Майкъл Конъли
Примката на совата (23)

22

Бар „Нат“ беше не по-голям от железопътен вагон и приличаше на повечето холивудски кръчми — денем го посещаваха заклети пияници, рано привечер се навъртаха проститутки и техни клиенти, а по малките часове прииждаха съмнителни типове с татуировки и кожени якета. На такова място човек би си докарал сериозни неприятности, ако рече да плати със златна кредитна карта.

Маккейлъб бе спрял да вечеря в „Мусо“ — биологичният му часовник настояваше за храна преди тялото да остане без енергия — и се добра до „Нат“ едва след десет. Докато ядеше пай с пилешко, той се чудеше дали си струва да разпитва в бара за Гън. Съветът не идваше от надежден източник. Дали заподозреният не насочваше следствието нарочно в погрешна посока? Едва ли. Маккейлъб залагаше на две неща — бирата и факта, че Бош не подозираше за целта на посещението. Съветът можеше да се окаже полезен и той реши да не пропуска нито една възможност.

Когато влезе, трябваха му няколко секунди, за да привикне с мътното червеникаво осветление. След като погледът му се избистри, той видя, че барът е полупразен. Беше времето между вечерните посетители и нощните птици. Две жени, седнали до бара отляво — едната черна, другата бяла — го огледаха изпитателно и Маккейлъб забеляза в очите им думата ченге точно в същия миг, когато те зърнаха в неговите думата уличници. Тайничко изпита задоволство, че все още има вид на полицай. Мина покрай тях и влезе по-навътре в салона. Повечето сепарета край дясната стена бяха пълни. Никой от седналите не си направи труда да го погледне.

Маккейлъб пристъпи до бара между две свободни табуретки. Барманите бяха двама — мъж и жена. Той махна е ръка на барманката.

От автоматичния грамофон в дъното гърмеше стара песен на Боб Сигър.

— „Нощни разходки“. За да чуе поръчката, барманката се приведе над плота. Беше облечена със закопчано черно сако без блуза отдолу. Имаше дълга и права черна коса, а на лявата й вежда висеше мъничка златна обица.

— Какво да ти предложа?

— Малко информация.

Маккейлъб плъзна по плота увеличена снимка от шофьорската книжка на Едуард Гън. Беше я взел от досието, което му даде Уинстън. Барманката се вгледа в снимката, после вдигна очи към Маккейлъб.

— Какво да ти кажа за него? Мъртъв е.

— Откъде знаеш?

Тя сви рамене.

— Не помня. Сигурно съм го чула от някого. Ти ченге ли си?

Маккейлъб кимна и каза малко по-тихо, за да не се чуе от музиката:

— Нещо такова.

Барманката се приведе още по-напред. Сакото се разтвори, разкривайки почти изцяло чифт малки, но заоблени гърди. Отляво имаше татуирано сърце, омотано в бодлива тел. Не изглеждаше особено привлекателно, по-скоро напомняше тъмно петно върху ударена круша. Маккейлъб извърна очи.

— Едуард Гън — каза той. — Беше редовен клиент.

— Често идваше.

Маккейлъб кимна. Съветът на Бош се оказваше правилен.

— Работите ли на Нова година?

Барманката кимна.

— Знаеш ли дали е идвал през онази нощ?

Тя поклати глава.

— Не помня. На Нова година тук беше тъпкано. Имахме празненство. Не знам дали е идвал. Но не бих се изненадала, ако излезе така. Много хора идваха и си отиваха.

Маккейлъб кимна към бармана — латиноамериканец, също по черно сако и без риза.

— Ами той? Дали ще си спомни?

— Не, той е тук от една седмица. Въвеждам го в занаята.

По лицето й плъзна лека усмивка. Маккейлъб се направи, че не забелязва. Грамофонът засвири „Туист по цяла нощ“ в изпълнение на Род Стюарт.

— Добре ли познаваше Гън?

Тя се изсмя.

— Скъпи, на места като нашето хората не си падат по откровения. Дали съм го познавала? Знаех кой е и толкоз. Както ти казах, идваше често. Но дори името му научих чак като го убиха и хората взеха да говорят за него. Някой рече, че претрепали Еди Гън и аз попитах: „Тоя пък кой е?“ Трябваше да ми го опишат. Онзи, дето ние уиски с лед и по косата му вечно има боя. Тогава разбрах кой е Еди Гън.

Маккейлъб кимна. Бръкна във вътрешния си джоб и извади сгъната вестникарска страница. Плъзна я по бара. Барманката се приведе, разкривайки нов изглед към гърдите си. Май го правеше нарочно.

— Това е ченгето от делото по телевизията, нали?

Маккейлъб не отговори. Страницата беше сгъната така, че да се вижда снимката на Хари Бош, отпечатана тази сутрин в „Лос Анджелис Таймс“ по повод предстоящите му показания. Бош стоеше пред вратата на съдебната зала. Вероятно изобщо не знаеше, че го снимат.

— Мяркал ли се е тук?

— Да, идва. Защо питаш за него?

Маккейлъб усети как по тила му пробягаха тръпки.

— Кога идва?

— Не знам, от време на време. Не бих го нарекла редовен клиент. Но идва. И не се задържа. От бързите е — едно питие и хайде навън. Поръчва…

Тя насочи показалец напред и изви глава настрани, сякаш мислено ровеше из архивите. После рязко сведе пръст надолу.

— Сетих се. Бира в бутилка. Всеки път поръчва „Анкър Стийм“, защото вечно забравя, че не я предлагаме. Много е скъпа и не се търси. После поръчва някоя друга марка.

Маккейлъб кимна.

— Беше ли тук на Нова година?

Барманката поклати глава.

— Същият отговор. Не помня. Много народ, много напитки, много време изтече.

Бош кимна, придърпа вестника по бара и го прибра в джоба си.

— Да не е загазил нещо?

Маккейлъб поклати глава. Една от жените в другия край на бара почука по плота с празната си чаша и подвикна:

— Хей, Миранда, тук имаш истински клиенти.

Барманката се озърна. Партньорът й беше изчезнал, вероятно в задното помещение.

— Трябва да си гледам работата — каза тя.

Маккейлъб я проследи с поглед, докато отиваше към края на бара да налее на проститутките още две чаши водка с лед. За момент музиката затихна и той чу как едната й каза да прекрати разговора, та ченгето да си отиде. Докато Миранда се връщаше към Маккейлъб, едната уличница подвикна след нея:

— И недей да му плакнеш очите, че ще има да кисне тук цяла нощ.

Маккейлъб се престори, че не е чул. Миранда застана пред него и въздъхна уморено.

— Не знам къде се дяна Хавиер. Не мога цяла нощ да си бъбря с теб.

— Само един последен въпрос — каза той. — Спомняш ли си ченгето и Еди Гън да са били тук по едно и също време — все едно заедно или поотделно.

Тя се замисли и пак се приведе напред.

— Може и да се е случвало. Но не помня.

Маккейлъб кимна. Беше сигурен, че повече няма да изкопчи от нея. Зачуди се дали да остави пари на бара. Като агент никак не го биваше в това отношение. Нямаше представа кога е подходящо и кога се превръща в оскърбление.

— Може ли сега и аз да те питам нещо? — каза Миранда.

— Какво?

— Харесва ли ти гледката?

Той усети как лицето му пламва от притеснение.

— Нали разбираш, като ги зяпаш толкова, рекох си да попитам.

Тя се озърна с усмивка към проститутките. Явно и те бяха много доволни от смущението на Маккейлъб.

— Много са симпатични — отговори той и се отдръпна, оставяйки върху бара двайсет долара. — Сигурен съм, че карат много мъже да се връщат. Като Еди Гън например.

Маккейлъб тръгна към вратата и по пътя думите й го блъснаха в гърба като изстрел:

— Тогава що не дойдеш някой път да ги поопипаш, господин полицай?

На излизане той чу как проститутките изреваха възторжено и плеснаха длани.

 

Маккейлъб поседя в джипа пред бара, опитвайки да прогони смущението. Съсредоточи се върху информацията, която бе получил от Миранда. Гън беше редовен клиент и можеше да е минал оттук през последната нощ от живота си. Второ, тя познаваше Бош като клиент. Той също можеше да е минал оттук през последната нощ от живота на Гън. Озадачаваше го само фактът, че тази информация идва пряко от самия заподозрян. Маккейлъб отново се зачуди защо Бош — ако беше убил Гън — го насочва по вярна следа. Дали беше признак на високомерие, на твърда вяра, че никога няма да го заподозрат и следователно да попитат за него в бара? Или пък имаше по-дълбок психологически мотив? Маккейлъб знаеше, че мнозина престъпници допускат грешки, водещи до тяхното залавяне, защото подсъзнателно не желаят да им се размине. Теорията за голямото колело, помисли си той. Може би Бош подсъзнателно искаше колелото да се върти и за него.

Отвори клетъчния телефон и провери за сигнал. Чуваше се съвсем ясно. Набра домашния номер на Уинстън. Докато телефонът звънеше, той погледна часовника си и реши, че още не е много късно за разговор. След пет сигнала тя най-сетне вдигна слушалката.

— Аз съм. Имам нещо за теб.

— И аз. Само че в момента водя друг разговор. Може ли да ти се обадя като свърша?

— Да, ще чакам.

Маккейлъб изключи, облегна се назад и се замисли. Видя през стъклото как бялата проститутка излезе от бара, влачейки подир себе си мъж с бейзболно каскетче. Двамата запалиха цигари и поеха по тротоара към близкия мотел „Чучулига“.

Телефонът избръмча. Обаждаше се Уинстън.

— Всичко почва да се подрежда, Тери. Имало Господ на този свят.

— Какво откри?

— Първо ти. Нали каза, че имаш нещо за мен?

— Не, ти. Моето е дребна работа. А ти май си хванала голямата риба.

— Добре, чуй това. Майката на Бош е била проститутка. В Холивуд. Убили са я, когато той бил още хлапе. И убиецът останал неизвестен. Как ти се струва като психологически мотив, а?

Маккейлъб не отговори. Новата информация беше зашеметяваща и осигуряваше много от липсващите парчета в работната хипотеза. Загледа се към проститутката и нейния клиент, които стояха пред касата на мотела. Мъжът подаде пари и получи ключ. Двамата влязоха през стъклената врата.

— Гън убива проститутка и му се разминава — каза Уинстън, след като не чу коментар. — Точно както е станало с майка му.

— Откъде разбра? — попита най-сетне Маккейлъб.

— Нали помниш какво си говорихме? Обадих се на моята приятелка Киз. Проявих интерес към Бош и я попитах дали вече е разведен. Тя ми разправи каквото знаеше за него. Доколкото разбрах, историята за майка му изплувала на бял свят преди няколко години, когато съдили Бош за превишаване на служебните пълномощия. Убийството на Кукловода… помниш ли го?

— Да, тогава местното управление отказа да ни включи в разследването. Онзи тип убиваше проститутки. Бош го застреля. А той се оказа невъоръжен.

— Здравата ми мирише на психология. Всичко е като по схема, дявол да го вземе.

— Какво е станало с Бош след смъртта на майка му?

— Киз не знаеше много. Нарече го „рожба на обществото“. Бил на десет или единайсет, когато се е случило. След това израснал в приюти и детски селища. Постъпил на служба и влязъл в криминалния отдел. Ето, това пропускахме досега. Дреболията, която превръща един не значителен случай в нещо, което Бош не би изтървал.

Маккейлъб замислено кимна.

— Има и още — каза Уинстън. — Прерових всички натрупани документи — разни бумаги, които не бях включила към досието. Прегледах протокола за аутопсията на жената, убита от Гън преди шест години. Между другото, името й е Франсис Уелдън. Една подробност изглежда многозначителна след всичко, което узнахме за Бош. Прегледът на матката и бедрата показва, че жената е раждала.

Маккейлъб поклати глава.

— Няма как Бош да е узнал. По онова време той бил отстранен от длъжност, защото изхвърлил лейтенанта си през прозореца.

— Вярно. Но след връщането си е имал възможност да прегледа досиетата и сигурно го е сторил. Узнал е, че заради Гън някое друго хлапе ще страда като него. Виждаш ли, всичко съвпада. Преди осем часа смятах, че се хващаш за сламка. Сега имам чувството, че си улучил право в десетката.

Комплиментът не го зарадва особено. Но разбираше вълнението на Уинстън. Когато нещата започват да се избистрят, понякога човек от радост забравя самото престъпление.

— Какво е станало с детето? — попита той.

— Нямам представа. Сигурно го е дала за осиновяване веднага след раждането. Все едно. Важното е как го възприема Бош.

Имаше право. Но Маккейлъб не обичаше да оставя нещата недовършени.

— Да се върнем към разговора ти с бившата партньорка на Бош. Смяташ ли, че ще му каже за твоя интерес?

— Вече му е казала.

— Тази вечер?

— Да, преди малко. Точно с нея разговарях, когато ми се обади. Той не проявил интерес. Казал й, че все още се надява да оправи нещата с жена си.

— Споменала ли е, че точно ти питаш за него?

— Помолих я да не му казва.

— Но сигурно му е казала. Значи той вероятно знае, че ровим около него.

— Невъзможно. Откъде ще разбере?

— Тази вечер бях при него. В дома му. А малко по-късно научава за теб. Човек като Хари Бош не вярва в съвпаденията, Джей.

— Е, а ти как се справи при него? — попита Уинстън след кратко мълчание.

— Горе-долу добре. Питах за Гън, но извъртях разговора и към самия Бош. Затова ти се обадих. Интересни неща излязоха. Не могат да се мерят с твоето, но допълват картината. Само че щом е чул за теб веднага след моето посещение… не знам.

— Разкажи ми какво откри.

— Дреболии. Не живее с жена си, но снимката й се мъдри на почетно място в хола. За по-малко от час изпразни три бири. Значи имаме работа с алкохолен синдром. Симптом за вътрешно напрежение. Освен това той спомена за нещо, което нарича голямото колело. Част от личните му убеждения. В събитията не вижда пръст Божи, а Голямото колело. Което мине отгоре, непременно отива надолу. Каза, че всъщност на типове като Гън не им се разминава. Винаги ги догонва нещо. Колелото. Използвах няколко специфични израза, за да видя дали няма да възрази. Нарекох външния свят лудница. Той не го оспори. Каза, че няма нищо против, стига от време на време да спипва някой от лудите. Много е тънко, Джей, но всичко си идва на мястото. В коридора му виси репродукция на Йеронимус Бош. „Градината на земните наслаждения“. С нашата сова.

— Е, и какво? Нали са съименници. Ако се казвах Пикасо, непременно щях да си закача репродукция на Пикасо.

— Престорих се, че я виждам за пръв път и го попитах какво означава. А той каза: означава, че голямото колело се върти. Това представлява за него.

— Дребни късчета от мозайката.

— Все още имаме много работа.

— Продължаваш ли да участваш? Или ще се оттеглиш?

— Засега продължавам. Ще пренощувам тук. Но в събота имам клиенти. Трябва да се върна дотогава.

Уинстън мълчеше.

— Има ли още нещо? — понита накрая Маккейлъб.

— Да, без малко да забравя.

— Какво?

— Совата от „Небесна преграда“. Закупена е с платежно нареждане по пощата. Получих номера от Камерън Ридъл и го проследих. Издадено е на двайсет и втори декември от пощенския клон на улица Уилкокс в Холивуд. На четири-пет пресечки от полицейското управление, където работи Бош.

Маккейлъб поклати глава.

— Третият закон на физиката.

— Какво искаш да кажеш?

— На всяко действие има равно и противоположно противодействие. Когато надничаш в бездната, бездната наднича в теб. Нали разбираш, изтъркани клишета. Но са изтъркани, защото са верни. Не можеш да влезеш в мрака, без той да влезе в теб и да вземе своето. Може би Бош е влизал прекалено често. И е загубил пътя.

Двамата помълчаха, после си уговориха среща за следващия ден. Докато прибираше телефона, Маккейлъб видя как проститутката напуска мотела сама и тръгва отново към „Нат“. Беше облякла джинсово яке и се гушеше в него зиморничаво. Тя оправи перуката си и продължи към: бара, където щеше да търси нов клиент.

Маккейлъб я гледаше, мислеше си за Бош и изведнъж почувства какъв късмет е имал в живота. Спомни си, че щастието е мимолетно. То трябва да бъде заслужено, а след това защитавано на всяка цена. Знаеше, че в момента не прави това. Беше навлязъл в мрака, оставяйки щастието си без защита.