Тимъти Зан
Сделка за кобри (12)

12.

В гората се вървеше доста леко. Скоро Джин излезе на нещо като пътека от ниски, подобни на папрат растения, и вървя по нея повече от километър — все едно газеше до колене във вода. После започна да си проправя път с лазерите на кутретата през лабиринт от пълзящи растения с дълги шипове. Физическите препятствия все пак бяха най-малката й грижа и дори когато използваше лазерите и сервоусилвателите, за да си проправи път, тя се опитваше да държи вниманието си максимално насочено към слабите шумове, улавяни от звуковите й усилватели.

Първата атака дойде всъщност точно където трябваше да се очаква: на мястото, където горските храсталаци внезапно изчезнаха и се появи широк утъпкан път, водещ на североизток. Път на бололинско стадо… а където има бололини, трябваше да има и крисджо.

Отначало Джин не разбра, че я напада крисджо. Едва след като кратката схватка свърши и тя обърна почернелия от лазерния лъч труп и разгледа отблизо дългите закривени зъби, разпозна животното. Жестоко, хитро и опасно — така и бяха описали крисджото. Тази среща й беше достатъчна да разбере защо първото поколение достигнали до Квазама хора бяха направили всичко възможно да го премахнат. Тя превърза раната от ноктите на хищника на лявата си ръка и продължи по пътя. Крисджо бяха опасни, както ги беше предупредил Лейн, но сега знаеше какво да слуша, за да не бъде изненадана. Реши, че ако гората не стане по-лоша, ще успее да я прекоси без проблеми.

За нещастие гората стана по-лоша.

Ивицата утъпкани от бололините храсти стана почти три километра широка и в тази разчистена площ имаше изненадващо голям брой живи същества. Около нея бръмчаха насекоми, привлечени може би от кръвта от раните й. Повечето бяха просто неприятни, но имаше и въоръжени с жило — и не изпитваха никакви угризения да го използват. И точно когато размазваше поредните две, тя откри, че крисджо не са единствените хищни видове на Квазама.

Този друг вид — далечно подобие на маймуна с изключение на крайниците с шест ноктести пръста — ловуваше на глутници и преди да открие най-добрия начин да се справи с тях, това й струваше друга рана. Нейното всепосочно звуково акустично оръжие, проектирано да обърква електронна апаратура, се оказа много ефективно в разрушаване на маймунската комуникация, а светкавичният блясък на мълниемета ги изплаши и те със скимтене се пръснаха и се закатериха по дърветата.

За нещастие звукът имаше неочакван страничен ефект — привлече различни видове гущери, които подобно на маймуните предприемаха атаките си на групи. По-дребни и по-малко опасни от големите хищници, те бяха и твърде глупави, за да се плашат от светкавицата на мълниемета. Наложи се да избие всичките, при което получи няколко ухапвания от острите им като игли зъби.

Струваше й се, че върви вечно.

 

 

Капитан Риверо Коджа погледна картината на екрана и гърлото му се сви, като стиснато от студена ръка. Ивицата поломени дървета в квазаманската гора можеше да означава само едно.

— По дяволите!

Един дълъг момент на мостика на „Южен кръст“ се чуваше само тихото тракане на клавиши от сканиращата станция.

— Какво става? — попита най-накрая Коджа.

Първият офицер Лукас вдигна безпомощно рамене.

— Невъзможно е да се каже, сър. Някаква повреда може би, поради която са паднали много далеч от определената траектория.

— Или някой ги е свалил? — отсече Коджа ядосано.

— Трофтите твърдяха, че това не може да се случи — напомни му Лукас.

— Да. Вярно е. — Коджа пое дълбоко дъх и яростта му премина в хладен гняв. Ако „Южен кръст“ беше по-близо в момента на падането на совалката, щяха да видят всичко веднага, вместо да го установят цял час след катастрофата…

И да бяха, пак нямаше да има никаква разлика. Абсолютно никаква. Дори ако „Южен кръст“ имаше възможност да кацне — каквато нямаше, — щяха да са закъснели прекалено много, за да могат да спасят някого. Катастрофа като тази сигурно бе убила при удара всички на борда.

Коджа затвори очи. „Поне е станало бързо.“ Утехата не беше голяма.

— Проклет да съм — промърмори операторът на скенера. — Капитане, вижте това.

Коджа се обърна към дисплея. Картина от близък план на мястото на катастрофата беше заменила първата.

— Страхотна гледка! — изръмжа той.

— Може би — каза операторът и стисна устни. В долния десен ъгъл за момент се появи кръг. — Но какво виждате ето тук?

Беше животно — това беше очевидно дори за относително нетренираното око на Коджа. Четириного, с тяло на дива котка. Лежеше на земята в просеката, направена от падналата совалка.

— Рогат леопард? — предположи Коджа.

— И аз това си помислих — кимна операторът. — Обаче да забелязвате нещо необичайно в главата му?

Коджа се намръщи. Главата…

Главата я нямаше.

— Сигурно е откъсната при катастрофата — каза той и внезапно почувства, че му се повдига. Ако я бе откъснало друго…

— Може би — пак каза операторът и в гласа му прозвуча странна нотка. — Да опитаме да погледнем малко по-отблизо…

На дисплея се появи нова, по-ясна снимка — нормалното атмосферно замъгляване бе изчистено от компютъра. Главата на рогатия леопард…

— О, Господи! — промълви Лукас. — Капитане, не е от катастрофата.

Коджа кимна. Студената ръка го стисна още по-силно за гърлото. Не беше от падането. От лазер беше. От лазер на кобра.

Някоя от кобрите бе оцеляла.

— Направи пълно сканиране — заповяда Коджа на оператора. — Трябва да намерим оцелелия.

— Вече направих — дотам, докъдето можахме да проникнем…

— Повтори го — отсече Коджа.

— Какво ще правим, ако открием кобрата? — тихо попита Лукас. — Долу няма място, на което можем да приземим това чудовище.

— Дори и да имаше, съмнявам се, че квазаманците ще стоят безучастно и ще ни позволят да кацнем. — Коджа стисна зъби. Той беше попитал Директорията — беше молил Директорията — да заеме втора совалка от трофтите като аварийна поддръжка. Но не — проклетият генерал-губернатор бе решил, че това е скъп и ненужен лукс, и бе упражнил правото си на вето срещу искането. — Някаква възможност да доставим долу храна и медикаменти? Това поне ще даде на кобрата възможност за борба.

Лукас вече тракаше по компютърната клавиатура.

— Нека видим какво имаме на борда… е, бихме могли да изпратим с минитоварна капсула малко болкоуспокояващи. Парашут… да, можем да използваме парашут. С тензодатчик за отваряне при приземяване… Хм… Един момент. Можем да поставим обикновен таймер, който да отвори парашута в зададено от нас време. Изглежда осъществимо, капитане.

— При което остава въпросът къде да го пуснем, така че кобрата да може да го намери. — Коджа погледна скенера на оператора. — Има ли нещо ново?

Операторът поклати глава.

— Не, сър. Дървесната покривка е твърде плътна за късовълново или инфрачервено сканирано. За кобрата единствената възможност да стигне до населен район е да тръгне на изток, макар че… ние можем да се опитаме да пуснем помощта напред, там, където шосето пресича източния път. — Той се поколеба. — Разбира се, няма никаква гаранция, че кобрата е тръгнала точно по него — тя би могла да тръгне във всяка посока и дори да се върти в кръг. Възможно е също да е ранена и изобщо да не може да стигне до шосето.

— Което значи, че вече е мъртва — каза категорично Коджа. — Тя може да умре дори и ако стигне до някое село — квазаманските лидери едва ли пазят в тайна падането на совалката. Нареди един екип да се заеме с тази капсула. В товара включи теснолъчев предавател. Докато се приготвиш, ще сме избрали мястото.

— Слушам, сър. — Лукас се обърна към пулта, набра интеркома и започна да издава заповеди.

Коджа въздъхна и отново заразглежда рогатия леопард на дисплея. „И всичко е напразно губене на усилия — помисли си мрачно той. — Защото докато кобрата е самичка на вражеска територия, дните й са преброени. Квазаманците ще я открият; или някое скитащо крисджо, или рогат леопард; или ще й се случи нещо напълно неизвестно.“

Квазама бе смъртоносен капан… и единствените хора, които имаха някакъв шанс да измъкнат кобрата от него, бяха на Авентини. Осем дни и четиридесет и пет светлинни години.

Осем дни. Коджа потръпна. Нямаше ли някаква друга възможност? Новите светове може би… Ескуилини и другите развити колонии… или дори близкото демесне Балиу’чка’спми. Но Ескуилини нямаше космически кораб, който можеше да кацне, а без официална акредитация и без товар от търговски стоки опитът за преговори с непознатата трофтийска бюрокрация за заемане на друга совалка можеше да отнеме цели месеци.

Осем дни! Минимум четиринадесет дни за отиване и връщане дори ако имаше на разположение най-бързия кораб „Капка роса“. Към това трябваше да се прибави необходимото време за съставяне и екипиране на спасителна група. До започване на търсенето можеха да минат и двадесет дни.

А двадесет дни сам на Квазама беше чисто и просто смъртна присъда.

Но това не означаваше, че ще се предадат без борба — дори ако борбата се състоеше в това да се надяват на чудо, пак щяха да се борят. Фактът, че една кобра е оцеляла при катастрофата, беше сам по себе си чудо. Може би ангелът, отговорен за този регион, беше великодушен.

Щяха да намерят кобрата. А през това време…

Коджа се пресегна към клавиатурата и започна да чертае маршрута на най-краткия път за Авентини и спирките за зареждане. Неговият опит с чудесата показваше, че когато се случат, те са от полза за онези, които са ги подготвили.