Тимъти Зан
Сделка за кобри (11)

11.

Най-напред дойде болката, дори не много силна отначало — по-скоро като неясно и неприятно усещане, че някъде в тъмнината нещо боли. Много боли…

Почти й беше безразлично. Тъмнината беше тиха и спокойна, щеше да е приятно да остане вечно скрита в нея. Но болката в това небитие непрекъснато я мъчеше и тя откри, че е принудена бавно да излезе от тъмнината. Без желание, с възмущение премина през черно, тъмносиво, светлосиво…

Болката неочаквано се изостри — в ръцете, в гърдите, в коляното. Тя изохка и накрая се събуди съвсем.

Беше в странно и съвсем неудобно положение — полуседнала, полулегнала на лявата си страна, предпазните колани болезнено се бяха врязали в гърдите и горната част на бедрата й. Примигна от някаква лепкава влага — кръв! — в очите, огледа тъмната вътрешност на совалката. Нищо не се виждаше. След няколко секунди взиране се сети да включи оптическите си усилватели.

Гледката я порази.

Совалката беше в ужасно състояние, буквално взривена. Вдясно имаше дупка с назъбени краища и диаметър един метър. От нея навътре стърчаха ленти от изкривен почернял метал — приличаха на ребра; навсякъде се виждаха отломъци и парчета пластмаса, метал и стъкло. Двойната седалка до дупката я нямаше.

Двойната седалка, на която бяха седели Лейн и Рейнъс!

„О, Господи!“ Замаяна от ужас, Джин се втренчи в дупката. Командирите на акцията ги нямаше — бяха изхвърчали от совалката… на тридесет или четиридесет километра над повърхността на планетата.

Някъде някой изстена.

— Питър? — изхриптя тя. Тодор и Хариман бяха на седалките точно зад липсващите мъже… — Питър? — отново извика тя. — Рейф?

Отговор не последва. Джин протегна ръка — изцапана с кръв — и се опита да откопчае обезопасителните колани. Бяха заяли. Тя стисна зъби, включи серводвигателя и се измъкна. Разтреперана се изправи на наклонения под, олюля се и удари лявото си коляно в седалката. Последвалата ужасна болка разсея мъглата от ума й. Тя разтърси глава и се обърна към задната седалка, където трябваше да са Тодор и Хариман.

И чак тогава видя какво се е случило на Сан.

Стомахът й неочаквано се сви. Очевидно парче шрапнел беше разкъсало противоударната възглавница и Сан бе останал беззащитен срещу удара при падането на совалката. Все още бе завързан за седалката с обезопасителните колани. Десантният му костюм беше окървавен там, където коланите се бяха врязали в кожата му, главата му бе отпусната върху гърдите под невъзможен ъгъл.

Беше съвсем ясно, че е мъртъв.

Джин го гледа една безкрайно дълга минута. „Това не е истина — каза си нервно тя. Ако вярваше достатъчно силно, че не е истина, може би всичко щеше да се оправи… — Не е истина. Това е първата ни акция… нашата първа акция. Това не може да се случи. Не. О, Господи, моля ти се, не!“

Картината пред очите й се залюля и в оптически усиленото й зрение се появи червена рамка. Вградените в нейното кобренско оборудване сензори я предупреждаваха, че ще изгуби съзнание. „Какво значение има? — помисли с огорчение тя. — Той е мъртъв… както са мъртви Лейн и Рейнъс и кой знае още кой. За какво трябва да съм в съзнание?“

И сякаш като отговор отново се чу стон.

Звукът откъсна очите й от разкъсаното тяло на Сан. Тя мина покрай него и се запрепъва по покритата с отломъци пътека. Хариман и Тодор висяха безжизнени на обезопасителните си колани. Тя погледна Хариман само за миг — беше ясно, че е умрял при експлозията, беше обезобразен дори по-ужасно и от Сан. Но Тодор до него беше още жив: гърчеше се като дете, което сънува кошмар.

Джин свали чантата за първа помощ от стената на кабината, коленичи до него, без да обръща внимание на болката от нараненото си коляно, и се захвана за работа.

Скоро стана ясно, че както съдържанието на чантата, така и нейните умения за оказване на първа помощ са безнадеждно недостатъчни. Повърхностната обработка беше без полза за масивния вътрешен кръвоизлив, регистриран от сензорите върху гърдите на Тодор; антишоковите таблетки също не можеха да се справят със силната контузия от удара на мозъка на Тодор в керамично подсилените кости на черепа му.

Но Джин не биваше да се отказва, не можеше да се откаже. Цялата потна, тя ругаеше и се мъчеше да му помогне, опитваше всичко, за което се сещаше.

— Джин…

Дрезгавият шепот я стресна толкова силно, че тя изпусна хипоспрея, който пълнеше.

— Питър? — промълви тя и го погледна в лицето. — Чуваш ли ме?

— Недей губи… време… — Той се закашля и на устните му се появиха капчици кръв.

— Не говори — каза Джин и се опита да скрие ужаса, изписал се на лицето й. — Просто се отпусни. Моля те.

— Няма… полза… — прошепна той. — Махни… махни се… оттук… Някой… нещо идва. Сигурно е…

— Питър, моля те, не говори — повтори тя. — Другите… Манди и Рейф… Всички са мъртви. Трябва да те спася…

— Няма… шанс. Боли… много… задачата, Джин… ти трябва… трябва да… — Той отново се закашля, този път по-слабо. — Махни се… махни се… някой… се про… мъква.

Гласът му заглъхна. За момент тя остана на коляно до него, разкъсвана между противоречиви задължения. Той беше прав, разбира се, и колкото повече умът й се отърсваше от шока, толкова по-ясно тя разбираше колко кратък става фаталният срок, пред който е изправена. Совалката беше свалена от някого… и онзи, който беше направил това, щеше да дойде да види резултатите от работата си.

Но да побегне сега би означавало да остави Тодор тук. Самичък. Да умре.

— Не мога да те оставя, Питър — каза тя. Последната, дума се превърна в ридание. — Не мога.

Не последва никакъв отговор… и още докато го гледаше безпомощно, спазмите в крайниците му престанаха. Тя го гледа още един миг, после посегна и докосна шията му.

Беше мъртъв.

Джин внимателно дръпна ръката си и пое дълбок, разтърсван от конвулсии дъх. Очите й се напълниха със сълзи.

От кутретата на Тодор блеснаха кратки сияния: новата вградена в оборудването саморазрушаваща се система се беше задействала и бе изпратила тока от кондензаторите на бронебойния лазер към нанокомпютъра и системите на серводвигателите, за да разруши електрониката и оръжията, така че квазаманците да не могат да реконструират нищо, ако намерят тялото му и започнат да го проучват.

Не. Не ако го намерят — когато го намерят. Тя затвори очи и се замисли. Това беше… колко време бе минало от катастрофата? Погледна хронометъра, който бе включила точно преди експлозията.

Бяха минали почти седемдесет минути.

Джин скръцна със зъби. Седемдесет минути! Господи, беше по-лошо, отколкото си представяше. Сигурно всеки момент щеше да чуе самолета на квазаманците, дошъл да огледа останките на совалката, а последното нещо, на което беше способна сега, беше да се бие. Тя се хвана за седалката на Тодор, изправи се и тръгна към носа на совалката.

Пилотската кабина беше още в по-лошо състояние от пътническата — очевидно бе оцеляла от експлозията, но бе поела главния удар при падането. Един поглед й беше достатъчен, за да остави всяка надежда, че може да се обърне към „Южен кръст“ за съвет или помощ — радиото и лазерните комуникационни средства на совалката бяха безнадеждно потрошени.

Което означаваше, че ако „Южен кръст“ не е открил, че нещо не е наред, тя оставаше съвсем самичка.

Баринсън и пилотът — тя така и не беше научила името му — бяха мъртви, разбира се, притиснати от сила, надвишаваща защитата на предпазния колан и противоударната възглавница. Тя не ги погледна втори път — трябваше да излезе колкото се може по-бързо от совалката. Зад седалката на Баринсън, изскубнато от мястото си при удара, се намираше онова, което беше останало от „компактния пакет“ на групата, съдържащ аерофотокарти, апаратура за сканиране на малко разстояние, търговски стоки и основния комуникатор. Тя го взе и пак отиде в пътническата кабина, където беше струпана останалата апаратура. Нейният пакет за оцеляване беше напълно запазен, тези на другите също; Джин го взе, за по-сигурно грабна и пакета на Сан. Погледна дупката. Нямаше как да се измъкне през разкривените железа. Отиде до аварийния изход и дръпна дръжката на люка.

Не се отвори.

— По дяволите! — изръмжа Джин. Напрежението й премина в ярост. Тя се завъртя на десния си крак, залюля левия и изпрати изгарящ бронебоен лазерен лъч в изкривения метал.

Изстрелът беше последван от виолетови петна пред очите й и стотици разтопени метални капчици, но нищо повече. „Добре — каза си Джин и примигна през неочаквано появилите се сълзи. — Само без истерия, момиче. Успокой се и се опитай да мислиш рационално.“ Огледа вратата, откри местата, където заяждаше, и стреля в тях с бронебойния лазер. После прехвърли цялото тегло на тялото си върху лявото коляно, трепна от болка и ритна люка точно по средата. Той се открехна няколко сантиметра. Още няколко ритника и пет-шест изстрела и люкът се отвори достатъчно, за да се измъкне навън.

Бяха планирали да кацнат един час преди зазоряване, но поради непредвиденото забавяне в гората вече беше станало достатъчно светло и тя изключи усилвателите на светлина. Джин вдиша изненадващо ароматния въздух и се огледа.

Отвън совалката изглеждаше по-зле, отколкото отвътре. Панелите на корпуса бяха изкривени, а носът бе така смачкан, че беше почти неузнаваем. Всички издадени сензори бяха изпочупени, антирадарната покривка също беше паднала, разкъсана така, сякаш бе дъвкана от хиляда рогати леопарди. Причината за това не беше трудно да се открие: на сто метра назад по пътя на приземяване на совалката дърветата бяха изтръгнати и изпочупени от стремителното връхлитане на обречения кораб.

Джин стисна зъби и бързо погледна нагоре. Синьото небе още беше чисто, но това нямаше да трае дълго… и когато квазаманците дойдеха, тази просека от изскубнати дървета щеше да е указателна стрелка, която не можеха да пропуснат. Джин включи звуковите си усилватели и се заслуша да чуе бръмчене на приближаващи машини.

Вместо това чу слабо, добре познато мъркане.

Бавно и внимателно тя остави пакетите на земята и се обърна. На десет метра от нея под един храст наистина имаше рогат леопард.

И се прокрадваше към нея.

Джин впи очи в очите на звяра и почувства нещо зловещо, сякаш за първи път се среща с рогат леопард. Физически той изглеждаше точно като онези, срещу които беше тренирала на Авентини… и все пак в очите му имаше нещо различно от онова, което беше виждала. Странна, почти свръхестествена предпазливост — и дори интелигентност? Тя облиза сухите си устни и фокусира системата за захващане на цели в синьо-сребърната птица, кацнала на гърба на рогатия леопард.

Мохо, несъмнено. Отговаряше напълно на описанията, съответстваше на историите, които беше слушала от баща си и от неговите приятели кобри… и беше ясно, че никой от тях не е преувеличил истината за птицата. Приличаше на ястреб с големи крака, завършващи със зловещо изкривени нокти. А в очите й…

В очите й светеше същата бдителност, която беше видяла в очите на рогатия леопард.

Джин отново облиза устни. Пред нея стоеше живо доказателство, че през всичките тези години планът на баща й е бил успешен, наистина е бил успешен, поне до известна степен — и при други обстоятелства тя би отделила време да проучи резултатите. Но точно сега не разполагаше с никакво време. Две бързи завъртания на очите за захващане в системата за стрелба главите на двете същества. Прехвърляне на тежестта върху десния крак, завъртане на левия нагоре…

Мохото изграчи и се стрелна в небето, рогатият леопард скочи.

Първият изстрел с бронебойния лазер удари хищника право между очите и изпари почти цялата му глава. Джин вдигна глава към небето и видя, че мохото се спуска към нея.

Имплантираните в кожата около очите й оптически сензори регистрираха заплахата и компютеризираните рефлекси я отхвърлиха настрани. Скокът обаче закъсня с частица от секундата. И извитите като куки нокти на птицата закачиха лявата й буза и рамото й и оставиха изгарящи черти по кожата й. Джин падна в преплетените шубраци, очите й припряно търсеха нападателя. Ето го… идваше за второ нападение. С надеждата системата за захващане на цели да не е блокирала при това претъркаляне тя натисна спусъците на лазерите в кутретата си.

Ръцете й се движеха сами — имплантираните серводвигатели ги завъртяха в указаната от нанокомпютъра посока и перушината на птицата пламна, запалена от лазерните лъчи. Мохото изграчи за последен път, а после почернелите му останки минаха покрай главата на Джин и паднаха на земята.

Тя коленичи задъхана в храстите. Цялата трепереше. Одрасканото по лицето й гореше като огън и се прибавяше към болките от другите рани. Досега беше била твърде заета с други неща, за да обърне внимание на себе си; очевидно беше време да направи равносметка.

Равносметката не беше окуражителна. Гърбът и вратът я боляха, а гърдите й бяха ожулени от обезопасителните колани, левият й лакът беше чувствителен като наместен изкълчен глезен. Най-зле беше лявото й коляно — тя не знаеше какво точно му се е случило, но я болеше ужасно.

— Поне нямам счупени кости — каза тя високо. — И това е нещо.

Звукът на собствения й глас малко повиши духа й.

— Значи така — продължи тя и се изправи. — Първата стъпка е да се махна оттук и да намеря някое населено място. Така че… — Тя вдигна глава към небето и отново включи звуковите усилватели. Не се чуваха никакви звуци — нито от самолет, нито от хищници. Слънцето беше… там. — Добре, значи това е изток. Ако сме паднали близо до определеното за кацане място, трябва да вървя ей натам.

А ако совалката бе подминала Плодородния полумесец? Тя отхвърли тази мисъл. Ако се движеше в погрешна посока, първото село щеше да е на почти хиляда километра. Джин вдигна трите пакета, завърза ги колкото можа по-удобно, метна ги на гръб и като пое дълбоко дъх, тръгна през гората.