Том Кланси
Реална заплаха (28)

26.
ОРЪДИЯТА НА ДЪРЖАВАТА

Инспектор О’Дей благодареше на своята щастлива звезда — той беше ирландец и вярваше в тези неща, — че Кътър е такъв идиот. Също като предишните съветници по въпросите на сигурността, и той отказваше да има собствена охрана от службата за сигурност, а съвсем ясно се виждаше, че не познава първото правило за убягване от проследяване. Обектът отиде право на паркинга „Джордж Вашингтон“ й продължи на север с надеждата, че никой няма да го забележи. Никакво връщане назад, никакво отклоняване в еднопосочна улица. Нищо от нещата, които човек може да научи от гледане на полицейски филми по телевизията или от четене на романи за Филип Марлоу, а Патрик О’Дей се развличаше точно по този начин. Дори когато следеше някого, слушаше касети със записи на романи на Чандлър. По-трудно му беше да разгадае тези случаи, отколкото истинските, което доказваше, че от Чандлър би излязъл страхотен полицай. Този случай не изискваше твърде много талант. Кътър може и да е адмирал от военноморския флот с три звезди, но бе пълен невежа по отношение на конспирацията. Личната му кола дори не смени платното и зави по изходния път за ЦРУ. Единствената неприятност, след като Кътър напусна магистралата, беше, че ставаше трудно да го следи. Наоколо нямаше удобно място за криене на кола — ЦРУ се охраняваше много добре. О’Дей свали спътника си, за да наблюдава от горичката покрай пътя, и извика друга кола за подкрепление. Очакваше Кътър да излезе след малко и да се върне право у дома си.

 

 

Съветникът по националната сигурност не забеляза „опашката“ си и паркира в сектора за важни персони. Както обикновено някой държеше вратата отворена и го съпроводи до канцеларията на Ритър на седмия етаж. Адмиралът седна на стола, без да поздрави.

— Вашата операция наистина се разпада — язвително каза той.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че снощи се срещнах с Феликс Кортес. Той знае за войниците. Знае за разузнавателните операции по летищата. Знае за бомбите и за хеликоптерите, които използвахме, за да поддържаме операция „Увеселителна лодка“. Приключвам операцията. Вече наредих хеликоптерът да се върне в базата в Еглин. Наредих и на хората от „Променлива“ да прекратят операцията си.

— Как посмя! — извика Ритър.

— Посмях. Ти получаваш заповеди от мен, Ритър. Ясно ли ти е?

— А какво ще стане с нашите хора? — попита заместник-директорът по операциите.

— Погрижил съм се. Не е необходимо да знаеш как. Всичко ще се успокои — каза Кътър. — Получи това, което желаеше. В момента се води вътрешна война. Износът на наркотици ще намалее двойно. Можем да позволим на пресата да пише, че войната срещу наркотици е спечелена.

— И Кортес ще вземе нещата в свои ръце, така ли? Не ти ли мина през ума, че след като се закрепи, всичко ще се върне на старото положение?

— А на теб не ти ли мина през ума, че той може да разкрие операцията? Как мислиш, какво ще стане с теб и съдията в такъв случай?

— Каквото и с теб — изръмжа в отговор Ритър.

— Мен не ме мисли. Свидетел съм, а също и министърът на правосъдието, че президентът не ви е упълномощавал да убивате никого. Никога не е ставало дума за навлизане в чужда страна.

— Цялата операция е твоя идея, Кътър.

— И кой го казва? Имаш ли моя подпис на някой протокол? — попита адмиралът. — Ако това се разчуе, най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да бъдем в една и съща част на затвора. Ако Фаулър спечели, и двамата отиваме по дяволите. Това означава, че не можем да допуснем да се разчуе, нали?

— Имам името ти на един протокол.

— Тази операция вече е прекратена и никакви сведения не са останали. Та какво можеш да направиш, за да ме разкриеш, без да изложиш себе си и ЦРУ на далеч по-лоши обвинения?

Кътър се чувстваше особено горд от себе си. Всичко беше обмислил по време на обратния полет от Панама.

— Във всеки случай аз съм човекът, който дава заповедите. ЦРУ вече няма да се занимава с това. Ти си единственият, който има документи. Предлагам ти да ги унищожиш. Всички материали и кореспонденцията от „Увеселителна лодка“, „Променлива“, „Реципрочност“ и „Орлово око“ трябва да бъдат унищожени. Това е другата част от операцията, за която противникът не се е досетил. Превърни всичко в обикновена тайна операция и пак ще можем да я използваме. Имаш заповеди. Изпълнявай ги.

— Ще останат недовършени неща.

— Къде? Мислиш ли, че хората доброволно ще поискат да прекарат известно време във федералния затвор? Твоят мистър Кларк би ли обявил факта, че е убил над осемдесет души? Дали екипажът на самолета от военноморските сили ще напише книга за това как е пуснал две умни бомби в приятелска страна? Твоите хора в „Променлива“ не са видели нищо. Пилотът на изтребителя е потопил няколко самолета, но на кого може да се похвали? Радарният самолет, който го е водил към целта, всъщност не е видял нищо, защото те винаги първи изключваха връзката. Хората от специалните служби, които се занимаваха с наземната част на операцията при Пенсакола, няма да говорят. А сме заловили само двама души от самолетните екипажи. Сигурен съм, че можем да измислим нещо за тях.

— Забравяш хората, които имаме в планината — тихо каза Ритър. Вече се досещаше какво ще стане.

— Трябва ми информация за настоящото им положение, за да мога да уредя изтеглянето им. Ще се погрижа за това чрез собствените си канали, ако нямаш нищо против. Дай ми информацията.

— Не.

— Това не е молба. Знаеш, че мога да стана човекът, който те е разкрил. Тогава опитите ти да ме натопиш просто ще изглеждат като безсилен опит да се оневиниш.

— Това ще съсипе изборите.

— И ще гарантира влизането ти в затвора. По дяволите, на Фаулър му е противна дори мисълта да поставя масовите убийци на електрическия стол. Как мислиш, че ще реагира на това да се хвърлят бомби върху хора, които даже не са обвинени. А и какво ли ще каже за онези загуби на личния състав, за които толкова много говореше ти? Това е единственият изход, Ритър.

— Кларк се върна в Колумбия. Изпратих го за Кортес. Това усложнява нещата. — Това бе последният коз на Ритър, но той не свърши добра работа.

Кътър подскочи в стола си.

— И какво ще стане, ако той разкаже всичко? Не си струва. Викни обратно кучето си. Това също е заповед. Сега ми дай информацията и унищожи онези папки.

Ритър не искаше да го стори, но не виждаше изход. Заместник-директорът по операциите отиде до сейфа, отвори го и извади папките. В „Увеселителна лодка-II“ имаше карта с пунктовете за изтегляне. Даде я на Кътър.

— Искам всичко да се свърши още тази вечер.

Ритър въздъхна.

— Ще бъде направено.

— Добре. — Кътър сви картата и я напъха в джоба на сакото си. Излезе от кабинета, без да каже друго.

„Всичко се свежда дотук“ — помисли си Ритър. Тридесет години в служба на правителството, пращане на агенти по целия свят, за да вършат неща, от които страната им се нуждаеше, а сега трябваше да изпълни възмутителната заповед или да се изправи пред Конгреса, съдилищата и затвора. И в най-добрия случай заедно със себе си щеше да завлече там и други. Не си струваше. Боб Ритър се тревожеше за онези хлапета в планините, но Кътър каза, че ще се погрижи за тях. Заместник-директорът по операциите на Централното разузнавателно управление си помисли, че може би Кътър ще удържи на думата си. Но знаеше, че няма да го направи. Проява на страхливост бе дори да се надява на подобно нещо.

Взе папките от стоманените рафтове и ги занесе при бюрото си. До стената имаше машина за унищожаване на документи — един от по-важните прибори на съвременните учреждения. Ритър държеше единствените екземпляри на въпросните документи. Хората за комуникациите на оня хълм в Панама унищожаваха всичко веднага След като изпратеха сведенията до канцеларията на Ритър. „Лудория“ се провеждаше чрез Агенцията за националната сигурност, информационният трафик от операцията не достигаше дотам, а наличните папки щяха да се загубят в купищата данни в мазетата на комплекса Форт Мийд.

Машината беше голяма, с устройство за автоматично подаване. За правителствените служители беше съвсем нормално да унищожават документи. Допълнителните копия на документите с деликатна информация носеха неприятности, а не предимства. Никой нямаше да обърне внимание на прозрачната найлонова торбичка, пълна с хартиени лентички, които някога представляваха важни разузнавателни документи. ЦРУ ежедневно изгаряше тонове такава хартия и използваше получената топлина за нагряване на водата за умивалните. Ритър постави папките в подаващото устройство на един сантиметър една от друга и се загледа как цялата история на разузнавателната му операция се превръща в боклук.

 

 

— Ето го — каза младшият агент в преносимия си радиотелефон. — Отправя се на юг.

О’Дей видя човека след три минути. Помощната кола вече следваше Кътър и по времето, когато О’Дей го настигна, стана ясно, че той просто е тръгнал за Форт Майер, сектора за важни персони встрани от Шърман роуд, източно от офицерския клуб. Кътър живееше в къща от червени тухли със стъклена входна врата, която гледаше към националното гробище „Арлингтън“, парка на героите. О’Дей, който беше служил във Виетнам и знаеше малко за Кътър, смяташе, че е кощунство адмиралът да живее до гробището. Агентът от ФБР си казваше, че може би си прави погрешни изводи, но инстинктите му подсказваха друго, докато гледаше как мъжът заключва колата си и влиза в къщата.

 

 

Една от привилегиите да бъде човек в персонала на президента е отличната охрана, стига да я пожелае, както и най-добрите и сигурни технически връзки. Секретните служби и другите правителствени агенции работеха много усилено за сигурността на телефонните линии.

ФБР трябваше да иска разрешение, за да подслушва линиите му, а и най-напред трябваше да получи съдебно нареждане. Но нито едно от тези неща не беше направено. Кътър се обади на номер на WATS^[1] — с безплатен номер, започващ с 800 — и произнесе няколко думи. Ако някой беше записал разговора, щеше да има проблеми с обяснението му, но проблеми имаше и човекът от другата страна на линията. Всяка казана от Кътър дума представляваше първата в определена страница на речник, а номерът на всяка страница беше трицифрен. Старият речник с меки корици бе получил, преди да излезе от къщата в Панама, и скоро щеше да го изхвърли. Кодът беше толкова прост и лесен за ползване, колкото и ефективен. Няколкото думи, които произнесе, означаваха страници, чиито номера в комбинация указваха координати на картата за няколко местоположения в Колумбия. Човекът на другия край на линията ги повтори и затвори. Обаждането по линията на WATS нямаше да се отчете на телефонната сметка на Кътър като междуградски разговор. Сметката във WATS щеше да бъде унищожена още на следващия ден. Накрая трябваше да извади малката дискета от джоба си. Както много други хора, и Кътър имаше магнити, с които притискаше бележки по вратата на хладилника си. Няколко пъти прокара над дискетата един от тях, за да унищожи данните върху нея. Самата дискета представляваше последният съществуващ запис за войниците от операция „Увеселителна лодка“. Освен това тя беше и последната възможност за повторно откриване на спътниковата връзка с тях. Дискетата се озова в боклука. Операцията „Увеселителна лодка“ никога не беше провеждана.

Или поне така смяташе вицеадмирал Джеймс А. Кътър от Военноморските сили на САЩ. Наля си напитка, излезе на верандата пред входната врата и се загледа през килима от зелена трева към безбройните надгробни камъни. Много пъти беше ходил до мемориала на Незнайния воин, за да наблюдава гвардейците, които механично преминаваха пред спомена за хората, служили на родината си докрай. Помисли си, че сега щеше да има още неизвестни воини, паднали на някое безименно бойно поле. Първият неизвестен войник беше паднал във Франция през Първата световна война и е знаел за какво се бие — или е смятал, че знае, коригира се Кътър. В повечето случаи те не разбират какво става. Не винаги им се казваше истината, но страната им ги призоваваше и те отиваха да изпълняват дълга си. Обаче на човек наистина му е необходима перспектива, за да може да разбере какво става, как се играе играта. А това не винаги — може би никога? — не съвпада с нещата, които се казваха на войниците. Помнеше службата си около морския бряг на Виетнам като младши офицер на есминец, който наблюдава как десетсантиметровите снаряди на оръдието се сипят по плажа и се питаше какво ли е да си войник и да живееш в калта. И все пак те отиваха, за да служат на родината си, без да знаят, че и самата родина няма представа каква служба й е необходима. Армията се състои от младоци, които вършеха работата си, без да я разбират, служеха с живота си, а в настоящия случай и със смъртта си.

— Бедните копелета — прошепна той. Жалко. Но нищо не можеше да се направи.

 

 

Всички се изненадаха от факта, че не могат да осъществят радиовръзка. Сержантът, специалист по комуникациите, каза, че радиотелефонът му работи отлично, но в шест часа местно време нямаше никакъв отговор от „Променлива“. Капитан Рамирес не хареса това, но реши да продължи към зоната за евакуиране. Нямаше никакви последствия от малкото приключение на Чавес с неуспелия изнасилвач и младият сержант поведе хората, като се надяваше, че е за последно. Противниковите бойци бяха преминали през тази територия по най-глупав начин и нямаше скоро да се върнат.

Нощта мина леко. Движеха се на юг с едночасови преходи, като спираха на сборните пунктове, връщаха се в кръг по пътя си, за да проверяват за следи от преследвачи, но не намираха. Към четири часа на следващата сутрин стигнаха евакуационния пункт. Той представляваше една просека в основата, на хълм с височина двеста и петдесет метра — по-нисък от наистина високите върхове и даваше възможност за незабелязано приближаване. Разбира се, хеликоптерът можеше да ги вземе почти отвсякъде, но главната им грижа все още беше да останат скрити. Щяха да ги евакуират и никой нямаше да разбере. Жалко за хората, които загубиха, и за това, че никой никога нямаше да узнае за какво са били тук. Но макар и скъпа, мисията се увенча с успех. Така им каза капитан Рамирес.

Той разпредели хората си в широк кръг, за да контролират всички подстъпи. Имаха възможност да заемат отбранителни позиции в случай, че станеше нещо неочаквано. Когато свърши с тази задача, той отново настрои спътниковия си радиотелефон и започна да излъчва. Но отново не получи отговор от „Променлива“. Не знаеше защо. До този момент не беше доловил никакви смущения, но объркванията на комуникациите бяха добре познати на всеки пехотен офицер и той не се разтревожи особено. Все още не.

 

 

Кларк много се изненада от съобщението. Той и Ларсон тъкмо планираха обратния си полет до Колумбия, когато то пристигна. Просто няколко кодови думи, но стигаха, за да разпалят гнева на Кларк — много усилия полагаше, за да контролира това свое ужасно качество, тъй като знаеше, че то е най-опасният му враг. Искаше да се обади до Ленгли, но реши да не го прави, защото се боеше, че заповедта може да бъде повторена така, че да не можеше лесно да откаже. След като се поуспокои, мозъкът му отново заработи. Кларк си спомни, че тук се криеше опасността от темперамента му — не му позволяваше да мисли. А сега съвсем сигурно имаше нужда от това. След минута реши, че е време за малко инициатива.

— Хайде, Ларсон, ще се поразходим.

Разходката излезе лесна. Той все още беше „полковник Уилямс“ за военновъздушните сили и се сдоби с кола. След това намери карта и започна да рови спомените си, за да намери пътеката до онзи хълм… Мина един час, а последните неколкостотин метра представляваха истински кошмар с дупките по виещия се и наполовина изровен път. Фургонът все още се намираше на мястото си, както и въоръженият постови, който дойде, за да ги поздрави, но без особена енергичност.

— Спокойно, мистър. Аз бях тук и преди.

— О това сте вие… Но, сър, имам заповед да…

Кларк го скастри:

— Не спори с мен. Зная какви заповеди имаш. Според теб защо, по дяволите, съм тук? Сега бъди добро момче и свали предпазителя на това оръжие, преди да си навредиш. — Кларк мина покрай него, като още веднъж смая Ларсон, който се впечатляваше далеч по-силно при вида на заредени и насочени оръжия.

— Какво става? — попита Кларк, след като влезе. Огледа се. Цялото оборудване беше изключено. Единственият звук идваше от апаратурата за кондициониране на въздуха.

— Затвориха ни — отговори старшият специалист по комуникациите.

— Кой?

— Вижте какво, не мога да ви кажа. Получих заповед да затворя. Толкова. Ако искате отговори, идете при мистър Ритър.

Кларк се приближи до човека.

— Той е много далеч.

— Имам заповед.

— Каква заповед?

— Да затворя, по дяволите! Не сме предавали или приемали нищо от вчера по обед — каза мъжът.

— Кой даде заповедта?

— Не мога да кажа!

— Кой се грижи за оперативните групи?

— Не зная. Някой друг. Той каза, че сигурността ни е разбита и всичко е прехвърлено другаде.

— Кой? Този път можеш да ми кажеш — каза Кларк с призрачно спокоен глас.

— Не, не мога.

— Можеш ли да повикаш оперативните групи?

— Не.

— Защо?

— Спътниковите им радиотелефони са закодирани. Алгоритъмът се намира върху дискета. Ние записахме и трите копия на кодиращите клавиши и изтрихме две от тях. Той гледа, докато правехме това, и взе третата дискета със себе си.

— Как може да се възстанови връзката?

— Не може. Става дума за уникален алгоритъм, базиран на времеви предавания от спътниците от типа NAVSTAR. Адски сигурни са и е почти невъзможно да бъдат повторени.

— С други думи, онези хлапета са напълно отрязани?

— Е, не. Той взе третата дискета и има някой друг, който ще…

— Ти наистина ли вярваш на това? — попита Кларк. Колебанието на човека беше достатъчен отговор. Когато Кларк отново проговори, тонът му не търпеше отказ: — Току-що ми каза, че комуникационната връзка е желязна, а си приел твърдението на някой, когото никога досега не си срещал, че операцията е компрометирана. Там има тридесет хлапета и на мен ми се струва, че са изоставени. Сега, кой ти даде заповедта да направиш така?

— Кътър.

— Той беше ли тук?

— Вчера.

— Господи. — Кларк се огледа. Другият офицер не можеше да си наложи да вдигне поглед. И двамата мъже бяха мислили за това, което всъщност става, и достигнаха до същия извод. — Кой е съставил плана за комуникация за операцията?

— Аз.

— Какво можеш да ми кажеш за тактическите им радиоапарати?

— Всъщност това са обикновени радиостанции, малко променени. Могат да избират от десет честоти.

— Имаш ли честотите?

— Е да, но…

— Дай ми ги веднага.

Мъжът помисли да каже, че не може да го направи, но реши да се подчини. Просто щеше да се оправдае, че Кларк го е заплашил, а и не му се струваше, че обстановката във фургона е подходяща за започването на една малка война. Така си беше. В момента много се боеше от Кларк. Той извади списъка на честотите от едно чекмедже. Кътър не се досети да унищожи тези кодове, но пък и операторът помнеше всичките канали.

— Ако някой попита…

— Никога не сте били тук, сър.

— Много добре. — Кларк излезе в тъмното. — Връщаме се във военновъздушната база — каза на Ларсон той. — Ще търсим хеликоптер.

 

 

Кортес беше се прибрал в Ансерма, без да се забележи седемчасовото му отсъствие, като след себе си остави човек за връзка, който знаеше как да го намери. Сега, отпочинал и изкъпан, чакаше телефона да иззвъни. Поздрави се, че е създал комуникационна мрежа в Америка веднага след като започна да работи за Картела. Поздрави се и за работата с Кътър, макар и не толкова. Едва ли би загубил. Американецът улесни нещата поради глупостта си, по което не се отличаваше много от Картър и marielitos^[2], макар бившият президент да бе действал от хуманитарни подбуди, а не за политически дивиденти. Сега просто трябваше да чака. Забавната част беше шифърът от книгата. Всичко бе обърнато нагоре с краката. Обикновено шифърът се предаваше с цифри, за да обозначи думи, но този път думите обозначаваха цифри. Кортес вече притежаваше американските тактически карти. Всеки можеше да закупи военни карти от тяхната картографска агенция и самият той ги използваше, за да провежда операциите си срещу зелените барети. Системата с шифъра от книгата беше най-сигурна при предаването на информация, дано и този път.

На Кортес не му беше по-лесно да чака, отколкото на всеки друг, но той се развличаше с допълнително планиране. Знаеше какви бяха следващите две стъпки, но после? Кортес смяташе, че Картелът е пренебрегнал европейския и японския пазар. И двата района бяха тъпкани с твърда валута. Но докато Япония може да се окаже костелив орех — трудно се внасяха неща по законен път на този пазар, — скоро в Европа щеше да стане далеч по-лесно. След като Европейската общност започне интегрирането на континента в единна политическа структура, търговските бариери щяха да започнат да падат. За Кортес това означаваше нови възможности. Просто трябваше да се намерят входни пристанища, където сигурността е слаба или подлежи на договаряне, а след това да се създаде разпространителска мрежа. Намаляването на вноса за Америка не можеше да пречи на доходите на Картела. Европа имаше почти девствени пазари и там той щеше да започне разширяването на хоризонтите на Картела, за да продава свръхпродукцията. В Америка намаленото търсене просто ще доведе до повишаване на цената. Всъщност той очакваше, че обещанието към Кътър, със сигурност временно, щеше да има малък, но положителен ефект върху доходите на Картела. В същото време намиращите се в безпорядък американски разпространителски мрежи щяха бързо да се разберат една с друга при намаляването на доставките. Силните и ефикасните ще оцелеят, а след като се закрепят, ще започнат да вършат работата си по-добре. Янките се тревожеха повече от жестоките престъпления, отколкото от фактическото пристрастяване към наркотиците, което води до престъпленията. Намалее ли престъпността, самото пристрастяване към наркотиците ще загуби част от приоритета си в пантеона на социалните проблеми на Америка. Картелът нямаше да пострада. Щеше да забогатява и да става по-силен дотогава, докато хората желаеха продукцията му.

Докато това става, самата Колумбия също ще бъде покорена, но по-изтънчено. Това е другата област, в която Кортес беше професионално обучен. Сегашните наркобарони използваха методите на грубата сила, предлагаха пари и в същото време заплашваха със смърт. Не, това също трябва да спре. Гладът за кокаин в развитите страни е временен. Рано или късно кокаинът ще излезе от модата и търсенето постепенно ще намалее. Ето едно от нещата, които наркобароните не виждаха. Когато това започне да става, Картелът ще трябва да притежава солидна политическа основа и разнообразен икономически фундамент, ако желае да оцелее при намаляването на силата му. Значи се изискваше по-умерено отношение към страната. Кортес беше готов да предложи и това. Елиминирането на някои от по-отвратителните барони ще представлява първата стъпка към тази цел. Историята учи, че човек може да достигне modus vivendi^[3] с почти всеки. И Кортес току-що го беше доказал.

Телефонът иззвъня. Той отговори. Написа казаните му думи и след като остави слушалката, взе речника. След минута започна да нанася обозначения на тактическата карта.

Видя, че американските зелени барети не са глупави. Всичките им биваци се намираха на труднодостъпни места. Нападането и унищожаването им ще струва много. Лошо, но всяко нещо си има цена. Обади се до хората и започна да дава нареждания. След час ловните групи започнаха да слизат от планината, за да се прегрупират. Реши да ги напада един по един. Така щеше да си гарантира достатъчни сили, за да може да сломи всеки взвод, а също и достатъчни загуби, за да може да взема още хора от охраната на бароните. Разбира се, той нямаше да придружава своите групи в планината. Жалко, сигурно щеше да е интересно за гледане.

 

 

Райън не спа никак добре. Едно нещо е да си в заговор, насочен към външен враг. Кариерата му в ЦРУ представляваше просто един опит да донесе предимства на страната си, често пъти като причиняваше проблеми или щети на друга. Това беше работата му като служител на правителството си. Но сега участваше в заговор, определено насочен срещу самото правителство. Този факт не му даваше покой.

Джак седеше в библиотеката си, където една лампа осветяваше бюрото му. До него се намираха два телефона, единия от които секретен. Звънна обикновеният.

— Ало?

— Обажда се Джон — каза гласът.

— Какво има?

— Някой е прекратил подкрепата за оперативните групи.

— Но защо?

— Може би някой иска те да изчезнат.

Райън усети студ на врата си.

— Ти къде си?

— Панама. Комуникациите са прекратени и хеликоптера го няма. Тридесет наши хлапета по хълмовете очакват помощ, която никога няма да дойде.

— Как мога да се свържа с теб? — Кларк му даде номер. — Добре. Ще ти се обадя след няколко часа.

— Гледай да не се оплескаме. — Линията заглъхна.

— Господи. — Джак се вгледа в сенките на библиотеката си. Обади се до службата, за да каже, че ще отиде на работа със собствената си кола. След това звънна на Дан Мъри.

Шестдесет минути по-късно Райън се намираше в подлеза под сградата на ФБР. Мъри го очакваше и го поведе. Шоу също беше там. Имаше и кафе, на което всички се зарадваха.

— Нашият оперативен агент ми се обади у дома. „Променлива“ е прекратена и екипажът на хеликоптера, който трябваше да ги върне, е изтеглен. Смята, че ще ги… по дяволите, смята…

— Да — каза Шоу. — Ако е така, вероятно има нарушение на закона. Заговор за извършване на убийство. Но доказването на това нещо може да бъде малко трудно.

— Майната му на закона… Какво ще правим с войниците?

— Как ще ги измъкнем ли? — попита Мъри. — Ще поискаме помощ от… не, не можем да въвлечем в това колумбийците, нали?

— Как смяташ, че ще реагират на навлизане на чужда армия? — отбеляза Шоу. — Горе-долу като нас.

— Ами какво ще кажеш, ако застанем срещу Кътър? — попита Джак.

Шоу отговори:

— Да застанем срещу него, но с какво? С какво разполагаме? Нищо. О, да, можем да идем при онези хора от комуникационната кола и екипажа на хеликоптера и да разговаряме с тях, но за известно време те ще си мълчат и какво ще правим тогава? Когато се стигне до разглеждане на делото, войниците ще са мъртви.

— А ако успеем да ги приберем, какво дело можем да заведем? — запита Мъри. — Всички се спасяват с бягство, документите се унищожават…

— Позволете, господа, но имам едно предложение. Защо не забравим съдебните зали за момент и не опитаме да концентрираме усилията си върху измъкването на войниците от страната на индианците?

— Добре е да ги изкараме оттам, но…

— Смяташ ли, че нещата за теб ще са по-добре с тридесет или четиридесет нови жертви? — сопна се Райън. — Каква е целта ни?

— Лош изстрел направи, Джак — каза Мъри.

— А твоят какъв е? Ами ако президентът е разрешил операцията, а Кътър е негов посредник и няма писмена заповед? ЦРУ са действали по устна заповед, която изглежда правно обоснована, само дето на мен ми казаха да заблудя Конгреса, ако ме питат нещо, което все още не са направили! Има и една дреболия в закона, според която можем да започнем всякаква тайна операция без знанието на Конгреса. Не забравяйте, че ограниченията за операцията ни се спускат със заповед на някой чиновник от Белия дом. Достатъчно е само да намерим време да им споменем за операцията. Следователно едно непредумишлено убийство, разрешено от човека, който е заповядал операцията, може да се превърне в умишлено, само ако се случи нещо извънредно. Кой глупак измисля тези закони? Те дали са разглеждани някога в съда?

— Забрави нещо — вметна Мъри.

— Да, най-вероятният отговор на Кътър ще бъде, че това съвсем не е тайна операция, а само десантна антитерористична акция. Така се избягва целият контрол върху разузнавателните операции от страна на Конгреса. Тук попадаме под Резолюцията за силите по време на война, в която има друго правило за началната свобода на действията. Дали тези правила някога са проверявани в съда?

— Не — отговори Шоу. — Доста игра падна около тях, но няма нищо конкретно. Силите по време на война са въпрос, заложен в конституцията, и двете страни се боят да го представят за разглеждане от съдия. Ти от луната ли си паднал, Райън?

— Трябва да защитавам цяло управление, така ли е? Ако тази авантюра се разчуе, ЦРУ ще се върне към онова, което представляваше през седемдесетте години. Сещате ли се какво ще стане с вашите антитерористични програми, ако информацията, която ви даваме, спре? — Джак видя, че тези думи имаха ефект. ЦРУ беше мълчалив партньор във войната срещу тероризма, като подаваше повечето от данните си на ФБР. Шоу знаеше това много добре. — От друга страна, ако съдим по казаното през последните два дни, какви са вашите доказателства, че сте прави?

— Ако чрез оттеглянето на поддръжката за „Увеселителна лодка“ Кътър е улеснил Кортес да ги убие, значи имаме нарушение на законите на щата Вашингтон, тоест заговор за извършване на убийство. При липсата на федерален закон едно престъпление, извършено на територия, която е собственост на страната, може да се съди по местния закон, приложим за нарушението. Част от нещата е извършил тук или на друга наша територия и така ще използваме законодателството. По този начин разглеждахме делата през седемдесетте години.

— Какви дела? — попита Джак.

— Всичко започна след изслушванията на комисията „Чърч“. Разследвахме заговор на ЦРУ да убият Кастро и някои други, но не се стигна до дело. Щяхме да използваме закона за заговорите, но по тези неща конституцията е толкова неясна, че за всеобщо облекчение делото почина от естествена смърт.

— И сега е същото, нали? Само че докато се мотаем…

— Ясно е какво искаш — каза директорът. — Най-важната задача е да ги измъкнем оттам по какъвто и да е начин. Има ли как да го сторим тайно?

— Все още не зная.

— Виж какво, за начало нека се свържем с твоя оперативен агент — предложи Мъри.

— Той не…

— Ще получи имунитет, всичко, което пожелае — веднага каза Шоу. — Имаш думата ми. По дяволите, доколкото ми е известно, той не е нарушил никой закон — поне според делото Мартинес-Баркър. Обещавам ти, Райън, че нищо няма да му се случи.

— Добре. — Джак извади хартийката от джоба на ризата си. Разбира се, номерът, който му даде Кларк, не беше истински, но чрез събиране и изваждане на цифрите в предварително определен ред успя да се свърже.

— Обажда се Райън. Намирам се в управлението на ФБР. Не затваряй телефона, за да чуеш какво ще ти кажат. — Джак отстъпи телефонната слушалка.

— На телефона е Бил Шоу. Аз съм директорът. Първо, току-що казах на Райън, че сте чист. Имате думата ми, че срещу вас няма да се предприемат никакви действия. Вярвате ли ми? Добре. — Шоу много се изненада и се усмихна. — Разбира се, линията е сигурна и предполагам, че е така и при вас. Необходимо ми е да зная какво смятате, че можем да направим. Знаем за момчетата и търсим начин да ги измъкнем. От това, което ни казва Джак, разбираме, че може би имате някакви идеи. Нека ги чуем. — Шоу натисна бутона за високоговорителя и всички започнаха да си водят записки.

— За колко време смяташ, че ще можем да нагласим тези радиопредаватели? — попита Райън, след като Кларк свърши.

— Техниците започват работа към осем и тридесет и вероятно ще сме готови към обед. Какво ще кажете за транспорта?

— Смятам, че ще мога да го уредя — отговори Джак. — Ако ти трябва транспортът да е таен, и това мога. Налага се да посветим в операцията нов човек, но може да му се вярва.

— По никакъв начин ли няма да можем да разговаряме с тях? — попита Шоу човека, чието име все още не знаеше.

— Не — отговори гласът от говорителя. — Сигурни ли сте, че ще можете да се справите оттам?

— Не, но можем да опитаме — отговори Шоу.

— В такъв случай довиждане до довечера. — Телефонът млъкна.

— Сега само трябва да откраднем малко самолети — каза Мъри. — А може би и кораб? Още по-добре ще бъде, ако всичко мине потайно.

— Какво? — изненада се Райън.

Мъри обясни.

 

 

Джак пристигна на работа по обичайното време. Изглеждаше много уморен и го чувстваше. Сутрешното съвещание в кабинета на съдията Мур започна в осем часа и тридесет минути. За първи път всички бяха в пълен състав. Забеляза, че директорът на централното разузнаване и заместникът по операциите са мълчаливи, кимат с глава и не си водят много записки.

Райън си помисли, че тези хора са… не са му приятели. Адмирал Гриър беше приятел и учител. Но съдията Мур бе добър шеф. А и макар Райън и Ритър да не се погаждаха, заместник-директорът по операциите винаги се отнасяше справедливо към него. Внезапно реши, че трябва да им даде още една възможност. Когато съвещанието свърши, той си събра нещата много бавно, докато другите излязоха. Мур, както и Ритър, долови намека.

— Джак, искаш ли да кажеш нещо?

— Не съм сигурен, че съм подходящ за директор по въпросите на разузнаването.

— Защо говориш така? — попита съдията Мур.

— Става нещо, за което не ми казвате. Ако ми нямате доверие, значи не съм за тази работа.

— Имаме заповеди — каза Ритър. Неудобството му беше очевидно.

— В такъв случай ме погледнете в очите и ми кажете, че всичко е законно. Би трябвало да зная това. Имам право да знам.

Ритър погледна съдията Мур.

— Ще ми се да можехме да ви посветим в това, доктор Райън — обади се заместникът по операциите. Опита се да срещне погледа на Джак, но очите му трепнаха и се забиха в някаква точка на стената. — Аз също трябва да изпълнявам заповеди.

— Добре. Имам малко отпуск. Искам да обмисля някои неща. Наваксал съм с работата си. След час ще изляза оттук за няколко дни.

— Погребението е утре, Джак.

— Знам. Ще бъда там — излъга Райън. След това излезе.

— Той знае — каза Мур, след като вратата се затвори.

— Невъзможно е.

— Знае и иска да е извън играта.

— И какво ще правим, ако се окажеш прав?

Директорът на централното разузнаване вдигна поглед.

— Нищо. За момента това е най-доброто.

Решението беше правилно. Кътър, без да иска, бе надминал себе си. Като разруши кодовете за шифроване на радиосигналите, необходими за комуникацията с четирите групи „Нож“, „Знаме“, „Особеност“ и „Поличба“, той успя да елиминира възможността на ЦРУ да повлияе на развитието на нещата. Нито Ритър, нито Мур очакваха съветникът по националната сигурност да изтегли хората, но нямаха възможност да действат, без да унищожат себе си, ЦРУ, президента и накрая страната си. Мур реши, че ако Райън иска да стои настрана в случай, че нещата се разпаднат, може би е доловил нещо. Директорът на централното разузнаване не го винеше за това.

 

 

Разбира се, все още имаше да довършва някои неща. Райън излезе от сградата малко след единадесет часа, В ягуара си имаше радиотелефон и се обади на един номер в Пентагона.

— Може ли да говоря с полковник Джексън? — каза той, когато вдигнаха телефона. — Обажда се Джак Райън.

Роби вдигна телефона след няколко секунди.

— Здрасти, Джак!

— Какво ще кажеш за един обяд?

— Не възразявам. Ти ли избираш мястото или аз?

— Знаеш ли ресторанта на Арти?

— На улица „К“ до реката. Знам го. — Ела там след половин час.

— Добре.

Роби забеляза приятеля си на една маса и дойде право при него. Пазеха му място и на масата имаше още един човек.

— Надявам се, че харесваш солено говеждо месо — каза Джак. Махна с ръка към другия човек. — Това е Дан Мъри.

— От ФБР? — попита Роби, когато си стиснаха ръцете.

— Точно така, полковник. Аз съм заместник-директор.

— И какво правите?

— Ами трябваше да съм в криминалния отдел, но откакто се върнах тук, контролирам две големи дела. Би трябвало да се досетите за какво говоря.

— О?

Роби захапа сандвича си.

— Нуждаем се от помощ, Роб — каза Джак.

— Например каква?

— Например да ни откараш някъде без много шум.

— Къде?

— В Хълбърт Фийлд. Това е част от…

— Еглин. Зная. Хълбърт е мястото, където работи специалната ескадрила, намира се до Пенсакола. Напоследък много хора наемат самолети на военноморските сили. Шефът не харесва това.

— Можете да му кажете — вметна Мъри. — Стига да не излиза извън канцеларията. Опитваме се да почистим едно нещо.

— Какво?

— Не мога да кажа, Роб — отговори Джак. — Но е донякъде във връзка с нещата, които ми каза ти. Трябва много да бързаме и никой не бива да знае. Просто за момента ни е необходимо някакво дискретно такси.

— Мога да го направя, но трябва да получа разрешение от адмирал Пейнтър.

— И какво ще правим след това?

— Ще се срещнем в Пакс Ривър в два часа. В подножието на хълма при „Атака“. По дяволите, и без това ми се искаше да полетя малко.

— Довърши си обяда.

Джексън ги остави след пет минути. Райън и Мъри сториха същото, като отидоха до къщата на Дан. Джак се обади по телефона до жена си. Обясни й, че трябва да отсъства от града за няколко дни, за да не се тревожи. Отидоха с колата на Райън.

Изпитателният център на военноморската авиация в Патъксент Ривър се намира на около час път с кола от Вашингтон, на западния бряг на залива Чесапийк. Бившата плантация на предвоенния щат Мериленд сега представляваше център за първични изпитания на самолети. Тук се изпълняваха повечето от функциите на по-добре познатата база на военновъздушните сили „Едуардс“ в Калифорния. Там се намира училището за летци-изпитатели, в което Роби беше работил като инструктор, а на територията на базата има различни изпитателни отдели, един от които е на миля-две от основната писта и се нарича „Атака“. Отдел „Атака“ се занимава с хубавите бързи изтребители и щурмови самолети. Картата от ФБР на Мъри беше достатъчна, за да могат да влязат в базата, и след като се обадиха на охраната в отдел „Атака“, намериха едно място за чакане и се заслушаха в рева на реактивните двигатели. Шевролетът на Роби пристигна след двадесет минути. Новопроизведеният полковник ги поведе към хангара.

— Имате късмет — каза им той. — Ще закараме два самолета „Томкет“ до Пенсакола. Адмиралът се обади и вече ги облитат.

В стаята влезе още един офицер.

— Полковник Джексън? Казвам се Джо Брамър — каза лейтенантът. — Разбрах, че ще летим на юг.

— Точно така, мистър Брамър. Тези господа ще дойдат с нас. Джак Мърфи и Дан Томлинсън. Те са правителствени служители и трябва да се запознаят с полетните процедури на военноморските сили. Можете ли да намерите летателни костюми и шлемове?

— Няма проблеми, сър. Ще се върна след минутка.

— Искахте тайна операция. Ето я — засмя се Джексън. Извади от една чанта летателния си костюм и шлема. — Вие какви неща носите със себе си?

— Комплекти за бръснене — отговори Мъри. — И една чанта.

— Можем да ги откараме.

Петнадесет минути по-късно всички се изкачиха по стълбичките на самолетите. На Джак се падна да лети с приятеля си. След пет минути двата самолета тръгнаха към края на пистата.

— Карай спокойно, Роб — каза Райън, докато чакаха разрешението за излитане.

— Ще се чувстваш като в лайнер.

Не стана точно така. Изтребителите подскочиха от пистата и рязко се изкачиха на крейсерска височина, почти два пъти по-бързо, отколкото „Боинг 727“, но след като стигнаха там, Джексън започна спокоен полет.

— Каква е тази работа, Джак? — попита той по микрофона.

— Роби, не мога да…

— Казвал ли съм ти какви неща мога да правя с този самолет? Джак, момчето ми, мога да накарам тази птичка да пропее. Мога да се завъртя с него в оная работа на девствен пъдпъдък.

— Роби, опитваме се да спасим едни хора, които може би са отрязани от нас. И ако кажеш на някого, дори на своя адмирал, просто можеш да объркаш всичко. Сещаш ли се за какво ти говоря?

— Добре. Какво ще правим с колата ти?

— Просто я остави, където си е.

— Ще накарам някой да й сложи надпис, че е собственост на военноморските сили.

— Добра идея.

— Ставаш по-добър в летенето, Джак. Все още не ми хленчиш:

— Е, да. Предстои ми още един полет в някакъв шибан хеликоптер. Не съм се возил на такова нещо, откакто си счупих гръбнака на Крит. — Почувства се добре, когато му каза това. Всъщност въпросът беше дали ще получат хеликоптера. Но Мъри имаше тази грижа. Джак извърна глава, за да се огледа, и се вцепени, като видя другия „Томкет“ на около метър от дясното крило. Мъри му махна с ръка.

— Господи, Роби!

— А?

— Другият самолет!

— Дявол да го вземе, казах му да се поотпусне малко. Трябваше да лети на три метра от мен. Винаги летим в двойка.

— Е, честито! Вече почнах да хленча.

Полетът продължи малко повече от час. Мексиканският залив най-напред се появи като синя панделка на хоризонта, след това, когато двата изтребителя се насочиха към земята, прерасна в огромна водна маса. Пистите на Пенсакола се виждаха на изток, но после се загубиха в маранята. На Райън му се стори странно, че се страхува по-малко, когато се вози на военен самолет. Видимостта беше по-добра и някак си това правеше нещата по-различни. Изтребителите дори кацнаха в строй, което изглеждаше налудничаво и опасно, но не се случи нищо. Първи докосна пистата другият самолет, а секунда-две по-късно кацна и самолетът на Роби. И двата изтребителя изрулираха и завиха в края на пистата, като спряха до два автомобила. Хората от наземния екипаж държеха стълби.

— Пожелавам ти късмет, Джак — каза Роби, когато стъклото на кабината се вдигна.

— Благодаря за возенето.

Джак успя да слезе от самолета без чужда помощ. След минутка до него застана Мъри. Двамата се качиха в чакащите автомобили, а двата изтребителя зад тях продължиха да рулират, за да довършат полета си до близката база на военноморските сили в Пенсакола.

Мъри беше се обадил за пристигането си. Посрещна ги шефът на разузнаването на Първа специална ескадрила.

— Трябва да се видим с полковник Джоунс — каза Мъри, след като се представи. За момента това беше единственият разговор, от който се нуждаеха. Колата мина покрай най-големите хеликоптери, които Райън бе виждал през живота си, а след това край ниски панелни сгради с грозни прозорци. Офицерът, шеф на разузнаването в ескадрилата, ги въведе в една от тях. Представи посетителите, като погрешно сметна, че и Райън е от ФБР, а след това остави тримата в стаята.

— С какво мога да ви бъда полезен? — предпазливо попита ПД.

— Искаме да разговаряме за пътуванията ви до Панама и Колумбия — отговори Мъри.

— Съжалявам. Не обсъждаме нещата, които вършим тук. Нали това е идеята на специалните операции.

— Преди два дни сте получили заповеди от адмирал Кътър. Тогава сте били в Панама — каза Мъри. — Преди това сте прехвърлили въоръжени бойци в Колумбия. Най-напред сте ги закарали до крайбрежните равнини, а след това сте ги взели оттам и сте ги закарали в планините, така ли е?

— Сър, не мога да говоря за това и ако имате мнение по въпроса, то си е ваше, а не мое.

— Аз съм полицай, а не репортер. Вие сте получили незаконни заповеди. Ако ги изпълните, може да се превърнете в съучастник в сериозно углавно престъпление. — Мъри реши, че е най-добре да разкрие картите. Постигна желания ефект. След като чу от устата на старши служител от ФБР, че заповедите, които има, може да са незаконни, Джоунс се принуди да отговори, макар и предпазливо:

— Сър, питате ме нещо, за което не зная как да реагирам.

Мъри бръкна в чантата си и взе кафяв плик. Извади от него една снимка и я подаде на полковник Джоунс.

— Разбира се, човекът, дал ви тези заповеди, е съветникът на президента по въпросите на националната сигурност. Преди да се срещне с вас, той се е срещнал с този тук. Това е полковник Феликс Кортес. Той е служил в DGI, но сега работи за наркокартела като шеф на сигурността. Играл е важна роля в убийствата в Богота. Не знаем за какво точно са се споразумели, но мога да ви кажа каквото знаем. Край Галиард има един автомобил за комуникации. Кътър е бил там и е наредил той да спре работа. После е дошъл и при вас и ви е заповядал да отлетите за дома и никога да не говорите за тази мисия. Сега помислете и ми кажете дали става дума за нещо, в което желаете да участвате.

— Не зная, сър. — Отговорът на Джоунс беше автоматичен, но лицето му порозовя.

— Полковник, тези групи вече са дали жертви. Изглежда, че дадените ви заповеди целят всички те да бъдат убити. В момента противникът ги преследва — каза Райън. — Нуждаем се от помощта ви, за да ги измъкнем.

— А вие точно кой сте?

— ЦРУ.

— Но това си е ваша операция, по дяволите!

— Не, не е, но няма да ви отегчавам с подробности — отговори Джак. — Нуждаем се от вашата помощ. Без нея онези войници няма да се доберат до дома. Това е.

— Значи ни връщате, за да сърбаме вашата каша. Винаги става така с вас, пращате ни…

— Всъщност — прекъсна го Мъри — плановете ни са да дойдем с вас. Или поне през част от времето. След колко време можете да излетите?

— Кажете ми точно какво искате.

Мъри му каза. Полковник Джоунс кимна с глава и провери часовника си.

— Деветдесет минути.

Хеликоптерът „MH-53J“ беше далеч по-голям от онзи „СН-46“, който за малко не прекъсна живота на Райън на двадесет и три години, но не го плашеше толкова. Погледна ротора и си спомни, че им предстои дълъг полет над вода. Хората от екипажа бяха делови и действаха като професионалисти. Свързаха двамата цивилни към разговорната уредба и им обясниха къде да седят и какво да правят. Райън особено внимателно изслуша инструкциите за аварийно напускане на машината. Мъри гледаше към внушителните шестцевни миниоръдия „Гатлинг“, разположени до огромни бункери със снаряди. За този полет носеха три оръдия.

Хеликоптерът се вдигна малко след четири и се отправи на югозапад. Веднага след излитането един човек от екипажа завърза Мъри с шестметрово обезопасително въже за пода, за да може да се движи из хеликоптера. Люкът в задната част зееше отворен и той отиде до него, за да гледа движещия се под тях океан. Райън остана на мястото си. Возенето беше по-добро, отколкото си го спомняше в морската пехота, но въпреки това се чувстваше като на полилей по време на земетресение, тъй като хеликоптерът вибрираше и се люлееше под своя огромен шестлопатъчен ротор. Можеше да гледа напред и в кабината видя един от пилотите, седнал така удобно, сякаш се намира зад кормилото на лека кола. Но на Райън това не му приличаше на кола.

Не беше предвидил, че ще има дозареждане с гориво във въздуха. Усети, че хеликоптерът увеличи мощността си и вирна нос. След това видя през прозорчето крилото на самолет. Мъри веднага отиде напред, за да гледа, като застана зад сержант Зимър. Той и Райън се включиха към разговорната уредба.

— Какво ще стане, ако се заплетете в този шланг? — попита Мъри, когато се приближиха към фунията.

— Не зная — спокойно отговори полковник Джоунс. — Не ми се е случвало досега. Искате ли да помълчите, сър?

Райън се огледа за „сервизното помещение“. Видя нещо, подобно на тоалетна, но за да отиде дотам, трябваше да разкопчае колана си. Реши да не го прави. Зареждането с гориво приключи без произшествия. Джак беше сигурен, че това се дължи изцяло на молитвите му.

 

 

„Панаш“ плаваше в канала Юкатан, между Куба и мексиканския бряг, като следваше курс, подобен на състезателна писта. Нямаха много работа, след като катерът дойде тук, но екипажът се радваше, че отново са в открито море. Голямото приключение за момента беше наблюдението на женската част на екипажа. Имаха една жена мичман, дошла от академията на бреговата охрана в Кънектикът, и още шест други, предимно моряци без звание, както и две жени сержанти, специалисти по електроника, за които колегите им ревниво отбелязаха, че си знаят работата. Капитан Вегенер наблюдаваше новия мичман, застанал на пост като младши вахтен офицер на палубата. Както всички млади мичмани, тя беше нервна и енергична, а и малко уплашена, особено от факта, че самият капитан е на мостика. Освен това беше толкова умна, че на капитан Вегенер чак не му се вярваше.

— Командващ офицер, моля, отговорете — чу се глас от високоговорителя на стената. Вегенер вдигна телефона до стола си.

— Командирът е на телефона. Какво има?

— Необходим сте ни в радиозалата, сър.

— Идвам. — Ред Вегенер стана от стола си. — Продължавайте така — каза той на излизане.

— Сър — каза му жената от радиозалата, — току-що получихме съобщение от хеликоптер на военновъздушните сили. Казват, че на борда си имат човек, който трябва да слезе тук. Ставало дума за секретна операция. Нямам никакви инструкции за такива случаи и… не зная какво да правя. Затова ви повиках.

— О?

Жената му подаде микрофона. Вегенер натисна бутона за излъчване.

— Тук е „Панаш“. Говори командирът. С кого разговарям?

— „Панаш“, тук е хеликоптер „Цезар“. Движим се към вас по „Сиера-Оскар“. Имам човек, който трябва да кацне при вас. Край.

„Сиера-Оскар“ означаваше някаква тайна операция. Вегенер се зачуди за момент, а след това реши, че няма какво толкова да му мисли.

— Разбрано, „Цезар“. Кажете ми времето си на пристигане.

— Предполагаемото време на пристигане е една нула минути.

— Разбрано. Една нула минути. Ще ви чакаме. Край на връзката. — Вегенер върна слушалката на жената и се качи на мостика.

— Готовност за приемане на хеликоптер — каза той. — Мис Уолтърс, насочете кораба към „Хотел «Корпин»“.

— Слушам, сър.

Нещата се развиха бързо и плавно. Помощник-боцманът на вахта натисна бутона на разговорната система:

— Готовност за приемане на хеликоптер. Готовност за приемане на хеликоптер. Всички да заемат позициите си. Лампата за димна сигнализация се намира горе.

Няколко цигари хвръкнаха в морето и хората започнаха да свалят шапките си, за да не ги всмукнат двигателите на хеликоптера. Мичман Уолтърс се огледа, за да види откъде духа вятърът, промени курса и в същото време увеличи скоростта до петнадесет възла, като се насочи към „Хотел «Корпин»“ — правилния курс за кацане и излитане на хеликоптери. Тя си помисли, че върши всичко, без да се налага някой да й обяснява каквото и да било. Вегенер се обърна и се усмихна. Това е една от многото стъпки в кариерата на всеки млад офицер. Всъщност тя знаеше какво трябва да направи и го стори без ничия помощ. Капитанът се чувстваше, сякаш гледа как собственото му дете прави първите си стъпки. Енергично и умно.

— Господи, тоя е голям — каза Райли, застанал на пътеката до мостика. Вегенер излезе, за да гледа.

Хеликоптерът на военновъздушните сили с номер 53 бе далеч по-голям от тези на бреговата охрана. Пилотът дойде откъм кърмата, а след това се завъртя странично. На евакуационното въже висеше човек, когото спуснаха до палубата. Там го поеха ръцете на четирима от екипажа. В момента, когато освободиха човека от ремъците, хеликоптерът наведе нос и се отправи на юг. Бързо и плавно, отбеляза Ред.

— Не знаех, че ще ни дойде някой за компания — каза Райли и извади една пура.

— Все още сме в готовност за приемане на хеликоптери, старшина! — сопна се мичман Уолтърс от рулевата рубка.

— Да, мадам, моля да ме извините. Забравих — отговори боцманът с лукав поглед към Вегенер. Тя издържа още един изпит. Не се побоя да кресне на главния старшина, въпреки че той бе по-стар и от баща й.

— Можете да преминете към нормално плаване — каза командирът. — Аз също не знаех — каза Вегенер на Райли. — Ще ида да видя кой е.

Дочу как мичман Уолтърс дава заповеди под наблюдението на един лейтенант и двама старшини.

Когато доближи палубата за хеликоптери, посетителят вече събличаше един зелен летателен костюм: Изглежда, не носеше други неща със себе си, а това му се стори странно. Мъжът се обърна и нещата станаха още по-странни.

— Здравейте, капитане — каза Мъри.

— Какво става?

— Имате ли приятно и тихо място, където можем да разговаряме?

— Елате.

След малко се озоваха в каютата на Вегенер.

— Мисля, че ви дължа услуга — каза той. — Можехте да ми създадете доста неприятности около онази глупост, която направихме. Благодаря и за информацията за адвоката. Нещата, които ми каза той, ме поизплашиха доста, но се оказа, че сме говорили с него чак след смъртта на онези две копелета. За последен път правя нещо толкова тъпо — обеща Вегенер. — Дошли сте, за да ви върна услугата, нали?

— Познахте.

— Е, какво има? Човек не се вози в един от тези хеликоптери за специални операции само заради лична услуга.

— Трябва да отида на едно място утре вечерта.

— Къде?

Мъри извади плик от джоба си.

— Това са координатите. Имам и радиоплан. — Мъри му даде още подробности.

— Вие сам сте го съставили, нали?

— Да, защо?

— Защото е трябвало да проверите и прогнозата за времето.