Майкъл Конъли
Примката на совата (44)

43

Хари Бош застана на прага и се прицели в Руди Таферо. Очите му се разшириха, когато видя какво става в каютата. Тери Маккейлъб лежеше гол на койката с извити зад гърба ръце и крака. Бош забеляза, че няколко самохватки стягат китките и глезените му, а отделна примка отива от глезените към шията. Не виждаше лицето на Маккейлъб, но видя, че пластмасовата лента се впива дълбоко в шията и кожата наоколо е тъмночервена. Човекът се задушаваше.

— Обърни се — изкрещя той на Таферо. — С лице към стената.

— Той се нуждае от помощ, Бош. Ти…

— Казах с лице към шибаната стена! Веднага!

За да подчертае нареждането, той насочи пистолета към гърдите на Таферо. Онзи вдигна ръце и започна да се обръща.

— Добре, добре, както кажеш.

Щом Таферо му обърна гръб, Бош бързо прекрачи в каютата и го изблъска до стената. Озърна се към Маккейлъб. Сега виждаше лицето му. То ставаше все по-червено. Очите бяха изхвръкнали от орбитите. Устата зееше в безплодна борба за въздух.

Бош притисна дулото в гърба на Таферо и го обискира със свободната ръка. Измъкна изпод колана му пистолет, после отстъпи назад. Пак погледна Маккейлъб и разбра, че няма време. Проблемът беше как да контролира Таферо и в същото време да иде до Маккейлъб, за да го освободи. Изведнъж разбра. Отдръпна се и събра ръце така, че пистолетите да са един до друг. Вдигна ги над главата си и с всичка сила стовари дръжките на оръжията върху тила на Таферо. Едрият мъж залитна напред, удари лице в дървената ламперия, свлече се на пода и остана неподвижен.

Бош се обърна, захвърли пистолетите на койката и трескаво измъкна ключовете си.

— Дръж се, дръж се, дръж се.

С треперещи пръсти отвори джобното ножче, закачено при ключовете. Посегна към примката около врата на Маккейлъб, но не успя да провре пръсти отдолу. Блъсна Маккейлъб на една страна и бързо плъзна ръка напред, към гърлото. Пъхна острието отдолу и сряза найлона, като леко одраска кожата под него.

От гърлото на Маккейлъб излетя ужасяващ звук. Той гълташе въздух и същевременно се мъчеше да говори. Думите бяха неразбираеми, заглушени от инстинктивната борба за кислород.

— Млъкни и дишай! — изрева Бош. — Просто дишай!

При всяко вдишване от гърдите на Маккейлъб долиташе хриптене. Бош видя назъбена червена ивица около шията му. Лекичко докосна гърлото да провери за евентуални увреждания на трахеята, ларинкса или артериите. Маккейлъб рязко дръпна глава и опита да се отмести.

— Само… само ме развържи.

Думите го накараха да се разкашля жестоко и цялото му тяло заподскача.

Бош сряза с ножчето примките около ръцете и краката му. Отдолу останаха червени белези. Той смъкна самохватките и ги захвърли настрани. Озърна се и видя на пода горнище и долнище от анцуг. Вдигна дрехите и ги метна на койката. Маккейлъб бавно се извръщаше към него. Лицето му все още беше тъмночервено.

— Ти… ти… ме спаси…

— Недей да говориш.

Откъм пода долетя стон и Бош видя, че Таферо се размърдва. Започваше да се свестява. Бош пристъпи напред и застана над него. Свали белезниците от колана си, наведе се и грубо дръпна ръцете му назад. Докато закопчаваше белезниците, той подхвърли на Маккейлъб:

— Хей, ако решиш да вържеш тоя тип за котвата и да го метнеш зад борда, не възразявам. И окото ми няма да мигне.

Маккейлъб не отговори. Мъчеше се да седне. След като закопча белезниците, Бош се изправи и погледна отвисоко Таферо, който бе отворил очи.

— Не мърдай, тъпако. И почвай да свикваш с тия белезници, Арестуван си за убийство, опит за убийство и съзаклятие, задник такъв. Мисля, че си знаеш правата, но бъди така добър да мълчиш, докато извадя картичката, за да ти ги прочета.

Едва изрекъл последната дума, Бош чу скърцане откъм коридора. В същата секунда разбра, че някой е използвал звука от гласа му като прикритие, за да се промъкне до вратата.

Сетне всичко стана като в кристално ясен забавен кадър. Бош инстинктивно посегна с лява ръка към бедрото си, но осъзна, че пистолетът не е там. Беше го оставил на койката. Завъртя се назад и видя Маккейлъб, все още гол, да насочва единия пистолет към вратата.

Бош проследи с поглед прицела му. Един мъж бавно приклякаше в отвора, стиснал оръжието си с две ръце. Целеше се в Бош. Прогърмя изстрел и от рамката на вратата се разхвърчаха трески. Противникът неволно присви очи. Опомни се и пак надигна пистолета. Отекна нов изстрел, после още един и още един. Оглушителни трясъци изпълниха тясната каюта. Бош видя как единият куршум улучи стената, другите два се забиха в гърдите на врага и го отметнаха назад към коридора. Той се свлече на пода.

— Не! — изкрещя Таферо. — Джеси, недей!

Раненият все още се движеше, макар и с усилие. Тромаво вдигна пистолета с една ръка и направи безпомощен опит пак да се прицели в Бош.

Изтрещя нов изстрел и Бош видя как от скулата на нападателя избухна кървав фонтан. Главата му се отметна назад и той остана да седи неподвижно.

— Не! — извика отново Таферо.

Настана тишина.

Бош погледна към койката. Маккейлъб все още стискаше пистолета. Из центъра на каютата се виеше синкав барутен дим. Миришеше на изгоряло.

Бош взе пистолета си от койката и излезе в коридора. Клекна до нападателя, но и без да го докосва, разбра, че е мъртъв. Преди малко му се бе сторило, че разпознава по-малкия брат на Таферо, който работеше в кантората. Сега почти цялото му лице беше изчезнало.

Бош стана, върна се в каютата и намери кърпичка. Хвана с нея пистолета на мъртвеца и го измъкна от застиналите пръсти. После отнесе оръжието на нощното шкафче. Пистолетът, който беше използвал Маккейлъб, лежеше на матрака. Маккейлъб стоеше от другата страна на койката. Беше обул долнището на анцуга и сега нахлузваше горнището. Когато подаде глава навън, той погледна Бош.

Бош кимна.

— Май сме квит.

Таферо се надигна и седна до стената. От ноздрите му се стичаха две струйки кръв. Приличаха на карикатурни китайски мустаци. Вероятно си бе счупил носа при удара в стената. Сега седеше прегърбен и гледаше с ужас трупа в коридора.

Бош използва същата кърпичка, за да вдигне пистолета от койката и да го сложи при другия. После извади клетъчен телефон и набра номер. Докато чакаше отговор, той погледна Таферо.

— Ти погуби братчето си, Таферо. Лоша работа.

Таферо наведе глава и се разплака.

След малко Бош се свърза с централното полицейско управление. Обясни, че е на пристанището за яхти и се нуждае от екип детективи, съдебен лекар и група криминалисти. Помоли дежурния да осъществява връзката само по телефона. Не искаше журналистите да узнаят преждевременно какво е станало — мнозина от тях подслушваха полицейските радиостанции.

След като свърши, той размаха телефона към Маккейлъб.

— Искаш ли линейка? Трябва да те прегледат.

— Добре съм.

— Шията ти изглежда…

— Добре съм, казах.

Бош кимна.

— Както речеш.

Той заобиколи койката и застана пред Таферо.

— Ще го отведа в колата.

Вдигна Таферо на крака и го изблъска към вратата. Докато минаваше край трупа на брат си, Таферо нададе зверски вой. Бош се изненада — не бе очаквал подобен звук от толкова едър мъж.

— Да, лоша работа — каза той без капка съчувствие. С теб го чакаше светло бъдеще. Щеше да убива хора и да вади престъпници от затвора.

После блъсна Таферо към стъпалата.

Докато се изкачваха по мостчето към паркинга, Бош забеляза, че някакъв човек го гледа от палубата на платноходка, отрупана с вехтории. Онзи се втренчи първо в Бош, после в Таферо и пак в Бош. Очите му се разшириха. Беше ги разпознал, сигурно гледаше процеса по телевизията.

— Хей, чух изстрели. Как е Тери?

— Ще се оправи.

— Може ли да го видя?

— Не е желателно. Ченгетата идват. Остави на тях.

— Хей, ти си Бош, нали? От процеса.

— Да, аз съм.

Човекът млъкна. Бош и Таферо продължиха напред.

 

Когато след няколко минути Бош се върна на яхтата, Маккейлъб пиеше портокалов сок в камбуза. През люка към стълбата зад него ясно се виждаха краката на убития.

— Един съсед питаше за теб.

Маккейлъб кимна.

— Бъди.

Не каза нищо повече.

Бош погледна навън към паркинга. Като че чуваше в далечината сирени, но може би само така му се струваше.

— Ще пристигнат всеки момент — каза той. — Как ти е гърлото? Дано да можеш да говориш, защото имаме страшно много за обясняване.

— Добре съм. Как попадна тук, Хари?

Бош остави ключовете си на масичката. Не отговори веднага.

— Просто ми хрумна, че може да си в беда, това е.

— Как така?

— Заради онова посещение при брат му в кантората. Предположих, че може да те е проследил и чрез номера на колата или по някакъв друг начин да стигне дотук.

Маккейлъб го изгледа втренчено.

— И какво? Мотаеше се из пристанището и забеляза Руди, но не видя брат му, така ли?

— Не. Просто пристигнах и обиколих с колата насам-натам. Зърнах на паркинга стария линкълн на Руди и разбрах, че става нещо. Не видях брат му. Сигурно се е спотайвал някъде.

— Мисля, че е обикалял яхтите да търси още една сова за Уинстън. Тази вечер им се налагаше, да импровизират.

Бош кимна.

— Така или иначе, хвърлих едно око и видях, че вратата на яхтата зее, затова реших да проверя. Нощта е студена, а ти си твърде предпазлив, за да спиш с отворена врата.

Маккейлъб кимна.

Този път Бош ясно чу наближаващ вой на сирени. Надникна към паркинга до пристанището. Видя две патрулни коли да спират до неговата, където седеше заключен Таферо. Сирените млъкнаха, но сините лампи продължиха да мигат.

— Отивам да посрещна униформените момчета — каза той.