Майкъл Конъли
Примката на совата (14)

13

На връщане Маккейлъб управляваше сам „Попътно вълнение“ и стигна в пристанище Авалон с падането на здрача. Бъди Локридж бе останал в Кабрильо, защото нямаше да имат клиенти чак до събота. Когато наближи острова, Маккейлъб се свърза по радиото с шефа на пристанището и помоли да му помогнат при швартоването.

Изкачването по хълма бе изтощително, защото носеше две тежки книги, купени от книжарница „Дътън“ в Брентууд плюс хладилна чанта, пълна със замразено тамале. На два пъти му се наложи да спира край пътя. Всеки път сядаше върху хладилната чанта и разгръщаше книгите, за да потъне отново в мрачния свят на Йеронимус Бош.

Откакто бе посетил „Гети“, образите от картините на Бош непрестанно витаеха в мислите му. В края на срещата Неп Фицджералд бе казала нещо странно. Точно преди да затвори албума с репродукцията от „Градината на земните наслаждения“, тя го погледна с неуверена усмивка, сякаш искаше да добави нещо, но се колебаеше.

— Какво има? — попита той.

— Нищо особено, просто една забележка.

— Хайде, казвай. Бих желал да я чуя.

— Просто исках да спомена, че мнозина критици и изследователи на Бош виждат влияние на творчеството му върху нашата съвременност. Това е белегът на всеки велик творец — дали произведенията му издържат изпитанията на времето. Дали имат силата да достигат до хората и… и може би да им влияят.

Маккейлъб кимна. Знаеше, че тя иска да разбере върху какъв случай работи.

— Разбирам какво казваш. Съжалявам, но в момента не мога да ти разкрия нищо. Може би някой ден ще узнаеш какво е. Но ти благодаря. Мисля, че много ми помогна. Все още не съм съвсем сигурен.

Седнал върху хладилната чанта, Маккейлъб отново си припомни разговора. Влияние върху нашата съвременност, помисли той. И върху престъпленията. Разгърна по-голямата книга и се вгледа в шедьовъра на Бош. Спря поглед върху совата с черни очи и инстинктивно усети, че е налучкал нещо съществено. Нещо много мрачно и много опасно.

 

Когато се прибра у дома, Грасиела взе хладилната чанта и я отвори върху кухненската маса. Извади три порции тамале и ги сложи да се размразяват в микровълновата фурна.

— Направила съм и пълнени чушки — каза тя. — Добре, че се обади от яхтата, иначе щяхме да вечеряме без теб.

Маккейлъб я остави да мърмори. Знаеше, че е сърдита заради това, с което се бе заел. Той пристъпи към масата, където Сиело седеше на бебешко столче. Беше вдигнала глава и гледаше таванския вентилатор. Мърдаше ръце пред очите си, сякаш все още привикваше с тях. Маккейлъб се приведе и я целуна по пръстчетата, после по челото.

— Къде е Реймънд?

— В стаята си. При компютъра. Защо си взел само десет?

Той я погледна, докато сядаше на стола до Сиело. Грасиела прибираше останалите порции в пластмасова кутия за фризера.

— Дадох им хладилната чанта и казах да я напълнят. Сигурно толкова са се побрали.

Тя раздразнено тръсна глава.

— Ще ни остане едно парче в повече.

— Тогава го изхвърли или пък покани някой приятел на Реймънд. Какво толкова, Грасиела? Някакво си тамале.

Грасиела се обърна и го погледна с мрачни, тревожни очи. Погледът й веднага омекна.

— Изпотил си се.

— Не бой се, просто нямаше превоз и се качих пеш.

Тя отвори един от горните шкафове и извади кутийка с термометър. Във всяка стая беше наслагала по един. Измъкна термометъра, тръсна го и се приближи до Маккейлъб.

— Отвори уста.

— Дай да използваме електронния.

— Не, не му вярвам.

Тя пъхна крайчето на термометъра под езика му, после лекичко повдигна челюстта нагоре. Професионален жест. Когато се запознаха, Грасиела беше медицинска сестра в „Бърза помощ“. Сега работеше в местното начално училище. Постъпи там малко след коледните празници. Маккейлъб усещаше, че й се иска да бъде пълноценна майка, но не можеха да си го позволят, затова той избягваше темата. Надяваше се след година-две работата с яхтата да потръгне и тогава да решат. Понякога съжаляваше, че не задържаха част от парите по договора за книгата и филма, но същевременно знаеше, че са взели единствено правилното решение — да не печелят от гибелта на сестра й. Половината пари дадоха на фондация „Желание“, а другата половина оставиха на дългосрочен влог за Реймънд. Така момчето можеше някой ден да постъпи в колеж, ако поиска.

Докато той седеше и я гледаше мълчаливо, Грасиела го хвана за китката и провери пулса му.

— Ускорен е — каза тя и отпусна ръката му. — Отвори уста.

Той отвори уста, тя извади термометъра и погледна какво показва. Отиде до мивката и го изми, после го прибра в шкафа. Не каза нищо и Маккейлъб разбра, че температурата му е нормална.

— Иска ти се да имам треска, нали?

— Да не си полудял?

— Да, иска ти се. Така би имала повод да ме накараш да спра.

— Как тъй да те накарам да спреш? Снощи сам каза, че ще е за последно. Тази сутрин пък рече, че ще е само днес. Какво казваш сега, Тери?

Маккейлъб погледна Сиело и й подаде пръста си да го хване.

— Не е свършило. — Сега гледаше Грасиела. — Днес се случиха някои неща.

— Някои неща? Каквито и да са, предай ги на детектив Уинстън. Това е нейно задължение. Не е твоя работа.

— Не мога. Все още не. Първо трябва да се уверя.

Грасиела му обърна гръб и отиде до кухненската маса. Отвори микровълновата печка и сложи чинията с тамале да се размразява.

— Ще й смениш ли пелените? Крайно време е. Може и да й дадеш биберона, докато приготвям вечерята.

Маккейлъб внимателно вдигна дъщеря си от столчето и я опря върху рамото си. Тя захленчи и той я потупа по гръбчето, за да се успокои. После пристъпи зад Грасиела, преметна ръка около нея и я придърпа към себе си. Целуна я по тила и зарови лице в косата й.

— Скоро всичко приключва и пак ще заживеем нормално.

— Дано.

Тя докосна ръката, с която я прегръщаше под гърдите. Допирът на нейните пръсти бе одобрението, което търсеше Маккейлъб. Пръстите говореха, че моментът е труден, но няма нищо страшно. Той притисна Грасиела още по-плътно, целуна я по врата и я пусна.

Докато Маккейлъб нагласяваше чиста пелена около мъничкото й телце, Сиело гледаше право нагоре към декоративната въртележка, накичена с картонени звезди и полумесеци. Реймънд я бе изработил на Коледа с помощта на Грасиела. Отнякъде полъхваше леко течение, фигурите се въртяха бавно и тъмносините очи на Сиело ги следяха. Маккейлъб се наведе и я целуна по челото.

След като я уви в две бебешки одеяла, той излезе на верандата и започна да я храни с биберона, докато се поклащаше леко в люлеещия се стол. Загледа се към пристанището и забеляза, че е забравил да изключи светлините на мостика на „Попътно вълнение“. Знаеше, че може да се свърже по телефона с канцеларията на пристанището и да помоли нощния дежурен да отскочи с моторницата да ги изгаси. Но знаеше също така, че след вечеря ще се върне на яхтата. Тогава щеше да свърши и тази работа.

Сведе поглед към Сиело. Очите й бяха затворени, но той знаеше, че е будна. Смучеше биберона най-енергично. Грасиела бе спряла да я кърми, когато тръгна на работа. Храненето с биберон бе ново и той го смяташе за едно от най-приятните си занимания като баща. В тия моменти често говореше шепнешком на дъщеря си. Най-често обещаваше. Обещаваше, че винаги ще я обича и ще бъде до нея. Казваше й никога да не се страхува и да не се чувства самотна. Понякога Сиело внезапно отваряше очи, поглеждаше го и той долавяше, че и тя се опитва да му съобщи същото. Тогава усещаше обич, каквато не бе изпитвал никога през живота си.

— Тери.

Чувайки шепота на Грасиела, той надигна глава.

— Вечерята е готова.

Маккейлъб погледна шишето и видя, че е почти празно.

— Идвам след минутка — отвърна шепнешком той.

След като Грасиела влезе, той пак погледна дъщеря си. Шепотът я бе накарал да отвори очи. Гледаше го. Целуна я по челцето, после се облегна назад.

— Трябва да го направя, мъничко мое — прошепна той.

 

В каюткомпанията беше студено. Маккейлъб щракна лампите, после измести калорифера в средата и го включи на най-ниската степен. Искаше да загрее, но не прекалено, защото щеше да му се доспи. Все още се чувстваше изморен от днешното натоварване.

Беше слязъл в предната каюта и преглеждаше старите си досиета, когато отгоре долетя сигналът на клетъчния телефон. Той затвори папката, пъхна я под мишница, изтича по стъпалата и грабна телефона от чантата си. Обаждаше се Джей Уинстън.

— Е, как мина в „Гети“? Мислех, че ще ми се обадиш.

— О, стана късно, та исках да се върна на яхтата и да прекося пролива преди мръкнало. Забравих да ти позвъня.

В гласа й прозвуча разочарование.

— На острова ли се върна?

— Да, тази сутрин казах на Грасиела, че ще се прибера. Но не се безпокой, продължавам да работя по въпроса.

— Какво стана в „Гети“?

— Нищо особено — излъга той. — Разговарях с двама души и огледах няколко картини.

— Видя ли сови, които да приличат на нашата? — попита тя и се разсмя.

— Да, две-три имаха прилика с нея. Взех си няколко книги за тази нощ. Тъкмо мислех да звънна и да те питам дали можем да се срещнем утре.

— Кога? В десет сутринта имам среща и след това още една в единайсет.

— Няма значение, мислех да е следобед. Сутринта и аз имам да свърша нещо.

Не искаше да й каже, че смята да гледа встъпителните речи по делото Стори. Знаеше, че ще ги предават на живо по съдебния канал, който можеше да хване и у дома със сателитната чиния.

— Е, сигурно ще уредя да ми отпуснат хеликоптер до острова, но първо трябва да питам въздушния отдел.

— Не, аз ще пристигна с яхтата.

— Така ли? Чудесно. При мен ли ще дойдеш?

— Не, мислех си за нещо по-тихичко и уединено.

— Какво имаш предвид?

— Утре ще ти обясня.

— Взе да ставаш тайнствен. Май въртиш интриги, за да изкараш още една порция палачинки на държавна сметка, нали?

Двамата се разсмяха.

— Нищо не въртя. Ще имаш ли възможност да ме посрещнеш на пристанището?

— Ще те чакам. По кое време?

Маккейлъб предложи да се срещнат в три, предполагайки, че така му остава предостатъчно време да състави психологическия портрет и да обмисли точно какво ще й каже. Имаше време и да се подготви за онова, което се надяваше да извърши довечера с разрешението на Уинстън.

— А откъм теб нещо ново за совата? — попита той, след като се уговориха.

— Много малко, а и то не ни върши работа. От вътрешната страна има данни за производителя. Пластмасовите отливки се изработват в Китай. Компанията ги доставя на две дистрибуторски фирми, в Охайо и Тенеси. Оттам вероятно плъзват из цялата страна. Няма особена надежда да ги проследим, пък и ще иска страшно много работа.

— Значи смяташ да зарежеш тази линия?

— Не, не съм казала такова нещо. Просто я оставям на втори план. Прехвърлих задачата на партньора си. Сега той върти телефоните. Като видим какво е изкопчил от дистрибуторите, ще решим накъде да продължим.

Маккейлъб кимна. Преценките на коя нишка да се даде предимство бяха неизбежно зло. И все пак това го тревожеше. Сигурен бе, че совата е ключ към решението и би било полезно да знаят всичко за нея.

— Добре, значи се уговорихме — каза Уинстън.

— За утре ли? Да, уговорихме се.

— Пристигай тогава, ние ще те чакаме в три.

— Вие ли?

— Аз и Кърт. Моят партньор. Още не си го виждал.

— Виж какво… не може ли утре да сме само двамата? Не че имам нещо против партньора ти, но просто бих искал да поговорим насаме, Джей.

След кратко мълчание тя попита:

— Тери, какво става с теб?

— Просто искам да поговорим за случая. Ти ме привлече, затова държа да предам на теб каквото открих. Ако после решиш да го съобщиш на партньора си, нямам нищо против.

Отново настана мълчание.

— Тая работа не ми харесва, Тери.

— Съжалявам, но така искам да бъде. Или приемаш, или отказваш.

Ултиматумът я накара да помълчи още по-дълго.

— Добре, мой човек — каза накрая тя. — Ти командваш парада. Приемам.

— Благодаря, Джей. До утре.

Двамата затвориха едновременно. Той погледна старото досие, което все още държеше в ръка. Остави телефона на масичката, облегна се назад и разгърна папката.