Майн Рид
Самотно жилище (12)

XII

Не без основание се безпокояха Лисардо и Барбато.

На доста голямо разстояние от бивака на индианците се бе разположил огромен лагер на бели. Между тях нямаше нито една жена; всички бяха възрастни мъже, облечени в най-различни дрехи. Всеки имаше пушка, патрондаш и барутница, отлични коне, военни седла, пики и саби. Това бе в пълния смисъл военен отряд, или както те сами се наричат — тексаски рейнджъри.

Рейнджърите представляват повече от половината от целия лагер, а останалите принадлежат към ограбеното от червенокожите население. Това са бащите, мъжете, годениците и братята на пленените жени, девойки и деца.

Te преследваха грабителите още от момента, когато успяваха да съберат достатъчно сили, за да удържат победа над разбойниците. За тяхно щастие цял отряд рейнджъри, който беше на разузнаване в съседната област, дойде тъкмо навреме, за да се присъедини към тях. Войниците и колонистите с обединени сили намериха следите на червенокожите и се спряха само за кратка почивка и да напоят конете.

Не е чудно, че тези хора, които оплакваха близки те си, бяха обхванати от нетърпение да нападнат своите оскърбителя. Рейнджърите изпитваха същото нетърпение, както и техните съюзници. Неведнъж червенокожите от това племе ги бяха нападали и много от войниците имаха лични сметки с Лисардо.

Старият Кули ги съветваше да бъдат по-предпазливи. Той беше ловец, прекарал повече от половин век в странствания по степите, и макар да не принадлежеше към рейнджърите, се радваше, между тях на голямо уважение и към него постоянно се обръщаха за съвети. Благодарение на забележителните си способности той имаше над тях огромно влияние и техният пряк началник, капитанът, се приближи до него, за да се посъветва относно плана за нападението над червенокожите.

— Te са наблизо — отговори Кули на въпроса на капитана. — По всичко се вижда, че са минали не по-рано от един час преди залез слънце. Освен това тук лежи кон и кръвта, която тече от устата му, още не е успяла да се съсири. Аз даже зная мястото, където те се намират сега.

— Къде?

— В долината на Пекан, която е само на осем километра от тук.

— Само на осем! — чуха се възклицания. — Да вървим, да вървим, конете ни си отпочинаха.

— Какво мислите вие, Кули? — попита капитанът.

— Моето мнение е да почакаме да залезе слънцето. Te ще запалят огньове и по тях ще се ориентираме за лагера им. Разположили са се в една долина между две скали и лесно ще ги заградим, като се приближим от двете страни. По този начин не ще могат да отведат жените и децата.

— А вие, приятели, какво мислите? — обърна се капитанът към отряда.

— Ние сме съгласни с Кули — отговориха гласове. Щом нощта започна да пада и червените лъчи на залязващото слънце се плъзнаха по степта, преследвачите се изправиха, скочиха на конете и поеха да търсят враговете.

Te се движеха в мъртво мълчание и в нощната тишина се чуваше само еднообразният тропот на копитата.

Стана тъй тъмно, че едва можеше да видиш човека до себе си, и мнозина се безпокояха, че настъпилият мрак ще попречи за нападението. Но Кули беше на друго мнение. Той имаше свой план и много се радваше на тъмнината.

Изведнъж до тях достигна цвилене на коне и рев на волове. Капитанът веднага заповяда да спрат и да се раздели целият отряд на две групи. Едната, под предводителството на Кули, трябваше да се изкачи на скалата и да продължи пътя си през високото плато, а втората група, под командата на капитана, остана долу и чакаше уговорения изстрел на Кули, при който трябваше да се хвърли право към огньовете.

Не чакаха дълго. Чу се гърмеж, те препуснаха към бивака и за един миг се врязаха в него. Почти не срещнаха съпротива. Индианците не очакваха нападение и си почиваха безгрижно, без да оставят дори нощна стража.

Още при първата престрелка малцина от червенокожите оцеляха. Онези, които не бяха убити, се изпокриха кой където види.

Първите лъчи на изгряващото слънце осветиха ужасна и кървава картина. Радостно беше да се види как мъжете, бащите и братята прегръщаха своите жени, дъщери и сестри.

Щом започна да се съмва, победителите колонисти почнаха да прибират собственото си имущество. Конете събраха в едно общо стадо, като присъединиха към него и конете от разбойническия бивак. Когато всичко беше наред, те погребаха труповете и тръгнаха да се връщат, защо го искаха по-скоро да успокоят онези, които бяха останали в лагера и с трепет очакваха тяхното връщане.

Докато се приготвяха за отстъпление, Кули заедно с няколко други мъже събираше оръжието на убитите врагове. Изведнъж той извика от изненада.

— Какво има, Кули? — попита го капитанът.

— Погледнете! Виждате ли тази пушка, която току-що издърпах от ръцете на убития Лисардо?

— Е, какво? — попита капитанът.

— Ще ви кажа. Момчета — обърна се той към приятелите си, — разгледайте добре тази пушка и ми кажете чия е тя, макар че аз със сигурност зная.

— На Уолтър Уидлер! На нашия стар другар — след няколко секунди отговориха те.

— Не се съмнявах в това. Всички сме убедени, че той жив не би се разделил е нея.

Останалите се съгласиха.

— Вероятно е трябвало да се бие някъде с тях и е загинал. Погледнете, братя, това безбройно множество скалпове!

Очите на мъжете с ужас се обърнаха към трофеите. Кули и тези, които добре познаваха Уолтър, започнаха да ги разглеждат, страхувайки се, че ще намерят между тях скалпа на своя стар приятел. За щастие не откриха нищо.

— Но как тогава неговата пушка е попаднала в ръцете на Лисардо… Трябва веднага да разпитаме ренегата. Той не може да не знае това, защото е приятел на Лисардо — каза капитанът.

— Заплашете този негодяй, че ще го убиете, и той всичко ще признае — съветваше Кули.

И действително, когато се приближиха към този нещастник, който лежеше вързан на земята и трепереше като от треска, те нахлузиха примка на шията му и той моментално заговори. Разказа подробно всичко, от първия момент на нападението върху кервана. А когато заговори за ужасния край на ловеца, затрупан в кладенеца, капитанът с големи усилия можа да удържи рейнджърите, за да не разкъсат на парчета Барбато.

— Приятели — извика капитан Гайн, — предлагам да отидем на мястото на ужасната смърт на нашия любим Уолтър и да предадем по християнски останките му на земята.

— Да отидем, да отидем! — разнесоха се гласове.

— Няма защо да тръгват всички — продължи капитанът. — Достатъчно са нашите рейнджъри, а колонистите нека отидат по домовете си с жените и имуществото си. Ние очистихме пътя от индианци и за тях няма никаква опасност.

Това предложение бе прието и след по-малко от половин час колонистите с жените тръгнаха на изток, а рейнджърите, придружени от ренегата — към Ляно Естакадо. И само благодарение на общото желание да погребат тялото на Уолтър Барбато избегна неминуемата смърт.