Майкъл Конъли
Примката на совата (43)

42

Маккейлъб се свести от страхотна мускулна болка в раменете и бедрата. Когато отвори очи, осъзна, че лежи по корем на койката в предната каюта. Гледаше външната стена и лявата му буза се притискаше към матрака. Трябваха му няколко секунди, за да си спомни, че беше тръгнал да посети Локридж, когато някой го нападна изотзад.

Съзнанието му се завърна напълно и той опита да от пусне напрегнатите си мускули, но осъзна, че не може да помръдне. Китките му бяха вързани зад гърба, а краката извити назад в коленете и нечия ръка ги удържаше в това положение.

Надигна глава от матрака и се помъчи да я обърне. Не успя. Пак се отпусна и изви глава наляво. Опита още веднъж и този път видя Руди Таферо да стои до койката широко усмихнат. На ръцете си носеше ръкавици и с едната притискаше вързаните ходила на Маккейлъб към бедрата.

Изведнъж всичко се проясни. Маккейлъб осъзна, че е гол и завързан в същата поза като трупа на Едуард Гън. Извитата поза от картината на Йеронимус Бош. Студена вълна на ужас избухна в гърдите му. Той инстинктивно напрегна крака. Таферо очакваше това. Краката почти не помръднаха. Но Маккейлъб чу три тихи щраквания зад главата си и усети как около шията му се стяга примка.

— А сега кротко — каза Таферо. — Кротувай. Още не ти е дошло времето.

Маккейлъб спря да се движи. Таферо продължаваше да притиска глезените му към бедрата.

— Вече си виждал как става — обясни деловито Таферо. Само че този път е малко по-различно. Свързах няколко самохватки, каквито всяко тукашно ченге носи в багажника на колата си.

Маккейлъб разбра. Тънките назъбени ивички пластмаса пяха изобретени първоначално за стягане на снопчета кабели, но скоро се оказаха много полезни за полицейските сили, изправени пред обществени безредици и необходимост да се проведат масови арести. Полицаят може да носи само един чифт белезници, но за самохватките няма ограничение. Стягаш пластмасовата ивица около китките и пъхваш назъбения край през процепа. Зъбчетата щракват и се затягат. Все по-плътно и по-плътно. Можеш да свалиш примката само като я срежеш. Маккейлъб вече знаеше, че щракането преди малко е било от самохватка, стегната около врата му.

— А сега внимавай каза Таферо. — Дръж много здраво.

Маккейлъб заби лице в дюшека. Умът му трескаво търсеше изход. Помисли си, че ако поведе разговор с Таферо, може да спечели време. Но какво от това?

— Как ме намери? — глухо попита той.

— Лесна работа. Брат ми те проследи от кантората и запомни номера на колата. Трябва по-често да се озърташ.

— Ще го запомня.

Маккейлъб разбираше плана. Щеше да изглежда, че Маккейлъб е узнал твърде много и убиецът на Гън го е премахнал. Той отново изви глава към Таферо.

— Номерът няма да мине, Таферо. Хората знаят. Няма да повярват, че е бил Бош.

Таферо се усмихна отвисоко.

— Джей Уинстън ли имаш предвид? Не й бери грижата. След като свърша с теб, ще отида да я посетя. Западен Холивуд, „Уилоубай“ № 8801, апартамент шест. И нея открих лесно. — Той вдигна свободната си ръка и размърда пръсти, сякаш свиреше на пиано или пишеше на машина. — Знаеш ли си работата, нямаш проблеми с избирателните списъци. Регистрирала се е като демократ, представяш ли си? Ченге от отдел „Убийства“ да гласува за демократите. Всякакви ги има на тоя свят.

— Има и други. ФБР е в течение. Ти…

— Те гонят Бош. Не мен. Днес ги видях в съда.

Таферо се пресегна и подръпна една от самохватките, изпънати между краката и врата на Маккейлъб.

— А това тук със сигурност ще ги отведе право при детектив Бош.

Той се усмихна на собствения си план. И Маккейлъб разбра, че всичко е вярно. Туили и Фридман щяха да се втурнат след Бош като селски псета подир кола.

— А сега дръж здраво.

Таферо пусна краката му и изчезна настрани. Маккейлъб се напрегна, за да остане неподвижен. Почти веднага усети как мускулите на краката му пламват от усилието. Знаеше, че няма да издържи дълго.

— Моля те…

Таферо отново се появи. Държеше с две ръце пластмасови сова и се усмихваше доволно.

— Взех я от една яхта малко по-нагоре. Поизтъркана с, но ще свърши работа. После ще потърся една и за Уинстън.

Той огледа каютата, сякаш търсеше място за совата. Избра лавицата над вграденото писалище. Сложи совата там, озърна се към Маккейлъб и леко я измести така, че да гледа право към него.

— Идеално — каза той.

Маккейлъб затвори очи. Усещаше как мускулите му треперят от напрежение. Мислено видя дъщеря си. Тя лежеше в ръцете му, гледаше го над биберона и му казваше да не се бои. Видението го успокои. Той се съсредоточи върху бебешкото личице и имаше чувството, че дори долавя мириса на косата й. Усети как по лицето му се стичат сълзи. Краката му вече не издържаха. Чу щракането на зъбчета и…

Таферо сграбчи краката му и ги притисна надолу.

— Не бързай.

Нещо твърдо удари главата на Маккейлъб и тупна на матрака до него. Той отвори очи и видя, че това е касетата, която беше взел назаем от пощенския охранител Лукас. Вгледа се в емблемата на пощите върху етикета — летящ орел с разперени криле.

— Дано да не възразяваш, но докато беше задрямал, аз се опитах да изгледам тая касета на твоето видео. Нищо не видях. Празна е. Защо?

Маккейлъб усети прилив на надежда. Осъзна, че все още е жив единствено заради тази касета. Таферо я бе открил и около нея имаше твърде много въпроси. Тя представляваше пробив в грижливо подготвения му план. Маккейлъб напрегна ум, за да измисли как да използва това предимство. Касетата беше празна. Така и трябваше да бъде. Смятаха да я използват като примамка, когато привикат Таферо, за да изкопчат от него самопризнание. Обикновен блъф. Щяха да размахат касетата и да кажат, че на нея е записано как той изпраща парите. Но нямаше да я пуснат. Сега Маккейлъб смяташе, че може да я използва по същия начин — само че наопаки.

Таферо притисна глезените му толкова силно, че се опряха в бедрата. Маккейлъб изстена от болка. Таферо намали натиска.

— Зададох ти въпрос, скапаняко. Отговаряй.

— Нищо няма на нея. Празна е.

— Не ме баламосвай. На етикета пише: „Двайсет и втори декември“. Пише още „Пощенски клон Уилкокс, охрана“. Защо е празна?

Той отново притисна краката на Маккейлъб, но не толкова силно, колкото преди малко.

— Добре, ще ти кажа истината. Всичко ще кажа.

Маккейлъб дълбоко пое дъх и опита да се успокои. В мига, когато лежеше съвършено неподвижно и задържаше въздуха в дробовете си, изведнъж му се стори, че долавя някакво нарушение в плавното полюшване на яхтата. Някой бе стъпил на борда. Не му идваше наум друг посетител, освен Бъди Локридж. А ако беше той, значи вървеше право към смъртта си. Маккейлъб заговори високо и бързо с надеждата, че гласът му ще предупреди Локридж.

— Касетата е просто примамка, нищо повече. Искахме да разиграем блъф, да ти кажем, че разполагаме със запис как пращаш парите за совата. Планът… планът беше да те накараме да издадеш Стори. Знаем, че той е измислил всичко в затвора. Ти само си изпълнявал заповеди. Началството не иска теб, иска Стори. Аз щях…

— Добре, млъквай.

Маккейлъб замълча. Питаше се дали Таферо не е усетил необичайното трепване на яхтата или нещо друго. Но после видя как ръката на Таферо вдига касетата от койката. Разбра, че го е накарал да се замисли. След дълго мълчание Таферо проговори отново.

— Мисля, че ме правиш на идиот, Маккейлъб. Мисля, че касетата е от онези мултиплексни охранителни системи и не може да се гледа на обикновено видео.

Маккейлъб би се усмихнал, ако мускулите му не изгаряха от болка. Държеше Таферо в ръцете си. Макар че лежеше безпомощно вързан върху койката, можеше да командва противника. Таферо играеше точно според плана му.

— Кой друг има копие? — попита Таферо.

Маккейлъб не отговори. Започваше да си мисли, че е сбъркал за разклащането на яхтата. Вече бе минало твърде много време. Нямаше друг човек.

Таферо удари Маккейлъб с касетата по тила.

— Попитах те кой още има копие.

В гласа му звучеше нова нотка. Част от неговата самоувереност бе изчезнала и на нейно място идваше страх, че в съвършения му план има грешка.

— Майната ти — каза Маккейлъб. — Прави с мен каквото искаш. Така или иначе, много скоро ще разбереш кой има копие.

Таферо натисна краката му и се приведе над него. Маккейлъб усети дъха му до ухото си.

— Чуй ме, скапан…

Неочаквано зад Маккейлъб се раздаде трясък.

— Не мърдай! — изрева нечий глас.

В същия миг Таферо се изправи и пусна краката на Маккейлъб. Внезапното изчезване на натиска и изненадата от шума накараха пленника неволно да напрегне мускули. Той чу как зъбчетата на самохватките изпращяха като затворен цип. Примката около врата му се стегна и остана блокирана. Впиваше се дълбоко в плътта. Не му достигаше въздух. Той отвори уста, но не успя да издаде нито звук.