Майкъл Конъли
Примката на совата (8)

7

Докато се добере до селскостопанския пазар, Маккейлъб вече бе закъснял с половин час за срещата с Джей Уинстън. Бяха прекосили пролива за час и половина и след като спряха на пристанището Кабрильо, той се обади по телефона в полицията, но после откри, че акумулаторът на джипа е изтощен, защото не го бе ползвал от две седмици. Наложи се Бъди да го тегли и това отне доста време.

Влезе в ресторант „Дюпар“ край пазара, но не видя Уинстън нито на масите, нито на бара. Надяваше се да не си е тръгнала. Избра едно свободно сепаре в ъгъла и седна. Нямаше нужда да гледа менюто. Бяха избрали пазара за среща, защото беше близо до апартамента на Едуард Гън и защото Маккейлъб искаше да закуси в „Дюпар“. Неведнъж бе казвал на Уинстън, че от Лос Анджелис най-много му липсват палачинките в „Дюпар“. С Грасиела и децата всеки месец идваха на континента да закупят дрехи и други стоки, които не се намираха на Каталина. При тия пътувания почти винаги се отбиваха в „Дюпар“. Независимо дали закусваха, обядваха или вечеряха, Маккейлъб винаги си поръчваше палачинки. Реймънд също. Само че той ги предпочиташе със сладко от боровинки, а Маккейлъб с традиционния кленов сироп.

Маккейлъб каза на сервитьорката, че чака компания, но си поръча голям портокалов сок и чаша вода. Щом му донесоха поръчката, той отвори кожената си чанта и извади пластмасовото шишенце с таблетките. Винаги държеше на яхтата едноседмичен запас от хапчета, а в жабката на джипа — допълнителна доза за два дни. Беше приготвил шишенцето, след като спряха на пристанището.

Редувайки глътка вода и глътка портокалов сок, той преглътна сутрешната си доза от двайсет и седем таблетки. Отдавна ги познаваше по цвят, форма и вкус: „Прилосек“, „Дигоксин“, „Бацитрацин“. От съседното сепаре смаяно го гледаше една жена.

Никога нямаше да се отърве от таблетките. Те бяха третото неизбежно нещо в живота му след данъците и смъртта. В течение на годините някои щяха да бъдат променени, други спрени, трети добавени, но знаеше, че докато е жив, ще гълта хапчета, смекчавайки с портокалов сок отвратителния им вкус.

— Виждам, че си поръчал без мен.

Вдигна очи и видя Джей Уинстън да се настанява отсреща.

— Извинявай, че закъснях. По Десета улица имаше ужасно задръстване.

— Няма нищо. И аз закъснях. Изтощен акумулатор.

— По колко бройки пиеш сега?

— Намалих ги на петдесет и четири дневно.

— Невероятно.

— Наложи се да превърна един гардероб в аптека. Целия го запълних.

— Е, поне още си жив.

Тя се усмихна и Маккейлъб кимна. Сервитьорката донесе меню за Уинстън и ги посъветва да избързат с поръчката.

— Ще взема каквото си избере той.

Маккейлъб поръча голяма порция палачинки с топено масло и добре препържен бекон.

— Кафе? — попита сервитьорката. Изглеждаше тъй, сякаш току-що бе получила милионната поръчка в кариерата си.

— Да, моля — каза Уинстън. — Черно.

Маккейлъб предпочете портокалов сок.

Когато сервитьорката се отдалечи, той погледна Уинстън.

— Е, откри ли домоуправителя?

— Ще ни чака в десет и половина. Жилището още е свободно, но са почистили. След като махнахме печатите, сестрата на убития дошла, прегледала вещите и взела каквото й се харесало.

— Да, боях се от нещо подобно.

— Според домоуправителя не е взела много… всъщност нямало кой знае какво за взимане.

— Ами совата?

— Той не си спомня за нея. Откровено казано, и аз не помнех, докато ти не я спомена тази сутрин.

— Нямам нищо конкретно предвид, но бих желал да я видя.

— Е, ще разберем дали още е там. Какво друго смяташ да правиш. Надявам се, че не си бил толкова път през пролива само за да огледаш апартамента.

— Мислех да проверя сестрата. А може би и Хари Бош.

Уинстън млъкна, но по държанието й личеше, че чака обяснение.

— За да се състави психологически портрет на неизвестен убиец, много е важно човек да познава жертвата. Навици, характер, всичко. Сама знаеш. Сестрата може да ни помогне в това отношение, а донякъде и Бош.

— Помолих те само да прегледаш досието и записа, Тери. Ще ме накараш да се чувствам виновна.

Маккейлъб млъкна, докато сервитьорката слагаше на масата кафе за Уинстън и две малки стъклени канички със сладко от боровинки и кленов сироп. След като пак останаха сами, той продължи:

— Знаеше, че ще хлътна, Джей. „Пази се, пази се, Господ вижда.“ Я стига. Само не ми разправяй, че си очаквала да прегледам папката и да ти телефонирам. Освен това не се оплаквам. Тук съм, защото така искам. Ако се чувстваш виновна, можеш да платиш сметката.

— Какво каза жена ти?

— Нищо. Знае, че трябва да го направя. Обадих й се от пристанището, след като пристигнах. Вече беше късно да каже каквото и да било. Само заръча на връщане да купя замразено тамале^[1] от „Ел чоло“.

Сервитьорката донесе палачинките. Разговорът секна и Маккейлъб учтиво изчака Уинстън първа да избере пълнежа, но тя разсеяно човъркаше палачинките си с вилицата и накрая той не издържа. Поля своите с кленов сироп и започна да се храни. След малко сервитьорката се върна и остави сметката. Уинстън бързо я грабна.

— Ще я осребря при шерифа.

— Благодари му от мое име.

— Знаеш ли, чудя се какво очакваш от Хари Бош. Той ми каза, че е имал само няколко срещи с Гън през изминалите години след случая с проститутката.

— Кога? Да не е било, когато са го арестували?

Уинстън кимна, мажейки палачинките си със сладко от боровинки.

— Значи го е видял вечерта преди убийството. Не видях в досието такова нещо.

— Не го записах. Нямаше нищо особено. Дежурният сержант му се обадил, че са прибрали Гън за шофиране в нетрезво състояние.

Маккейлъб кимна.

— И?

— И той отишъл да го види. Това е. Дори не успели да поговорят, защото Гън бил пиян-залян.

— Е… все пак искам да поговоря с Хари. Веднъж работихме заедно по един случай. Той е свестен полицай. Наблюдателен и досетлив. Може да знае нещо полезно.

— Ако изобщо успееш да поговориш с него.

— Как така?

— Не знаеш ли? Включен е в обвинението по делото срещу Дейвид Стори. Не гледаш ли новините?

— Ах, по дяволите. Бях забравил. Спомням си, че срещнах името му във вестниците, след като арестуваха Стори. Кога беше това, през октомври ли? Значи вече отиват на съд?

— И още как. Никакви отсрочки, а предварителните формалности отпадат, защото обвинението е предявено от Голямото жури. Почнаха да подбират съдебните заседатели още на първи. Според последни сведения вече са ги подбрали, тъй че делото вероятно ще почне тази седмица, може би дори днес.

— Кофти работа.

— Е, опитай да се добереш до Бош. Сигурна съм, че само теб чака.

— Ти май не искаш да разговарям с Бош?

— Не съм казала подобно нещо. Прави каквото си искаш. Просто не желаех да те разкарвам излишно. Мога да поговоря с началството да ти уредим някакъв хонорар като консултант, но…

— Не се тревожи за това. Нали сега шерифът черпи? Стига ми и толкова.

— Не съм убедена.

Той не й каза, че е готов да работи безплатно просто за да се върне в живота за няколко дни. Не каза и другото — че изобщо не може да приеме пари от нея. Ако получеше някакъв „официален“ доход, губеше помощта на щатските медицински власти, които плащаха всекидневните му петдесет и четири таблетки. Хапчетата бяха толкова скъпи, че ако му се наложеше да ги плаща сам, ще да има поне шестцифрена заплата, иначе щеше да банкрутира най-много за половин година. Това бе грозната тайна, скрита зад медицинското чудо, което го беше спасило. Имаше шанс за втори живот, стига да не се мъчеше да припечели. Тъкмо по тази причина целият бизнес се водеше на името на Бъди Локридж. Официално Маккейлъб му помагаше без заплащане. Бъди просто наемаше яхтата от Грасиела, като й плащаше шейсет процента от чистата печалба.

— Как са палачинките? — попита той.

— Върховни.

— Адски си права.