Майн Рид
Самотно жилище (19)

XIX

Високото плато, известно с името Ляно Естакадо, се простира на дължина повече от петстотин километра, а на широчина около сто и двайсет. То лежи между предишните испански провинции Ню Мексико и Тексас. Главните му градове са Санта Фе и Сан Антонио де Беяр.

През средата на равнината бе прокаран военен път, съединяващ двата главни центъра на провинцията. По него се движеха търговски кервани ту в едната, ту в другата посока. Но понеже този път представляваше по-скоро само подобие на път и често се засипваше от пясъците на пустинята, то по дължината му бяха поставени високи стълбове, поради което испанците бяха нарекли тази равнина Ляно Естакадо, т.е. равнина със стълбове. В онези времена Испания беше силна, предприемчива страна и нейните колонисти можеха да пътуват по обширната територия, без да се страхуват от нападения на индианци. По-късно, когато могъществото на Испания започна да упада, всичко се измени. Градовете западнаха, колониите бяха напуснати, жилищата на мисионерите опустяха. В провинциите на Ню Мексико белите пътешественици не можеха вече без огромен риск да пътуват даже по най-оживените пътища. В някои местности те не смееха дори да излязат извън стените, с които бяха опасани градовете им. Много от тях бяха укрепени срещу нападенията на индианците и укрепленията им са се запазили и до днес. Поради описаните обстоятелства старият испански път беше окончателно изоставен; стълбовете му изгниха и изпадаха След поражението на племето тенаво тексаските рейнджъри тръгнаха към пустинята Ляно Естакадо. Отначало те смятаха да се движат на север, макар да имаше друг, несравнено по-прав път.

Разбойниците не го знаеха, но старият Кули имате смътно понятие за него. А мексиканският ренегат, който много добре го знаеше, ги убеди да тръгнат по него. Отначало те не се решаваха да приемат неговото предложение, но после се съгласиха.

Всъщност, разсъждаваха те, може ли той да ги заведе на друго място? Нали червенокожите, към които той принадлежеше, бяха жестоко наказани. Толкова много от тях бяха избити, че невъзможно бе да се очаква ново нападение. Нямаше съмнение, че в палатките на племето тенаво се чуваха плач и стонове.

И тъй, в края на краищата те решиха да изберат предложения път, още повече че Кули бе чувал за него, и се убедиха, че мексиканецът не можеше да има друго намерение, освен да ги преведе през най-краткия път.

Предстоеше им пътешествие не от най-лесните и не от приятните. Пътят им минаваше през безплодно пространство — огромна варовита местност в югозападния Тексас, която съседстваше с Ляно Естакадо.

Трябваше да изминават километър след километър, без да срещат никъде „земя“, както се изразяват жителите на степите, а влачейки се през всичкото време но плоската равнина, гладка като спящ океан, но безводен. Страдаха от жега и жажда, която не можеха да утолят с капка вода; само подобие на нея се долавяше в бялата мъгла, която вечно се издигаше над горещата пустиня; миражът ги подлъгваше и ги отчайваше, още повече че в него понякога се рисуваха езера със зелени брегове, с острови сред тях, които привличаха с разкошната си пролетна зеленина. Тези картини само ги дразнеха и оставаха недостижими.

Ден след ден те вървяха обезсилени от умората, глада, а най-вече от жаждата. Още повече страдаха конете им, които се превърнаха в истински скелети.

Но накъде ги водеше мексиканецът? Струваше им се, че ще оставят костите си в пустинята; някои съветваха да го убият и да се върнат обратно, но болшинството нетърпеливо викаха „напред“! Трябваше да намерят останките на Уолтър и да ги погребат по християнски, а до тогава трябваше да вървят по гола степ, лишена от всякаква растителност, край реки, чиято солена и горчива вода не беше годна за пиене, а само разпалваше жаждата и им причиняваше непоносими мъки.

Най-после тяхното търпение и упоритост са възнаградени! Стигнаха до Ляно Естакадо и скоро Барбато ги въведе през един проход между две скали. Пристигането им тук приличаше на спасение на кораб, прекарал дълго и безнадеждно в бурните вълни на океана. Но радостта им нямаше граници, когато от отвесната скала видяха в дола поток с прозрачна вода.

— Трябва да се изкачим на върха на скалата — каза ренегатът, като показваше мястото, отдето започваше потокът.

Но никой не беше в състояние да продължава пътя веднага и бе решено да си починат, още повече че нямаше причина да бързат много. Отиваха да погребат мъртвец, а не да спасяват жив човек.

В същото време, когато рейнджърите се приближаваха към Ляно Естакадо, друг отряд конници, почти еднакъв по численост, се изкачваше към същото плато, само че от противоположната страна. Отрядът се състоеше от ниски хора, с черни коси и жълти лица; впрочем, лицата на мнозина бяха тъмни, както на индианците. Униформата и въоръжението им показваха, че са мексикански улани. И действително бяха уланите на полковник Урага, който вървеше начело на отряда.

Като се изкачиха до най-високата точка на платото, те тръгнаха по безплодната пустиня.

Урага повика при себе си Роблес, който яздеше зад него.

— Колко ще се зачуди нашият приятел Миранда, когато влезем с тези петдесет юнаци в неговото свърталище! А старият доктор Просперо ще бъде поразен!

— Да, ще бъде интересно зрелище — отговори Роблес и попита: — А как мислите вие, ще се съпротивлява ли Миранда или не?

— Едва ли, макар да би му се искало…

— Защо?

— Господин адютант, вашият въпрос е безмислен. Ако той само повдигне ръка или направи едно движение, ще го убия!

— А… сега ви разбирам.

— Имам намерение да пленя само жените, а с мъжете… ще свърша на място.

После негодникът замлъкна и се отдалечи от адютанта си.