Майн Рид
Самотно жилище (28)

XXVIII

Червените лъчи на залязващото слънце осветиха гребена на Кордилерите. Като червени потоци кръв се леят те между стърчащите скали, които ограждат долината Аламо, където е разположен отрядът на Урага.

В лагера стават бързи приготовления за гнусната комедия — изпълнение на съдебната присъда.

Двете палатки по старому стоят на известно разстояние една от друга. До тази, в която се помещават девойките, стои часовой и платнената врата е здраво завързана.

В израза и позата на войниците, които стоят малко по-далеч, се забелязва очакване на нещо и очевидно на нещо страшно. Всички са тихи и мълчаливи. Знаят, че се готви военна екзекуция, или по-право, просто убийство.

Жертвите на екзекуцията са привързани за дърветата. Няма нужда да казваме имената им. Читателят без съмнение знае кои са те.

Пред тях на разстояние на повече от десет крачки са разположени в редица десет души улани; зад тях стоят Урага и адютантът. Първият сам трябва да даде командата за стрелба и на лицето му играе злорада ликуваща усмивка. Горе над скалата се вие орляк врани. Настъпва мъртва тишина, такова затишие, каквото има само пред първия гръмотевичен удар. Птиците в небето, хората и конете на земята, всичко еднакво затихва.

Само след секунда войниците, по заповед на началството, ще разстрелят двама свои подобни, при което всеки от тях знаеше, че и двамата са невинни, че ги карат да извършат убийство. И все пак ръката на никого няма да трепне, у никого няма да мръдне в сърцето добро човешко чувство. Te са приучени на сляпо подчинение.

— Готви се! — изкомадва Урага. Карабинерите се вдигнаха.

— Цели се!

Войниците чакат с пръсти върху спусъците, думата „Бий!“ Тази дума отдавна вече гори устните на Урага, но преди той да успее да я произнесе, се чу залп, който се разнесе от гръмкото ехо по долината, и цялото пространство около пленниците се напълни с дим.

И още не е затихнало ехото, а Урага вече вижда, че целият му отряд, като подкосени класове, лежи на земята.

При вида на падащите войници Урага се вкамени от ужас и страх. Отначало му се стори, че се яви страшна буря и светкавица уби неговите улани. Но не, не е това. До него пристигаха почти непрекъснати изстрели и същевременно се приближаваха десетки гласове и тропане на коне… Преди да успее да се опомни, преди да успее да се спусне да бяга, той бе ограден от рейнджъри и видя пред себе си най-страшния си враг Франк Хамерсли! Още миг, и той бе вързан, както и Роблес.

Като привършиха с враговете, Франк и Уолтър се хвърлиха към палатките и като разбраха, че пленниците се намират в онази, пред която стоеше часовой, прерязаха въжетата на вратата и в същия момент излязоха две млади девойки. Едната от тях се хвърли на гърдите на Франк, другата — в обятията на Уолтър. По време на трогателната и радостна сцена отзад се приближиха двама души, спасени тъй неочаквано и чудесно от смъртта. Това бяха полковник Миранда, и доктор Просперо. Като видя брат си, Адела извика, отскубна се от обятията на годеника си и се хвърли към Валериан, с когото преди малко искаше да раздели смъртта, за да се избави от застрашаващия я позор. Хамерсли горещо се прегръщаше с доктора.