Майкъл Конъли
Примката на совата (39)

38

Трябваха му три часа, за да прегледа внимателно касетите. В крайна сметка Маккейлъб нямаше с какво да се похвали. В записите от деня, когато бе изпратено платежното нареждане, нямаше и следа от Таферо. Нито пък от Хари Бош. Сега го измъчваха мисли за липсващите четирийсет и осем минути. Ако бяха дошли първо в пощата, а после в участъка, можеха вече да имат убиеца на запис. Тия четирийсет и осем минути можеха да се окажат решаващото доказателство дали Бош е честен човек или престъпник.

Потънал в нерадостни мисли, Маккейлъб се върна при джипа и откри под чистачката квитанция за глоба. Той изруга, дръпна листчето и го огледа. Увлечен в гледането на касетата бе забравил, че е паркирал в петнайсетминутната зона пред пощата. Тая разсеяност щеше да му излезе солена — четирийсет долара. През зимата имаше малко клиенти, тъй че семейството се издържаше от неговата пенсия и скромната заплата на Грасиела. Разходите за двете деца поглъщаха почти всичко. Лоша работа — не му стигаше отменената заявка онзи ден, а сега и това.

Той отново пъхна квитанцията под чистачката и тръгна по тротоара. Реши да отиде в „Гаранции Валентино“, макар да знаеше, че Руди Таферо вероятно ще е в съда. Както винаги предпочиташе да се среща с противника на негова територия. Този път противникът нямаше да е там, но територията оставаше.

В движение извади клетъчния телефон и набра номера на Джей Уинстън, но улучи телефонния секретар. Изключи, без да остави съобщение. После й пусна вест по пейджъра. Четири пресечки по-нататък, когато вече наближаваше „Гаранции Валентино“, тя се обади.

— Нищо не излезе — съобщи той.

— Нищо ли?

— Нито Таферо, нито Бош.

— По дяволите.

— Сигурно е било в липсващите четирийсет и осем минути.

— Трябваше…

— Знам, трябваше първо да идем в пощата. Аз съм виновен. От цялата работа спечелих само глоба за неправилно паркиране.

— Съжалявам, Тери.

— Но поне ми хрумна идея. Било е в най-голямата блъсканица преди Коледа. Ако е паркирал в петнайсетминутната зона, може да са го забавили на опашката. Уличните ченгета в тоя град са същински нацисти. Дебнат из сенките. Има надежда да са го глобили. Трябва да проверим.

— Синът на Сам, а?

— Точно така — каза Маккейлъб.

Синът на Сам беше прякор на сериен убиец от Ню Йорк, заловен през седемдесетте години благодарение на глоба за неправилно паркиране.

— Ще опитам да се разровя. А ти какво смяташ да правиш?

— Отивам да проверя в „Гаранции Валентино“.

— Той там ли е?

— Сигурно е в съда. После ще ида и там, искам да поговоря с Бош, ако е възможно.

— Внимавай. Твоите колеги от Бюрото казаха, че ще го потърсят през обедната почивка. Може още да се навъртат там, когато пристигнеш.

— Какво, да не би да си мислят, че Бош ще се стресне от костюмите им и тутакси ще признае?

— Не знам, Сигурно нещо такова. Канеха се да го подложат на разпит. Да запишат някакво изявление, а после да търсят противоречия. Нали знаеш, стандартен капан.

— Хари Бош не е стандартен човек. Само си губят времето.

— Знам. Казах им. Но сам знаеш, във ФБР не разбират от дума.

Той се усмихна.

— Хей, ако излезе нещо от цялата работа и хванем Таферо, искам да ме обезщетят за глобата.

— Хей, вече не работиш за мен. Работиш за Бош, забрави ли? Той да те обезщетява. Моето началство едва отпуска пари за палачинки. — Добре, трябва да вървя.

— Обади се пак.

Той прибра телефона в джоба на якето си и отвори стъклената врата на „Гаранции Валентино“.

Попадна в малка бяла стая с диван от едната страна и широк тезгях по средата. Приличаше на мотелска канцелария. На стената висеше календар със снимка от плажа на Пуерта Валарта. Зад тезгяха някакъв мъж усърдно решаваше кръстословица. Зад него имаше затворена врата, водеща вероятно към кабинет. Маккейлъб надяна най-добросърдечната си физиономия и енергично заобиколи тезгяха, преди още мъжът да надигне глава.

— Руди! Хей, Руди, излизай оттам!

Докато мъжът се надигаше, Маккейлъб го отмина и отвори вратата. Прекрачи в кабинет, който беше двойно по-голям от приемната.

— Руди!

Мъжът застана плътно зад него.

— Хей, какви ги вършиш, мой човек?

Маккейлъб се завъртя и огледа кабинета.

— Търся Руди. Къде е той?

— Няма го. А сега, ако обичаш…

— Той ми каза, че ще е тук. Не трябвало да ходи в съда толкова рано.

Продължавайки да оглежда кабинета, Маккейлъб видя, че стената в дъното е отрупана с фотографии в рамки. Пристъпи натам. Повечето бяха снимки на Таферо с разни знаменитости, на които бе давал заем или консултации по охраната. Имаше и други, още от дните му като полицай.

— Извинявай, кой си ти всъщност?

Маккейлъб се престори на оскърбен. Човекът зад него много приличаше на Таферо, само че беше по-млад. Същото грубовато, но красиво лице с черни очи и черна коса.

— Аз съм негов приятел. Тери. Бяхме колеги, докато работеше на отсрещния тротоар.

Маккейлъб посочи една от закачените фотографии. На нея неколцина официално облечени мъже и жени стояха пред тухлената фасада на холивудския участък. Хора от детективския отдел. Маккейлъб разпозна на задната редица Хари Бош и Руди Таферо. Лицето на Бош бе леко извърнато настрани. Пушеше и димът от цигарата замъгляваше чертите му.

Човекът, който приличаше на Таферо, прекрачи напред и се втренчи в снимката.

Маккейлъб отново огледа кабинета. Беше добре обзаведен — отляво бюро, отдясно място за гостите с две къси канапета и ориенталски килим. Той пристъпи към бюрото, за да огледа дебелата папка върху него, но тя не беше надписана.

— Какво ме будалкаш, няма те тук!

— Има ме — отговори Маккейлъб, без да се обръща. — Пушех, затова лицето ми не се вижда.

Отдясно имаше вертикален контейнер за досиета. Маккейлъб изви глава, за да прочете имената. Много от тях бяха на известни артисти и режисьори, но нито едно нямаше връзка със сегашния случай.

— Дрън-дрън, мой човек. Това не си ти, а Хари Бош.

— Тъй ли? Значи познаваш Хари?

Онзи не отговори. Маккейлъб се обърна. Човекът го гледаше гневно и подозрително. Едва сега Маккейлъб забеляза, че стиска стара бухалка за бейзбол.

— Чакай да видя. — Той пристъпи напред и се вгледа в снимката. — Знаеш ли, прав си. Това е Хари. Аз трябва да съм на снимката от предната година. После работех под прикритие и няма как да ме има на тази.

Маккейлъб небрежно направи крачка към вратата. Беше се стегнал в очакване на удара.

— Предай му, че съм наминал, бива ли? Кажи, че е идвал Тери.

Добра се до вратата, но последната снимка привлече погледа му. На нея Таферо и още някакъв мъж държаха табличка от полирано дърво. Снимката беше стара, Таферо изглеждаше поне с десет години по-млад. Очите му бяха по-ясни, а усмивката искрена. Самата табличка висеше до снимката. Маккейлъб се приведе и разчете текста върху бронзовата лентичка в долния край.

Той отново погледна снимката, после прекрачи в приемната.

— Тери кой? — обади се зад гърба му човекът.

Маккейлъб се обърна чак когато стигна до изхода.

— Просто му кажи, че е идвал Тери, дето работеше под прикритие.

Излезе навън и закрачи по тротоара, без да поглежда назад.

 

Маккейлъб седеше в колата си пред пощенския клон. Чувстваше се напрегнат както винаги, когато знаеше, че отговорът е под носа му, но не може да го види. Инстинктът му подсказваше, че е на прав път. Ключът беше в Таферо — частния детектив, който криеше истинската си дейност зад мизерна кантора за даване на заеми. Маккейлъб просто не можеше да открие вратата за този ключ.

Изведнъж осъзна, че е много гладен. Той включи двигателя и се замисли къде да хапне. До „Мусо“ имаше само няколко пресечки, но наскоро вече беше обядвал там. Запита се дали в „Нат“ предлагат нещо за ядене, но реши, че дори да предлагат, ще е опасно за стомаха. Накрая подкара към булевард „Сънсет“ и си взе сандвич от „Макдрайв“.

Докато дъвчеше в джипа, телефонът забръмча. Той остави сандвича в кутията, избърса се със салфетка и извади телефона.

— Ти си гений.

Обаждаше се Джей Уинстън.

— Какво става?

— Таферо има глоба за мерцедеса си. Черен „Мерцедес“ 430. Бил е в петнайсетминутната зона пред пощата. Глобата е издадена в осем часа и деветнайсет минути на двайсет и втори декември. Още не е платил. Ако не го направи до пет часа днес, започва да тече лихва.

Маккейлъб мислеше трескаво. Усети как тръпките пробягват нагоре по гръбнака му като падащи плочки за домино. Глобата беше страхотен напредък. Не доказваше абсолютно нищо, но му разкриваше, че е на прав път. А понякога е далеч по-добре да знаеш, че си на прав път, отколкото да имаш куп доказателства.

Мислите му отскочиха към посещението в кантората на Таферо и снимките по стената.

— Хей, Джей, успя ли да изровиш нещо за случая с предишния лейтенант на Бош?

— Не се наложи да ровя. Туили и Фридман домъкнаха готова папка. Лейтенант Харви Паундс. Някой го е пребил до смърт четири седмици след онова спречкване с Бош заради Гън. Бош бил заподозрян заради старата им вражда. Но явно са го оправдали — поне от областното управление. Случаят остава открит, но по него не се работи. Бюрото наблюдавало отдалече и също си водело досие. Днес Туили ми каза, че според някои хора Бош е оправдан твърде прибързано.

— Бас държа, че на Туили това му харесва.

— И още как. Вече е лепнал всичко на Бош. Смята, че Гън е само върхът на айсберга.

Маккейлъб поклати глава, но веднага прогони излишните мисли. Нямаше време да разсъждава за нравите на странични хора. Твърде много неща трябваше да обмисли и планира в сегашното следствие.

— Между другото, имаш ли копие от квитанцията за глоба? — попита той.

— Още не. Всичко свърших по телефона. Но очаквам факс. Имай предвид едно: ние с теб знаем как стоят нещата, но все още сме много далеч от доказателствата.

— Знам. Но квитанцията ще е добра примамка, когато му дойде времето.

— Време за какво?

— Да разиграем пиесата. Ще използваме Таферо, за да стигнем до Стори. Нали разбираш, че всичко води натам.

— Пак говориш в множествено число. Вече си планирал всичко, нали, Тери?

— Не съвсем, но продължавам да работя.

Не искаше да спори с нея за ролята си в разследването, затова добави:

— Слушай, обядът ми изстива.

— Извинявай. Да ти е сладко.

— Позвъни ми по-късно. Аз ще опитам да се свържа с Бош. Нещо ново за Туили и Фридман?

— Мисля, че все още са там, при него.

— Добре. Пак ще се чуем.

Той изключи телефона, слезе от джипа и изхвърли сандвича в кошчето за боклук. После пак се качи и включи двигателя. По пътя към пощенския клон той отвори всички прозорци, за да прогони миризмата на мазнина.