Майкъл Конъли
Примката на совата (18)

17

Петнайсет минути по-късно двамата се събраха на „Попътно вълнение“. Маккейлъб извади от хладилника кока-кола и каза на Уинстън да се настани на креслото до масичката в каюткомпанията. На паркинга й бе поръчал да донесе пластмасовата сова. Сега използва две книжни салфетки, за да извади отливката от кашона и да я сложи на масичката. Уинстън го гледаше с ядно прехапани устни. Маккейлъб й каза, че разбира доколко я дразнят тези тайнствени номера в нейното собствено следствие, но добави, че ще й отстъпи контрола веднага, след като представи разкритията си.

— Само едно мога да кажа, Тери. Дано да имаш важни причини, инак мътните ще те вземат.

Маккейлъб си спомни как някога бе отбелязал в скрита бележка към досието по първия им общ случай, че при нервно натоварване е склонна да използва груби изрази. И че е надарена с остър ум и интуиция. Надяваше се това да остава в сила и досега.

Той отиде до барчето, където беше оставил подготвената папка. Отвори я и отнесе най-горния лист на масичката. Избута настрани разпечатката от „Небесна преграда“ и остави листа до пластмасовата сова.

— Как мислиш, дали това е нашата птица?

Уинстън се приведе да огледа цветното изображение. То представляваше увеличен детайл от картината на Бош „Градината на земните наслаждения“ — гол мъж, прегърнал тъмна сова с лъскави черни очи. Маккейлъб го бе изрязал заедно с още някои детайли от книгата на Марайнисен. Видя как Уинстън прехвърля поглед от пластмасовата сова към картината и обратно.

— Бих казала, че съвпада — отговори най-сетне тя. — Откъде го изрови? От „Гети“ ли? Трябваше да ми кажеш вчера, Тери. Каква е тая шибана история?

Маккейлъб успокоително вдигна длани.

— Ще ти обясня всичко. Само ми позволи да ти покажа нещата така, както искам. След това ще отговоря на всички твои въпроси.

Тя му махна с ръка да продължи. Маккейлъб отиде до бара, донесе втория лист и го остави пред нея.

— Същият художник, друга картина.

Уинстън се вгледа. Това беше детайл от „Страшният съд“ — вързан грешник с извити зад гърба крака и ръце чака да попадне в ада.

— Стига си ми въртял номера. Кой е рисувал това?

— Ще ти кажа след малко.

Маккейлъб се върна към папката върху барплота.

— Още ли е жив? — подвикна Уинстън след него.

Той донесе третия лист и го остави до първите два.

— Умрял е преди повече от петстотин години.

— Господи!

Тя вдигна третия лист и го разгледа отблизо. Беше цялостна репродукция на „Седемте смъртни гряха“.

— Това би трябвало да е Божието око, виждащо всички грехове на света — обясни Маккейлъб. — Познати ли са ти думите в центъра, около ириса?

— Пази се, пази се… — преведе тя шепнешком. — О, Господи, наистина си имаме работа със смахнат човек. Кой е той?

— Още една. Тя идва точно на място.

Маккейлъб се върна при папката за четвърти път и се върна с поредната изрязана репродукция на Бош. Подаде я на Уинстън.

— Нарича се „Операция на глупостта“. През Средновековието някои хора вярвали, че от човешката глава може чрез операция да се извади камък, който причинява глупостта и лукавството. Забележи мястото на разреза.

— Забелязах. Също като при нашия човек. А какво е това наоколо?

Уинстън плъзна пръст по ръба на кръглата картина. Но външната черна ивица имаше думи, някога пищно изписани със златна боя, но толкова потъмнели от времето, че бяха станали почти нечетливи.

— Преводът гласи: „Майсторе, изрежи камъка. Името ми е Луберт Дас“. В критичните статии за създателя на тази картина се споменава, че по негово време името Луберт е било подигравателно прозвище за глупави или порочни хора.

Уинстън остави листа върху другите три и вдигна ръце.

— Добре, Тери, стига толкова. Кой е художникът и кой е заподозреният, за когото говориш?

— Името на художника е Джером ван Айкен. Холандец, смятан за един от великите творци на Северния Ренесанс. Но картините му са мрачни, пълни с чудовища и фантастични демони. И сови. Много сови. Критиците смятат, че совите в неговите картини символизират най-различни неща — от злото до проклятието и гибелта на човешкия род.

Маккейлъб разрови листовете върху масата и извади детайла с мъжа и совата.

— Ето, това ни разкрива всичко за него. Човекът прегръща совата — дяволска сова, както я нарече мистър Ридъл — и така стига до неизбежната адска участ. Виж цялата картина.

Той се върна до папката и донесе репродукция от „Градината на земните наслаждения“. Докато Уинстън разглеждаше отделните образи, Маккейлъб следеше очите й. Видя отвращение, смесено с дълбок интерес. Посочи четирите сови, които бе открил върху картината, включително и онази с голия мъж.

Изведнъж Уинстън остави листа настрани и го погледна.

— Чакай малко. Знам, че съм виждала това и друг път. Може би в някоя книга, или на лекция по история на изкуството. Но мисля, че никога не съм чувала за този Ван Айкен. Той ли е нарисувал това?

Маккейлъб кимна.

— „Градината на земните наслаждения“. Ван Айкен я е нарисувал, но никога не си чувала за него, защото не е бил известен с истинското си име. Използвал латинския вариант на Джером, а за фамилия взел названието на родното си градче. Познаваме го като Йеронимус Бош.

Тя го гледаше мълчаливо и Маккейлъб усети как всичко трескаво се намества в главата й — изображенията върху картините, имената от разпечатката, подробностите около смъртта на Едуард Гън.

— Бош — въздъхна тя едва доловимо. — Да не би Йеронимус…

Тя не довърши. Маккейлъб кимна.

— Да, това е истинското име на Хари.

 

Двамата крачеха из каюткомпанията с наведени глави, но внимаваха да не се сблъскат. Разговаряха откъслечно, насечено, сякаш в кръвта им кипеше калпав, но буен джаз.

— Това вече е прекалено, Маккейлъб. Разбираш ли какво говориш?

— Много добре знам какво говоря. И недей да си въобразяваш, че не съм мислил дълго и напрегнато, преди да проговоря. Смятам го за свой приятел, Джей. Имаше… не знам, по някое време смятах, че много си приличаме. Но погледни тия неща, погледни връзките, приликите. Съвпада. Всичко съвпада.

Той спря и я погледна. Уинстън продължи да крачи… — Той е ченге! Ченге от отдел „Убийства“, за Бога.

— Какво, да не би да твърдиш, че щом е ченге, не може да стори подобно нещо? Това тук е Лос Анджелис — съвременната Градина на земните наслаждения. Със същите изкушения и демони. Дори не е нужно да излизаш извън града, за да видиш как ченгетата нарушават закона — продават наркотици, ограбват банки, дори извършват убийства.

— Знам, знам. Просто…

Тя не довърши.

— Във всеки случай разбираш, че при толкова съвпадения трябва да проверим много, много внимателно.

Уинстън спря и се обърна към него.

— И себе си ли включваш? Няма начин, Тери. Помолих те да прегледаш досието, а не да поемеш следствието. Вече си вън от играта.

— Виж какво, ако не се бях разровил, щеше да останеш с празни ръце. Совата щеше и досега да стърчи върху покрива на другата сграда.

— Да, признавам. И много ти благодаря. Но ти си цивилен. Външно лице.

— Няма да се махна, Джей. Щом веднъж изкарах Бош под прожекторите, няма да му обърна гръб.

Уинстън тежко се отпусна в креслото.

Добре, не може ли да поговорим, когато нещата се прояснят? Все още не съм приела теорията ти.

— Добре. И аз не съм я приел.

— А инак, признавам, добре завъртя представлението с картинките и доказателствата.

— Казвам само едно, че Хари Бош някак е свързан със случая. А възможностите са две. Първо, той го е сторил. Второ, накиснали са го. Той отдавна работи в полицията.

— Да, двайсет и пет, може би трийсет години. Списъкът на хората, които е вкарал в затвора, сигурно ще е дълъг поне метър. И вероятно половината са излезли. Мамка му, цяла година ще трябва, за да ги издирим.

Маккейлъб кимна.

— И недей, да си мислиш, че той не знае това.

Уинстън рязко се извърна към него. Той отново закрачи с наведена глава. След дълго мълчание вдигна очи и видя, че тя продължава да го гледа.

— Какво?

— Всъщност ти харесваш Бош точно заради това. Знаеш и още нещо, нали?

— Не, не знам. Мъча се да отхвърля предубежденията. Трябва да проучим всички възможни варианти.

— Дрън-дрън! Ти признаваш само един вариант.

Маккейлъб не отговори. И без нейното натякване се чувстваше виновен.

— Добре — каза Уинстън. — Тогава защо не ми преотстъпиш версията? Не бой се, няма да те упрекна, ако накрая излезе погрешна.

Той спря и я погледна.

— Хайде де, дай ми я — настоя Уинстън.

Маккейлъб поклати глава.

— Още не съм изяснил всичко. Знам само едно: онова, с което се сблъскваме, е далеч, далеч извън границите на простата случайност. Значи трябва да има обяснение.

— Добре тогава, дай ми обяснение, свързано с Бош. Познавам те. Мислил си за това.

— Не забравяй, че засега всичко е само теория.

— Ще го имам предвид. Казвай.

— Да започнем от основния факт: детектив Йеронимус Бош вярва — не, нека го кажем знае — че онзи тип, Едуард Гън, безнаказано е извършил убийство. Добре, а сетне внезапно откриваме Гън удушен и усукан като грешник от картина на художника Йеронимус Бош. Добавяме пластмасовата сова и поне още пет-шест съвпадения между двамата съименници. Готово!

— Кое е готово? Съвпаденията не означават, че Бош го е извършил. Ти сам каза, някой може да е нагласил нещата така, че всичко да сочи към Бош.

— Не знам. Може би интуицията ми го подсказва. В Бош има нещо… нещо необичайно, Маккейлъб си спомни какво бе казал Фоскюлер за картините. — По-мрачно от нощта.

— Какво би трябвало да означава това?

Вместо отговор Маккейлъб махна с ръка. Посегна и взе Детайла със совата, прегърната от мъжа. Вдигна го пред лицето на Уинстън.

— Погледни мрака. Тук, в очите. И у Хари има нещо подобно.

— Сега почваш да го избиваш на мистика, Тери. Какво ми намекваш? Че в предишния си живот Хари Бош е бил художник? Тъй де, чуй се какви ги говориш.

Той остави листа, отстъпи назад и поклати глава.

— Не знам как да го кажа. Просто има нещо. Някаква връзка между двамата, и то не само по името.

Той замълча и махна с ръка, сякаш прогонваше мисълта.

— Добре, нека да продължим — каза Уинстън. — Защо точно сега, Тери? Ако е Бош, защо точно сега? И защо точно Гън? Той се е изплъзнал от него преди шест години.

— Интересно, че казваш от него, а не от правосъдието.

— Нямах никакви задни мисли. Ти просто обичаш да…

— Защо точно сега? Кой знае? Но не забравяй, че предната нощ са се срещнали в килията на полицейското управление, преди това през октомври и тъй нататък. Щом онзи тип попадне зад решетките, до него изневиделица се появява Бош.

— Но през онази нощ Гън е бил прекалено пиян за разговор.

— Кой го казва?

Тя кимна. Разполагаха само с разказа на Бош за срещата в килията.

— Добре, не споря. Но защо точно Гън? Разбери ме, не искам да слагам етикети на убийците и техните жертви, но какво толкова е станало? Клиент убива проститутка в някакъв си евтин хотел. Всички знаем, че хората имат различна стойност, а онази жена едва ли е струвала много. Ако си чел досието, знаеш — дори собствените й роднини не са я потърсили.

— Значи нещо липсва — нещо, което не знаем; Защото Хари държеше на нея. А и не мисля, че е от онези, които смятат един човек или случай за по-важен от другите. Но около Гън има нещо, което не знаем. Трябва да има. Заради това нещо преди шест години Хари е изхвърлил лейтенанта си през прозореца и бил отстранен от работа. Заради него е посещавал Гън при всяко попадане зад решетките — Маккейлъб кимна замислено. — Трябва да открием спусъка. Стресовия фактор. Онова нещо, което го е накарало да действа точно сега, а не преди година, две, когато и да било.

Уинстън рязко стана.

— Ако обичаш, престани да говориш в множествено число. И знаеш ли, във всичките тези обяснения упорито пропускаш една подробност. Става дума за полицай ветеран от отдел „Убийства“. Значи претрепва онзи тип, а после оставя след себе си цяла верига от улики? Няма начин да стане… не и с Хари Бош. Твърде е умен, за да го допусне.

— Така ти се струва сега. Нещата стават очевидни, след като ги разкрихме. И забравяш, че само по себе си убийството е признак за извратено мислене, за разпадане на личността. Ако Хари Бош е кривнал от пътя и сега лети към канавката — към бездната — можем да предполагаме всичко за неговото мислене и начина, по който ще извърши убийство. Оставените улики могат да се окажат симптоми на заболяването.

Уинстън пренебрежително махна с ръка.

— Пак старите номера на ФБР. Големи приказки и никакъв смисъл. — Тя взе репродукцията от „Градината на земните наслаждения“ и я огледа. — Разговарях с Хари за случая преди две седмици. Ти си го срещнал вчера. Не бих казала, че се катереше по стените с разпенена уста. А я го виж как се държи на сегашния съдебен процес. Хладнокръвен, спокоен, сдържан. Знаеш ли какво разправят неговите колеги? Че бил като онзи от рекламата на „Марлборо“.

— Да, само дето отказа цигарите. Може би тъкмо случаят „Стори“ е прелял чашата. Напрежението се трупа. Все трябва да избие отнякъде.

Маккейлъб усети, че Уинстън не го слуша. Беше открила нещо в картината. Тя пусна листа и взе другия, със совата и голия мъж.

— Отговори ми на един въпрос — каза тя. — Ако убиецът е получил совата от склада право на адреса на жертвата, как по дяволите, я е пребоядисал?

Маккейлъб кимна.

— Добър въпрос. Сигурно я е пребоядисал на място, в апартамента. Може би докато е гледал как Гън се бори със смъртта.

— В апартамента не беше открита подобна боя. Проверихме и кофите за смет. Не забелязах боя.

— Отнесъл я е, за да се отърве от нея на друго място.

— Или за да я използва със следващата жертва. Уинстън помълча и се замисли дълбоко. Маккейлъб изчака търпеливо.

— И какво ще правим сега? — попита най-сетне тя.

— Значи вече си говорим в множествено число?

— Засега. Размислих. Не мога да изляза официално с такава версия. Прекалено е опасно. Ако излезе грешка, спукана ми е работата.

Маккейлъб кимна.

— Имате ли и други следствия с твоя партньор?

— Общо три неразкрити случая заедно с този.

— Е, прехвърли му другите два, а ти ще работиш по този… заедно с мен. Ще разработваме Бош, докато не стигнем до нещо сигурно — в едната или другата посока, което би позволило да излезеш с официална версия.

— И какво сега, да викна Хари Бош и да му кажа, че трябва да поговорим, защото го подозирам в убийство?

— Остави го на мен. Няма да бие толкова на очи, ако аз поема първия рунд. Нека да си съставя ясна картина за него. Кой знае, може инстинктите да ме лъжат. Или пък ще открия къде е спусъкът.

— Лесно е да се каже. С теб сме прекалено близки и той ще усети. Не искам да се издъним, или по-точно аз да се издъня.

— Точно тук имам предимство.

— Тъй ли? Какво е то?

— Не съм ченге. Ще ми е по-лесно да се приближа до него. Трябва да вляза в дома му, да видя как живее. Междувременно ти…

— Чакай малко. Да не би да говориш за взлом? Не мога да приема подобно нещо.

— Не, никакви нарушения на закона.

— Как ще влезеш тогава?

— Ще почукам на вратата.

— На добър час. А за мен какво искаше да кажеш?

— Заеми се с външната линия, с по-явните неща. Проследи платежното нареждане за совата. Открий подробности за Гън и убийството преди шест години. Разпитай за сблъсъка между Хари и предишния му лейтенант… както и за самия лейтенант. Хари казва, че една нощ излязъл и го открили мъртъв в тунел.

— Спомням си, по дяволите. Мислиш ли, че е свързано с Гън?

— Не знам. Но вчера Бош направи неясен намек.

— Мога да се разровя из архивите и да поразпитам. Но всяка от тези нишки може да отведе обратно към Бош.

Маккейлъб кимна. Според него си струваше да поемат риска.

— Имате ли общи познати? — попита той.

Тя раздразнено тръсна глава.

— Забрави ли, че ченгетата са параноичен народ? Още щом попитам някого за Бош, всички ще разберат какво правим.

— Не е задължително. Използвай случая „Стори“. Сега всички говорят за него. Примерно, гледала си Бош по телевизията и видът му те тревожи. Добре ли е? Какво става с него? И тъй нататък. Постарай се да прилича на клюкарски разговор.

Все тъй раздразнена, Уинстън пристъпи до стъклената врата и погледна пристанището. Притисна чело към стъклото.

— Познавам бившата му партньорка — каза тя. — Имаме приятелски кръг от десетина жени. Събираме се веднъж месечно. Всички работим в отдел „Убийства“ на местните полицейски участъци. Бившата партньорка на Хари, Киз Райдър, наскоро премина от Холивуд в отдел „Грабежи и убийства“. Голям успех. Но мисля, че бяха близки. Той й беше нещо като наставник. Може би ще успея да изкопча това-онова. С малко финес.

Маккейлъб кимна и се сети за още нещо.

— Хари ми каза, че е разведен. Не знам кога е било, но можеш да поразпиташ Райдър. Нали разбираш, уж от личен интерес — искаш да знаеш какъв е, какво представлява. Ако подхванеш по този начин, може да ти изпее всичко за него.

Уинстън извърна глава към него.

— Да, и страхотно ще ни подобри отношенията, когато и стане ясно, че всичко е било измислица, за да заложа капан на нейния бивш партньор… и наставник.

— Ако е добро ченге, ще те разбере. Трябва или да го изчистиш от подозрения, или да го прибереш. И в двата случая си длъжна да действаш колкото се може по-незабелязано.

Уинстън пак се загледа през вратата. Ще трябва да мога да се разгранича. — Тоест?

— Тоест, ако тръгнем по този път и нещо се издъни, трябва да се измъкна суха.

Маккейлъб кимна. Темата не му допадаше, но разбираше, че тя трябва да си прикрие гърба.

— Ще ти го кажа без заобикалки, Тери. Ако всичко отиде по дяволите, ще излезе, че изцяло е твоя работа, че съм те помолила да прегледаш досието, а ти си тръгнал да действаш самостоятелно.

— Разбирам, Джей. Ще го преживея някак. Поемам риска.