Тимъти Зан
Кобра (6)

Интерлюдия

Миниатюрната хайку градина в апартамента на Х’орм беше истинско чудо, впечатляващ и незабравим пример за умело съчетание на природата и технологията. Кой знае защо досега Д’арл беше пропускал да забележи спотаената в това ъгълче хармония — например, неуловимият начин, по който холотапетите от стените и тавана се сливаха с останалите елементи от вътрешния интериор, създавайки илюзията за пространственост на градината. Тихият шепот на вятъра, тътенът на далечния водопад, песента на птичките, истинската слънчева светлина, докарана чак тук, във вътрешността, с помощта на хитроумна система от огледала. Д’арл почти остана без дъх под въздействие на цялата тази картина. Интересно, дали предишните пъти, когато бе идвал, Х’орм съзнателно бе изключвал част от холографските изображения, за да не ги разсейват по време на разговорите? Вероятно. Днес, за щастие, нямаше спешни задачи, които да обсъждат. Само дребни приказки преди раздялата.

— Съветвам те да си отваряш очите с комисаря Пендрикан — продължи с наставленията си Х’орм, докато се любуваше на едно особено красиво храстче саккара. — Никога не ме е обичал и нищо чудно да прехвърли враждебното си отношение върху теб. Може да ти се струва нерационално, но нали знаеш, че на Зимбве имат особени традиции в продължителното подхранване на взаимната вражда.

Д’арл кимна, веднъж вече беше кръстосал шпаги с Пендрикан.

— На няколко пъти наблюдавах как се справяхте с него, сър. Мисля, че имам известна представа как да го притискам.

— Добре. Все пак в началото избягвай каквито и да било спречквания. Комитетът, както знаеш, е доста консервативен орган и ще изтече немалко вода, преди да те приемат за главно действащо лице — дотогава ще си само фигурант.

— И на мен ще ми е трудно да свикна — промърмори Д’арл.

В отговор Х’орм се засмя и огледа със задоволство своята градина.

— Вече не се боя за теб, Д’арл. Ти имаш вроден талант за работа в Комитета, надарен си със способността да откриваш какво точно трябва да се свърши и как да стане това. Ето, например, историята с кобрите — ти и само ти осъществи блестящо цялата кампания от създаването на концепцията до окончателното й одобряване от Комитета.

— Благодаря, сър. Макар че, както вече ви споменах, първоначалната идея дойде от друго място.

Х’орм размаха с пренебрежение ръка.

— Нима се налага да изобретяваш наново атомната електроцентрала всеки път, когато ти потрябва? От теб се искаше да ни подаваш свежи идеи, а как точно си ги открил — това беше твоя работа. Никога, впрочем, не се опитвай да го вършиш сам.

— Да, сър — кимна Д’арл, като едва сдържа усмивката си.

Х’орм го погледна с присвити очи.

— Вместо да ми отвръщаш с насмешка, спомни си с какво огромно количество работа те бях натоварил. Подбирай внимателно съюзниците си — в повечето случаи именно на този подбор се основава разбирателството или противоречията в Комитета.

Д’арл кимна мълчаливо и двамата продължиха по пътеката. Докато се оглеждаше, Д’арл неусетно се върна назад през тринадесетте години, през които бе работил като първи помощник на Х’орм. Едва сега осъзна колко кратък е бил този период на подготовка за онова, което му предстоеше.

— Какви са последните новини от Авентини?

Заварен неподготвен, Д’арл се помъчи да си събере мислите. Авентини…? О, да, новоколонизираният свят.

— Според сведенията, първата група колонисти се справя доста добре. Засега никакви сериозни проблеми, нито заплахи от страна на местната фауна.

— Става дума за сведения с тримесечна давност, струва ми се.

— Така е. — Д’арл отдавна си бе дал сметка, че забавянето в комуникацията с новата колония щеше да създава сериозни проблеми с нейното управление. Явно най-важната задача, която стоеше сега пред Комитета, бе да се избере компетентен и опитен генерал-губернатор.

— А трофтите как приемат всичко това? — продължи да разпитва Х’орм.

— Засега не създават неприятности. Дори не са спрели нито един от нашите транспортни кораби, минаващи през Коридора, за да проверят дали не е натоварен с оръжие.

— Хъм. Не очаквах да са толкова смирени. А може би са знаели, че на всеки от корабите освен цивилни, е имало и кобри. А те не обичат да си имат работа с тях. Съмнявам се обаче, това да продължи дълго. Рано или късно ще се досетят, че Авентини е потенциална заплаха за тях. И когато това стане… дано колонията вече да е в състояние да се защитава сама.

— И най-вече — да не бъде превзета с един-единствен удар — допълни Д’арл.

Х’орм въздъхна.

— Трудно е да го повярвам, но не ни остава друго, освен да се надяваме.

Бяха приключили с обиколката на градината и наближаваха изхода. Х’орм спря пред вратата на кабинета и надникна вътре.

— Един последен съвет, Д’арл, и повече няма да ти досаждам. Послушай ме и си намери помощник, който да разбира от проблемите на кобрите. Не само от техниката, с която са ги натъпкали, а от самите тях.

Д’арл се усмихна.

— Струва ми се, че имам още по-добра идея, сър. Спомняте ли си младежа, за когото ви говорих — онзи, който първи ни предложи идеята с колониите? Оказа се, че брат му също е кобра.

Х’орм кимна доволно с глава.

— Виждам, че добре съм те подготвил. Наистина се гордея, че ще бъдеш мой наследник… комисарю Д’арл.

— Благодаря ви, сър. Надявам се, че винаги ще се гордеете с мен.

Двамата напуснаха градината, в която Х’орм никога вече нямаше да се върне.