Майн Рид
Самотно жилище (6)

VI

Действително Уолтър беше прав: двамата бяха живи погребани. Сега за тях не беше загадка от кого е причинен страшният шум.

— Всичко е свършено! — произнесе Уолтър.

— Не, аз не мисля тъй — възрази Хамерсли.

— Но как смятате да се спасим?

— Сега ще ви разкрия моя план. Дайте ми ножа, който е зад вас. Всичко зависи от твърдостта на камъка, който ни огражда — заяви Франк. — И ако той се окаже мек, нищо няма да ни струва да направим изкоп под плочата, достатъчно широк, за да се измъкнем през него.

Последва кратко мълчание, по време на което се чуваше звънтящият звук на ножа, с който Франк се опитваше да дълбае.

— Песъчлив и варовит! — радостно извика той. — Сега всичко зависи от дебелината на плочата, с която ни затрупаха. Вие може би помните големината на каменния блок?

— О, той е огромен! Смятам, че не е по-малък от 3 — 4 метра. Още се чудя, как са могли да го преместят.

— Ако знаех само откъде да започна — въздъхна Франк, — В тази тъмнина трябва да се работи наслуки. Но няма време, трябва незабавно да се пристъпи към действие.

Хамерсли взе ножа си и се изкачи горе. По количеството на падащите парчета Уолтър с радост разбра, че работата на другаря му върви успешно. На самия него се искаше да вземе участие и да помогне на Франк, но той не му отстъпваше мястото си. Около един час Уолтър чака в пълно мълчание, като от време на време поглеждаше нетърпеливо нагоре, но разбира се, нищо не можеше да види в тъмнината. Ако имаха храна и вода, те биха могли да разчитат да постигнат целта си, но в тяхното положение това беше немислимо. Какво да се прави?…

Уолтър продължаваше да стои на своя камък, потънал в тъжни размишления, когато изведнъж видя нещо, което изтръгна из гърдите му вик на безумна радост. Това беше слаб светъл лъч, който проникна под огромната плоча, в която дълбаеше Хамерсли. Франк също се зарадва и прекъсна работата си, без да сваля очи от светлата нишка, която тъй весело се отразяваше на лицето му. Дали светлината, която смяташе, че никога няма да види вече, го направи неподвижен и безмълвен? Не, той забеляза нещо друго, което го накара да промени предишното си намерение.

— Виждате ли тази слънчева ивичка? — попита той другаря си. — Ние бихме изгубили твърде много време, за да пробием изход в тази дебела плоча. Току-що забелязах нещо, което може да ни избави от тази тежка и бавна работа.

— Какво искате да кажете? — попита Уолтър.

— Забелязвате ли около нас остатъци от дим?

— Да, Франк, дори много. Моите очи доста страдат от него.

— Щом пробих дупката — продължи Хамерсли, — веднага забелязах, че димът с голяма сила се устреми в това отвърстие. Това явление е несъмнено доказателство, че долу има подобно, откъдето нахлува въздух. Кой знае дали то не е достатъчно голямо, за да се измъкнем от нашата гробница? Трябва да се спуснем на самото дъно на кладенеца и да го разгледаме.

Незабавно пристъпиха към действие. Всичко вървеше благополучно, понеже диаметърът на кладенеца не се променяше. Но към дъното той изведнъж се разшири толкова, че нямаше възможност да се държат за стените. Скоро положението стана не само опасло, но почти безизходно, издатините, които им служеха за стъпала, оредяваха. Имаше два изхода: или да се връщат нагоре, или да скочат долу. Но как да рискуват — може би дъното е на 30 метра от тях. Тогава смъртта би била неизбежна!

Уолтър извади някаква вещ и я хвърли надолу. При падането й не последва ни най-малък, шум, сякаш тя се докосна до нещо меко. Навярно на дъното лежаха купчини суха трева, хвърлени от индианците.

След този опит Уолтър се реши да скочи.

— Франк — чу се неговият глас, — последвайте ме без страх, дълбочината не е повече от два метра!

Хамерсли се подчини и след секунда и двамата стояха на дъното.

Когато стъпиха най-после на твърда почва и се озоваха на простор, те преди всичко се помъчиха да се измъкнат от грамадите камъни, нахвърляни от индианците, и почнаха слепешком да търсят изход. Изведнъж видяха светлина, която проникваше през странична галерия. Отначало слаба, тя се усилваше, колкото повече се приближаваха към нея. Стигнаха най-после до голям отвор, достатъчно широк, за да се проврат през него и да излязат пак на бял свят. Макар да имаха ножове, револвери и една пушка, все пак те се страхуваха да се покажат. След пролуката имаше издатина, по която лесно можеха да се изкачат горе. Но се бояха да не попаднат отново в ръцете на мъчителите. Нямаше съмнение, че последните още не бяха напуснали мястото на сражението, отдето достигаха викове и смях.

Трябваше да се решат да тръгнат, понеже да остават тук също не беше безопасно.

— Какво да правим? — попита Франк. — Да чакаме ли нощта?

— Не — отговори Уолтър, — през нощта е опасно да се ходи. Сега има пълнолуние, а индианците имат орлови очи. Трябва да ги чакаме да си отидат.

Но от гласовете, които се чуваха, не личеше, че те имат намерение да се оттеглят, и двамата мъже, които нямаха вече сили да стоят на дъното на този гроб, решиха да излязат от него.

Като се провряха внимателно, те се озоваха в малка долчинка, по която започнаха бързо да се изкачват.

Скоро гласовете на червенокожите престанаха да се чуват и двамата по-спокойно продължиха пътя си по разширяващата се пукнатина на скалата, която най-после им даде възможност да огледат местността.

Te забелязаха индианците, някои на коне, някои пеши. Повечето от тях бяха съвсем пияни.

— Макар да са пияни, по-добре е да сме далеч от тях. Да побързаме, Франк — каза Уолтър, — не можем да знаем какво ще им хрумне.

— Разбира се — съгласи се Франк и те бързо продължиха изкачването си.

Най-после достигнаха върха на скалата, без да бъдат забелязани. Над главите им се простираше безпределният небесен свод, а около тях цареше тишината на смъртта, тишината на пустинята!