Майн Рид
Борци за свобода (13)

XIII

Група оковани арестанти вървеше по улица „Платерос“. Надзирателят Доминго ги пазеше като държеше в ръка огромен камшик. Няколко пазачи от затвора и войници ги следваха. Затворниците бяха оковани по двама заедно, при което веригите бяха поотпуснати. При такава система не бе потребна многобройна стража, а само един часовой. Възможността за бягство беше невъзможна.

Свалиха плочите и откриха пълния с воняща кал канал; около него бяха наслагани различни инструменти и лопати. Доминго, който не се отделяше нито крачка от затворниците, даде заповед за работа. Отказът бе немислим, даже най-обикновеното колебание се наказваше с камшик. Керней и Крис Рок по неволя трябваше да следват другите, но никой не почна работа с такова отвращение както тексасецът. Той размаха във въздуха лопатата с такъв застрашителен вид, като че искаше да смаже главата на стоящия до него войник.

— Проклятие! — извика той. — Макар ти, да не си виновен, все пак с наслада бих ти счупил главата! Ах, защо не съм в Тексас! Не бих пощадил нито един мексиканец!

Макар да не разбираше езика, войникът, изплашен от страшния му вид, отстъпи с такъв глупав израз на лицето, че Крис не можа да не се засмее. След това мълчаливо грабна лопатата.

Отначало работата бе поносима — като се изгребва обилната кал, не става нужда да се влиза в канала, обаче скоро на дъното остава гъста маса, която не може да се събере, ако не се влезе вътре. Заповядаха им да го сторят. Това варварство бе достойно само за диваците, обаче Доминго никак не се смути и като изплющя бича, повтори заповедта си.

Някои се спуснаха внимателно, потъвайки до пояс в калта, а други тъй дълго не се решаваха, че стана нужда да се употреби камшикът.

От всяка окована двойка бе нужно само единият да влезе в тинята. Въпреки отвращението си от джуджето Крис Рок, боейки се то да не затъне или да се задуши в калта, решително се спусна в канала.

Макар и доста висок, тексасецът потъна до колене.

Керней и Ривас още не бяха се спуснали.

Те чувстваха взаимна симпатия един към друг и спореха, кой от тях да влезе в нечистотиите. Техният спор бе прекъснат от един пазач, който улови Ривас за рамото и му заповяда да се спусне. Ривас побърза да се подчини, подтикнат от чувство на великодушие към младия ирландец. Ако Карлос Сантандер беше тук, той би заставил Керней да влезе, но пазачът, помнейки дръзките думи, които Руперто каза на полковника, избра него.

Работата напредваше, някои от арестантите изхвърляха калта на улицата, други я прибираха с лопати, за да не се разлива — един отвратителен и унищожаващ човешкото достойнство труд!

Колкото и мъчителна да беше работата, все пак някои от арестантите подмятаха шеги към минувачите!

Стражата оставаше безучастна, тъй като шегите бяха насочени към простосмъртните, които бяха свикнали на такъв род обноски.

Впрочем така постъпваха арестантите само от най-долната категория, другите се чувстваха така унижени, че избягваха да се шегуват. Знаем, че някои от тях заслужаваха по-добра участ, случваше им се да виждат сред минувачите познати лица, които с поглед или усмивка им изказваха съчувствие.

В Мексико арестантът трябва да бъде най-големият злодей, за да го изостави неговата любима. От време на време някоя мургава девойка доближаваше работниците, произнасяше няколко думи, след което им подаваше жадувания пакет, най-често с тестени неща за ядене.

Най-голям интерес предизвикваха великанът и джуджето.

В Мексико рядко можеше да срещнеш човек висок два метра. Крис Рок бе изключение. Великанът, окован с един пигмеи, не можеше да не привлече вниманието на минувачите, които гледаха изумени.

Насмешливи подмятания разсмиваха публиката. Тексасецът не разбираше причините за тоя смях, който силно го дразнеше. Той подозираше, че се смеят на високия му ръст, който бе негова гордост.

Впрочем и шегуващите се не разбираха думите, от които им се отговаряше, защото и Крис Рок не им оставаше длъжен. Ето няколко негови реплики:

— Дявол да ви вземе, жълтомуцунести пигмеи! Ах, да мога да ви натикам в тексаските прерии, тогава ще ви дам да разберете.

За негово щастие стражата нищо не разбираше, иначе, макар и с исполински ръст, Крис Рок зле би пострадал. Насмешливите погледи го вбесяваха и бяха една от причините, която го накара да влезе в канала; там поне той бе запазен от неприятните погледи.

Беше пладне. Слънцето безмилостно печеше, но арестантите бяха длъжни да работят до вечерта, когато отново ще бъдат отведени в затвора. Надзирателят не им даваше нито миг почивка, като се движеше сред тях със самодоволен вид.

След обяд стана нещо, което можеше да бъде благоприятно за арестуваните; грамадна тълпа бързаше от съседните улици и запълваше тротоарите. Хората бяха облечени празнично. Скоро арестуваните узнаха причината за това оживление.

Тълпата все повече се увеличаваше. Керней и Ривас, знаейки местния език, разбраха, че се готви празненство — поставяне основния камък на Сен Кормското предградие. Тая церемония трябваше да бъде извършена с възможно най-голям блясък и тържественост. Процесията, тръгнала от Пласа Гранде, трябваше да мине през Кайе де Платерос. Това именно привличаше тълпата. Празниците са толкова обикновени в столицата на Мексико, че не възбуждат любопитство вън от границите на Сан Кормското предградие.

Тоя квартал имаше нужда от църква, защото бе населен от всякаква сбирщина, която се ползваше с лоша слава. Приближаването на процесията се долавяше отдалеч по барабаните и звука на военната музика. Напред вървяха улани, а след тях две карети: в едната епископът, а в другата — духовенството, разкошно облечено.

След тях се движеше позлатената кола на Санта Ана. Диктаторът и придружаващите го офицери бяха с парадна униформа. Керней остана изумен, когато между тях позна своя бивш учител по испански език Игнасио Валверде. Още неопомнил се, мина друга кола, която още повече го изненада, в нея бе дъщерята на дон Игнасио, очарователната Луиса Валверде.

„Да, това бе Луиса Валверде! Съмнение не може да има“ — мислеше си Флоранс Керней Той изпитваше безпокойството на човек, който знае каква опасност заплашваше неговата любима; страхът се усили още повече, като позна в офицера, който яздеше редом с нейната кола, Карлос Сантандер, в позлатен мундир, с тържествуваща и доволна усмивка на уста.

Хусарският полковник не бе в свитата на диктатора; явно бе, че той си бе избрал място, за което можеше да му се завиди, защото втората особа, която седеше в колата, бе красивата графиня Алмонте Изглежда, че Сантандер не я виждаше, защото цялото негово внимание беше насочено към Луиса Валверде, която, поне така изглеждаше, с доволство слушаше неговите любезности. Това бе достатъчно, за да изпълни сърцето на Керней не само с печал, но и с ярост. Разяждан от безпокойство, той се питаше: „Може би те са се оженили? Тя му е дала сърцето си! А пък аз мислех, че то е мое…“ Тия мисли преминаха със светкавична бързина в главата на Керней; в същата минута той видя, че младите жени обръщат въпросително глави към него.

Керней забеляза, че галопиращият кавалер сочи него, казвайки нещо, което затворникът не можа да долови:

— Вижте тексасците! — извика Сантандер. — Тоя, ако не се лъжа, е един от вашите някогашни познати, доня Луиса. Чудно! — добави той. — Защо е вързан с един престъпник? Впрочем аз не би трябвало да наричам престъпник човека, който се ползва със симпатиите на графиня Алмонте, ако се вярва на слуховете. Вярно ли е това, графиньо?

Отговор не последва. Младите жени гледаха своите любими мъже.

Керней наблюдаваше Луиса Нейното неволно потрепване, внезапната бледност, пламъкът на чудните й очи, всичко му напомняше онова време, когато той вярваше, че е обичан, и будеше същата надежда и сега. Но графинята и Ривас се разбраха много по-добре, отколкото Керней и Луиса.

Лицето на Исабела първо изразяваше учудване, а после — негодувание. Очите й веднага му подсказаха, че той й е скъп, също както и преди, че макар и в ужасен вид, той си остава за нея същият благороден Руперто. Да повярва, че той е станал бандит? Никога! Погледът на Руперто Ривас, чужд на ревността, изразяваше пълна вяра в любовта на графинята.

Макар че разказът на тая сцена доста продължи, погледите, разменени между четиримата, траяха само една минута. Каретата с младите жени продължи пътя си. След това минаха още няколко коли с други дами; после се яви кавалерията — улани, хусари, драгуни, и най-сетне военната музика, заглушавана от виковете на тълпата: „Viva Santa Ana!“