Том Кланси
Кардинала от Кремъл (3)

2.
Чайният клипер

— Постъпват нови снимки от Душанбе — съобщиха на Райън по телефона.

— Добре, идвам след няколко минути. — Джак стана, пресече салона и влезе в кабинета на адмирал Гриър. Шефът му стоеше с гръб към ослепителната бяла пелена, която покриваше хълмистата местност зад прозорците на главната квартира на ЦРУ. Все още разчистваха автомобилния паркинг и дори пешеходната пътека с перила на нивото на седмия етаж беше затрупана с двадесет и пет сантиметрова снежна покривка.

— Какво става, Джак? — попита адмиралът.

— Душанбе. Небето неочаквано се изясни. Вие казахте, че желаете да бъдете уведомен.

Гриър погледна телевизионния монитор в ъгъла на кабинета. Екранът му се виждаше заедно с компютърния терминал, който той отказваше да използва — или поне пред свидетели, които могат да го видят как се мъчи да пише с показалците, а когато му потръгне, и със средния пръст. Адмиралът можеше да получи в кабинета си образи направо от спътник в реално време, но напоследък избягваше да го прави. Джак не знаеше защо.

— Добре, да тръгваме.

Райън отвори вратата на заместник-директора по разузнаването и те се отправиха наляво по коридора, където се намират кабинетите на ръководния персонал. Там имаше асансьор — само за най-висшия ешелон. Едно от предимствата на този асансьор е, че не се налага да чакаш дълго.

— Дойде ли на себе си, след като смени толкова часови пояса? — попита Гриър. Бе изминало почти денонощие, откакто Райън се завърна.

— Напълно се възстанових. Полетите на запад ми влияят доста по-малко. Когато летя на изток обаче, направо се съсипвам. — Господи, колко хубаво е да съм отново на земята.

Вратата на асансьора се отвори и те пресякоха сградата, като се насочиха към новата пристройка, където се намираше Управлението за анализ на изображенията. Този отдел принадлежеше изключително на Централното разузнавателно управление за разлика от Националния фотографски разузнавателен център, намиращ се на двойно подчинение — на ЦРУ и Разузнавателното управление към Министерството на отбраната — и обслужващо цялата разузнавателна общност.

На прожекционната зала можеше да завиди и Холивуд. В малкия театър имаше около тридесет места и огромен екран — шест на шест метра — на стената. Там ги очакваше Греъм Арт, началникът на управлението.

— Идвате тъкмо навреме. Сега ще започне предаването на снимките. — Той вдигна слушалката, свърза се с прожекционната кабина и каза нещо. Екранът изведнъж светна. Джак си припомни, че този процес се нарича „Образи отгоре“.

— Това се казва късмет. Областта на високо атмосферно налягане, която се разпростира в Сибир, внезапно направи рязък завой на юг и спря топлия фронт като тухлена стена. Условията за наблюдение са идеални. Температурата на повърхността на земята е около нула, а относителната влажност е приблизително същата. — Греъм се захили. — Ние изменихме траекторията на нашата птичка, така че да се възползваме от благоприятното стечение на обстоятелствата. Спътникът ще премине в пределите на три градуса от вертикала и ми се струва, че руснаците не са обърнали внимание на това.

— Ето Душанбе. — На Джак му замря дъхът, когато се откри панорамата на тази част от Таджикистан. Първото изображение се предаваше от една от широкоъгълните камери. Намиращият се в орбита разузнавателен спътник КН-14 имаше на борда си единадесет камери. Птичката обикаляше около земята само от три седмици и беше първият от най-новото поколение шпионски спътници. Душанбе, съществувал за кратко време под името Сталинабад (това трябва да е карало местните жители да сияят от щастие — помисли си Райън), — вероятно е бил един от древните градове, разположен на пътя на керваните. Афганистан се намира само на сто мили. Легендарният Тамерланов Самарканд е недалече на северозапад… и може би Шехерезада е пътувала по тези земи преди хиляда години. Чудно защо историята е устроена именно по този начин. Едни и същи места, едни и същи имена сякаш изплаваха от век на век.

Но сега ЦРУ не проявяваше интерес към Душанбе заради търговията с коприната.

На екрана се появи изображение от камера с висока разделителна способност. В началото тя впери поглед в една дълбока планинска долина, където водите на буйния планински поток се заприщваха от масивния бетонен бент на електроцентрала. Макар че се намираше само на петдесет километра югоизточно от Душанбе, никакви далекопроводи не я свързваха с този град, който имаше половинмилионно население. Вместо това електропроводите с високо напрежение бяха опънати към разположената наблизо група планински върхове.

— Вижте, това напомня основите на нови мачти на далекопроводи — забеляза Райън.

— Които вървят успоредно на вече съществуващите линии — съгласи се Греъм. — Те монтират нови генератори в съоръжението. Отдавна вече знаем, че засега водноелектрическата централа използва само половината от потенциалната мощност на язовира.

— Колко време е необходимо, за да заработи с пълна мощност електроцентралата? — попита Гриър.

— Налага се да се консултирам с един от нашите експерти. Едва ли ще отнеме повече от няколко седмици да се опънат кабелите, а горната част на генераторната зала е вече завършена. Така че остава само да се монтира оборудването. Шест месеца, може би осем — ако не попречи времето.

— Толкова бързо? — учуди се Джак.

— Те отклониха хора от два други хидропроекта, при това и двата обекта бяха ударни. За това изобщо не се говори, но тук прехвърлиха трудови войски от още две други важни строителни площадки. Руснаците умеят да съсредоточават усилията си, когато пожелаят. Шест или осем месеца — това е внимателна преценка, доктор Райън. Може би ще пуснат електроцентралата по-бързо — заключи Греъм.

— Каква ще бъде нейната мощност след завършването на строителството?

— Централата не е много голяма. Ако ви интересува общата върхова мощност, когато се включат новите генератори… Мисля — осемстотин мегавата.

— Огромна мощност. И всичко това се насочва към тези планински върхове — промърмори Райън, когато се промени изображението на екрана.

Хълмът, който ЦРУ наричаше „Моцарт“, не беше много висок, но тези хребети бяха най-западното продължение на Хималайската верига и в сравнение с най-високите върхове той беше просто незначителен. Един път беше прокаран с помощта на взривове чак до самия връх — в СССР не съществуваше клубът „Сиера“, занимаващ се с опазване на околната среда — и там, където той завършваше, се намираше площадка за кацане на хеликоптери. Тук долитаха особено важни посетители от двете летища на Душанбе. На върха имаше шестнадесет сгради. Една от тях беше жилищна постройка и изгледът, откриващ се от нейните прозорци, вероятно бе фантастичен, макар че тя представляваше типичен руски жилищен блок толкова привлекателен, колкото казарма, построена от шлакобетон. Сградата бе завършена преди шест месеца. Тя правеше странно впечатление, но нейното предназначение беше съвсем ясно. Тук живееха привилегировани хора инженери и учени, притежаващи такива знания и опит, че държавата бе счела за нужно да се погрижи за тях и техните нужди. Продоволствието се доставяше с камиони, а ако лошото време затвореше пътя — с хеликоптери. Друга една от сградите беше театър, трета — болница. Телевизионна програма се приемаше чрез станцията за спътникова връзка, намираща се до постройката, в която се помещаваха магазини. Такава загриженост рядко се проявяваше в Съветския съюз. С особено внимание се удостояваха само партийните функционери и хората, работещи на особено важни отбранителни обекти. Това не беше зимен курорт за каране на ски, което личеше и от оградите по периметъра и караулните кули — и едните, и другите бяха построени наскоро. Едно от нещата, по които се познаваха руските военни обекти, бяха караулните кули. Руснаците имаха фикс идеи в това отношение: три реда заграждения, като всяко от тях се намираше на десет метра от следващото. Пространството между първата и втората ограда обикновено се минираше, а между втората и третата се пускаха стражеви кучета. Кулите се разполагаха по вътрешната ограда на двеста метра една от друга. Войниците, които носеха караулна служба на кулите, бяха настанени в новопостроени бетонни казарми — също по-удобни, отколкото е прието в армията.

— Не бихте ли могли да увеличите изображението и да покажете някого от охраната? — попита Джак.

Гриър каза нещо по телефона и изображението отново се промени. Един от техниците вече се занимаваше с това, проверявайки калибрирането на камерата и атмосферните условия, тъй че да се изпълни желанието на Райън се оказа съвсем просто.

С помощта на нарастващото увеличение камерата сякаш се приближи стремително към повърхността на земята. Движещата се точка се превърна в човешка фигура в шинел и кожена шапка. Мъжът разхождаше голямо куче от неопределена порода. На рамото му висеше автомат „Калашников“. Мъжът и кучето изпускаха пара при дишането си. Райън се наведе напред, като че искаше да разгледа по-добре изображението.

— Не ви ли се струва, че пагоните му са зелени? — попита той Греъм.

— Да, той е от войските на КГБ, може да не се съмнявате — каза експертът.

— Толкова близко до Афганистан? — замислено произнесе адмиралът. — На тях им е известно, че имаме хора, които действат там. Ловя се на бас, че гледат много сериозно на проблема за безопасността на този обект.

— Да, по някаква причина на руснаците са им потрябвали именно тези върхове. На седемдесет мили от тях живеят няколко милиона души, които считат, че убивайки руснаци, изпълняват волята на Аллаха. Това място е по-важно, отколкото предполагахме. Това не е просто нов обект — тогава не би имал такава охрана. И не биха го изградили тука, дяволски сигурно е, че нямаше да изберат място, където ще им се наложи да построят нов мощен източник на електроенергия и още по-малко в близост с враждебно настроено население. Понастоящем може би се занимават с изследвания и разработки, но няма съмнение, че имат по-далечни планове.

— Какви именно?

— Може би искат да се заемат с моите спътници. — Арт Греъм считаше разузнавателните спътници за свои.

— Гъделичкали ли са някои от тях напоследък? — попита Джак.

— Не, откакто през миналия април раздрънкахме тяхната клетка. Здравият разум бързо взе връх.

Това беше стара история. Няколко пъти през последните години американските разузнавателни спътници и космически системи за ранно предупреждение бяха „погъделичквани“ — лазерни лъчи или микровълнова енергия се фокусираха върху спътниците, което бе достатъчно да заслепи приемащите устройства, но недостатъчно да причини сериозни повреди. Защо го правеха руснаците? Никой не можеше да даде отговор на този въпрос. Не беше ли това просто опит да разберат как ще отреагираме, да видят дали ще вдигне шум командването на Северноамериканската противовъздушна отбрана — НОРАД — което се намираше в планината Шайен в щата Колорадо? Опит да се определи колко чувствителни са спътниците? Или беше демонстрация, предупреждение за способността им да ги изкарат от строя? Или това, което британските приятели на Джак наричаха гадна склонност да вършат пакости. Трудно бе да се каже какво точно мислят руснаците по въпроса.

Разбира се, всеки път те заявяваха, че са невинни. Когато един американски спътник се оказа временно заслепен над Сари Шаган, те казаха, че е избухнал пожар на газопровода. Обстоятелството, че наблизо минаваше нефтопроводът Чимкент-Павлодар, не привлече вниманието на западната преса.

Прелитането на спътника завърши. В съседната стая се пренавиваше лентата на няколко магнетофона и сега бе възможно спокойно да се изучат всички изображения, направени от различните камери.

— Нека да погледнем още веднъж „Моцарт“, а после и „Бах“, ако обичате — разпореди се адмирал Гриър.

— Дяволски труден подход — забеляза Джак. Жилищният и промишленият район на „Моцарт“ се намираше само на километър от обекта на „Бах“, съседния връх, но свързващият ги път изглеждаше ужасен. Изображението на обекта „Бах“ се появи на екрана. Системата от заграждения и стражеви кули се повтори, ала този път разстоянието между най-външната ограда по периметъра на обекта и следващата беше не по-малко от двеста метра. Повърхността изглеждаше като гола скала. Джак се помъчи да разбере по какъв начин поставят там мини. А може би и не поставят, помисли си той. Беше очевидно, че с помощта на булдозери и взривове земята е била изравнена като маса за билярд. От стражевите кули вероятно биха могли да водят огън, сякаш се целят по мишени на стрелбище.

— Не се шегуват, нали? — спокойно забеляза Греъм.

— И тъй, ето какво охраняват… — каза Райън.

В ограденото пространство имаше тринадесет сгради. В един район с големината на две футболни игрища може би — който също бе изравнен — се забелязваха десет дупки, които образуваха две групи. Първата се състоеше от шест дупки, подредени във формата на шестоъгълник, като всяка от тях имаше диаметър от девет метра. Втората група представляваше ромб с четирите мъничко по-малки дупки — по седем и половина метра в диаметър. Във всяка дупка имаше бетонен стълб с напречно сечение четири метра, забит в скалната маса, и всяка дупка слизаше надолу поне на дванадесет метра — да се определи по-точно дълбочината по изображението на екрана беше невъзможно. На върха на всеки се виждаше метален купол, състоящ се май от сърповидни сегменти.

— Явно те се разтварят. Интересно какво се намира вътре? — зададе риторичен въпрос Греъм. В Ленгли имаше двеста човека, които знаеха за Душанбе, и всеки от тях желаеше да си изясни какво се крие под металните куполи, монтирани само преди няколко месеца.

— Господин адмирал — каза Джак, — налага се да открия нова област за изучаване.

— Коя по-точно?

— „Чайният клипер“.

— Много си скромен. Дори и аз нямам достъп до тази разработка.

Райън се облегна на креслото си.

— Господин адмирал, ако те се занимават в Душанбе със същите неща, с които и ние в проекта „Чайният клипер“, непременно трябва да се запознаем с подробностите. По дяволите, как ще узнаем какво следва да търсим, ако някой не ни обясни как изглежда едно такова място.

— Аз от маса време твърдя същото. — По лицето на заместник-директора на ЦРУ се появи усмивка. — Но от службата за сигурност на Стратегическата отбранителна инициатива възразяват. Съдията Мур ще трябва да се обърне за разрешение към президента.

— Добре, нека се обърне към президента. Но какво ще кажете, ако дейността на руснаците в района на Душанбе е свързана с предложенията, които те току-що направиха на разговорите по разоръжаването.

— Така ли мислиш?

— Кой може да твърди със сигурност? — Джак вдигна рамене. — Но това е едно съвпадение, което ме тревожи.

— Добре, ще приказвам с директора.

След два часа Райън си тръгна към КЪЩИ. Той седна зад волана на своя „Ягуар XJS“ и се упъти към „Джордж Уошингтън-Паркуей“. Колата беше свързана е един от най-щастливите спомени от службата му в Англия. Той толкова обикна нежната отзивчивост на своя дванадесетцилиндров двигател, че прати в оставка почетния фолксваген „Рабит“. Както винаги, той се опита да освободи мозъка си от служебните проблеми. Като смени последователно предавките, стигна до пета директна. Колата набра скорост и вниманието му остана съсредоточено в пътната обстановка.

 

 

— Какво има, Джеймс? — поинтересува се директорът на ЦРУ.

— Ами Райън счита, че засилването на дейността на руснаците на обектите „Моцарт“ и „Бах“ може би има отношение към преговорите по разоръжаването. Струва ми се, че е прав. Райън желае да получи достъп до проекта „Чайният клипер“. Обясних му, че ще се наложи да се обърнете към президента — усмихна се адмирал Гриър.

— Добре, ще му изкарам писмено разрешение. Да, и това още повече ще се хареса на генерал Паркс. Те имат пълномащабно изпитание, определено за края на седмицата. Нека Райън да присъства там — уморено се усмихна съдията Мур. — А ти какво мислиш?

— Мисля, че Джак е стигнал до правилен извод. Душанбе и „Чайният клипер“ по същество са аналогични проекти. Между тях има много сходства в подробностите, прекалено много, за да са просто съвпадение. Нашата оценка трябва да бъде на ниво.

— Съгласен съм. — Мур се обърна и погледна през прозореца. Светът ще се промени отново. Може да потрябват десет или повече години, но светът ще се промени. Обаче след десет години други ще решават тези проблеми. Няма съмнение, че Райън ще бъде сред тях, помисли си Мур. — Утре ще го изпратя там със самолет. Може би ще ни потръгне и с Душанбе. Семейство Фоли успяха да съобщят на КАРДИНАЛА, че много се интересуваме от това място.

— На КАРДИНАЛА ли? Добре.

— Но ако нещо се случи…

— Господи, надявам се, че ще бъде внимателен — кимна заместник-директорът по разузнаването.

 

 

„След смъртта на Дмитрий Фьодорович Министерството на отбраната вече не е същото, както преди“ — пишеше с лявата ръка в дневника си полковник Михаил Семьонович Филитов. Той бе привикнал да става рано и сега седеше на столетната дъбова маса, която жена му бе купила малко преди смъртта си — кога беше това? Минаха тридесет години, спомни си Михаил Семьонович. Тридесет години се навършват през февруари. За миг затвори очи. Тридесет години.

Не минаваше и ден, без да си спомни за своята Елена. Нейната избледняла от времето снимка в потъмняла сребърна рамка стоеше пред него на масата. Явно той не разполагаше с време, за да я лъсне, а да кани прислужница не му се искаше. Снимката показваше една млада жена със стройни мускулести крака и ръце, вдигнати над едва наклонената встрани глава. На кръглото славянско лице грееше широка приветлива усмивка, която до съвършенство изразяваше радостта, която е изпитвала Елена, като танцувала в балета на театъра „Киров“.

Полковникът се усмихна, като си спомни за първото впечатление на младия командир, попаднал на спектакъла като награда за това, че е поддържал в най-добро техническо състояние танка си в цялата дивизия. Как успяват да го правят? Момичетата са стъпили на крайчетата на пръстите си, сякаш са на островърхи кокили. В детството си той се бе разхождал на кокили, но как е възможно при това да танцуват и още повече тъй грациозно! И ето че тя се усмихна на младия красив офицер, седящ на първия ред. За миг техните погледи се срещнаха. Той си помисли, че това е просто едно мимолетно съприкосновение на погледите, но нещо се промени в усмивката й и той разбра, че в този момент тя се усмихва не на залата, а само на него. Куршум да бе попаднал в сърцето му, щеше да произведе по малко впечатление. Михаил Семьонович не помнеше какво стана по-нататък на представлението, нито кой бе балетът. Той се въртеше в креслото и обмисляше какво да предприеме. Лейтенант Филитов вече се проявяваше като многообещаващ млад офицер от танковите войски. Жестоките сталински чистки в командирския корпус му откриваха възможности за бързо повишение. Пишеше статии по тактиката на танковия бой, прилагаше новаторски умения и подходи в ученията и упорито се бореше срещу лъжливите „уроци“ от Испания с увереността на човек, който е роден за тази професия.

Но как да постъпя сега! — се питаше той. В Червената армия не го бяха обучавали как да подходи към една балерина. Това не бе какво да е селско момиче, тъй отегчено от работата в колхоза, че да припне след всеки, особено пък след млад армейски офицер, който ще я избави завинаги от грижите. Михаил Семьонович все още със срам си спомняше за младежките увлечения — не че по онова време ги бе считал за нещо срамно, — когато използваше офицерския си пагон да прикотка всяко момиче, което му харесваше.

Но аз дори не зная как се казва, помисли си той. Какво да правя? И тук, разбира се, той пристъпи към решението на този проблем като при бойна операция. Щом спектакълът свърши, той си проби път до тоалетната и си изми лицето и ръцете, а остатъка от кал под ноктите изчисти с джобното ножче. Намокри и приглади късата коса и прегледа униформата си тъй щателно, сякаш се готвеше за парад. После, като изтръска праха и махна мъха, той се отдалечи от огледалото, за да се убеди, че ботушите му са лъснати до блясък, както подобава на командир. Той не бе забелязал, че другите мъже, които се намираха тук, го наблюдаваха с едва прикрити иронични усмивки. След като се бяха досетили от какво са предизвикани тези войнишки приготовления, мълчаливо му пожелаваха късмет, макар и леко да му завиждаха. Убедил се, че всичко е наред, Филитов напусна театъра и попита портиера къде се намира служебният вход. Като плати една рубла за информацията, той обиколи сградата на театъра и се озова пред входа, водещ към сцената. Там го посрещна друг портиер — брадат старец, чийто шинел носеше отличия за служба на революцията. Миша очакваше, че старецът ще се отнесе с него като военен с военен, но тутакси се убеди, че старият портиер гледа на балерините като на собствени дъщери, а не като на слугини, които ще паднат в краката на младия лейтенант. На Миша му мина през ума да предложи пари, но здравият разум му подсказа, че може да оскърби стареца като сводник. Вместо това офицерът разказа на портиера спокойно и искрено, че лудо се е влюбил в една балерина, чието име не знае и желае само едно — да се срещне с нея.

— Защо? — попита студено старият портиер.

— Дядо, тя ми се усмихна — отвърна Миша с благоговеещия глас на малко момче.

— Значи си влюбен. — Тези думи звучаха като упрек, но след миг лицето на стария портиер придоби замислено изражение. — И не знаеш ли коя е?

— Тя беше заедно с другите балерини. Не е солистка. Как ги наричат… Ще запомня лицето й за цял живот. — Той вече знаеше това.

Портиерът го обхвана с внимателен поглед. Лейтенантът имаше стройна фигура, а униформата му стоеше като излята. Това бе юнак, а не самодоволно прасе като онези офицери от НКВД, които миришат на водка. Той бе армейски командир и при това красавец.

— Другарю лейтенант, върви ви. И знаете ли защо? Имате късмет, защото и аз някога бях млад. И колкото и да съм остарял, все още си спомням това-онова. Те ей сега, след около десет минути, ще започнат да излизат, а ти застани ето там — и нито дума.

Наложи му се да чака тридесет минути. Момичетата излизаха по две, по три. Миша забеляза балетистите от трупата и си помисли за тях това, което всеки военен би си помислил за мъже, играещи балет. Той се чувстваше оскърбен, че такива мъже държат за ръцете толкова красиви момичета, но се овладя. Когато вратата се отвори, внезапната светлина, която нахлу в неосветената уличка, го заслепи и Миша за малко не я изтърва тъй различна изглеждаше тя без грим.

Той видя лицето й и се опита да определи дали принадлежи на същото момиче, а после подходи към целта си по-внимателно, отколкото щеше да го прави по-късно под огъня на немските оръдия.

— Вие седяхте на стол номер дванадесет — каза тя, преди той да добие смелост да я заговори. Какъв глас, Господи!

— Да, другарко балерина — заеквайки, промърмори той.

— Хареса ли ви спектакълът, другарю лейтенант? — със стеснителна и същевременно малко кокетна усмивка попита тя.

— Беше чудесен. — Какво друго можеше да каже.

— Не се случва често да видим на първия ред красиви млади офицери — забеляза момичето.

— Наградиха ме с билет за образцово изпълнение на задълженията ми в моето поделение. Аз съм танкист — каза той гордо. Тя ме нарече красив.

— А има ли име другарят танкист?

— Да, казвам се лейтенант Михаил Семьонович Филитов.

— А аз Елена Макарова.

— Тази вечер е много студена за такова крехко момиче като вас. Няма ли наблизо ресторант?

— Ресторант ли? — Тя се разсмя. — Вие често ли идвате в Москва?

— Моята дивизия е разквартирувана на тридесет километра оттук, но аз не идвам в града — призна си той.

— Другарю лейтенант, дори в Москва има малко ресторанти. Не желаете ли да дойдете при мен вкъщи?

— Даа — запъвайки се, промърмори той и в този миг вратата отново се отвори.

— Марта — обърна се Елена към излизащото момиче. — Ще имаме военен ескорт до вкъщи.

— Сега ще дойдат Таня и Роза — забеляза Марта. Миша наистина почувства облекчение. Трябваше им половин час, за да се доберат пеша до жилището — московското метро все още не беше завършено и беше по-добре да тръгнат, отколкото да чакат трамвай толкова късно вечерта.

Без грим Елена изглеждаше много по-красива. От студения зимен въздух бузите й бяха добили естествена руменина. Момичето вървеше с лека изящна походка, придобита в резултат на десетгодишни напрегнати тренировки. Тя неусетно се носеше по улицата като призрачно видение, а той тропаше край нея със своите тежки ботуши. Чувстваше се като танк в непосредствена близост с чистокръвен кон и внимаваше да не се приближи прекалено и да я настъпи. В този момент той все още не подозираше каква сила се крие зад естествената грация на момичето.

Едва ли е имало по-прекрасна нощ от тази, макар че после в течение на — колко бяха? — двадесет, да, имаше още много такива нощи, докато не свършиха преди тридесет години. „Господи — помисли си той, — на 14 юли щяхме да празнуваме петдесетгодишнина от нашата сватба. Господи…“ Филитов машинално си изтри очите с носната кърпичка.

Тридесет години — цифрата тридесет не напускаше съзнанието му. Сърцето му се свиваше от мъка, а пръстите, стискащи писалката, бяха побелели от напрежение. Той не преставаше да се удивява, че любовта и омразата могат тъй тясно да се преплитат. Миша се наведе над дневника си…

След един час Михаил Семьонович стана от бюрото си и отиде до гардероба в спалнята. Облече униформата си на полковник от танковите войски. Фактически той беше в запаса и това бе станало, преди още да са се родили полковниците, намиращи се сега на действителна военна служба. Но работата в Министерството на отбраната носеше привилегии, а освен това той беше личен помощник на министъра. Това бе едната причина. Другите три причини изпъкваха на китела му три златни звезди, които висяха от тъмночервени ленти. Филитов беше единственият военен в историята на Съветската армия, станал три пъти Герой на Съветския съюз на бойното поле, награден за храброст и мъжество пред лицето на врага. Имаше и други наградени с такива звезди, но звездите често се присвояваха по политически съображения и това нараняваше неговото чувство за справедливост. Такива награди не бива да се раздават за щабна работа, а още по-малко — един партиен деец да ги окачва на гърдите на друг като евтини дрънкулки. Званието „Герой на Съветския съюз“, считаше Филитов, би трябвало да се присъжда само на ограничен кръг хора, които като него са рискували живота си, проливали са кръв — и често са загивали за родината. Той си спомняше за това всеки път, когато обличаше униформата си. Под долната му риза се криеха дълбоки белези, получени в боя, когато един немски бронебоен снаряд с калибър осемдесет и осем милиметра проби бронята на танка му и подпали боеприпасите. Тогава въпреки пламтящия танк и горящия комбинезон на тялото му той насочи своето седемдесет и шест милиметрово оръдие и с последния си изстрел унищожи немския оръдеен разчет. За този подвиг го наградиха с трета златна звезда. В резултат на раняването дясната ръка на Михаил Семьонович бе почти обездвижена, което не му попречи още близо два дни да води остатъка от полка си в решаващото сражение на Курската дъга. Ако се бе измъкнал от танка заедно с другите членове на екипажа или беше евакуиран от района, както полковият хирург настояваше, може би щеше напълно да се възстанови. Но той знаеше, че не бива да изоставя другарите си в критичната обстановка и трябва да нанесе ответния удар. И оставайки в горящия танк, той продължи да стреля. Ако не го бяха ранили тежко, можеше да стане генерал, а може би и маршал. Впрочем каква е разликата? Филитов беше прекалено практичен човек, живеещ в реалния свят, и не размишляваше много върху това, което би могло да се случи. Ако той бе продължил да воюва, можеше и да го убият. А така, след раняването, имаше възможност да прекарва повече време с Елена. Тя почти всеки ден идваше в отделението за изгаряния в института. В началото бе ужасена от степента на нанесените поражения по тялото му, но впоследствие започна да се гордее с раните, както Миша се гордееше. Никой нямаше основание да се съмнява, че съпругът й не е изпълнил дълга си към родината.

Но сега му предстоеше да изпълни дълга си към Елена.

Филитов излезе от апартамента си и се отправи към асансьора, разклащайки кожена чанта с дясната си ръка. Да носи кожена чанта — ето на какво бе способна тази част на неговото тяло… Старицата, обслужваща асансьора, както обикновено го поздрави. Тя беше връстница на полковника — вдовица на сержант, служил в полка на Филитов. Сержантът също бе награден със златна звезда и полковникът лично я бе окачил на гърдите му.

— Как е новата ви внучка? — поинтересува се полковникът.

— Истински ангел — отвърна старицата.

Филитов се усмихна, за да изрази, от една страна, своето съгласие — нима съществуват лоши бебета — и, от друга, защото думи като „ангел“ са оцелели в продължение на седемдесет години „научен социализъм“.

Колата го чакаше. Шофьорът наскоро беше постъпил в армията, току-що завършил сержантска школа и школа за шофьори. Той се изпъчи и отдаде чест на полковника с едната ръка, а с другата му отвори вратата на колата.

— Здраве желая, другарю полковник.

— Добро утро, сержант Жданов — отвърна Филитов. По-голяма част от офицерите от неговия ранг просто биха произнесли нещо нечленоразделно, ала Филитов беше боеви офицер, чиито успехи в сраженията бяха свързани с постоянна грижа за благополучието на подчинените му. Малцина от офицерите разбират колко важно е това, напомни си той. Жалко.

В колата беше топло и приятно; от четвърт час радиаторът работеше с пълна сила. Филитов ставаше все по-чувствителен към студа верен признак за остаряването. Наскоро му се бе наложило да постъпи в болница с пневмония — за трети път през последните пет години. Той знаеше, че ще дойде денят, когато ще го откарат в болница за последен път, но се стараеше да не мисли за това. Той бе мамил смъртта прекалено често и не се страхуваше от нея. Животът си следваше неумолимия ход. Щеше ли да забележи, когато настъпи последната секунда. Нямаше ли да му бъде безразлично?

Шофьорът спря колата пред Министерството на отбраната, преди полковникът да е намерил отговора на този въпрос.

 

 

Райън беше убеден, че е изкарал прекалено дълго на държавна служба. През тези години той се бе научил ако не да обича самолетите, то поне да цени техните предимства. Сега се намираше само на четири часа от Вашингтон — долетял с неголям самолет от ВВС С-21 „Лиърджет“, пилотиран от жена летец, капитан по звание, която приличаше на студентка второкурсничка.

Остаряваш, Джак, помисли си той. Полетът от летището до планинския връх, където се намираше обектът, се бе осъществил с хеликоптер — цял подвиг да летиш на такава височина. Досега на Райън не му се бе случвало да пътува до Ню Мексико. Високите планини бяха голи, а въздухът — достатъчно разреден, за да му затрудни дишането, ала небето беше толкова чисто, та си представи, че е космонавт, който наблюдава немигащите звезди в тази безоблачна хладна нощ.

— Желаете ли кафе, господине? — попита сержантът. Той подаде на Райън чашка от термоса. Пара се издигаше от горещата течност в нощния полумрак — едва-едва осветявана от сребристия сърп на новолунието.

— Благодаря. — Райън сръбна от кафето и погледна настрана. Зад следващия планински хребет може би се намираше селище; той съзря ореолообразното сияние на Санта Фе, но не се наемаше да определи разстоянието до този град. Райън знаеше, че върхът, на който се намираше, се издига на единадесет хиляди фута над морското равнище (най-близкото морско равнище отстоеше на стотици мили), а нощем всички разстояния са измамливи. Ако не беше студът, всичко щеше да е прекрасно. Пръстите му, стискащи пластмасовата чашка, бяха вкочанясали. Той съжаляваше, че е забравил вкъщи топлите ръкавици.

— Седемнадесет минути — чу се някакъв глас. — Всички системи действат нормално. Следенето на автоматичен режим. До ПС — осем минути.

— ПС, какво е това? — попита Райън и тутакси разбра, че гласът му звучи някак си странно. Беше толкова студено, че не си усещаше бузите.

— Постъпване на сигнал — обясни майорът.

— Наблизо ли живеете?

— Четиридесет мили нататък. — Той посочи неясно с ръката. — По местните стандарти това е на две крачки. — Бруклинският акцент на майора издаде причината за коментара.

Райън си припомни, че той е с докторат от Нюйоркския държавен университет в Стоуни Брук. Навършил само двадесет и девет години, майорът не приличаше на военен, още по-малко на строеви офицер. В Швейцария го сравнявали с джудже — на ръст малко над метър и шейсет, мъртвешки слаб, с пъпчасало скулесто лице. Точно сега неговите хлътнали очи бяха устремени към тази част на хоризонта, откъдето щеше да се появи космическата совалка „Дискавъри“. Райън се сети за документите, които бе прочел по пътя насам, и му мина през ума, че този майор едва ли знае в какъв цвят са боядисани стените в неговата всекидневна. Той наистина живееше в Националната лаборатория в Лос Аламос, наречена от работещите там „Хълма“. Той беше първенец в класа си в Уест Пойнт и само след две години защити докторат по физика на високите енергии. Неговата докторска дисертация бе преминала в графата „Съвършено секретно“. Джак я беше прочел, но не разбираше защо са си правили труда да я засекретяват — макар и сам защитил дисертация, научното изследване от двеста страници му изглеждаше написано на някакъв непонятен език. За Алън Грегъри вече възникваха легенди и го сравняваха със Стивън Хокинг от Кеймбридж и Фриймън Дайсън от Принстън. Името му обаче бе слабо известно. Райън се чудеше дали някой не се е сетил да засекрети и него.

— Готов ли сте, майор Грегъри — попита един генерал от ВВС. В гласа му звучеше уважение. Явно младежът не бе обикновен майор.

По лицето на Грегъри се появи нервна усмивка.

— Да. — Майорът изтри потните си длани — въпреки температурата от минус петнадесет градуса — в униформения си панталон. Райън с удоволствие забеляза, че младият човек се вълнува.

— Женен ли сте? — попита го Райън. Досието не отразяваше това.

— Сгоден съм. Тя е доктор по лазерна оптика на „Хълма“. Ще се оженим на трети юни. — В гласа на майора се появиха резки нотки.

— Честито! Семейство физици, нали? — усмихна се Джак.

— Да, така е. — Майор Грегъри продължаваше да се взира в хоризонта на югозапад.

— Постъпване на сигнал — обади се някой отзад. — Приехме сигнала.

— Всички да сложат защитните очила! — чу се заповед от металните високоговорители.

Джак си духна на ръцете, преди да бръкне в джоба си и да извади оттам очилата от пластмаса. Бяха го предупредили, че трябва да се пазят на топло място. Но те бяха все още доста студени и той забеляза разликата в температурата. Като си сложи защитните очила, Райън се почувства като слепец. Звездите и луната бяха изчезнали.

— Започва следенето! Водим ги. „Дискавъри“ установи връзка с повърхността. Всички системи функционират нормално.

— Постъпване на сигнала — обяви друг глас. — Започваме последователните запитвания… водим първата цел… включени са автоматичните огневи вериги.

Всичко протичаше безшумно и не можеше да се разбере какво става. Райън не бе забелязал нищо… или все пак бе забелязал? Имаше мимолетни впечатления… от какво? Може би бе плод на въображението… Той чу как стоящият до него майор въздъхна с облекчение.

— Операцията е приключена — казаха по високоговорителя. Джак си смъкна очилата.

— И това ли е всичко? — Какво бе видял? Какво бяха направили току-що? Нима бе изостанал толкова много от военната техника, та дори и след като му обясниха, не бе в състояние да разбере какао става пред очите му.

— На практика не е възможно да се види лазерната светлина — обясни майор Грегъри. — На такава височина няма прах, а влажността на въздуха е незначителна; така че не може да се получи отражение.

— Тогава защо са очилата?

Младият офицер се усмихна.

— Разбирате ли, ако случайно над главите ни прелети птица и докосне лъча, избухването може да се окаже ослепително и очите да пострадат.

На двеста мили над тях „Дискавъри“ продължаваше пътя си към хоризонта. Совалката щеше да остане в орбита още три дена, за да изпълни „текущи научни изследвания“ — този път съобщиха на пресата, че ще бъдат проведени океанографски проучвания и изпълнени секретни задачи, свързани с военноморския флот. В продължение на няколко седмици пресата гадаеше относно целите на мисията. Нейният полет, писаха вестниците, имал отношение към следенето на ракетоносни подводници от орбита. Няма по-добър начин да се опази една тайна от това — да се скрие тя под булото на друга тайна. Всеки път, когато задаваха въпрос относно целите на „Дискавъри“, официален представител на ВВС отговаряше: „Без коментар.“

— Всичко ли премина успешно? — попита Джак и погледна нагоре, но не можа да улови точката светлинка, струваща милиарди долари.

— Трябва да видим. — Майорът се обърна и тръгна към автофургона, боядисан в маскировъчни цветове. Генералът с три звезди го последва, а Райън се мъкнеше най-отзад.

Вътре във фургона, където температурата беше някъде около точката на замръзване, един сержант пренавиваше лентата.

— Къде бяха целите? — попита Джак. — Тези данни не фигурираха в предадените ми документи за запознаване.

— Примерно на четиридесет и пет ГРАДУСА южна ширина и тридесет градуса западна дължина — отвърна генералът. Майор Грегъри се бе настанил пред телевизионния екран.

— Това означава в района на Фолкландските острови, нали? Защо сте избрали това място?

— В действителност е по-близо до Южна Георгия — отвърна генералът. — Това е едно хубаво, спокойно и отдалечено от комуникациите място, намиращо се на подходящо разстояние.

Райън знаеше, че руснаците нямат възможност да събират разузнавателна информация на разстояние три хиляди мили от острова. Изпитанието на проекта „Чайният клипер“ се провеждаше точно в момента, когато всички руски разузнавателни спътници се намираха извън видимия хоризонт. И най-накрая разстоянието до целта се равняваше на разстоянието до базите на съветските балистични ракети, разгърнати по протежението на главната железопътна магистрала на страната от запад на изток.

— Готово! — обяви сержантът.

Видеоизображението съвсем не беше идеално — наблюдението се водеше от морското равнище, по-точно от палубата на „Обзървейшън Айлънд“, един кораб за техническо проследяване, завръщащ се след изпитателни изстрелвания на ракетите „Трайдънт“ в Индийския океан. До първия телевизионен екран се намираше друг. Той показваше изображения от радара за следене на ракети от борда на кораба „Кобра Джуди“. На двата екрана се виждаха четири обекта, изтеглени по една неравна линия. В долния десен ъгъл на екрана се отчиташе времето до три знака след десетичната точка, като цифрите се променяха с такава бързина, сякаш се отчиташе резултат от скоростно спускане при ски състезания.

— Попадение! — една от точките изчезна с проблясване на зелена светлина.

— Не улучи! — следващата точка остана невредима.

— Не улучи! — Джак се намръщи. Той очакваше едва ли не да види светлинни лъчи, раздиращи небето, но това се случва само на кино. Нямаше достатъчно прах в космическото пространство, за да очертае пътя на енергийните импулси.

— Попадение! — Изчезна втора точка.

— Попадение! — Остана само една.

— Не улучи.

— Не улучи. — Последната отказа да се предаде, помисли си Райън.

— Попадение. — Все пак успя. — Изразходваното време за унищожаване на целите е една секунда и осемдесет и шест хилядни.

— Петдесет процента — тихо забеляза майор Грегъри. — И се коригира автоматически. — Младият офицер кимна бавно. Той се въздържа от тържествуваща усмивка, но в ъгълчетата на очите му се очерта радост от успеха. — Нашата система действа.

— Какъв е размерът на целите? — попита Райън.

— Три метра. Сферични кълба, разбира се. — Грегъри бързо губеше контрол над себе си. Той приличаше на малко момче, неочаквано получило коледен подарък.

— Такъв е и диаметърът на съветската ракета СС-18.

— Приблизително — отговори генералът.

— Къде се намираше другото огледало?

— На височина десет хиляди километра — в този момент е над остров Възнесение. Официално това е метеорологичен спътник, който никога не е следвал подходящата за това орбита. — Генералът се усмихна.

— Не знаех, че можете да го изпратите толкова далече.

— Нито пък ние — изкиска се майор Грегъри.

— Значи вие изпращате лъч оттук до огледалото на совалката, после той изминава пътя от „Дискавъри“ до друго огледало над екватора и оттам — в целта.

— Напълно вярно — отвърна генералът.

— А вашата система за насочване се намира на друг спътник?

— Да — с неохота произнесе генералът.

Джак направи наум изчисления.

— Добре, значи вие можете да различавате цели с размери от три метра на разстояние… десет хиляди километра. Не предполагах, че можем да постигнем това. Как става?

— Не е необходимо непременно да го знаете — студено отвърна генералът.

— Имахте четири попадения и четири несполуки — осем залпа за по-малко от две секунди. И майорът каза, че системата за насочване коригира четири изпускания. Е добре, ако ракетите СС-18 бяха пуснати в района на остров Южна Георгия, щяха ли да бъдат унищожени от вашите залпове?

— Навярно не — призна Грегъри. — Лазерното устройство излъчва само пет мегаджаула. Вие знаете ли какво е джаул?

— Преди да полетя насам, прелистих учебника си по физика — още от колежа. Един джаул е единица за измерване на енергията, равна на един нютонметър за секунда, или нула цяло и седем десети фут/фунта плюс някакъв остатък, нали? Значи мегаджаулът, или един милион джаула, това е… седемстотин хиляди фут/фунта. Така, както разбирам…

— Един мегаджаул се равнява, грубо казано, на една шашка динамит. По такъв начин ние изпратихме до целта пет шашки. Количеството на предадената енергия съответства на килограм взривни вещества, обаче физическото въздействие не може точно да се сравнява с това.

— И вие казвате, че лазерният лъч всъщност не прогаря целта, той произвежда по-скоро ударен ефект. — Райън изчерпа техническите си знания докрай.

— Ние наричаме това „ударен шок“ — забеляза генералът. — Но, общо взето, вие сте прав. Цялата енергия въздейства за няколко милионни от секундата — много по-бързо от куршума.

— Значи това са басни — тези неща, които съм слушал за висока степен на полиране на повърхността на ракета или въртенето й с цел да се предпази от прогаряне при попадане на лазерен лъч…

Майор Грегъри прихна да се смее отново.

— Да, мен също ме позабавлява това. Една балерина може да върти пируети колкото й се ще пред дулото на ловджийска пушка това няма да донесе никаква полза. Става въпрос, че излъчената енергия трябва да отиде някъде и това може да стане само през корпуса на ракетата. Тялото на ракетата е пълно с раз лични течности. Почти всички руски птички работят с течни горива, нали така? Хидростатичният ефект е напълно достатъчен да разкъса резервоара, намиращ се под налягане, и тогава — бум. С ракетата е свършено. — Майор Грегъри се усмихна, сякаш разказваше как е изиграл номер на учителя си в училище.

— Добре, това е ясно. Сега желая да разбера как работи цялата система.

— Вижте, доктор Райън… — започна генералът, но Джак го прекъсна:

— Господин генерал, аз имам достъп до „Чайният клипер“, вие знаете това и престанете да се занимавате с глупости.

Майор Грегъри погледна въпросително към генерала. Последният кимна.

— Ние имаме пет лазера. Всеки от тях излъчва по един мегаджаул енергия.

— Къде са?

— Вие стоите точно на един от тях, сър. Останалите четири са скрити около този връх. Те излъчват енергията на импулси, разбира се. Всеки изстрелва импулс от един милион джаула за няколко микросекунди — няколко милионни от секундата.

— И те се презареждат за…

— За четиридесет и шест хилядни от секундата. С други думи, можем да изстреляме цели двадесет залпа за една секунда.

— Но вие не го правите.

— Не е възникнала такава необходимост — отговори Грегъри. — Понастоящем ни ограничават програмните средства в системата за насочване. Сега се работи по тях. Целта на днешното изпитание беше да се оцени доколко надеждна е станала тази част на програмното осигуряване. От три години разполагаме с тези лазери. Сега знаем, че те се сработват. Лазерните лъчи се концентрират върху едно огледало, разположено на петдесет метра, ето там — той показа с ръка, — и се сливат в един лъч.

— Но те трябва да бъдат… Искам да кажа, че лъчите трябва да бъдат съгласувани, и то много точно, нали?

— В техниката това се нарича „настроен по фаза лазер“. Всички лъчи трябва идеално да се съгласуват по фаза — отвърна Грегъри.

— Как постигате всичко това, дявол да го вземе? — Райън се замисли. — Не си правете труд, вероятно няма да разбера. И така, лъчите попадат на долното огледало.

— Огледалото е особената част. То е съставено от хиляди сегменти и всеки се управлява от пиезоелектрическа микросхема. Това се нарича „регулируема оптика“. Изпращаме запитващ лъч на огледалото — на това огледало, което се намира на совалката — и получаваме данни за изкривяването в атмосферата. Начинът, по който лъчът се пречупва в атмосферата, се анализира от компютър. После огледалото се коригира в съответствие с изкривяването и ние изпращаме истински залп. Огледалото на „Дискавъри“ е също конструирано на основата на регулируема оптика. То приема лъча, фокусира го и препраща на огледалото, намиращо се на спътника „Летящият облак“, и ето това огледало окончателно фокусира лъча върху целта. И тогава — бум!

— Нима е толкова просто? — Райън поклати глава. Бе просто наистина, а през изминалите двадесет години бяха похарчени четиридесет милиарда долара за фундаментални изследвания в двадесет различни области на науката — и всичко това, за да се проведе сегашното изпитание.

— Ние наистина трябва да изгладим някои малки подробности — призна Грегъри. Тези дребни неща щяха да отнемат още пет или повече години и той нито знаеше — нито се тревожеше — колко допълнителни милиони ще бъдат погълнати. Сега за майора имаше значение само едно — целта се оказа достижима. Проектът „Чайният клипер“ вече не беше фантасмагория, особено след това изпитание.

— И вие сте човекът, който направи пробив в разработката на системата за насочване към целта. Именно вие успяхте да изнамерите начин да заставите лъча да доставя данни за собственото си насочване.

— Нещо подобно — отговори вместо Грегъри генералът. — Доктор Райън, тази част на системата е толкова поверителна, че по-нататъшното обсъждане без писмено разрешение става невъзможно!

— Генерале, целта на моето посещение тук е да направя оценка на проекта „Чайният клипер“, за да бъде сравнен със съветските изследвания, които се водят в тази област. Ако искате моите хора да ви кажат какво замислят руснаците, те трябва да знаят какво, по дяволите, да търсят.

Не последва отговор. Джак вдигна рамене, бръкна в джоба на сакото си и връчи на генерала плик. Майор Грегъри наблюдаваше с недоумение.

— Дори и сега ли не сте удовлетворен? — забеляза Райън, след като генералът прочете документа и го сгъна.

— Не, не съм.

Гласът на Райън стана по-хладен от студената нощ, която обгръщаше планинските върхове на Ню Мексико.

— Генерале, когато служех в морската пехота, от мен не изискваха да ми харесват заповедите, а само да ги изпълнявам. — Това за малко не изкара генерала от кожата му, поради което Райън добави: — Повярвайте, сър, аз наистина съм на ваша страна.

— Продължавайте, майор Грегъри — каза най-после генерал Паркс.

— Аз нарекох алгоритъма „Танц с ветрило“ — започна Грегъри. Генералът едва сдържаше усмивката си. Грегъри надали е знаел нещо за Сали Ренд.

— Това ли е всичко? — каза Райън отново, когато младият учен завърши разказа си. Той знаеше, че всеки специалист по компютри, зает в проекта „Чайният клипер“ вероятно си задаваше един и същ въпрос: „Как не се сетих аз за това?“ Ненапразно всички считаха Грегъри за гений. Той направи извънредно важно откритие в лазерната технология, когато подготвяше дисертацията си в Стоуни Брук, след което последва пробив в областта на програмирането. — Но нима е толкова просто?

— Да, но бяха необходими повече от две години за разработка на практическото му приложение и създаването на компютъра „Крей-2“ за извършване на изчисленията с достатъчна бързина, позволяваща да се придвижим напред. Нужно е да поработим още малко, но след като проанализираме защо днешните изпитания не преминаха още по-добре — да кажем: четири или пет месеца, — и всичко ще бъде наред.

— Каква ще бъде следващата крачка?

— Конструирането на лазер с мощност пет мегаджаула. Една група от специалисти вече работи по този проект и тя е близко до успеха. После ще обединим в една система двадесет такива лазера и ще можем да изпращаме импулс от сто мегаджаула двадесет пъти в секунда и да поразим всяка цел, която пожелаем. Енергията на удара тогава приблизително ще се равнява на двадесет или тридесет килограма взривно вещество.

— И лъчът ще унищожи всяка ракета, който и да я пусне…

— Да. — Майор Грегъри се усмихна.

— Значи вие ме уверявате, че системата „Чайният клипер“ действа.

— Ние се убедихме в правилната структура на нашата система — коригира генералът Райън. — Измина много време, бяха направени огромни усилия, откакто започнахме проучването на тази система. Преди пет години ни предстоеше да преодолеем единадесет технически препятствия. Сега останаха само три. След пет години въобще няма да има прегради. Ето тогава ще можем да разгърнем системата.

— А стратегическите последици? — започна Райън и млъкна. — Господи!

— Това ще промени света — съгласи се генералът.

— А известно ли ви е, че руснаците разработват аналогична система в Душанбе?

— Да — отвърна майор Грегъри. — И може би те знаят нещо, което ние не знаем.

Райън кимна. Грегъри беше толкова умен, та да разбере, че някой друг може да се окаже по-умен. Биваше го момчето.

— Господа, в хеликоптера остана куфарчето ми. Бихте ли изпратили някого да го вземе. Там има снимки, направени от спътник. Мисля, че може да ви се сторят интересни.

— Кога са направени тези снимки? — попита генералът пет минути, след като започна да ги разглежда.

— Преди два дни — отговори Джак.

Майор Грегъри също се наведе над тях за няколко минути.

— Ами тук имаме две инсталации от малко по-различен вид. Това е така наречената „разсеяна система“. Шестоъгълната установка — ей там, където се намират четирите стълба — е излъчвателят. Сградата в центъра вероятно е предназначена да подслони шест лазера. Тези стълбове са оптически устойчиви постаменти за огледала. Лъчите на лазерите излизат от сградата, отразяват се от огледалата, които се контролират от компютър, за да се концентрира лъчът в целта.

— Какво имате предвид с оптически устойчиви постаменти?

— Става дума, че огледалата трябва да се управляват с висока степен на точност — обясни Грегъри. — Като се изолират от околната среда, се отстранява вибрацията, която може да възникне, ако наблизо мине кола или автомобил. Само да разклатите огледалото с нищожна частица от светлинната честота на лазера, и няма да получите резултата, към който се стремите. Тук у нас се прилагат амортисьорни основи за повишаване на фактора на изолацията от обкръжаващото пространство. Такива системи първоначално са били разработени за подводниците. Разбирате ли? А ето тази инсталация във формата на ромб… да, естествено. Това е приемник.

— Какво? — Джак отново блъсна глава в каменната стена на сложната техника.

— Да предположим, че искате да направите особено добра снимка на нещо. Имам предвид действително идеална снимка — тогава ще използвате лазер в качеството на стробоскопичен фенер.

— Но защо тук има четири огледала?

— Защото е по-евтино да се изработят четири малки огледала, отколкото едно голямо — обясни Грегъри. — Хм… Интересно е дали не се опитват да създадат холографско изображение. Ако им се удаде действително да затворят по фаза осветителните лъчи… теоретически това е възможно. Тук съществуват два проблема, които усложняват нещата, но руснаците обичат да се опират на грубата сила… Дявол да го вземе! — Очите на майора засияха. — Това е страшно интересна идея. Трябва да помисля над нея.

— Искате да кажете, че са изградили този обект само за да фотографират нашите спътници ли? — попита Райън.

— Не. Тези инсталации могат да се използват за фотографиране, няма нищо по-лесно. Такова обяснение представлява великолепно прикритие. Една система, способна да снима спътник на геостационарна орбита, би могла да изведе от строя друг, който се намира на ниска орбита. Ако си представите, че тези четири огледала са телескоп, не забравяйте, че телескопът може да се използва като обектив за фотоапарат или като част от прицелно устройство за стрелба. Те също така ще станат дяволски ефективна система за насочване. Каква енергийна мощност се подава в това съоръжение?

Райън сложи снимката пред Грегъри.

— Понастоящем водноелектрическата централа произвежда около петстотин мегавата. Но…

— Те опъват втора линия от далекопроводи — забеляза Грегъри. — Защо?

— Сградата на електроцентралата е двуетажна — от този ъгъл не се забелязва. Изглежда, че се въвежда в експлоатация горната част. В резултат на това върховата мощност ще достигне хиляда мегавата.

— Колко постъпва в лабораторията?

— Ние я наричаме „Бах“. Тук се подават около сто мегавата. Останалото отива за електроснабдяването на „Моцарт“, градчето, което израсна на съседния хълм. Така че руснаците удвояват подаването на електроенергия.

— Нещо повече — поправи го Грегъри. — Ако те не се канят много да увеличат размерите на това градче, защо да не предположим, че цялата допълнителна енергия ще постъпи при лазерите?

На Райън за малко не му спря дъхът. „Защо не се сетих за това, по дяволите!“ — упрекна се той наум.

— Искам да кажа — продължи Грегъри, — че това представлява петстотин мегавата допълнителна мощност. Господи, ами ако са направили пробив! Много ли е трудно да се разбере с какво се занимават там?

— Погледнете само тези снимки и веднага ще разберете лесно ли е да проникнеш в този район — каза Райън.

— Да. — Грегъри го погледна. — Няма да е лошо, ако узнаем каква мощност постъпва за захранването на техните прибори. Откога съществува този обект?

— От около пет години и още не е завършен. А „Моцарт“ се появи неотдавна. Доскоро работниците ги настаняваха в тези бараки и сгради за материално-техническо осигуряване. Ние забелязахме, че големият жилищен блок се построи едновременно с оградата по периметъра на обекта. Когато руснаците започват да глезят работниците, може да се направи извод, че на тази строителна площадка се придава особено значение, а ако има ограда и стражеви кули, става ясно, че принадлежи на военните.

— Как го открихте? — попита Грегъри.

— Случайно. ЦРУ си обновяваше метеорологическите данни за Съветския съюз и един от техниците решил да извърши компютърен анализ за избор на най-благоприятни места за астрономическо наблюдение на неговата територия. Този район се оказал едно от тях. През последните няколко месеца времето там беше необичайно облачно, но средногодишно небето е толкова чисто, колкото тук. Същото се отнася и за Сари Шаган, Семипалатинск и един нов обект — Стражевая. — Райън извади още няколко снимки. Грегъри внимателно ги разгледа.

— Ясно е, че руснаците не си губят времето.

 

 

— Здравейте, Михаил Семьонович — произнесе маршалът на Съветския съюз Дмитрий Тимофеевич Язов.

— Здраве желая, другарю маршал — отговори полковник Филитов.

Един сержант помогна на министъра да си съблече шинела, а друг им поднесе прибори за чай.

— И тъй, Миша, какво ми предстои да върша днес? — попита Язов, като наля две чаши с чай. Извън сградата на Министерския съвет беше все още тъмно. Вътрешният периметър на кремълските стени бе залят от ярките светлини на прожектори и часови се мяркаха в светлите петна, а после изчезваха в сенките.

— Предстои ви напрегнат ден, Дмитрий Тимофеевич — отговори полковникът. Язов не можеше да се сравнява с Дмитрий Устинов, но Филитов трябваше да признае пред себе си, че той работи от сутрин до късна вечер, както подобава на кадрови офицер. Маршал Язов беше танкист като Филитов. Макар и никога да не се бяха срещали по време на войната, и двамата бяха слушали един за друг. Филитов отлично се бе проявил на бойното поле — критиците твърдяха, че в душата си той е останал старомоден кавалерист, въпреки че Филитов мразеше конете, — докато Язов бързо бе завоювал име на блестящ щабен офицер и организатор, и на активен член на партията, разбира се. На първо място Язов беше партиен функционер, иначе той никога нямаше да стане маршал. — Насрочена е среща с представители на експерименталната станция, намираща се в Таджикистан.

— А, да, от „Ярка звезда“. Точно така. Днес трябва да чуем отчета им, нали?

— Професори — изсумтя презрително полковникът. — Те няма да разберат истинското оръжие, даже ако им го завреш в задника.

— Времето на копията и сабите отмина, Михаил Семьонович — засмя се Язов. Действително, отново помисли полковникът, маршалът не се отличаваше с такъв блестящ интелект, какъвто притежаваше Устинов, но не беше и глупак като неговия предшественик, Сергей Соколов. Недостатъкът от технически познания се компенсираше у него с необичаен инстинкт, позволяващ на маршала да оцени достойнствата на новите системи оръжие, и рядка способност да вниква в ума и сърцата на хората от Съветската армия. — Техните изобретения са многообещаващи за отбраната на страната.

— Да, разбира се. Само че на мен ми се иска истински офицер да ръководи проекта, а не там някакъв си професор фантазьор.

— Но генерал Покришкин…

— Той беше летец изтребител. Аз имам предвид истински армейски офицер, другарю маршал. Пилотите са склонни да поддържат всяко изобретение, на което има достатъчно количество копчета и прибори. Освен това Покришкин напоследък е прекарал повече време в университетите, отколкото зад щурвала. Той престана да е офицер още преди десет години. Сега се е превърнал в снабдител на вълшебници. — Да не говорим, че си изгражда своя мъничка империя там, но този въпрос ще го оставим за друг път.

— Ти желаеш май да получиш ново назначение, Миша — с лукава усмивка се поинтересува Язов.

— Само не там. — Филитов се засмя и после отново стана сериозен. — Искам да кажа, Дмитрий Тимофеевич, че текущият отчет за дейността на „Ярка звезда“ е, как да го кажа, замъглен от факта, че на място нямаме истински офицер, който разбира трудностите в боя и знае какво трябва да бъде истинското оръжие.

Министърът на отбраната замислено кимна.

— Да, разбирам твоето гледище. Учените мислят повече от гледна точка на уредите, отколкото на въоръжението. Мен ме смущава сложността на този проект.

— Колко подвижни детайли има на новия обект?

— Нямам представа — хиляди навярно.

— Техниката се превръща в оръжие едва след като бъде надеждно овладяна от редовия войник — или ако не от редника, то поне от старши лейтенант. Възлагано ли е на някого — не от сътрудниците на „Ярка звезда“ — да проучи надеждността на проекта? — попита Филитов.

— Доколкото си спомням — не.

— Ето виждате ли, Дмитрий Тимофеевич. — Филитов вдигна чашата си. — Не ви ли се струва, че Политбюро може да се заинтересува за това? Досега бяха готови да финансират експерименталния проект, но — Филитов отпи глътка — представителите на „Ярка звезда“ ще искат средства за преобразуването на обекта от експериментален в действащ, а ние нямаме независима оценка за неговата ефективност.

— Как според тебе може да се направи такава оценка?

— Както сам разбирате, аз не мога да я направя. Прекалено съм стар и недостатъчно образован, но в нашето министерство имаме немалко блестящи полковници, особено в свързочното управление. Те не са строеви офицери в пълния смисъл на думата, но са военни и притежават достатъчно знания, за да хвърлят поглед на тези електронни чудеса. Разбира се, другарю маршал, това е само едно предложение. — Филитов не настоя повече. Той бе посял зърното на идеята в главата на министъра. Беше много по-лесно да се манипулира Язов, отколкото Устинов.

— Ти откри ли някакви недостатъци в работата на Челябинския танков завод? — попита Язов.

 

 

Ортис наблюдаваше как Стрелеца се изкачва по планинския склон на половин миля от него. Двама мъже и две камили. Вероятно нямаше да ги вземат за партизанска единица, както би могло да се случи с група от двадесет или повече души. Впрочем това сега нямаше значение. Ортис знаеше, че руснаците бяха стигнали дотам, да нападат почти всичко, което се движи по земята.

— Можех да изпия една бира, разбира се — забеляза капитанът.

Ортис се обърна към него.

— Капитане, успявам да работя с тези хора, защото живея точно като тях. Съблюдавам техните закони, уважавам обичаите им. Това означава: нито капка алкохол, никакво свинско; не закачам жените им.

— Глупости — изсумтя офицерът. — Тези невежи диваци…

Ортис го прекъсна:

— Капитане, ако още един път ви чуя, че говорите нещо подобно или даже мислите на глас, това ще бъде вашият последен ден тук. Тези хора работят за нас. Те ни носят неща, които не можем да получим никъде другаде. Затова, повтарям, вие ще се отнасяте към тях с цялото уважение, което заслужават. Ясно ли е?

— Разбрано. — Боже мой, самият той се е превърнал в гаден туземец.