Тимъти Зан
Сделка за кобри (35)

35.

Разстоянието от Азрас до Мангъс беше петдесет километра, а пътят видимо по-нов и в по-добро състояние от онзи, по който Джин бе тичала рано сутринта. През цялото време нито Нардин, нито шофьорът говореха с нея, поради което не й оставаше нищо друго освен да гледа пейзажа… и тайно тях двамата.

Никое от двете проучвания не беше впечатляващо. Нардин пътуваше безучастно, от време на време поглеждаше към нея, но гледаше предимно пътя. Шофьорът също изглеждаше надут и затворен дори и към Нардин. Малкото реплики между тях бяха кратки и формални и тя не можеше да почувства онова непринудено общуване, което беше виждала между Доло и неговия шофьор. Строги отношения между господар и слуга, реши накрая тя, без следа от другарство и дори взаимно уважение. Спомни си първото си впечатление от Нардин отпреди четири дни и това не й се видя толкова неочаквано.

Пейзажът се състоеше главно от осеяни с дървета равнини и това само усилваше скуката. Тя знаеше, че по-нататък, на изток, гъстите гори, които ограждат Милика, се простират през цяла Квазама до селата чак до другия край на Плодородния полумесец. Но тук беше голо.

Което означаваше, че ако тя и Доло трябва да се измъкнат набързо от Мангъс, тук ще има по-малко опасни хищници. По-малко хищници и значително по-малко възможности за укриване. Тя предпочиташе хищниците.

Мангъс се видя много преди да достигнат до него — сателитните снимки бяха съвсем точни. От онова, което можеше да се види — а именно заобикалящата го висока черна стена, — комплексът имаше приблизително форма на ромб, за разлика от кръговата форма на Милика и селата, които баща й беше посетил навремето. Дългите краища на ромба, изглежда, сочеха на югоизток и североизток — по посока на магнитното поле на планетата — тя си спомни, че улиците в Азрас и други градове имаха същата ориентация. При миграция стадата бололини се ориентираха по магнитните линии на това поле и строителите отдавна се бяха научили, че трябва или да отклонят животните около човешките заселища, или да им осигурят възможност за свободно преминаване.

Колкото и впечатляваща да беше стената обаче, тя бледнееше пред блестящия куполообразен свод над нея.

Скенерите на световете кобра не можеха да проникнат през този свод. Той беше от метал или с метално покритие. Не беше твърд, а някакъв вид двойна плътна тъкан с изменяща се интерференчна диаграма, която фактически блокираше преминаването на вълните много по-ефективно от всяка твърда структура. Беше почти напълно непрозрачна за всяка дължина на електромагнитната вълна, с която можеха да работят скенерите.

Сега, когато го виждаше отблизо, Джин откри, че не може да прибави много повече към онова, което се знаеше. Видя, че сводът е закрепен за високи черни пилони, разположени от външната страна на стената, които на свой ред се държаха от двойки опъващи въжета. Как се поддържаше сводът в средата все още беше загадка, особено като се вземеше предвид, че слабото, но видимо леко вълнение на свода недвусмислено показваше, че прилича повече на тъкан, отколкото на твърд метал. Тя впери поглед в него, опитвайки се да види през малката пролука между долния му край и горната част на стената, когато някакво движение покрай стената отляво привлече вниманието й. Джин включи оптичните усилватели за далечно гледане и фокусира зрението си върху него.

Беше автобус. Като онези, които чакаха да откарат Доло и другите работници в Мангъс… само че се движеше на север по друг път. Както автобусът, който го следваше. И другият подир него. И следващият. И по-следващият.

— Отиват в Пурма — прекъсна Нардин мислите й. Стресната, тя се обърна и видя, че той я гледа строго.

— Разбирам, господарю Нардин — каза Джин, спомнила си, че трябва да проявява нужното уважение. — Мога ли да попитам кои са те?

Челото му се сбърчи малко повече.

— Наетите миналата седмица работници. Завръщат се по домовете си.

Тя се подвоуми. Друг въпрос от нейна страна може би нямаше да отговаря на характера на квазаманската жена… но тя вече се беше легитимирала като изключение.

— Често ли наемате работници от Пурма?

— Приблизително на всеки две седмици — отговори той. — Редуваме ги с наетите от Азрас.

— Разбирам. — Джин внимателно се облегна назад и отново насочи поглед към стената и купола пред тях. Значи Мангъс имаше достатъчно работа да ангажира непрекъснато работна сила. Защо тогава не използваха постоянно едни и същи работници, а всяка седмица повтаряха тази трудоемка процедура?

Минаха покрай редица пилони и когато наближиха края на пътя, в стената пред тях се отвори порта. Единственият вход на тази страна на комплекса, отбеляза тя, построен по подобие на малко банково хранилище. Сигурно бе достатъчно здрава да издържи на атака на бололини.

Колата мина през портата, влезе в Мангъс и тя видя половин дузина сгради: точно пред тях една прилична на административно, друга зад нея жилищен тип, отляво и отдясно на пътя съответно постройки за охраната и гараж. Видя ги само с периферното си зрение. Вниманието й беше завладяно от напълно неочакваната черна стена, която се издигаше от дясната й страна.

Тя се простираше, доколкото можеше да види, между два срещуположни ъгъла на ромба и разделяше Мангъс приблизително на два равностранни триъгълника. В центъра й имаше порта — порта, която изглеждаше също толкова здрава, колкото и онази, през която току-що бяха минали. „Единственият вход в тази секция?“ — зачуди се тя, спомняйки си, че на западната част на външната стена на Мангъс имаше само един вход.

А това означаваше, че зловещите тайни на Мангъс са в два ясни нюанса. Ако зад вътрешната стена беше само офисът на бащата на Радиг Оболо Нардин…

Все пак никак нямаше да е лесно.

— В административния център ли, господарю Нардин? — попита през рамо шофьорът.

— Да — отвърна Радиг и погледна Джин. — Преди да бъдеш заведена при баща ми ще трябва… — той погледна надолу — да облечеш по-подходящи дрехи.

— Благодаря, господарю Нардин — кимна важно Джин. Тя се наведе леко към прозореца и видя, че от върха на вътрешната стена до центъра на свода се издигат други черни линии — очевидно здрави ребра, поддържащи формата на купола. Просто, но ефективно.

— Вярвам, че след като предам съобщението, ще ми осигурите транспорт обратно до Азрас — каза тя на Нардин.

Нардин изви вежди и отвърна хладно:

— Зависи от съобщението.

 

 

Накараха я да чака дълго, много по-дълго, отколкото беше необходимо да облече дадените й дрехи. Всъщност толкова дълго, та вече беше започнала да се чуди дали тайно не я наблюдават, а ако я наблюдават, след като се представяше за професионалистка, тя трябваше да започне да се дразни за загубеното време. Но накрая дойде един мъж и я преведе през серия от коридори до тронната зала на Оболо Нардин.

Не можеше да мисли по друг начин за това място освен като за тронна зала. По-голяма и по-изискана от кабинета на Круин Самън, по-голяма дори от големия кабинет на кмета, който беше виждала на видео, тя очевидно беше предназначена да стряска всеки влязъл. Докато я водеха из лабиринта от завеси към средата на залата, в лицето й непрекъснато духаше лек ветрец. През ума й неволно премина образът на паяк, чакащ в центъра на мрежата си…

— Как се казваш? — изръмжа към нея човекът, седнал на една възглавница като на трон.

Джин с усилие прогони образа на паяка от ума си. „Аз съм кобра — напомни си тя. — Кобрите не се плашат от паяци.“

— Казвам се Ася Елгани, господарю — каза Джин и допря пръсти до челото си, взирайки се в неестествения блясък в очите му. „Прекалено използване на квазамански стимулатори?“ — Ти ли си Оболо Нардин?

Лицето на мъжа не се промени… но по гърба й внезапно пробегна силна тръпка.

— Аз съм — каза той. — Какво имаш да ми кажеш?

Джин пое дълбоко дъх. Това беше моментът. Сега трябваше да може да изиграе ролята си… Тя отпусна лицето си, сякаш изпада в хипнотично състояние, и понижи гласа си с една октава.

— Аз съм Круин Самън — започна Джин с напевен глас. — Аз зная какво правиш ти тук в Мангъс, Оболо Нардин, и зная какво рискуваш. С това знание мога да те унищожа… но мога и да ти помогна. Ти се нуждаеш от ресурсите, които притежавам, както и от силата на лоялните ми западни села. Аз ти предлагам да сключим взаимноизгодно споразумение. Очаквам отговор.

Джин внимателно фокусира зрението си.

— Получи ли цялото съобщение, господарю Нардин? — попита тя отново с нормалния си глас.

Оболо Нардин спокойно гледаше лицето й. После каза:

— Разбира се.

— Платено ми е да отнеса на Круин Самън отговор, в случай че желаеш да изпратиш такъв — продължи тя, стараейки се гласът й да звучи безстрастно. Дълбоко в съзнанието й започна да се появява тревога. Нещо тук не беше съвсем в ред… — В този случай обаче ще ми трябва време да се приготвя…

И без предупреждение образът пред нея внезапно беше обграден в червена рамка.

Тя несъзнателно задържа дъх. И изведнъж всичко й стана ясно: дългото чакане в стаята за преобличане, лекият ветрец, духащ в лицето й… ветрец, несъмнено наситен с приспивателна дрога. Те бяха обмислили какво да направят с нея, решили бяха, че претенцията за вестоносец е глупост, и бяха взели необходимите мерки.

Джин стисна юмруци, ноктите се забиха в дланите й да предотвратят действието на дрогата. Може би щеше да може да зашемети Оболо със звуковото оръжие и да се измъкне оттук… но зад завесите сигурно се криеха сто души и нямаше да може да излезе. От друга страна, тя не можеше вечно да задържа дъха си, а и може би вече беше погълнала достатъчно от дрогата, за да заспи преди да отиде много далеч. А Оболо все така я гледаше. И чакаше…

Чакаше да изгуби съзнание? Добре, изведнъж реши тя.

— Аз… господарю Нардин… — започна като пияна Джин, използвайки последната резерва въздух, подбели очи и се свлече на пода.

Беше се постарала главата й да падне така, че лицето й да не е към приспивателния ветрец, но звездите пред очите й от падането още не бяха изчезнали, когато ветрецът спря. Иззад една от завесите бавно излезе някой… и спря до нея.

— Много бързо я хвана — чу тя гласа на Радиг Нардин. — Дори за жена.

— Тя е нежна чуждоземка — отговори презрително Оболо. — Ако това е най-доброто, което могат да постигнат нашите врагове, няма защо да се плашим от тях.

Сякаш железен шиш промуши стомаха на Джин. „Боже Господи… те знаят коя съм! Но как са разбрали…?“

— Може би. — Една ръка я хвана за рамото и я обърна по гръб. Без да отваря очи, Джин включи оптическите усилватели, настрои ги на нула увеличение на зрението и на най-ниско ниво на увеличение на светлината. За момент Нардин се взря в лицето й после се изправи да погледне баща си.

— Преди да я затворим, ще претърся тялото й за някои миниатюрни средства.

— Постъпи както смяташ за добре, синко. Но аз мисля, че не е необходимо.

— В дрехите й не намерихме нищо…

— Забравяш катастрофата на нейния космически кораб — прекъсна го баща му. — Тя не носи никакви средства, защото никой не е оцелял с нея.

— Може би. Реши ли какво да правиш с Доло Самън?

— Защо, нищо, разбира се… Нали баща му ни предлага сделка — каза саркастично Оболо. — Не чу ли съобщението?

Радиг отново погледна Джин.

— Прощавай, татко, но не виждам хумор в ситуацията. Не смяташ ли за възможно семейство Самън да се е съюзило с тази шпионка?

— Едва ли е възможно — изсумтя Оболо. — Дори невероятно.

— Тогава позволи ми да се освободя от него — предложи Радиг. — Докато е тук, той представлява опасност за нас.

— Вярно. За нещастие премахването му в този момент може да бъде още по-опасно. Идентифицирахте ли мъжа, който е дошъл в Мангъс с него?

Радиг изкриви устни.

— Още не. Най-вероятно е някой бездомник от Милика.

— Вероятно това не е достатъчно точно — каза студено Оболо. — Шахни знаят, че жената е на Квазама, и че е била у Самънови в Милика. Напълно възможно е този човек да е агент на шахни със задача да служи на Доло Самън или като защитник, или като тъмничар.

— И така да е, защо ще придружава Доло Самън тук?

— Тя е тук, нали? Каквото и да знаят или подозират тя и нашите врагове, не е невъзможно тя да е споделила тази информация с Круин Самън.

— Но тогава разрешаването на един агент на шахни…

— Радиг Нардин. — Гласът на Оболо прозвуча като плющене на камшик. — Контролирай страховете си и мисли логично. Що се отнася до шахни, Мангъс е електронна фирма и нищо повече. Ако се държим нормално, те няма да имат никакво основание да се съмняват в това. От друга страна, ако необосновано изхвърлим Доло Самън от комплекса, няма ли това да възбуди любопитството на този агент?

Радиг пое дълбоко дъх.

— Все пак е опасно, татко.

— Разбира се, че е опасно. Няма печалба без риск, синко. Ако се страхуваш, че нервите ти отново няма да издържат, помисли върху това.

— Да, татко. — Радиг пак погледна Джин. — И срещу каква потенциална изгода рискуваме да я държим жива?

— Смяташ, че има някакъв риск, ако оставим една жена жива? — изръмжа Оболо.

— Тя не е обикновена жена, татко… Тя е агент на световете кобра. Това я прави опасна.

Джин внезапно забеляза, че червената рамка все още е пред очите й… че всъщност става по-плътна… докато самата картина, изглежда, избледняваше…

„Не! — каза си гневно тя и се помъчи да се пребори със съня, който нахлуваше в съзнанието й. — Хайде, Джин… стегни се.“ Но не можа. А и й беше толкова удобно на пода.

Последното, което усети, бе как нечии груби ръце я хващат за мишниците и краката, вдигат я и я носят нанякъде…