Майн Рид
Самотно жилище (17)

XVII

— Нося ти новини — каза полковникът на сестра си малко след разговора с Франк.

— Какво, Валериан?

— Едната радостна, а другата, струва ми се, ще те опечали. Ще започна с приятната. Скоро ще имаме възможност да напуснем нашето самотно ранчо.

— И ти наричаш това приятно известие? Мен ми се струва тъкмо обратното. Нали знаеш, че аз не обичам обществото с всичките негови глупави предразсъдъци. За мен няма по-добър приятел от природата. Никога и никъде не съм била толкова щастлива, както сега. След всичко, което се случи, мразя Ню Мексико и бих предпочела да си остана завинаги тук.

— Никога и не съм мислил да се връщам там.

— А къде?

— Съвсем в противоположна страна, в Съединените щати. Искам да последвам съвета на дон Франсиско.

Адела нищо не отговори.

— Мила сестро — продължи Миранда, — няма никаква надежда за спокойствие в страната и ние трябва да мислим само за нашата безопасност. Не можем да бъдем съвсем уверени, че Урага няма да ни намери тук. Винаги, когато Мануел отива в града, аз се безпокоя, че ще го проследят. Смятам, че ще е по-благоразумно да се преселим в Съединените щати.

— Искаш да отидем там заедно с дон Франсиско? — с вълнение попита тя.

— Да, но не сега. Той отначало ще отпътува по своя работа, а после ще се върне при нас.

— Ще си отиде по-напред вкъщи?

— Не, и това е именно новината, която ще те опечали. Решил е да накаже Урага за убийството на другарите си. Решението му е не само трудно, но и опасно.

— Скъпи братко, разубеди го — започна да го моли Адела и ако Франк бе чул тона, с който бяха казани тези думи, сърцето му би се изпълнило с радост.

— Вече се опитвах, но напразно. Неговите другари са убити и той е решил да накаже убиеца, макар с цената на своя живот.

„Герой! Може ли да не го обича човек?“ — помисли си Адела, но не се реши да произнесе гласно тези думи, те прозвучаха само в сърцето й.

— Знаеш ли какво, сестро? Опитай се ти да поговориш с него. Той те смята за спасителка на живота му и може би ще се подчини на твоите настоявания.

— Ако тъй мислиш, Валериан…

— Ей сега ще ти го изпратя.

С биещо от вълнение сърце Франк се приближи до нея и каза:

— Сеньорита, вашият брат ми предаде, че искате да поговорите с мен.

— Да — отговори момичето съвсем спокойно. Виждайки я така невъзмутима, Франк изпадна в отчаяние. Бе решил днес да й направи предложение, но сега не можеше и гума да става за това. Очевидно тя беше съвсем равнодушна към него.

— Сеньор, брат ми ми каза за вашето намерение да отидете в Рио дел Норте. Бихме желали да ви отклоним от опасното решение.

— Но това е мой дълг.

— Защо? Обяснете!

— Трябва да отмъстя за смъртта на другарите си, макар и с цената, на моя живот. За мен той не струва много.

— Но може би е скъп на други. Вкъщи ви очакват майка, братя, сестри; може би някой още по-близък?

— У дома? Никой не ме очаква.

— Е, тогава някъде другаде… Той мълчеше.

— Не мислите ли, че опасността, на която излагате живота си, може да бъде нещастие за някого и че вашата смърт ще разбие нечие сърце?

— Моето безчестие би било още по-голямо страда ние. Искам не да отмъстя за приятелите си, а само да им отдам дължимото. Много сте добра, като ми оказвате такова внимание. Вече ви дължа живота си, но не мога да ви позволя да го спасите повторно, като пожертвувам за това моята чест и дълг.

Франк мислеше, че Адела съвсем хладнокръвно го убеждава, но ако знаеше как горещо и безкрайно тя се възхищаваше от него, би й отговарял с други думи. Той не можеше повече да се сдържа и заговори другояче. Тогава и тя промени държанието си:

— Вървете — извика тя, — вървете и осъществете вашата цел! Но помнете, че ако загинете, има един човек, за когото животът изгубва всеки смисъл…

— За кого?! — извика той, като се приближи към нея с туптящо сърце и пламтящи очи. — За кого?

Въпросът му всъщност не се нуждаеше от отговор. Страстта, с която произнесе последните думи, достатъчно обясняваше всичко. Но тя пак отговори и този път с по-спокоен тон. Дългите тъмни ресници скриха очите й, когато прошепна собственото си име: Адела Миранда.

Думите са безсилни да предадат безумната радост и безпределното щастие на отчаяния млад човек, който едва сега разбра, че всички преживени страдания са причинени от собственото му въображение. Разбра, че на неговата любов Адела отговаря с не по-малко силна любов.