Майкъл Конъли
Примката на совата (28)

27

Джон Ризън изненада зрителите, съдебните заседатели, а навярно и повечето журналисти, като отложи разпита на Бош за по-късно, но обвинителите бяха предвидили този ход. При адвокатска защита стратегията изисква носителят на лоши новини да бъде застрелян. Носителят беше Бош, а най-подходящото време за стрелба — моментът, когато защитата почне да излага своята теза. По този начин атаката на Фоукс срещу Бош щеше да бъде част от цялостната атака срещу обвинението.

След обедната почивка, през която журналистите безмилостно обсипваха Бош и обвинителите с въпроси за показанията на детектива, делото продължи е набраната от сутринта инерция. Крецлър и Лангуайзър се редуваха да разпитват множество свидетели, които не се задържаха дълго на подиума.

Първата свидетелка беше Клаудия Корасон, главен съдебен лекар. Насочвана с въпроси от Крецлър, тя описа какво е открила по време на аутопсията и заяви, че смъртта на Джоди Кремънц е настъпила някъде между полунощ и два часа на 13 октомври, петък. Освен това допълнително подчерта колко редки са случаите на авто-еротична асфиксия при жените.

Фоукс отново си запази правото да разпита свидетелката по-късно. Корасон бе освободена, след като остана на подиума по-малко от половин час.

Бош вече беше приключил с показанията си — поне що се отнася до обвинението — и не му се налагаше да седи в залата през цялото време. Докато Лангуайзър призоваваше следващия свидетел — лабораторен техник, който щеше да потвърди, че откритите по тялото на жертвата косми са от Дейвид Стори — Бош изпрати Корасон до колата й. Преди много години двамата бяха имали мимолетна връзка — от онези, на които в днешно време се гледа пренебрежително. Но макар че не ставаше дума за истинска любов, Бош помнеше с уважение тази близост. За него тя бе общуване между две човешки същества, които всеки ден се сблъскват със смъртта и искат да я прогонят чрез най-жизнеутвърждаващата наслада.

Корасон бе прекъснала връзката, когато я издигнаха за главен съдебен лекар. Оттогава отношенията им станаха чисто служебни, а и на новия пост Корасон вече правеше по-малко аутопсии, тъй че Бош я срещаше рядко. Но със случая Джоди Кремънц нещата стояха другояче. Корасон инстинктивно усети, че това може да се окаже едно от онези престъпления, които вдигат шум до небесата, затова лично пое аутопсията. И се оказа права. Показанията й щяха да стигнат до всички краища на страната, може би дори и на света. Тя беше привлекателна, умна, опитна и старателна. Този половин час в съдебната зала се равняваше на половин час безплатна реклама, осигуряваща път към високо платена работа като независим експерт и консултант. От старите времена Бош знаеше за нея едно — Клаудия Корасон винаги се целеше нависоко.

Тя бе паркирала в гаража до службата за освобождаване под гаранция откъм задната страна на съдебната сграда. Поговориха за дреболии — за времето, за опитите на Хари да откаже цигарите. Накрая Корасон насочи разговора към делото.

— Май върви доста добре.

— Засега.

— Не е зле поне веднъж да спечелим един нашумял процес.

— Да, не е зле.

— Тази сутрин те гледах по телевизията. В кабинета. Бях пуснала телевизора. Справи се много добре, Хари.

Той усети в гласа й нещо недоизказано.

— Само че?

— Само че изглеждаш уморен. И знаеш как ще те подгонят. При такова дело унищожат ли полицая, унищожават и цялото обвинение.

— Като в процеса срещу О Джей Симпсън. Резултат един на един.

— Точно така. Готов ли си за отбрана?

— Мисля, че да.

— Добре. Тогава почивай.

— Лесно ти е да го кажеш.

Когато наближиха гаража, Бош се озърна и видя, че пред канцелариите се е струпала група служители. Над тях висеше грамаден плакат: ЧЕСТИТО ЗАВРЪЩАНЕ, ТЕЛМА! Един мъж с официален костюм връчваше грамота на едра негърка, която се подпираше на бастун.

— О… това е онази служителка — каза Корасон. — Дето миналата година я простреля наемен убиец от Вегас.

Бош си спомни историята и кимна.

— Да, същата. Връща се на работа.

Забеляза, че наоколо няма телевизионни камери. Какво пък, някаква си жена, простреляна при изпълнение на служебния дълг и положила героични усилия да се върне на работа. Явно не си струваше да хабят лента за нея.

— Честито завръщане — прошепна той.

Колата на Корасон беше на втория етаж — лъскав черен двуместен Мерцедес.

— Виждам, че с малко работа настрани се печели добре — каза Бош.

Корасон кимна.

Според последния трудов договор мога да взема четири седмици неплатен отпуск. Запълвам ги до предел. Съдебни процеси, телевизионни предавания и тъй нататък.

— Клаудия, додето те усетим, ще станеш световна знаменитост.

Тя се усмихна, пристъпи до него и оправи вратовръзката му.

— Знам какво си мислиш, Хари. Не ти се сърдя.

— Няма значение какво мисля. Щастлива ли си?

Тя кимна.

— Много.

— Тогава и аз съм щастлив. А сега да бягам обратно. Пак ще се видим, Клаудия.

Изведнъж тя се изправи и го целуна по бузата. Отдавна не бе получавал целувка от нея.

— Надявам се да издържиш, Хари.

— Да, и аз се надявам.

 

Бош излезе от асансьора и тръгна към зала N. Видя край входа дълга опашка — хората чакаха да се освободи някое място. Двама журналисти се мотаеха около отворената врата на пресцентъра, но всички останали бяха по местата си и гледаха процеса.

— Детектив Бош.

Бош се обърна. В нишата на телефонния автомат стоеше репортерът Джак Макавой, с когото бе разговарял предния ден. Той спря.

— Видях да идвате и се надявах, че ще успея да ви спра.

— Трябва да влизам.

— Знам. Просто исках да ви кажа, че е много важно да поговорим. Час по-скоро.

— Толкова ли е важно? За какво става дума?

— Ами… за вас.

Макавой излезе от нишата и пристъпи към Бош, за да може да говори по-тихо.

— Какво по-точно?

— Знаете ли, че шерифският отдел ви разследва?

Бош се озърна към входа на залата, после пак погледна Макавой. Репортерът бавно вадеше бележник и химикалка. Готвеше се да записва.

Бош сложи ръка върху бележника.

— Чакайте малко. За какво говорите? Какво разследват?

— Едуард Гън, помните ли го? Той е убит, а вие сте заподозрян.

Бош се вторачи в него и леко зяпна от изумление.

— Питах се дали няма да коментирате новината. Нали разбирате, да се защитите. Идната седмица смятам да пусна статия по въпроса и ви предлагам възможност да изкажете своето…

— Не, никакви коментари. Трябва да влизам.

Бош се обърна и направи няколко крачки към залата, но след това спря. Върна се до Макавой, който драскаше в бележника си.

— Какво пишете? Не съм казал нищо.

— Знам. Точно това записвам.

Макавой откъсна очи от бележника.

— Споменахте за идната седмица — каза Бош. — Кога ще излезе броят?

— „Ню Таймс“ излиза в четвъртък сутринта.

— Какъв е крайният срок, ако все пак реша да говоря с вас?

— Сряда по обяд. Но ще е претупана работа. Най-много да вмъкна тук-там някой цитат. Сега е моментът да говорите.

— Кой ви каза? Кой е вашият източник?

Макавой поклати глава.

— Не мога да обсъждам източниците си с вас. Искам да говорим за обвинението. Вие ли убихте Едуард Гън? Смятате ли се за отмъстител? Това подозират.

Бош задълго се вгледа в репортера и накрая каза:

— Не ме цитирай, приятел, защото ще кажа само едно: майната ти. Нали ме разбираш? Не знам дали това е някакъв скапан блъф или не, но чуй един съвет. Гледай да си адски сигурен, че не бъркаш нещо, преди да отпечаташ каквото и да било в онзи твой вестник. Добрият следовател винаги знае какво кара източниците му да говорят — на това му се вика „индикатор партенка“. Дано да те бива в занаята.

Той се завъртя и бързо тръгна към вратата на залата.

 

Лангуайзър тъкмо привършваше със специалиста по космите, когато Бош влезе отново в залата. Фоукс пак си запази правото да призове свидетеля допълнително.

Докато свидетелят минаваше през вратичката в парапета, Бош се промъкна край него и тръгна към мястото си зад масата на обвинението. Дори не погледна Лангуайзър и Крецлър. Само скръсти ръце и сведе очи към бележника, който бе оставил на масата. Изведнъж осъзна, че заема точно същата поза, както Дейвид Стори зад масата на защитата. Поза на виновен човек. Бързо прибра ръце в скута си и вдигна поглед към герба на Калифорния, закачен над съдийския подиум.

Лангуайзър стана и призова следващия свидетел, експерт по отпечатъците. Показанията му минаха бързо и потвърдиха казаното от Бош. Фоукс не възрази нито веднъж. Сетне на подиума застана патрулният полицай, който бе приел повикването от съквартирантката на Кремънц. Отвън чакаше реда си неговият сержант.

Бош слушаше с половин ухо. Вече беше чувал всичко това и умът му препускаше в друга насока. Мислеше си за Макавой и предстоящата статия. Знаеше, че трябва да съобщи на Лангуайзър и Крецлър, но искаше първо да обмисли нещата. Реши да изчака, докато минат почивните дни.

Съквартирантката на жертвата, Джейн Гили, бе първата свидетелка извън полицейските кръгове. Със сълзи на очи тя потвърди изложените от Бош подробности от следствието, но добави и по-лични сведения. Разказа колко развълнувана била Джоди Кремънц от възможността да се срещне с виден холивудски режисьор и как през целия ден преди срещата двете си правили маникюр, педикюр и прически.

— Тя плати и за мен — каза Гили. — Беше толкова мила.

Показанията й разкриха истинското човешко лице на жертвата от досегашния безпристрастен полицейски анализ.

Когато Лангуайзър приключи разпита на Гили, Фоукс най-сетне наруши дългото си мълчание и обяви, че има няколко въпроса към свидетелката. Той пристъпи към катедрата без бележник. Събра ръце зад гърба си и леко се приведе към микрофона.

— Мис Гили, вашата съквартирантка беше привлекателна млада жена, нали?

— Да, беше красива.

— А беше ли популярна? Казано с други думи, срещаше ли се с много младежи?

Гили кимна неуверено.

— Да, излизаше.

— Редовно, понякога, колко често?

— Трудно ми е да кажа. Не й бях секретарка. И аз си имам приятел.

— Разбирам. Нека тогава да вземем за пример последните десет седмици преди нейната смърт. Според вас през колко от тези десет седмици Джоди не е имала срещи?

Лангуайзър стана и възрази.

— Ваша чест, това е смешно. Няма нищо общо с нощта на дванайсети срещу тринайсети октомври.

— О, ваша чест, според мен има — заяви Фоукс. — И смятам, че мис Лангуайзър го знае много добре. Ако ми позволите мъничко свобода, ще приключа съвсем скоро.

Хютън отхвърли възражението и каза на Фоукс да повтори въпроса.

— През колко от десетте седмици преди смъртта си Джоди Кремънц нямаше срещи с мъже?

— Не знам. Може би една. Може би нито една.

— Може би нито една — повтори Фоукс. — А сега каже те, мис Гили, през колко от тези седмици вашата съквартирантка е имала поне две срещи?

Лангуайзър пак възрази, но възражението бе отхвърлено.

— Не знам — каза Гили. — През много от тях.

— През много от тях — повтори Фоукс.

Лангуайзър се изправи и помоли съдията да забрани на Фоукс да повтаря отговорите на свидетелката, освен под формата на въпрос. Съдията прие и Фоукс продължи невъзмутимо, сякаш изобщо не беше смъмрен.

— С един и същи младеж ли бяха тези срещи?

— Не. Обикновено бяха с различни. Понякога се повтаряха.

— Значи е обичала да си походи, прав ли съм?

— Сигурно.

— Да или не, мис Гили?

— Да.

— Благодаря. През десетте седмици преди нейната смърт — седмици, през които според вас е имала поне по две срещи — с колко различни мъже се е срещала?

Гили раздразнено тръсна глава.

— Нямам представа. Не съм ги броила. Освен това какво общо…

— Благодаря, мис Гили. Ще ви бъда благодарен, ако само отговаряте на въпросите.

Фоукс изчака. Свидетелката мълчеше.

— Кажете, имаше ли Джоди някакви затруднения, когато преставаше да се среща с някой мъж? Когато тръгваше с друг.

— Не ви разбирам.

— Питам дали всички мъже бяха щастливи, че нямат повече ангажименти към нея.

— Понякога се ядосваха, че тя вече не иска да излиза с тях. Нищо сериозно.

— Нямаше ли заплахи за насилие? Тя не се ли боеше от някого?

— Не ми е казвала такова нещо.

— Разказваше ли ви за всеки мъж, с когото излизаше?

— Не.

— А при тези срещи често ли водеше мъже в общата ви квартира?

— Понякога.

— Те оставаха ли да нощуват?

— Понякога. Не знам.

— Вие често отсъствахте, прав ли съм?

— Да, често преспивах у приятеля си.

— Защо?

Тя се изсмя смутено.

— Защото го обичам.

— Добре, а не оставаше ли той да нощува при вас?

— Не помня да се е случвало.

— Защо?

— Сигурно защото той живее сам. При него е по-уединено.

— Не е ли истина, мис Гили, че сте нощували по няколко пъти седмично в квартирата на своя — приятел?

— Понякога. И какво от това?

— И че това е ставало, защото ви е дразнел непрестанният поток от нощни посетители при вашата съквартирантка.

Лангуайзър се изправи.

— Ваша чест, това дори не е въпрос. Изразявам протест както към формата, така и към съдържанието. Не сме се събрали да съдим личния живот на Джоди Кремънц. Съдим Дейвид Стори за убийство и не е почтено да разрешаваме на защитата да очерня някого само защото…

— Добре, мис Лангуайзър, стига толкова — каза съдия Хютън. После се обърна към Фоукс. — Мистър Фоукс, смятам, че ви отпуснах предостатъчно свобода в тази насока. Мис Лангуайзър е права. Искам да продължите разпита на свидетелката по същество.

Фоукс кимна. Бош се вгледа в него. Адвокатът бе талантлив актьор. Цялото му държание изразяваше отчаянието на човек, прекъснат тъкмо когато се е добрал до скритата истина. Бош се запита дали заседателите усещат, че това е само театър.

— Много добре, ваша чест — изрече Фоукс със скръбно примирение. — Засега нямам въпроси към свидетелката.

Съдията даде петнайсет минути почивка. Бош изведе Гили през тълпата от журналисти, слезе с нея и я изпрати до колата. Каза й, че се е справила много добре и е издържала храбро атаките на Фоукс. После отиде при Крецлър и Лангуайзър в прокуратурата на втория етаж, където бяха организирали временен щаб на обвинението. В кабинета имаше малка кафе-машина и каната още беше пълна наполовина с кафе, сварено през сутрешната почивка. Нямаха време да варят ново, затова си наляха от старото. Крецлър и Лангуайзър обсъждаха хода на днешното заседание.

— Мисля, че защитата в стил „тя е курва“ ще им изиграе лоша шега — каза Лангуайзър. — Вероятно разчитат на още нещо.

— Той просто се мъчи да докаже, че е имало много мъже — каза Крецлър. — И че може да е бил всеки от тях. Защита в стил „двуцевка“. Пукаш със сачми напосоки, та дано някоя да уцели.

— Това няма да му помогне.

— Едно поне е сигурно. Както е почнал да прескача свидетелите, вървим много бързо. Ако продължава така, ще приключим с обвинението до вторник или сряда.

— Добре. С нетърпение чакам да разбера с какво разполага защитата.

— Аз пък не чакам — подхвърли Бош.

Лангуайзър се обърна към него.

— О, Хари. И друг път си минавал през тия бури.

— Да, но този път имам лошо предчувствие.

— Не се тревожи — каза Крецлър — Здравата ще им сритаме задниците. Вече сме в тунела, мой човек, и няма да излезем от него.

Тримата тържествено се чукнаха с пластмасовите чашки.

 

На следобедното заседание дадоха показания сегашният партньор на Бош, Джери Едгар, и бившата му партньорка Кизмин Райдър. И двамата бяха помолени от обвинението да си припомнят момента след обиска, когато Бош влязъл в колата и им съобщил за самопризнанието на Стори. Показанията им напълно съвпадаха с разказа на Бош и щяха да укрепят обвинението против всички атаки на защитата срещу характера на детектива. Освен това Бош знаеше, че обвинението се надява да спечели допълнителна симпатия от страна на заседателите, защото Едгар и Райдър бяха чернокожи — също като петима от редовните заседатели и двама от резервните. По време, когато всяка дума на един бял полицай автоматично предизвикваше съмнение у негрите, Едгар и Райдър бяха истинска находка за обвинението.

Първа даде показания Райдър и Фоукс се отказа от допълнителни въпроси. След нея излезе Едгар, който каза почти същото, но бе разпитан по-обстойно, защото именно той бе доставил втората заповед за обиск по случая. Едгар разказа, че съдебното нареждане предвиждало взимане на косми и кръвна проба от Дейвид Стори. Било подписано в отсъствие на Бош, който по това време издирвал в Ню Йорк снимките от „Архитектурен дайджест“. Райдър пък отпътувала за Хавай на екскурзия, планирана още преди убийството. Придружен от патрулен полицай, Едгар пак се появил пред дома на Стори в шест сутринта със заповед в ръката. Стори ги оставил да чакат отвън, докато се свърже по телефона с новия си юридически съветник — криминалния адвокат Дж. Ризън Фоукс.

След като узнал какво е положението, Фоукс посъветвал Стори да окаже съдействие и заподозреният бил отведен до болницата „Паркър Сентър“, където лабораторна служителка взела образци от косми и кръв.

— Разпитвахте ли обвиняемия за престъплението по време на пътуването и престоя в лабораторията? — попита Крецлър.

— Не, не съм го разпитвал — отговори Едгар. — Преди да напуснем жилището му, той ми подаде телефона и разговарях с мистър Фоукс. Адвокатът каза, че неговият клиент не желае да бъде разпитван или тормозен — точно така се изрази — по никакъв начин. Затова пътувахме почти през цялото време в мълчание — поне от моя страна. Не разговаряхме и в „Паркър Сентър“. Когато приключихме, мистър Фоукс вече беше дошъл и откара мистър Стори.

— А каза ли мистър Стори нещо по своя воля, докато беше с вас.

— Само веднъж.

— Къде точно?

— В колата, докато пътувахме към „Паркър Сентър“.

— И какво каза?

— Гледаше през стъклото и по някое време подхвърли: „Вие сте големи загубеняци, ако си мислите, че няма да се измъкна.“

— Бяха ли записани на лента тия негови думи?

— Да, бяха.

— Защо?

— След предишното му самопризнание пред детектив Бош смятахме, че има вероятност да направи и друго подобно изявление. През деня, когато му връчих съдебното нареждане за взимане на проби от кръв и коса, аз бях взел назаем кола от отдел „Наркотици“. Използват я за засичане на улични продажби. В нея има вградени микрофони.

— Носите ли със себе си този запис, детектив?

— Да.

Крецлър представи касетата като веществено доказателство. Фоукс възрази, че Едгар вече е цитирал изказването и записът става излишен. Съдията обаче отхвърли възражението и разпореди да се изслуша касетата. Крецлър включи записа много преди изявлението на Стори, за да могат съдебните заседатели да чуят шума на двигателя и уличното движение, и да се уверят, че Едгар не е нарушил правата на обвиняемия с непозволени въпроси.

Когато записът стигна до думите на Стори, из залата прозвуча съвсем ясно чувството на презрение и дори ненавист към полицаите.

С това Крецлър прекрати разпита на Едгар, като се надяваше през двата почивни дни заседателите да си спомнят какво са чули.

Фоукс навярно усети неговото намерение, защото каза, че иска да зададе няколко кратки въпроса. Въпросите се оказаха безобидни и не допринесоха почти с нищо за тезата на защитата. Точно в четири и половина адвокатът приключи разпита и съдия Хютън побърза да обяви почивка до понеделник.

Докато залата се изпразваше, Бош хвърли поглед наоколо, но не видя Макавой. Едгар и Райдър, които бяха останали след показанията си, се приближиха към него.

— Хари, що не вземем да се напием? — попита Райдър.

— Киз, що не вземем да се напием? — отвърна Бош.