Майн Рид
Самотно жилище (29)

XXIX

Пак изгря слънцето над Ляно Естакадо и позлата тъмните базалтови скали около долината, Аламо.

На издадените зъбери, над мястото, избрано от Урага за лагер, бяха накацали цял орляк черни врани, подушили плячка. От време на време тяхното зловещо грачене нарушаваше безмълвието на още спящия лагер.

С изключение на палатките, които продължаваха да стоят на същите места, и телата на убитите, неприбрани още от вчерашния ден, всичко в този лагер е променено.

Под дърветата лежаха вързани Урага и Роблес.

Малко по малко лагерът се събуди. Ето цяла група рейнджъри поведе на водопой конете и мулетата, други под председателството на Уолтър много оживено обсъждаха някакъв въпрос. Колкото и да е интересна тяхната беседа, те не очакват нито Франк, нито полковник Миранда, понеже знаят, че и двамата през всичкото време стоят в палатката със сестрата и годеницата. С тях неотлъчно стоят Кончита и доктор Просперо.

— Приятели — пита Уолтър рейнджърите, — какво решихте за Урага и неговия съюзник Роблес: да ги обесим или да ги разстреляме?

— Разбира се, да ги обесим! На кучетата — кучешка смърт!

— Добре. А къде да ги обесим?

— На същите онези дървета, до които те искаха да разстрелят полковник Миранда и доктора.

— А кой ще ги издигне? — попита, капитан Гайн. — Аз зная, приятели, че това не е особено почетна длъжност, но все пак мисля, че между вас ще се намерят желаещи.

— Аз съм съгласен! Аз съм съгласен! — викаха едновременно десетки гласове.

В дадения случай рейнджърите без никакво угризение на съвестта се съгласяваха да изпълнят тази срамна длъжност. Всичко онова, което им беше известно за престъпните дела на Урага и Роблес беше толкова възмутително и безчовечно, че те не чувстваха към тях ни най-малка жалост. Напротив, според техните понятия им се струваше, че да вземат каквото и да било участие в наказанието на тези подлеци, беше тяхна свещена длъжност.

Капитан Гайн прегледа всички приготовления и се отдалечи, като възложи наблюдението на изпълнението на смъртната присъда на Уолтър.

— Доведете престъпниците! — извика последният.

Няколко рейнджъри отидоха за тях. В своите някога блестящи, но сега разкъсани и мръсни мундири, изцапани с кръв, те представляваха печална картина. Приличаха на ранени вълци, попаднали в капан, но се държаха различно. Роблес се показваше равнодушен и в същото време непокорен, а Урага — смазан и уплашен.

Известно време двамата стояха мълчаливо, без да молят за пощада, като разбираха очевидно, че молбите им биха били напразни. И действително, по лицата на окръжаващите ги хора тъй ясно беше напечатана думата „смърт“!

Всичко беше готово и чакаха само последната команда на Уолтър.

Настъпи дълбока тишина. Сякаш се чуваше биенето на сърцата на осъдените. И изведнъж това безмълвие бе нарушено от вик, който се изтръгна от устата на Урага.

В последната минута страхливото му сърце не издържа. Реши да моли за пощада полковник Миранда, на който причини толкова зло и мъки. И той с отчаяние викаше.

Като чу името си, дон Валериан изскочи от палатката, след него сестра му, Хамерсли и докторът. Всички се спряха пред ужасното зрелище. Te дори и да искаха да спасят Урага, беше вече късно. Чуха се думите на Уолтър:

— Смърт на негодниците! — и преди някой да успее да произнесе макар една дума, двамата осъдени увиснаха между небето и земята.