазама и може би никога няма да се върнат.

А сега след една седмица щеше да замине Джин. На същия свят. При почти идентични обстоятелства.

Да се опита да реши същия проблем.

Коруин си спомняше онова време в неясната мъгла на своята младост, когато мислеше, че ако един проблем се реши правилно първия път, остава решен завинаги. Когато вярваше, че има проблеми, които могат да бъдат решени завинаги.

Спомените го накараха да се почувства много стар.

— Коруин?

Той трепна и се върна към реалния свят.

— Да, Тена, какво има?

— Генерал-губернаторът се обажда. Казва, че е важно.

Коруин хвърли още един поглед към часовника и промърмори:

— При него винаги е важно. Ох, добре. — Натисна бутона и на мястото на Тена на екрана се появи Чандлър. — Да?

Лицето на Чандлър изглеждаше така, сякаш е ял лимон.

— Имам лоши новини за теб, Моро — каза той направо. — На бюрото си имам петиция за задържане на брат ти Джъстин до окончателно изясняване на случая с Монс. Подкрепена е от седемдесет и един члена на Съвета.

Лицето на Коруин застина. Седемдесет и един члена бяха около шестдесет процента — невероятно много.

— Това е смешно — каза той. — Цялата работа…

— Цялата работа — прекъсна го мрачно Чандлър — отне много повече време, отколкото можем да си позволим да загубим с въпрос отпреди месец и половина. В случай че не си забелязал, броженията в обществото не стихнаха — дори се засилиха през последните десетина дни.

Коруин стисна зъби толкова силно, че почувства болка. Ангажиран с подготовката и подробностите по квазаманската акция, той не бе имал време да следи общественото мнение на авентинците. Но защо Джъстин или Джошуа, или някой друг не му бяха обърнали внимание?…

Защото не бяха искали да го безпокоят, разбира се. Значи докато той беше ангажиран с акцията, Прийсли си беше оплел мрежата.

Но може би още не беше късно за съпротива. Една петиция, дори такава от Съвета на световете кобра, не беше юридически задължителна за генерал-губернатора. Ако можеше да спечели Чандлър на своя страна… или поне да го убеди да остане неутрален…

— Тъй като ми се обаждате по този въпрос — започна внимателно той, — да смятам ли, че имате намерение да се съобразите с тяхното искане?

Чандлър го стрелна с очи.

— Това едва ли може да се нарече искане, Моро. Аз мога да го оставя без внимание, ако реша да постъпя така. Въпросът по-скоро се свежда до това дали си заслужава да се хвалиш с такъв вид обществено мнение.

— С други думи, дали си заслужава да се рискува предизвикването на политически скандал с един губернатор, който и без това си отива — каза тихо Коруин.

Чандлър поне имаше добрината да се почувства неловко.

— Не е така — промърмори той. — Каквото и да се случи с твоята племенница на Квазама, то не променя факта, че понастоящем ти си пълноправен губернатор на Авентини.

— Вярно — съгласи се Коруин. — Да не говорим за възможността Джин да се справи там така добре, че да не трябва да се оттеглям поне засега.

— Предполагам, че е възможно — сухо каза Чандлър. — Но едва ли е вероятно.

Коруин вдигна рамене. Въпреки думите на Чандлър, от поведението му беше ясно, че му е неудобно да се отърве от него без основание. Това даде на Коруин психологическа подкрепа… слаба, но най-добрата, която можеше да получи.

— Предполагам, ще заповядате да поставят Джъстин под домашен арест, нали? — попита той. — Едва ли е необходимо да го приберат в затвор.

— Решението ми трябва да е достатъчно, за да ги задоволи — строго отвърна Чандлър. — Да предположим някой реши, че Джъстин е потенциална заплаха за обществото и трябва да бъде затворен на по-сигурно място? Какво тогава?

— Бихте могли да го запитате кое според него е това сигурно място, където можа да се затвори една кобра, която не иска да стои затворена — каза Коруин. — Или да посочите очевидния факт, че Джъстин не е опасен за никой, който не го застрашава. Или ако този някой е от Директорията и има такава информация, бихте могли да му посочите, че споразумението за използване на трофтийската совалка за квазаманската акция може да се провали, ако първият говорител разбере, че сте хвърлили в затвора човек от рода Моро.

Чандлър вдигна вежди.

— Трудно ми е да повярвам, че сте такива големи приятели с тлосите.

— Разбира се, че не сме — каза Коруин. — Но вие знаете, че този ваш безименен някой беше с вас във въздушната кола, когато първият говорител попита дали някой Моро ще помогне в планиране на квазаманската мисия. Припомнете му това и той ще стане малко по-сдържан в искането си за затваряне на Джъстин.

— Може би. Може би — изсумтя Чандлър. — Добре. Домашен арест с колкото се може по-малка гласност.

— Благодаря, сър. — Коруин се поколеба. — Мога ли да помоля за още една услуга?… Тази вечер имаме семейно тържество по случай това, че Джин завърши курса. Можете ли да отложите заповедта за домашен арест до сутринта? Така всичко ще мине по-леко.

— Не мисля, че Джъстин ще се измъкне и ще напусне планетата — каза Чандлър почти грубо. След като беше решил да наруши правилата в един пункт, нарушаването им в още един очевидно не му костваше много усилия. — Значи домашният арест официално ще започне утре сутринта. Разбираш, естествено, че Прийсли ще сметне това за услуга, която му дължиш. Независимо дали ти мислиш така, или не.

— Аз вече заложих кариерата си срещу приемането на Джин за кобра — каза хладно Коруин. — Ако Прийсли смята, че може да ме притисне още, ще остане жестоко разочарован.

— Ох — въздъхна Чандлър. — Ако бях на твое място, не бих подценил неговото умение да манипулира информационните мрежи. Тихото оттегляне от губернаторския пост и оттегляне опозорен са две много различни неща. Мисля, че той ще изпита голямо удоволствие от шанса да изложи името Моро на обществено порицание.

Стомахът на Коруин се стегна. Името Моро! Това беше една величава част от ранната история на световете на кобрите, едно от малкото имена, което фактически всички на Авентини знаеха. Неговата защита беше решаващ фактор в борбата на баща му срещу бунта на Чалинор преди много години и последвалите действия за промяна на авентинската политика. Това беше едно от малкото наследства с истинска стойност, които Коруин щеше да остави на своите племенички и — ако някога имаше такива — на собствените си деца. Мисълта, че Прийсли може да посегне на това с нечистите си ръце…

— Ако се опита, горчиво ще съжалява — тихо каза Коруин. — Ако искате, го смятайте за заплаха, ако искате — за декларация. Но се погрижете той да го разбере.

Чандлър кимна.

— Ще се опитам. Искам само да разбереш за какво става дума. Знам, че трябва да тръгваш. И разбира се, ще разкажеш за това на брат си тази вечер, нали?

— Ще му разкажа — въздъхна Коруин. — Лека нощ, сър… и благодаря.

Генерал-губернаторът се усмихна тъжно и изчезна от екрана.

Коруин се загледа смутено в празния екран. Значи Прийсли не се задоволяваше само да тормози близките му, а искаше кръв? „Е, ако иска да се бием — помисли с огорчение той, — желанието му ще бъде удовлетворено.“ Коруин беше в политиката значително по-дълго от Прийсли. И щеше да намери начин да обърне всичко срещу джекта.

Да, щеше да намери някакъв начин.

Коруин въздъхна, зарови тази мисъл дълбоко в съзнанието си и стана. Все пак отиваше на празненство и най-малкото трябваше да се престори на щастлив. Независимо дали се чувстваше щастлив, или не.

 

 

Червените лъчи на залеза се стапяха в здрача на пролетното небе над Капитолия. Джин спря до бордюра и слезе от колата. За момент остана в мрака загледана в къщата, учудена защо домът, в който бе прекарала детството си, сега й изглежда толкова различен. Разбира се, причината не беше в четириседмичното й отсъствие — и преди беше отсъствала, и то за много по-дълго. Не, къщата не се бе променила — тя се беше променила. Домът на нейното детство… но тя вече не беше дете. Беше голям човек.

Голям човек. И кобра.

Докато вървеше към къщата, Джин почти автоматично включи оптичните си усилватели и видя в сградата и площта около нея неща, които по-рано не беше виждала. Инфрачервеният усилвател й показваше нещо, което приличаше на топлинна утечка от нейната спалня — нищо чудно, че през зимата тази стая винаги й се беше струвала по-студена от останалите в къщата. Усилвателят за далечно виждане й показа, че смятаната за вечна обшивка на къщата е започнала да се пропуква до улука, а телескопично-светлинното проучване й разкри дупка в дървената обшивка, през която зърна светещите очи на криещо се там животно. Спомени за миналото, мисли за бъдещето — всичко се смеси в реалността на настоящето. Реалността, в която въпреки всичко тя беше постигнала амбицията на своя живот.

Беше станала кобра.

Долови спирането на кола зад себе си и се обърна — очакваше да види някой от чичовците си. Беше Мендър Сан.

— Здравей Джин! — извика той през прозореца. — Само за минутка!

Тя се върна и пресече улицата, а той паркира до отсрещния бордюр.

— Какво има? — попита Джин, забелязала със закъснение, че е стиснал устни. — Нещо лошо ли?

— Не зная. Очите му проучваха лицето й. — Може би са само слухове… виж, днес следобед чух нещо от един приятел на баща ми, който подготвя информация за Директорията. Знаеш ли защо си одобрена за Академията?

— Зная онова, което ми казаха. Ти какво си чул?

— Че е било почти сделка — изръмжа той. — Че чичо ти… губернаторът… е поел риск заради теб. Ако акцията успее, той ще остане на поста си. В противен случай трябва да подаде оставка.

Устата на Джин пресъхна. Тя си спомни за онази ужасна нощ, нощта, когато баща й беше стрелял по Монс, нощта, когато беше молила чичо си да й помогне, да я вкара по някакъв начин в академията „Кобра“.

— Не — прошепна тя. — Не. Той няма да го направи. Политиката е неговият живот.

Сан повдигна безпомощно рамене.

— Не зная дали е вярно, или не, Джин. Само си помислих… е, че може би не го знаеш. И че може би трябва да го знаеш.

— Защо? За да съм още по-изнервена? — изръмжа тя и неочаквано вцепенението й се превърна в гняв.

— Не — отвърна тихо Сан. — За да го чуеш от приятел. И да ти кажа, че и останалите са с теб.

Тя отвори уста, после я затвори — гневът й премина.

— И какво?

Той издържа погледа й.

— Говорих с Раф и Питър преди да дойда. Всички сме на мнение, че ти си много добър член на екипа и не е честно да носиш такова допълнително бреме на гърба си. Съгласихме се също, че онзи, който е предприел този мръсен ход срещу губернатора Моро, е истински негодник и може да се погрижи новината да достигне до теб преди да тръгнем… и да изтръгне още нещо, нали разбираш. И както казах… мислех, че е по-добре да го научиш от приятел.

Тя се обърна към къщата, та Сан да не види сълзите в очите й. Беше възможно, разбира се… като се замислеше, наистина трябваше да има нещо такова. „Ох, чичо Коруин…“

— Да — отвърна тя. — Аз… да. Благодаря ти.

Той неуверено я докосна по ръката и каза:

— Ще се справим, Джин. Ще изпълним задачата си на Квазама така добре, че те ще са щастливи, ако не им се наложи да направят общоградски паради да канонизират губернатор Коруин.

Джин примигна да скрие сълзите си и се опита да се усмихне.

— Прав си — съгласи се тя и му стисна ръката. — Ще ги накараме да съжаляват, че са се захванали с Моро.

— И още повече да съжаляват, че са се опитали да използват Мендър Сан — добави той с жестока гордост. — Виж, трябва да тръгвам… семейството ми ме очаква. Добре ли си?

— Разбира се — кимна тя. — Манди… благодаря.

— Няма защо. Нали сме един екип. — Стори й се, че с неохота изтегли ръката си от нейната.

— И внимавай да не си навлечеш неприятности. Ще се видим след една седмица на космодрума.

— Добре. Чао.

— Чао.

Тя гледа след него, докато той зави зад ъгъла. После пое дълбоко дъх, изправи рамене и тръгна към къщата. Не всичко в тази каша разбираше, но едно й беше пределно ясно: семейството й не искаше тя да знае за сделката на чичо й Коруин. Следователно, що се отнася до нея, тя нямаше да им каже. Никога не беше била добра в преструвките, но беше расла с двете си по-големи сестри и отдавна се беше научила как да изопачава истината и да остава сериозна.

И дори да се усмихва. Все пак отиваше на празненство и трябваше най-малкото да се опита да си даде вид на развълнувана. Независимо дали наистина е развълнувана, или не.