Майн Рид
Самотно жилище (7)

VII

Скалата, на чийто стръмен връх нашите бегълци успяха да се изкачат с такава мъка, беше част от цяла планинска верига, която огражда знаменитата равнина Ляно Естакадо.

Нито единият, нито другият имаха представа за местността, в която се намираха, и за посоката, която трябваше да следват. Te бяха погълнати от единствената мисъл — да бъдат колкото е възможно по-далеч от враговете си.

Достатъчно беше един поглед, за да се убеди човек, че в тази безкрайна равнина единствената защита може да бъде само огромното разстояние. По цялото пространство, което можеше да се обгърне с поглед, не се виждаше нито едно дърво или храстче. Макар да нямаше още признаци, че ги преследват, бегълците бяха обзети от безумен страх и се утешаваха само с мисълта, че враговете им не биха могли да се изкачат на тази скала с коне. Изведнъж Уолтър забеляза, че приятелят му стъпва някак странно. Като се вгледа по-внимателно, видя че Франк не само силно куца, но и панталоните му са облени с кръв. И самият Франк започна да се оплаква от силна болка в крака и чак тогава забеляза кръвта по дрехите си.

Трябваше да спрат, за да разберат какво става. Оказа се, че куршумът беше преминал през горната част на левия крак и беше разкъсал един мускул. Очевидно във възбуденото състояние, в което той се намираше още от началото на сражението, не бе забелязал нито кръвта, нито болката.

— Нямам сили да вървя повече, Уолтър — каза Франк изведнъж с отслабнал глас. — Ако се приближат към нас червенокожите, спасявайте се сам, а за мен не се грижете.

— Никога няма да ви оставя, никога! — с чувство отговори Уолтър. — Опитайте се да направите няколко крачки.

— Не мога да направя ни една крачка.

— Тогава и не трябва. Само не стойте тъй, че да ви виждат от два километра. Легнете на земята.

Двамата легнаха, като се притиснаха колкото се може по-близко до земята и се притаиха. Скоро се здрачи и щом настъпи пълна тъмнина, бегълците решиха да се изправят.

— Франк — попита другарят му, — може би ще бъдете в състояние да се движите след почивката?

— Разбира се. Струва ми се, че бих могъл да вървя цели часове, без да усетя умора.

— Колко се радвам, като чувам това, приятелю! Ако успеем да се отдалечим поне на десетина километра от индианците, можем да се надяваме на спасение. Да потегляме.

Уолтър тръгна пръв, но се движеше по-бавно заради ранения си другар.

Като се ориентираха по звездите, те се придвижваха предпазливо. Въпреки привидното подобрение на Хамерсли, той едва стъпваше. А и нямаше защо да се бърза, понеже цялата нощ беше на тяхно разположение.

Франк усещаше, че слабостта все повече го побеждава, но се зарадва, когато забеляза, че се приближават към гора, където можеха спокойно да си отдъхнат, без да рискуват да бъдат забелязани. Тя не можеше да се види отдалеч, понеже дърветата й, ниски дъбчета, не бяха по-високи от половин метър, но бяха достатъчни, за да не се вижда лежащ човек. Това ободри приятелите и те решиха да си отпочинат.

— Ако всичко бъде благополучно — каза Уолтър, — можем да останем тук до съмване.

И те се проснаха върху тънките стъбла и клони на дърветата джуджета, които послужиха като меко легло за измъчените им тела.

Превързаха както можаха раната на Хамерсли и скоро заспаха. Но сънят на младия търговец беше тревожен. Той сънуваше страшните картини от преживяното през последния ден и с честите си викове будеше другаря си; за него не беше ново да заспива при виковете и крясъците на пътниците. В продължение на десет години той принадлежеше към тексаските фермери, тази чудна организация, която започна своето съществуване от онова време, когато Стефан Аугустин основа първата колония в земята на „Далечната Звезда“. Въпреки честото пробуждане Уолтър веднага заспиваше дълбоко и хъркаше като алигатор. Но щом зората светна по върховете на дъбчетата, той скочи на крака, изтърси от широките си плещи росата и внимателно заразглежда ранения си другар.

— Не ставайте още, Франк, не трябва да излизаме от горичката, докато не се убедим какво става наоколо. Как се чувствате?

— Нямам сили, Уолтър. Но все пак искам да се опитам да повървя.

— Добре, да тръгнем, но съвсем бавно. Трябва да се движим в посока към Брасо. И да срещнем по пътя си индианци, те ще бъдат команчи — несравнимо по-безопасни от онези червенокожи, с които вчера имахме работа. Не забелязахте ли нещо особено в тях?

— За мен всичко изглеждаше странно, Уолтър. Но по какво именно се отличават те от другите червенокожи, наистина не мога да кажа.

— А аз мога! Нима не обърнахте внимание, че между тях имаше двама или трима с бради?

— Да, забелязах, но не придадох на това голямо значение, още повече че това е доста обикновено явление у команчите, а и у другите мексикански племена, много от тях са метиси, родени от бели жени. Между тях се срещат и съвсем бели, без никакъв примес от индианска кръв. Te са вероотстъпници, които се крият от преследването на закона. — Може би сте прав, Франк обаче слънцето е вече високо и аз мисля, че е време да тръгваме.

Бавно и с мъка се изправи Хамерсли, постепенно надви слабостта си и се стараеше да следва своя верен другар.

Вече четвърти ден скитаха измъчените пътешественици по безплодната равнина Ляно Естакадо. Вървяха много бавно, понеже раненият все повече и повече губеше сили. Приятелят му също не стъпваше бодро; и двамата бяха измъчени от жажда, а слънцето безжалостно ги жареше с огнените си лъчи. Няколко дни те нищо не бяха яли освен щурци, жаби и рядко плодове от кактуси.

Към края на четвъртия ден двамата бяха толкова изтощени и слаби, че повече приличаха на привидения, отколкото на живи хора. Все по-малко и по-малко надежда за спасение им оставаше и неведнъж те мислено се прощаваха с всичко, което беше скъпо на сърцето им. Франк все повече отслабваше и най-после каза:

— Уолтър, аз нямам сили да направя нито крачка. Цял горя и не мога да стоя на крака.

Уолтър също се спря, като видя, че положението е сериозно.

— Оставете ме — продължи Франк — и се помъчете да се спасите. Аз и така ще умра. Моля ви се, оставете ме, Уолтър!

— Никога! — твърдо отговори последният.

— Но трябва, Уолтър. Помислете за себе си! Защо да се погубват два живота вместо един? Вие можете да се спасите. Вземете пушката и вървете, приятелю!…

— Няма да и оставя, Франк, казах ви вече. А понеже трябва да подкрепим силите си, ще убия птицата, която лети над главите ни, макар да не е много приятна за ядене. Но още по-неприятно е да се умира от глад.

Гръмна изстрел, ястребът описа два кръга и падна пред краката на ловеца.

— Сега, Франк — каза той, като вдигаше птицата, — трябва да накладем малко огънче и да я опечем. А след като хапнем, ще отида да потърся вода.

След два часа Уолтър напълни пушката, метна я на рамо и на тръгване каза на Франк, който безпомощно седеше на земята:

— На разсъмване ще се върна и ще донеса вода и дивеч, а вие не мърдайте от мястото си, стойте при тази юка, за да ви намеря веднага. Е довиждане, приятелю.

Като остана сам, Хамерсли тежко се простря под сянката на юката, която го пазеше от горещите лъчи на южното слънце, и гледаше след отдалечаващия се Уолтър.