Майн Рид
Самотно жилище (15)

XV

Ни бързите повишения в службата, ни заграбеното богатство направиха полковник Урага щастлив човек. Той се чувствуваше добре само когато усмиряваше някой бунт или извършваше хищнически нападения под влияние на виното. Пиеше постоянно, разбира се, не за да заглуши угризенията на съвестта си; той нямаше съвест. Червеят, който го глождеше, не беше съзнанието за извършените злодеяния, а нещастна любов и жажда за отмъщение.

Той се чувствуваше разбит, виждайки в огледалото своето обезобразено лице или когато стоеше пред портрета на Адела, който висеше в залата на къщата, завладяна след бягството на полковник Миранда.

По-рано Урага се надяваше да получи ръката на Адела. Неговият произход от простолюдието не можеше да служи за препятствие на това в страна, където днешният войник утре можеше да стане генерал. Любовта го караше да се стреми към повишение, заради нея той вършеше престъпления. Мислеше си, че богатството и блестящата кариера ще му помогнат да постигне целта си, още повече, че беше красив и способен. Както повечето мексиканци, капитанът се ползваше с голям успех сред жените.

Но след дуела, в който изгуби няколко предни зъба и остана с грамаден белег на лицето, успехът значително намаля. Когато му отказаха ръката на Адела, той приписа поражението на промяната на външността си.

Всъщност, разбира се, причината за отказа не беше в неговия външен вид и ако не бе безумната му страст, той би разбрал това. Урага се успокояваше, когато си мислеше, че Франк Хамерсли, виновникът за неговата грозота, е достатъчно наказан. В такива минути обичаше да си представя предсмъртните мъки на противника си. Но жив и неотмъстен оставаше секундантът на Франк — полковник Миранда. Щеше ли да го успокои смъртта му? На този жесток въпрос Урага винаги си повтаряше, че отмъщението над Миранда няма да го успокои. Той страдаше много от несподелената си любов. Какво струваше животът без нея? Беше готов да разори църква, за да има Адела, да убие най-добрия си приятел за една нейна ласкава усмивка. Постоянно се замисляше над въпроса къде са могли да се скрият полковникът и сестра му? Накрая реши, че са избягали в Съединените щати. Не можеше да допусне мисълта, че те са останали в Ню Мексико. Шпионите му напразно изследваха всички негови ъгълчета срещу щедро възнаграждение — от бегълците нямаше и следа.

Неочаквано вратата се отвори и се появи адютантът на Урага — Роблес.

— Полковник — каза той, — дошъл е някакъв човек и желае да ви види.

— Кой е? От нашите войници ли?

— Не, не е, не го познавам.

— Как изглежда?

— Трудно е да се опише. Някакъв индианец.

— А, команч!

— Не, полковник, посетителят не е от команчите. Изглежда ми мирен индианец и аз мисля, че той е беден земеделец.

— Но какво иска?

— Не зная, каза само, че имал много важна и бърза работа и затова се решава да ви безпокои.

— Доведете го при мен. И докато е тук, стойте наблизо, за да мога да ви повикам в случай на необходимост — и Урага се огледа, за да се убеди има ли оръжие подръка.

Полковникът едва не се разсмя, — когато разгледа влезлия, и си спомни за предпазните мерки. Беше жалък индиански работник, с груба вълнена дреха, боси крака и сламена шапка. Дълги черни коси висяха неразчесани по плещите му. Влезе с унижен вид и с наведени очи, макар да се забелязваше, че същите тези очи са способни да пламнат със страшен, отмъстителен, горд огън, с какъвто са горели очите на неговите прадеди, когато те под предводителството на Гуатимосина с бухалки са отбивали нападението на испанските завоеватели. Влизайки в богато наредената гостна, посетителят свали сламената шапка и ниско се поклони на наконтения офицер, който седеше зад масата. Щом широкополата шапка престана да закрива лицето на индианеца и той се реши да повдигне очи, полковникът скочи и силно възкликна:

— По дяволите! Това е Мануел, слугата на полковник Миранда!

— Да, сеньор — отговори индианецът, като се поклони.

При вида на стария познат безкрайна верига от все възможни предположения и приятни предчувствия премина през душата на Урага. В индианеца, който с такава почит се прекланяше пред него, той виждаше или желаеше да види първата възможност, по която той можеше да открие следите на бегълците. Мануел все нещичко трябва да знае и той, разбира се, щеше да се възползува от властта си над него.

Но изразът на лицето на индианеца и цялото му държане ясно доказваха, че на Урага няма да му се наложи да прибягва до особени мерки.

— Нещастнико — каза той, — ти имаш много уморен вид след дългия път. Изпий една чаша вино. Предполагам, че искаш да ми направиш някакво съобщение като на военен началник на тази местност. През цялото денонощие съм готов да изслушвам хората, които се грижат за нейното благосъстояние.

След изпитото вино езикът на индианеца се развърза и той стана напълно откровен, но говореше не под влияние на виното, а от желание да отмъсти, което беше още по-ужасно поради факта, че толкова дълго бе сдържано.

— Къде си бил през всичкото време — попита полковникът.

— С господаря си — отговори индианецът.

Не беше толкова глупав, че да се изкаже изведнъж. Отлично знаеше, че Урага е влюбен в младата му господарка. Върху това беше построен неговият жесток план и затова, въпреки изпитото вино, си даваше сметка за думите си.

— Господин полковник — каза той, — колко бихте ми заплатили, за да ви открия къде се намира моят господар? Чувах, че за главата на Валериан е определена голяма сума пари.

— Това е работа на правителството, а аз не се меся в нея. Но като офицер съм длъжен да взема мерки да се арестува вашият господар. И лично мога да обещая добро възнаграждение на човека, който би ми помогнал. Може би ще ми дадеш някои указания?

— Ще зависи от условията. Аз съм беден човек и ако се случи нещо с дон Валериан, ще остана без парче хляб.

— Е, ти скоро ще си намериш по-добро място. Изпий още една чашка вино.

След втората чаша Мануел съвсем се напи и като забрави за всичко друго освен за отмъщението си, разкри цялата тайна около бягството на полковник Миранда и неговия живот в уединената долина.

А когато разказа за двамата гости, попаднали в самотното кътче, и описа подробно външността им, полковникът изпусна вик на ужас и възторг и тъй силно удари по масата, че бутилките и чашите полетяха на пода. Скочи на крака, започна да тича нагоре-надолу из стаята, после изведнъж се спря пред вратата и извика на дежурния офицер:

— Заведете този човек в затвора и знайте, че ако избяга, ще разстрелям вас!

Индианецът беше тъй поразен, че не се опита дори да се противи и от страх тръгна след офицера.

— Роблес — извика полковникът, щом вратата се затвори след пленника, — елате да пием! Да пием за успешното отмъщение. Впрочем аз още не съм отмъстил. Всичко трябва да се започне отначало. Но този път няма да се оставя да ме излъжат. Освен това ще пием за сполука в любовта! Надеждата ми не само не е изгубена, но напротив, отново възкръсна.