Майкъл Конъли
Примката на совата (32)

31

Маккейлъб дълго седя на стария диван в каюткомпанията, унесен в мисли за срещата с Бош. За пръв път през цялата му следователска кариера един заподозрян в убийство идваше да търси помощ от него. Трябваше да реши дали това е постъпка на откровен или на отчаян човек. Или може би нещо друго. Ами ако не бе забелязал лодката? Щеше ли да го чака Бош, докато се появи?

Той слезе долу в кабинета и огледа разхвърляните документи. Чудеше се дали Бош не ги е хвърлил нарочно така, че да се разбъркат. Беше ли взел нещо?

Отиде до писалището и огледа компютъра. Не беше свързан с принтера, но това не означаваше нищо. Провери програмата за извършените задачи и видя, че днес са разпечатани два файла — бележките за местопрестъплението и заподозрения. Бош ги беше взел.

Маккейлъб си го представи как седи някъде настрани във ферибота и чете какво е написано за него. Почувства се неудобно. Не помнеше някой друг заподозрян да е чел психологическия си портрет.

Той прогони досадното чувство и реши да се разсее с работа. Коленичи, събра полицейските документи й ги натрупа на спретната купчинка. По-късно щеше да ги подреди.

След като разчисти, той седна зад писалището. Извади от чекмеджето празен лист и изписа върху него с дебелия флумастер, който използваше за надписване на кутиите с досиета:

ПРОПУСНАЛ СИ НЕЩО

Откъсна парче скоч и залепи листа на стената пред писалището. Дълго го гледа. Всичко, казано от Бош, се свеждаше до тия три думи. Сега трябваше да реши дали е вярно, дали е възможно. Или е просто последната хитрина на един отчаян човек.

Чу бръмченето на клетъчния телефон. Беше го оставил в якето си горе на дивана. Изкатери се по стъпалата и грабна якето. Когато бръкна в джоба, пръстите му напипаха пистолета. После извади телефона от другия джоб. Обаждаше се Грасиела.

— Прибрахме се — каза тя. — Мислех, че ще те заваря. Искаше ми се да слезем за обяд в „Ел Енканто“.

— Ами…

Маккейлъб не искаше да напуска нито кабинета, нито мислите си за Бош. Но последната седмица бе обтегнала отношенията му с Грасиела. Трябваше да поговори с нея, да й каже как са се променили нещата.

— Знаеш ли какво? — каза накрая той. — Имам да свърша тук още малко работа. Защо не слезеш с децата, а аз ще ви чакам. — Погледна часовника си. Беше един без четвърт. — Добре ли е в един и половина?

— Чудесно — каза тя малко троснато. — Каква работа имаш?

— А, нищо особено… Привършвам нещата за Джей.

— Нали ми каза, че са те отстранили.

— Да, но досиетата са при мен и исках да напиша окончателно… нали разбираш, да сложа точка на цялата история.

— Не закъснявай, Тери.

Гласът й го предупреждаваше, че рискува да изтърве не само обяда.

— Няма. Ще се видим в един и половина.

Той изключи телефона и пак слезе в кабинета. Отново погледна часовника. Оставаше му още половин час, преди да напусне яхтата. От кея щеше да стигне до „Ел Енканто“ за пет минути. Това бе един от малкото ресторанти на острова, които оставаха отворени и през зимните месеци.

Седна и започна да подрежда следствената документация. Не беше трудно. В горния десен ъгъл на всеки лист имаше печат с датата. Но едва започнал подреждането, Маккейлъб спря. Погледна изречението, което бе залепил на стената. Ако искаше да открие нещо незабелязано досега, нещо пропуснато, трябваше да се обърне към информацията от нов ъгъл. Реши да не подрежда документите. Щеше да ги чете напосоки, както бяха в момента. По този начин нямаше да мисли за хода на следствието и веригата от взаимосвързани действия. Просто щеше да разглежда всеки отчет като отделно парче от мозайката. Елементарен трик, но и друг път го бе прилагал в работата си. Понякога наистина изведнъж изскачаше нещо пропуснато.

Пак погледна часовника и започна с първия документ от купчината. Оказа се протокол за аутопсия.