Агата Кристи
Среща със смъртта (15)

ГЛАВА ТРЕТА

— Реймънд Бойнтън да е произнесъл това! — възклицанието се изплъзна от устата на французина.

— Вие го смятате за невероятно от психологическа гледна точка? — спокойно запита Поаро.

Жерар поклати глава.

— Не, не бих казал това, но наистина бях изненадан. Ако разбирате какво искам да кажа, аз се изненадах просто, защото Реймънд Бойнтън така очевидно прилягаше за ролята на заподозрян.

Полковник Карбъри въздъхна. Въздишката му сякаш искаше да каже: „Ах, тези приятелчета психолози.“

— Та въпросът е — промърмори той — какво да правим с това?

Жерар сви рамене.

— Не виждам какво можете да направите — призна той. — Както се вижда, фактите безспорно са неубедителни. И да знаете, че е извършено убийство, ще бъде трудно да го докажете.

— Ясно — каза полковник Карбъри. — Подозираме, че е извършено убийство, а само си седим и си клатим краката. Не ми харесва! — И той добави сякаш като извинение предишния си необичаен довод: — Аз съм човек на реда.

— Знам, знам — Поаро съчувствено за ким а с глава. — Бихте желали да го изясните. Искате съвсем точно да знаете какво и как се е случило. А вие, д-р Жерар? Нали казахте, че нищо не може да се стори, че фактите безспорно били неубедителни? Това сигурно е вярно. Но ще бъдете ли доволен, ако нещата останат така?

— Тя беше лош човек — бавно каза Жерар. — Във всеки случай щеше да умре много скоро — след седмица, месец или година.

— И така, вие сте доволен? — настоя Поаро.

Жерар продължи:

— Няма съмнение, че смъртта й е била — как да се изразя — благодатна за обществото. Тя донесе свобода за нейните роднини. Вече ще имат простор за развитие — смятам, че всички те са хора интелигентни и с добър характер. Сега ще бъдат полезни членове на обществото! Смъртта на мисис Бойнтън, както аз виждам нещата, е само за добро.

За трети път Поаро каза:

— И така, вие сте доволен?

— Не — д-р Жерар внезапно удари с юмрук по масата. — Не съм „доволен“, както се изразявате! В мен говори инстинктът да запазя живота, а не да ускорявам смъртта. Следователно, макар и съзнанието ми да повтаря, че смъртта на тази жена е за добро, подсъзнанието ми се бунтува срещу това! Не, господа, не е редно един човек да умре, преди да му е дошло времето.

Поаро се усмихна. Той се облегна на стола; доволен от отговора, който толкова търпеливо беше измъквал. Полковник Карбъри произнесе безстрастно:

— Не му харесва убийството. Много правилно! И на мен не.

Надигна се и си наля силно уиски със сода. Чашите на гостите му бяха още пълни.

— А сега — върна се на въпроса той — хайде да погледнем нещата както са си. Може ли да се направи нещо? Не ни харесва — ясно! Но трябва да го преглътнем! Няма смисъл да вдигаме врява, ако не можем да изпълним това, което трябва.

Жерар се наклони напред.

— Какво е вашето професионално мнение, мосю Поаро? Вие сте специалистът.

Поаро се нуждаеше от малко време, за да обмисли отговора си. Той методично подреди няколко пепелника и направи купчинка от изгорели кибритени клечки. После каза:

— Вие, полковник Карбъри, желаете да разберете кой е убил мисис Бойнтън, нали? (Тоест, ако наистина е убита, а не умряла от естествена смърт.) Точно кога и как е била убита — всъщност цялата истина по въпроса?

— Тъкмо това бих искал да разбера — тонът на полковник Карбъри беше равнодушен.

Еркюл Поаро бавно изрече:

— Не виждам причина да не го разберете!

Д-р Жрар го изгледа недоверчиво. Полковник Карбъри прояви слаб интерес.

— Ами — каза той. — Значи не виждате причина, а? Интересно. Как смятате да се захванете с това?

— Чрез методично пресяване на фактите, посредством комплекс от разсъждения.

— Става — съгласи се полковник Карбъри.

— И чрез изучаване на психологическите вероятности.

— Тъкмо работа за д-р Жерар — заяви Карбъри. — А след това, след като пресеете фактите и поразсъждавате, и се поровите из психологията — фокус-бокус! — мислите, че ще можете да измъкнете зайчето от шапката?

— Бих бил крайно изненадан, ако не бъда в състояние да го сторя — спокойно изрече Поаро.

Полковник Карбъри застана неподвижно с чаша в ръката и го загледа втренчено. Само за миг погледът му престана да блуждае — сега той премерваше и оценяваше.

Полковникът изсумтя и сложи чашата си на масата.

— Какво ще кажете за това, д-р Жерар?

— Признавам си, че гледам скептично на един евентуален успех… Да, знам, че мосю Поаро има големи способности.

— Аз притежавам талант, да — произнесе нисичкият човек и се усмихна скромно.

Полковник Карбъри извърна глава и се покашля. Поаро поде:

Най-напред трябва да се установи дали това е колективно убийство — предначертано и изпълнено от семейство Бойнтън като цяло, или е дело само на един от тях. Във втория случай, кой член на семейството е най-вероятният извършител.

Д-р Жерар рече:

— Имате фактите. Мисля, че първо трябва да се вземе под внимание Реймънд Бойнтън.

— Съгласен съм — отбеляза Поаро. — Фразата, която дочух, както и-противоречието между неговите показания и тези на младата лекарка, определено го поставят на първо място сред заподозрените.

— Реймънд последен е видял мисис Бойнтън жива. Самият той го твърди. Сара Кинг опровергава това. Кажете ми, д-р Жерар, има ли тук… е… знаете какво имам предвид… малко, така да се каже, противоречие?

Французинът кимна утвърдително.

— Определено да.

— Аха! Тя, тази млада дама, не е ли една брюнетка с опъната назад коса… ей-така… с големи лешникови очи и много решителна на вид?

Д-р Жерар изглеждаше доста изненадан.

— Да, описанието е много добро.

— Мисля, че съм я виждал в хотел „Соломон“. Говореше нещо на Реймънд Бойнтън, а след това той замръзна на място — замечтан — като запречваше изхода на асансьора. Три пъти трябваше да кажа пардон, докато най-сетне ме чу и се отмести.

Няколко минути Поаро остана замислен. После каза:

— И така, като начало, ще приемем медицинските заключения на мис Сара Кинг с известна резерва. Тя е заинтересована страна — направи пауза, после продължи: — Кажете ми, д-р Жерар, смятате ли Реймънд Бойнтън за човек с такъв темперамент, че да е способен лесно да извърши убийство?

Жерар бавно каза:

— Имате предвид съзнателно, преднамерено убийство? Да, смятам, че е възможно — но само в състояние на крайно емоционално напрежение.

— Това условие е било налице?

— Определено. Пътешествието в чужбина несъмнено е засилило нервното и умствено напрежение, в което са живели тези хора. Контрастът между собствения им живот и живота на другите е станал по-очебиен. А в случая с Реймънд Бойнтън…

— Да?

— Е имало допълнително усложнение поради силното му увлечение по Сара Кинг.

— Това би му дало още един мотив? И допълнителна подбуда?

— Така е.

Полковник Карбъри се изкашля:

Може ли да взема думата за малко? Онова негово изречение, дето сте го чули: „Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?“ То трябва да е било казано на някого.

— Добра мисъл — каза Поаро. — Не съм забравил това. Да, на кого е говорел Реймънд Бойнтън? Несъмнено на член от неговото семейство. Но кой по-точно? Можете ли, докторе, да ни кажете нещичко за душевното състояние на другите членове от семейството? Жерар с готовност отвърна:

— Бих казал, че Карол Бойнтън беше в много близко състояние до това на Реймънд — протест, съпроводен с остра нервна възбуда, но в нейния случай неусложнен от сексуален фактор. Ленъкс Бойнтън беше преминал фазата на протеста. Той бе потънал в апатия. Смятам, че за него е било трудно да се концентрира. Той е реагирал на заобикалящата го действителност, като все повече и повече се затварял в себе си. Ленъкс определено е интроверт.

— А съпругата му?

— Макар и уморена и нещастна, съпругата му не показваше признаци на душевен конфликт. Предполагам, че се е колебаела на ръба на едно решение.

— А именно?

— Дали да напусне съпруга си.

И той цитира разговора си с Джефърсън Коуп. Поаро кимна в знак на разбиране.

— А какво ще кажете за по-младата девойка, името й е Джиневра, нали!

Лицето на французина потъмня. Той поясни:

— Бих казал, че тя е в извънредно опасно психическо състояние. Вече е започнала да проявява симптоми на шизофрения. Тъй като не е в състояние да понася тежестите на живота си, тя търси спасение в царството на фантазиите. Джиневра страда от мания за преследване, тоест, претендира, че е царствена личност в опасност, заобиколена от врагове — обичайната картина.

— И това е… фатално?

— Много. Често прераства в мания за убийство. Болният убива не от страст към убийство, а в самозащита. Той или тя убиват, за да не бъдат убити. От тяхна гледна точка това е във висша степен разумно.

— Значи смятате за възможно Джиневра Бойнтън да е убила майка си?

— Да. Но се съмнявам дали е имала познанията или изобретателността да го извърши по този начин. При нейния вид мания хитростта обикновено е много проста и очевидна. Почти съм сигурен, че тя би избрала по-драматичен метод.

— Но и тя е един от възможните убийци? — настояваше Поаро.

— Да — призна Жерар.

— А после, след като е било извършено престъплението? Мислите ли, че останалите членове на семейството знаят кой го е извършил?

— Знаят! — неочаквано се намеси полковник Карбъри. — Никога не съм срещал тайфа, дето по-явно да крият нещо от тези тук! Вижда се, че нещо премълчават.

— Ще ги накараме да ни кажат какво е то — отбеляза Поаро.

— Насила? — вметна полковник Карбъри.

— Не — поклати глава Поаро. — Просто в обикновен разговор. Знаете ли, общо взето хората казват истината. Защото е по-лесно! Защото изисква по-малко напрягане на въображението! Човек може да каже една, две, три, дори четири лъжи — но не е възможно постоянно да лъже. И така истината излиза наяве.

— Има нещичко в това — съгласи се Карбъри, После без увъртания добави.

— Вие ще говорите с тях, нали така? Значи, готов сте да се заемете?

Поаро наведе глава в знак на съгласие.

— Нека бъдем съвсем наясно по един въпрос. Това, което искате и аз се наемам да изясня, е истината. Но забележете, дори и когато сме разкрили истината, може да нямаме доказателство. Тоест, доказателство, което би приел един съд. Схващате ли мисълта ми?

— Напълно — каза Карбъри. — Вие ми представяте задоволителна картина какво действително се е случило. А после си остава моя работа да реша дали мога да действам, или не — като имам предвид международната страна на въпроса. Във всеки случай всичко ще бъде изяснено — никаква бъркотия. Не обичам бъркотиите.

Поаро се усмихна.

— И още нещо — добави Карбъри, — Не мога да ви дам много време. Нямам възможност безкрайно да задържам тук тези хора.

Поаро спокойно заяви:

— Можете да ги задържите двадесет и четири часа. До утре вечер ще имате истината.

Полковник Карбъри го зяпна:

— Не сте ли доста самоуверен?

— Познавам собствените си способности — тихо каза Поаро.

На полковник Карбъри му стана неудобно от този несвойствен за британците манталитет, затова отмести поглед и прокара пръсти през раздърпаните си мустаци.

— Добре — промърмори той, — ваша си работа.

— Ако успеете, приятелю, вие наистина сте феноменален — каза д-р Жерар.