Майн Рид
Самотно жилище (10)

X

Мина много време, докато най-после младият американец дойде на себе си. Той разбра, че е жив, и чу разговора на двама души в съседната стая. Единият от тях говореше на английски и макар не много правилно и благозвучно, все пак този глас се стори на Хамерсли небесна музика, понеже позна, че е на Уолтър.

Франк с любопитство заразглежда стаята, в която бе прекарал толкова време. Върху масата на скромно мебелираната стаичка той видя малко огледало със сребърна рамка, разни дреболии от женския тоалет, а на стената пред него висеше китара.

Младият човек с почуда разглеждаше непознатата обстановка и не можеше да разбере къде се намира. Скъпите женски накити не съответствуваха на простата покъщнина.

Много неща напомняха странното и чудно видение, което му спаси живота. Той се мъчеше да си спомни нещо, да си представи мерналия му се прелестен образ, да чуе нежния глас, но напразно. Дори гласът на Уолтър, който се чуваше толкова близо, му се струваше като сън. Франк лежеше и мислеше за жената, която го доведе тук, и изобщо за превратността на съдбата си. Лицето на младата ездачка му се струваше познато. Бе го виждал преди. Но къде, къде?… Мислите му бяха прекъснати от разговора на две момичета, които влизаха в стаята.

— Да, той още спи — произнесе едната от тях.

— Кончита, знаеш ли какво щастие е този сън! Сега докторът е почти уверен, че той ще остане жив.

— Но нима е възможно такъв красавец да не оздравее! — каза Кончита, като се смееше.

— По-тихо, да не го събудиш! По-добре да го оставим.

Чу се шумолене на дрехи, но излезе само едната девойка. Болният веднага се досети коя беше останала.

Отначало искаше да отвори очи, да покаже, че е дошъл на себе си и не спи; после помисли, че може да и стане неприятно, когато разбере, че е чул разговора и с Кончита, затова продължаваше да лежи, без да мърда.

— Да, Кончита казва истината и Валериан също: той е действително поразително красив.

Като чу тези думи, Хамерсли не можеше повече да се стърпи. Отвори широко очи, повдигна глава и бързо се обърна към младото момиче. Пред него, както той предчувстваше, стоеше тя, неговият ангел-хранител!

Страните й се покриха с руменина, тя се приближи до него, като го гледаше с нежен, грижовен поглед. После взе протегнатата му ръка. Той каза, че я познава, и очите й засияха от радост.

— Аз съм тъй щастлива, ние всички сме щастливи — шепнеше тя. — Вие скоро ще укрепнете. Но аз забравих да ви дам вино. Сега трябва да повикам доктора.

— Почакайте, сеньорита — прошепна Франк и главата му пак падна на възглавницата. — Всички сте толкова добри, особено вие. Само на вас дължа живота си.

— Не говорете за това. Аз нищо особено не съм направила. Мога да ви съобщя радостна вест. Вашият верен приятел е жив и здрав и също е тук… Не, не, повече не мога да оставам. Трябва да изпратя веднага доктора и приятеля ви.

И без да дочака отговор, тя излезе от стаята. След няколко секунди вратата пак се отвори и влезе доктор Просперо.

— Безкрайно съм доволен, че ви виждам в такова добро състояние — каза той. — Скоро ще бъдете на крака. Нищо не възстановява силите тъй, както нашето мексиканско вино. А сега ви е нужна по-силна храна.

Чуха се леки стъпки пред вратата и гласът на девойката изчурулика:

— Валериан иска да ви види.

— Кой Валериан? — попита болният.

— Дон Валериан — произнесе почтително докторът. — Той ей-сега ще дойде.

В стаята влезе изящен млад човек, около трийсетгодишен, а заедно с него се показа и гигантската фигура на Уолтър.

— Полковник Миранда! — извика изведнъж Франк, като се повдигна. — Вие ли сте?

— Аз, аз, скъпи, и няма нужда да ви казвам колко се радвам, че ви срещнах! Забравих да ви представя сестра си, за която толкова съм ви говорил, но това няма значение — вие вече се познавате. Все пак, сестричке, позволи ми да ти представя моя приятел Франк Хамерсли.

Младото момиче се приближи до болния. Сега той разбра всичко. Спомни си портрета, на който толкова се любуваше в къщата на брата й, и без — да скрива своя възторг, непрекъснато гледаше оригинала, който отдавна мечтаеше да срещне.

Когато младото момиче си отиде, той даде свобода на любопитството си и затрупа Миранда е въпроси.

— Не, не, аз няма да ви отговарям. Доктор Просперо забрани да говорим с вас и затова — довиждане!