Тимъти Зан
Сделка за кобри (16)

16.

Джин свикна изненадващо лесно с помощта на прислужничката.

Изключение беше банята. Тя не се беше къпала в компанията на друг от десетгодишна и сега й беше едновременно и странно, и малко смущаващо до нея да стои човек, готов да й подаде дрехите, сапуна и хавлията. Самата гореща вода беше чудно хубава, банята бе по-луксозна от всички, които бе виждала, камо ли пък ползвала, но независимо от всичко тя съкрати къпането до минималното разумно време.

След като мина къпането обаче положението значително се подобри. Ася й поръча богата вечеря и я настани до прозореца, от който се откриваше великолепна гледка към вътрешния двор. „Нещо като суетене на цялото семейство около болен — помисли си Джин, когато Ася я сложи да седне и започна да сервира. — Плюс по-малка сестра, която можеш да командваш както си искаш.“ — Последната роля си спомняше твърде добре.

Храната не беше с толкова странен вкус, колкото се страхуваше, че ще бъде, и Джин се изненада, че изяде всичко, което й поднесе Ася. Травмата от падането и другите й рани, комбинирани с пет дни пост, бяха изострили апетита й повече, отколкото подозираше.

И очевидно беше и уморена. Едва успя да завърши храненето, когато усети сънят отново да затваря клепките й. Джин остави Ася да раздига, върна се в спалнята и се съблече. „Дали не са ми сложили дрога в храната?“ — мина й през ума.

Но даже и така да беше, нищо не можеше да направи. Докато беше в Милика и в къщата на Самънови, тя беше в тяхна власт. Най-добре да се прави колкото се може на по-наивна и по-малко да хитрува… и да се постарае да възстанови силите си.

 

 

Когато се събуди, стаята беше тъмна — само слаба светлина се процеждаше през тежките пердета на прозореца.

— Ася — прошепна тя и включи усилвателите си на светлина. Не последва никакъв отговор. Джин бързо огледа стаята и установи, че е сама. Включи звуковите усилватели и улови звуци от леко дишане зад вратата, водеща към мястото, където се намираше банята. Спомни си, че беше забелязала там легло. Стана, отиде тихо до вратата и погледна.

Ася беше там, сгушена под едно одеяло, и спеше. За един дълъг момент Джин остана загледана в нея, обмисляше какво трябва да направи… и неочаквано се сети, че никой от Самънови, които беше видяла досега, не беше придружаван от мохо. Нито беше облечен с дрехи, пригодени за носене на мохо.

Тя се намръщи. Беше ли успял планът? Бяха ли успели да отделят квазаманците от техните птици телохранители? „Ако е така, това обяснява тяхната реакция, когато им казах, че съм от Солас — помисли си тя. — Може би е започнала голямата вражда между селата и градовете.“

За нещастие беше напълно възможно поради някаква причина Иврия и Доло да са оставили мохите си преди да дойдат при нея. Тя трябваше да разбере със сигурност това… и колкото по-скоро, толкова по-добре.

Джин погледна към вратата, през която следобед бяха влезли нейните посетители. Съмняваше се, че предложеното от Доло гостоприемство включва среднощни разходки, но, от друга страна, никой не беше казал, че е затворничка тук. Джин отиде до гардероба, извади дрехите си и тихо се облече. После, наострила всичките си сетива, отвори вратата и излезе.

Беше приблизително по средата на дълъг коридор. Мъжделивата индиректна светлина бе достатъчно силна, за да вижда без помощта на оптични усилватели. В двата края имаше сводове, които водеха към други помещения. Всичко беше изискано, с изящни линии и навсякъде със златни и пурпурни филиграни.

Всичко това тя видя с периферното си зрение. Вниманието й беше насочено главно към единия край на коридора, където стояха двама униформени мъже.

На рамото на всеки блестеше сребърносиньо мохо.

За секунда Джин се поколеба, но беше много късно да се връща. Охраната я беше видяла и ако засега бе събудило в тях само слабо любопитство, връщането й в стаята можеше да възбуди интерес. В другата посока… Тя погледна назад и видя в другия край на коридора още двама души. Джин скръцна със зъби, обърна се и тръгна по коридора. Вървеше колкото се може по-спокойно.

Пазачите я гледаха как върви към тях. Когато ги доближи, единият пристъпи напред.

— Привет, Джасмин Алвентин — каза той и докосна с пръсти челото си. — Ние сме на твоите услуги. Къде искаш да отидеш по това време на нощта?

— Събудих се — отвърна Джин — и тъй като не можах отново да заспя, реших да се поразходя.

Изразът на пазача с нищо не показа дали това обяснение му е прозвучало убедително.

— Почти всички вече спят — каза той, погледна към дъното на коридора и бързо даде знак с ръце. Джин също погледна натам и видя, че коридорът извива, вероятно следвайки периметъра на вътрешния двор, който се виждаше от прозореца. В дъното имаше други двама пазачи и единият вече правеше знаци на някого по-нататък. Тези пазачи също бяха с мохи.

— Ще проверя дали някой от семейство Самън, който може да те приеме, е буден — каза пазачът.

— Всъщност не е необходимо… — започна Джин.

Беше много късно. Пазачът в дъното вече жестикулираше в отговор.

— Свети в личния кабинет на Круин Самън — каза пазачът до нея. — Охраната там ще те придружи.

— Това наистина не е необходимо — възрази Джин. Сърцето й се беше свило. Ако това беше същият Круин Самън, когото вече беше идентифицирала като най-стария представител на фамилията… — Не искам да го безпокоя ненужно.

— Круин Самън иска да бъде информиран, ако желаеш развлечение — тихо каза пазачът и Джин преглътна по-нататъшните си възражения. Охраната очевидно беше инструктирана как да се държи с нея… и освен това отказът на този етап можеше да се изтълкува неправилно.

— Благодаря — каза тя. И като си наложи да върви спокойно, тръгна по дългия коридор към мъжете с мохите, които я чакаха…

 

 

Круин Самън се облегна на възглавниците, на лицето му бе изписана смесица от раздразнение и дълбок размисъл.

— Докъде провери?

— Целия път до Шага и след това до Табрис — отговори Доло. — Не намерихме абсолютно нищо. Нито кола, нито трупове, нито следи на кола в гората.

Круин въздъхна и кимна.

— Така. И какво е заключението ти?

За секунда Доло се поколеба, после с нежелание отвърна:

— Тя лъже. Измислила е катастрофата, дори може би сама си е нанесла тези рани, за да проникне в нашата къща.

— Не намирам основания да споря с теб — каза Круин, — но ако е така, ми се струва, че положените усилия не се оправдават. Има много по-лесни начини, с които би могла да постигне същото.

Доло стисна устни. Това беше аргументът, който не преставаше да го измъчва.

— Зная, татко. Но може ли някой да каже каква сложна схема са измислили нашите врагове? Може би искат да ни ангажират в опити да разгадаем нейните тайни и да изпуснем от внимание главния им удар.

— Вярно. Съгласен съм. Какво ще ме посъветваш — да се обадя ли на кмета Капарис да се свърже с властите в Солас?

— Тъй като изглежда достатъчно ясно, че тя е внедрена в нашата къща — каза Доло, — не мисля, че това ще ни помогне много. Такава проверка само ще потвърди, че тя лъже за своя дом, а междувременно тя може да предупреди своите приятели, че е заподозряна.

— Прав си. — Круин замълча, после въздъхна и поклати глава. — Чувствам, че възрастта си казва думата, синко. Преди години с удоволствие щях да приема предизвикателството на една такава битка на интелекти. Сега виждам единствено опасността, която представлява тази жена за моето семейство и моя дом.

Доло облиза устни. Рядко в живота си бе получавал такъв свободен достъп до душата на баща си и това беше едновременно смущаващо и малко изнервящо.

— Дълг на главата на нашето семейство е да се грижи за благосъстоянието на този дом — каза той сдържано.

Круин се усмихна.

— В такъв случай това се отнася до твоето собствено бъдеще. Мисълта за такава голяма отговорност плаши ли те?

Лекият шум, прозвучал от долния край на бюрото на Круин, спаси Доло от необходимостта да отговаря на такъв неудобен въпрос.

— Влез — каза Круин Самън във вградения микрофон. Вратата се отвори и Доло се обърна. Влязоха двама пазачи от женското крило на къщата. И между тях…

— Джасмин Алвентин — каза тихо Круин, сякаш присъствието й не го изненада. — До късно си будна.

— Прощавайте, ако съм нарушила границите на вашето гостоприемство — каза жената и направи знак на уважение по нейния странен начин. — Събудих се и си помислих, че мога да се поразходя.

— Страхувам се, че в Милика няма много нощни развлечения — каза Круин. — За разлика, предполагам, от онези, с които си свикнала в големите градове. Да наредя ли да ти донесат храна и напитки?

— Не, благодаря. — Тя поклати глава. Доло не видя никакви следи на смущение върху лицето й.

— Много ми е неудобно, че ви прекъснах работата… не бих искала да ви безпокоя повече.

Доло най-после успя да отвори уста.

— Може би ще искаш да се разходиш във вътрешния двор — предложи той. — Ние с баща ми вече си свършихме работата и за мен ще бъде чест да те придружа.

Видя как в очите й трепна изненада.

— Защо… за мен е чест — отвърна тя. — Но само ако наистина това не ти пречи.

— Ни най-малко — отвърна Доло и стана. Беше очаквал тя да посочи някакво извинение, за да откаже предложението му… ако беше дошла с някаква тайна поръчка и не искаше някой от семейство Самън да я наблюдава. Но сега, след като бе направил предложението, той не можеше да се откаже. — Разходката ще е кратка обаче — добави той.

— Чудесно — съгласи се тя. — Не ми се спи много, но пък все още не съм се възстановила напълно.

Доло се обърна към баща си.

— С твое разрешение…

— Разбира се — кимна Круин. — Не стойте много. Искам сутринта да отидеш в мината заедно с първите копачи.

— Да, татко. — Доло се поклони, после се обърна към пазачите. — Можете да се върнете на постовете си — каза им той. — Хайде — добави Доло към Джасмин и посочи вратата. — Ще ти покажа вътрешния ни двор. И докато се разхождаме, можеш да ми разкажеш по какво се различава нашият дом от твоя.