Тимъти Зан
Сделка за кобри (45)

45.

— Прието, „Капка роса“ — успя най-после да отговори Джин. — Аз… — Аким я гледаше мрачно. — Моля те, включи твоя квазамански преводач.

Последва малка пауза.

— Защо?

— С мен има квазаманци — обясни Джин и премина на техния език. — Мисля, че трябва да участват в разговора.

— С кого говориш? — попита Аким.

— С авентински кораб — отговори Джин. — Идват да ме спасят. Капитане, чуваш ли ме?

— Да. — Квазаманската дума бе произнесена от изкуствения глас на преводаческа апаратура. — Къде си?… Почакай минутка, главната спасителна група иска да разговаря с теб.

— Джин? — каза познат глас на квазамански с акцент… глас, дълбоко развълнуван от облекчение. — Джин, аз съм, баща ти. Добре ли си?

— Татко! — възкликна Джин. — Да, добре съм. Ти как…

— Да не си си мислила, че няма да оставя всичко и да дойда да спася дъщеря си? О, Господи, Джин… Виж, къде си?

— В покрития комплекс западно от Азрас… наричат го Мангъс. Почакай минутка обаче, още не можеш да дойдеш.

— Защо?

— Можеш да попаднеш на преследваща ракета. Проява на любезност от страна на трофтите, от чийто кораб говоря сега.

Последва дълга пауза.

— Ние се чудехме как използваш тази честота — казаха най-после от „Капка роса“. — Какво правят трофтите там, по дяволите?

— В момента се опитват да ни разкарат от мостика на кораба си, така че да могат безопасно да излетят с някои свои квазамански съюзници.

— Съюзници? Искаш да кажеш, че трофтийците и квазаманците са сключили съюз?

— Не, не, положението не е толкова лошо. Няма нищо официално. Това е частна сделка с група квазамански бандити, които се борят за власт.

— Борба за власт, която може би ще успее — промърмори Аким.

Джин го погледна.

— Да, правилно. Проблемът, татко, е, че ние трябва да намерим безопасен изход за трима ни и в същото време да се погрижим собствениците на Мангъс да не избягат преди квазаманските управници да могат да се справят с тях.

— Почакай минутка, Джин — каза предпазливо Джъстин. — Ще изведем теб и твоите приятели, разбира се, но останалото звучи като тяхна вътрешна работа. Нещо, в което не трябва да се намесваме.

Джин пое дълбоко дъх.

— Ние вече се намесихме, татко. Самото мое присъствие тук е намеса. Моля те, просто ми повярвай.

— Джин…

— Кобра Моро, говори Коджа — прекъсна го преводачът. — Хайде да продължим тази дискусия, когато си в безопасност, а? Ти каза, че в момента си на мостика?

— Да, намираме се в нещо като капан.

— Можеш ли да опишеш кораба? Военен ли е?

— От начина, по който се бие екипажът, мисля, че не е. Чакай да видя: корабът има голям товарно-машинен отсек с провиснали, разперени напред крила над двойна гондола. Предната част прилича много на плосък пирамидален команден модул с дълга част, свързваща двата отсека. Никъде не мога да видя идентификационни знаци.

— Добре. Ще проверя дали във файла имаме подобна конструкция.

— Джин? — отново се обади Джъстин. — Значи казваш, че сте хванати на мостика?

— Да, опитват се да се докопат до нас през аварийния въздушен люк. Мога да ги отблъсна, ако е необходимо, но предпочитам да потърсим начин да убедим командира да ни пусне.

— Заслужава си да опиташ. Можеш ли да го свържеш с нас?

Джин отново погледна пулта.

— Почакайте…

— Не е необходимо — прекъсна я трофтийски глас. — Чух всичко.

— Допусках — каза Джин, като излъга само малко. — На квазамански, моля, командире… както казах и на „Капка роса“, моите другари трябва да чуят всичко.

Последва моментна пауза.

— Добре — отговори трофтийският преводач. — Ще изслушам предложението ви, но ти трябва да разбереш, че не мога да позволя да избягаш.

— Защо? — попита Джъстин.

— Ако този план се провали, споразумението на владетеля на нашето демесне с квазаманеца Оболо Нардин се обезсилва.

— Планът вече е провален — каза Джин. — Как ще вземете съюзниците си във вашия кораб, за да ги транспортирате, след като аз съм заварила товарния отсек? И къде ще останат те по време на пътуването?

— Глупава жена! Мислиш ли, че няма и други начини за влизане в нашия кораб?

— Има — съгласи се Джин. — Но вие всъщност не искате те да видят участъците, през които трябва да ги прекарате. Права ли съм?

— Квазаманците няма да научат нищо от едно бегло зърване на нашето оборудване.

— Може би. Но ако грешите, квазаманците могат бързо да напреднат… може би достатъчно бързо, за да се откъснат от вас преди вие да имате достатъчно силно марионетно правителство на тази планета. Ще желае ли владетелят на вашето демесне да поеме този риск?

— Рискът е пренебрежимо малък — настоя трофтът.

— Може би — предаде преводачът на „Капка роса“. — Нека разгледаме въпроса малко по-другояче. Ще желае ли владетелят на вашето демесне един звезден товарен кораб да попадне в квазамански ръце?

Настъпи продължителна тишина. И изведнъж Джин усети колко е уморена. И я болеше навсякъде — пръстите на двете ръце, левият й глезен — от прекаленото използване на бронебойния лазер… и някакво болезнено парене в гръдния кош — някой от лазерните изстрели, изглежда, бе минал по-близко, отколкото бе забелязала. Тя огледа мостика и чак сега разбра всъщност колко много оборудване има тук. Щеше ли да има способността и издръжливостта да унищожи всичко, ако се наложи? Защото това беше единствената реална заплаха, срещу която можеха да извършат сделка.

И трофтийският командир го знаеше.

— Нашият кораб може да лети, без да използва мостика — каза най-после той.

— О, сигурно — съгласиха се от „Капка роса“. — Повечето кораби могат. Но не е много лесно. Освен това мостикът не е единственото застрашено място на вашия кораб… О, ето една интересна идея — прекъсна Коджа собствената си мисъл. — Ако твоят кораб е със стандартна конструкция, трябва да има паралелни връзки между всички твои сензори за извършване на синхронни проверки. Един добър високоволтов токов удар по свързващия кабел може да изкара от строя всички навигационни сензори на кораба.

— Това е смешно! — изсумтя трофтът.

— Може би. Обаче има един много прост и сигурен начин да се провери.

За момент трофтът не каза нищо, после изсумтя:

— Ако вашата кобра напусне кораба, ще й осигурим свободен изход оттук. Квазаманците с нея обаче не могат да напуснат.

— Джин? — попита Джъстин.

— Не — твърдо отвърна тя. — Или другарите ми напускат с мен, или разрушавам кораба. Но съм готова да направя контрапредложение.

— Слушам.

— Добре. Вие пускате „Капка роса“ да кацне… безопасно… и оставяте и трима ни да напуснем вашия кораб, и ние няма да го разрушим.

— И?

— Никакво и. Ние напускаме Квазама, вие напускате Квазама и всичко свършва.

Аким изръмжа. Джин се намръщи, погледна го, после се обърна отново към комуникационния пулт.

— Погледни реалността, командире: планът на владетеля на твоето демесне се провали и единственото, което можеш да направиш, е да намалиш неговите загуби.

— Планът няма да е провален, докато властите на Квазама не разберат истинската цел на Мангъс — контрира трофтът.

— Тогава твоят кораб е обречен — заяви категорично капитанът на „Капка роса“. Не само мостикът и сензорите, командире, но целият кораб. Ако Джин разруши мостика, ще минат часове преди да можете да летите… ти знаеш това и ние го знаем. Много преди това ние ще пристигнем дори ако трябва да кацнем извън обхвата на вашите ракети и да дойдем пеша. И на борда имаме тринадесет кобри.

— Мислиш ли, че ще приеме? — прошепна Доло.

— Ще бъде глупак, ако не приеме — промърмори Джин. — Той знае какво може да направи кораб, пълен с кобри. Ако бях поискала, дори аз можех да избия половината му екипаж.

— Трябваше да го направиш — изръмжа Аким.

— Искам тази история да свърши с колкото се може по-малко кръвопролития — отвърна тя. — Достатъчно е да изгоним трофтите от Квазама; не е необходимо да избием всички, за да ги накараме да се вслушат в съвета ни. Освен ако командирът не настоява за такъв урок, разбира се.

— Не настоявам — каза трофтийския командир с нещо като въздишка. — Много добре, кобра. Приемам твоите условия. Отляво има клавиатура. Въведи следните думи и цифри.

Джин се обърна към клавиатурата, а трофтът премина на своя език и издаде серия заповеди.

— Какво казва? — попита Доло.

— Прилича на процедура за повикване на кораба на търсещи-преследващи ракети — отговори тя. Над клавиатурата се включи един дисплей.

— Да — потвърди Джин, като разучаваше дисплея. — Ракетите са дезактивирани… връщат се на кораба.

— Тогава сме готови да напуснем орбита, Джин — казаха от „Капка роса“. — Да кацнем ли близко до Мангъс?

— По-добре не. Военните на Квазама могат да проследят траекторията ви на влизане. — Тя замълча и се замисли. Вероятно квазаманците не прехващаха разговора… но Аким слушаше, а тя не искаше квазаманските хеликоптери да стигнат до „Капка роса“ преди нея. От друга страна, ако сега преминеше отново на англик, и Аким, и Доло можеха да си помислят, че дава на кораба тайни инструкции.

А това я безпокоеше. По причини, които не можеше да си обясни, за нея беше много важно да покаже, че Квазама и световете кобра могат поне веднъж да си вярват.

— Добре, ето какво ще направим — каза най-после тя. — Представете си Квазама като Авентини и Мангъс на мястото на Капитолия. Слезте ниско, където не могат да ви проследят, и след това предпазливо тръгнете към Уотърмикс. Разбрахте ли ме?

— Разбрахме — отговори веднага „Капка роса“. — Готови ли сте да се насочите натам и да ни посрещнете?

Джин погледна преследващата-търсеща ракета на дисплея. Ако правилно разбираше данните, ракетата беше на петнадесет минути от Мангъс.

— Да, готови сме — отговори тя.

— Не, не сме — каза Аким.

До него Доло шумно си пое дъх. Бавно, внимателно Джин се обърна. Аким стоеше до отсрещната стена с насочен към нея пистолет.

— Какво означава това, Мирон Аким? — тихо попита тя.

— Точно каквото казах — също толкова тихо отговори той. — Още не тръгваме. Аз искам този кораб за шахни на Квазама… и ще се погрижа той да не ни се изплъзне.