Майн Рид
Самотно жилище (21)

XXI

Ни Франк, ни Уолтър успяха да затворят очи. Говориха малко и шепнешком, защото знаеха, че при нощната тишина и безмълвие най-малкият звук можеше да ги издаде.

Ясно чуваха разговора на стражата, разположена в подножието.

В това време Урага с по-голямата половина от своя отряд се приближаваше към ранчото. Движеше се бавно и предпазливо — пътят, който беше много тежък дори през деня, сега изискваше особено внимание. Все пак благодарение на изменника, който ги водеше, те, макар и бавно, но безпогрешно се приближаваха към целта, като смятаха да се приближат до къщата тъкмо среднощ, когато всички ще спят и не ще окажат никаква съпротива.

Всичко вървеше благополучно; ни един звук не достигаше от самотното ранчо, даже не се чуваше лай на кучета. Само зловещият вой на чакала и хищните вълци нарушаваше безмълвието на нощта.

Преди да стигнат до ранчото, Урага заповяда да спрат, за да даде на отряда последна разпоредба. Уланите изпънаха поводите и напомняха орляк ястреби, готвещи се да разперят крила, за да се хвърлят върху жертвата, да я разкъсат, да я убият и да се насладят на хищническия си инстинкт.

Къща, която току-що е напусната от приятели, не може да бъде ни весела, ни оживена тъй беше и в ранчото, когато го оставиха Франк и Уолтър.

В ушите на Адела продължаваха да звучат тъжните думи на раздялата, а в душата си усещаше тревога за участта на любимия човек. Полковник Миранда също беше опечален и загрижен. Никога по време на бягството им неговите опасения не са били толкова големи. Думите на Хамерсли за измяната на Мануел особено дълбоко се запечатаха в ума му и предателството му се виждаше все по-възможно. Тревогата на полковник Миранда се усилваше още от това, че според сметките му индианецът отдавна трябваше да се върне.

Тази вечер дон Валериан, Адела и докторът се бяха събрали в общата стая. Настроението им беше тъжно и тревожно.

— Драга Адела — обърна се полковникът към сестра си, — изпей ни нещо, за да разсееш нашата печал.

Винаги готова да изпълни желанието на брат си, Адела и сега се подчини. Но гласът й сякаш бе изгубил обикновената си свежест и звучност и китарата звучеше някак глухо.

Още не бе свършила започнатия романс, когато ловджийските кучета, които лежаха до краката й, скочиха, залаяха и в миг изскочиха през отворената врата. Пеенето се прекъсна, всички се изправиха изплашени и бледи.

Кучешкият лай в някое спокойно кътче на цивилизована страна не може да даде и най-малката представа за онази тревога, за онази паника, която предизвиква същият звук на далечната граница, в съседство с дивите индиански племена.

Лесно е да си представим какво почувствуваха обитателите на уединеното ранчо, когато до слуха им достигна цвилене на коне, тъй като тяхната единствена Лолита се намираше в затворено помещение зад къщата, откъдето нейното пръхтене не се чуваше.

— Вероятно Мануел се връща! — извика докторът.

— Не, това не е Мануел — отговори Миранда. — По него кучетата не биха лаели. А чувате ли скимтенето на Хико, като че ли някой го хвана.

След малко се чу отчаяният писък на Кончита…

Дон Валериан хвана шпагата, си, докторът — първото оръжие, което му попадна. Но преди да дойдат до вратата, до гърдите им се допряха няколко остри пики. Всяка съпротива бе безполезна.

— Предайте се, бунтовници! — извика някой. — Дайте оръжието си, ако ви е мил животът! Войници, арестувайте ги!

Полковник Миранда позна гласа на командващия. Може би, ако беше се досетил по-рано, не би се предал тъй лесно, но сега беше твърде късно да се противи. Беше вече обезоръжен и стоеше вързан пред Урага, от когото имаше основание да се бои повече, отколкото от всеки друг.