Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Райън (5)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- The Cardinal of the Kremlin, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Владимир Гьозов, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 18гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Том Кланси. Кардинала от Кремъл
Първо издание
„Атика“, София, 1995
Преведе от английски: Владимир Гьозов
Библиотечно оформление и корица: Тандем G
Предпечатна подготовка: „Атика“
Печат „Образование и наука“, ЕАД
Формат 32/84/108. 23 печатни коли.
ЕТ „Ангел Ангелов“, София
История
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция от Еми, вътрешно разделяне на две книги
20.
Ключът на съдбата
Бибиткащите звуци на ръчния часовник разбудиха Райън. В стаята беше ужасно студено. Дори в десет часа сутринта по прозорците се виждаше скреж и той със закъснение разбра, че е забравил да провери дали работи отоплението в неговата стая. Първото обмислено действие, което предприе, това бе да си обуе топли чорапи. Стаята на Райън — официално наричана малогабаритен апартамент — се намираше на седмия етаж на посолството и гледаше към двора. Небето бе тъй забулено с оловносиви облаци, че се очакваше в най-скоро време да завали сняг.
— Прекрасно — каза си Джак, и се запъти към тоалетната. Той знаеше, че може да бъде много по-лошо. Успя да се настани в този апартамент само защото неговият постоянен обитател караше меден месец. Джак поне се убеди, че водопроводът действа, а като погледна в шкафчето на стената, там откри една бележка, с която го молеха да не оставя след себе си безпорядък, както бе сторил това предишният гост. После Джак надзърна и в малкия хладилник. Абсолютно нищо. Ето с какво ме посреща Москва, помисли си той. Върна се в банята, където се уми и се обръсна. Излизайки от стаята, Джак се сблъска с още една странност в сградата на посолството: за да слезе от седмия етаж, първо трябваше да се изкачи на деветия и едва тогава с друг асансьор да се спусне на първия. Влизайки с бюфета, Джак все още с недоумение клатеше глава по този повод.
— Е, свикнахте ли вече със смяната на часовите пояси? — поздрави го един друг член на делегацията. — Кафето е ей там.
— Аз наричам това пътнически шок — отвърна Райън. После той си намери чашка и се върна на масата. — Кафето тук поне го бива. А къде са останалите.
— Къртят навярно. Даже чичо Ърни. Аз успях да поспя по време на полета, слава богу, че ни раздадоха тези таблетки.
— Да, аз също поспах — засмя се Райън. — Май че ще се чувствам по човешки, когато стане време за вечеря.
— Не желаете ли да се поразходим? На мен ми се ще да се разтъпча из града, но…
— Да, помня — кимна Райън. — Разходки по двойки.
Обикновено това правило се отнасяше само до участниците в преговорите по разоръжаването. Но тази фаза на преговорите се смяташе за много важна и затова строгите правила се разпростираха върху цялата делегация.
— Може би по-късно. Имам да свърша някаква работа.
— Единствената възможност е днес и утре — напомни му дипломатът.
— Знам — увери го Райън. Той стана, погледна часовника си и реши, че може да изчака до обяд. Организмът вече се справи със съня, който почти бе преминал на московския цикъл, но в стомаха все още оставаха съмнения. Джак се върна в служебните помещения. Коридорите бяха пусти. По тях патрулираха морски пехотинци. Момчетата изглеждаха много сериозни след неприятностите, които се бяха случили в посолството напоследък. В това съботно утро Джак не забеляза никакви признаци на делова активност. Той се приближи към съответната врата и почука, знаейки, че тя е заключена.
— Райън?
— Да. — Вратата се отвори, после я затвориха и отново заключиха.
— Седнете. — Той се казваше Тони Кандела. — Е, какво става?
— Ще проведем операция.
— Това е нещо ново. Вие сте от разузнавателното управление, а не от оперативното — възрази Кандела.
— Вярно. Иван също го знае. Сега слушайте, моите обяснения може да ви се сторят малко странни. — В продължение на пет минути Райън изложи същността на предстоящата операция.
— И това според вас е „малко странно“? — Кандела облещи очи.
— На определен етап от операцията ще ми трябва охрана. Имам нужда от някои телефонни номера, а също и от кола — когато възникне необходимост.
— Ще ми се наложи да привлека агентите си.
— Знаем за това.
— Разбира се, ако всичко премине успешно…
— Съвсем вярно. Ние сме готови да положим всички усилия за това.
— Съпрузите Фоли запознати ли са?
— Боя се, че не са.
— Жалко. Това би се харесало на Мери Пат. Тя обожава риска. Ед повече се занимава с планиране. Значи вие очаквате той да клъвне в понеделник или вторник вечерта.
— Такъв е планът.
— Искате ли да ви кажа какво мисля за плановете — предложи Кандела.
Бяха му позволили да спи. Лекарите пак предупреждават, помисли си с възмущение полковник Ватутин. Как да постигнеш нещо, когато те постоянно…
— И пак същото име — уморено каза човекът със слушалките, — Романов. Ако вече говори насън, защо не признае…
— Може би разговаря с призрака на последния император — пошегува се друг офицер. Ватутин вдигна глава.
— Или с някой друг. — Полковникът поклати глава. Той за малко не задряма. Романов, фамилията на изчезналата руска династия, беше доста разпространена, дори един от членовете на Политбюро я носеше. — Къде е досието му?
— Ето го. — Шегаджията извади папката от чекмеджето на бюрото и я подаде на Ватутин. Тя тежеше повече от шест килограма и се състоеше от няколко раздела. Ватутин знаеше почти всички материали наизуст, но бе съсредоточил вниманието си на последните два раздела. Сега той отвори първия.
— Романов — измърмори той. — Някъде съм виждал тази фамилия. — Бяха му нужни петнадесет минути, за да прелисти набързо изподраните страници, без да ги разкъса.
— Ето! — тържествуващо възкликна Ватутин. Това беше цитат от почетна грамота, написан с молив в полето на една страница. — Ефрейтор А. И. Романов, загинал в боя на 6 октомври 1941 година… безстрашно прикрил с танка си повредената машина на командира, позволявайки с това на капитан Филитов да спаси ранените членове на своя екипаж… — Да, разбира се, за това съм чел в една книга още като дете. Михаил Семьонович сложил ранените върху бронята на моторния отсек на друг танк, влязъл вътре и унищожил немския танк, от чийто изстрел изгорял танкът на Романов. Ефрейторът спасил живота на Михаил Семьонович и бил посмъртно награден с ордена „Червено знаме“… Ватутин замълча, забелязал, че назовава Филитов по име и презиме.
— Преди почти петдесет години, нали?
— Те са воювали заедно. Този Романов е служил в екипажа на Филитов през първите месеци на войната. Да, той е герой, загинал в боя за родината, защитавайки командира си — забеляза полковникът. И Михаил Семьонович все още разговаря с него насън…
Край, Филитов, падна ми в ръцете.
— Може би трябва да го събудим и…
— Къде е лекарят? — прекъсна офицера Ватутин. Оказа се, че лекарят се стягаше да се прибира вкъщи, и когато го извикаха, никак не изпадна във възторг, но не се реши да спори с полковник Ватутин.
— Как трябва да се подходи сега към него? — попита полковникът, след като разказа за Романов.
— Той трябва да е уморен, но да бодърства. Това се постига много лесно.
— Значи трябва да го събудим и…
— Не, само не сега — поклати глава лекарят. — Не по време на БДО.
— Какво?
— Сън с бързи движения на очите. Така се нарича периодът, когато пациентът сънува сънища. Винаги се забелязва кога човек сънува — по движението на очите, независимо дали той говори насън или не.
— Но оттук това не се вижда — възрази един от офицерите на КГБ.
— Да. Може би трябва да помислим как да преустроим системата за наблюдение — замислено каза лекарят. — Впрочем това няма особено значение. През периода на БДО тялото му фактически е парализирано. Вие виждате, че той изобщо не се движи, нали? Това се осъществява чрез команда от мозъка, за да се предотврати нараняване на тялото по време на съня. Щом започне отново да мърда, това означава, че сънят е завършил.
— Това дълго ли трае? — попита Ватутин. — Ние не желаем той да е прекалено отпочинал.
— Зависи от пациента, всеки си има индивидуални особености, но не би трябвало много да се безпокоите. Поръчайте на тъмничаря да приготви закуската и щом започне да се движи, събудете го и го нахранете.
— Да, естествено — усмихна се Ватутин.
— След това няма да му позволим да заспи в течение на… е, да кажем осем часа или дори повече. Да, това е достатъчно. Устройват ли ви осем часа?
— Напълно — заяви полковникът с по-голяма увереност, отколкото би следвало. Той стана и погледна часовника си, после позвъни в центъра и даде няколко разпореждания. Тялото му отчаяно се нуждаеше от сън и Ватутин се премести в една стая, където го очакваше удобно легло. Искаше добре да си отдъхне и да се приготви за момента, когато ще се нуждае от пълно напрежение на умствените сили. Полковникът се съблече и заповяда на един ординарец да му почисти ботушите и изглади униформата. Той се чувстваше толкова уморен, че дори му изчезна желанието да си пийне.
Сега си ми в ръцете, измърмори той, унасяйки се.
— Лека нощ, Беа — гръмко извика Канди от вратата, гледайки колата, в която седеше нейната приятелка. Тосиг се обърна и за последен път махна с ръка. Канди и Мижитурката не забелязаха яростта, с която тя пъхна ключа в дупката, за да запали колата. Тя премина само през половината от квартала, зави на един ъгъл и спирайки до бордюра, се втренчи в непроницаемата тъмнина.
Те вече го правят, помисли си тя. Ах, как я гледаше той по време на цялата вечеря, а и тя — него! Тези кльощави ръчички вече бърникат копчетата на нейната блузка.
Тя си запали цигара и се опря на облегалката, въображението й зарисува невероятни картини, докато сърцето й се свиваше от непоносима мъка. Пъпчивото лице и Канди. Наложи й се да издържи три часа от това мъчение. Както винаги, вечерята, направена от ръцете на Канди, бе великолепна. В течение на двадесет минути, докато домакинята се занимаваше с последните приготовления, тя трябваше да седи в хола с него, да слуша идиотските му шеги и да си налага волята да му се усмихва. Беше очевидно, че и на Алън тя също не се харесва, но тъй като бе приятелка на Канди, той се чувстваше задължен да бъде учтив с нея, учтив към бедната Беа, която му изглеждаше едва ли не стара мома, или как сега го наричат — тя разбра какво мисли той по неговите глупави очи. Лошо е, когато се отнасят с тебе снизходително, но да станеш предмет на съжаление…
И ето сега той се докосва до нея, целува я, слуша нейното шепнене, сам шепти своите глупави, гадни нежни слова — а на Канди това й харесва. Как е възможно.
Тосиг знаеше, че Канди не е само хубава. Тя имаше свободен дух. Имаше ум на откривател в съчетание с топла чувствителна душа. Тя бе способна на дълбоки чувства. Бе удивително женствена, а красотата й започваше в сърцето и се излъчваше навън чрез очарователна нежна усмивка.
Ала тя сега се отдава на това жалко същество. Той навярно вече го прави. Тази мижитурка няма никаква представа, че не бива да се бърза и че човек трябва да прояви истинска любов и чувства. Готова съм да се обзаложа, че сега го прави, лигавейки се и хихикайки като някой ужасен петнадесетгодишен футболист. Как може тя да го приема?
— О, Канди! — Гласът на Беа затрепери. Обхвана я пристъп на гадене и тя с мъка се овладя. После остана в автомобила още двадесет минути, задушавана от мълчаливо ридание, преди да се съвземе и продължи пътя си.
— Какво е твоето мнение?
— Според мен тя е лесбийка — отговори агент Дженингс след кратко размишление.
— Но в досието й няма нито дума за това, Пеги — забеляза Уил Пъркинс.
— По това как гледа доктор Лонг, как се държи в присъствието на Грегъри… чувствам го инстинктивно.
— Но…
— Точно така — какво можем да направим? — съгласи се Маргарет Дженингс и подкара колата. За миг й хрумна мисълта да последват Тосиг, но бяха прекарали дълъг и уморителен ден, наблюдавайки я. — Нямаме никакви улики, и дори да се сдобием с нещо, ако се задействаме, може да се разрази ужасен скандал.
— Допускаш ли вероятността и тримата…
— Уил, ти пак се заглеждаш в онези списания — засмя се Дженингс и за миг унинието изчезна. Пъркинс беше мормон и изпитваше отвращение към порнографията. — Тези двамата са толкова влюбени един в друг, че не забелязват какво става около тях освен работата. Готова съм да се обзаложа, че даже разговорите им в леглото са засекретени. Работата е там, Уил, че Тосиг е изхвърлена от личния живот на своята приятелка и ревнува. Неприятно.
— Какво да напишем в донесението?
— Нищо. Нямаме основание — само догадки. — Бяха им възложили тази вечер да проверят съобщението за това, че около дома, където живеят Грегъри и Лонг, понякога се появяват чужди автомобили. Основание за такива слухове, реши агент Дженингс, изглежда, е недоволството на някоя местна пуританка, задето двамата млади хора живеят заедно, без да са оформили по съответния начин взаимоотношенията си. Самата Дженингс беше малко старомодна в това отношение, но съжителството не даваше основание да се подозират Грегъри и Лонг в нарушение на правилата за безопасност. От друга страна…
— Все пак ние трябва да проверим тази Тосиг.
— Тя живее сама.
— В това няма съмнение. — Ще бъде нужно доста време, за да се подложи на проверка всеки служител в проекта „Чайният клипер“, но при такова разследване не бива да се бърза.
— Не трябваше да идваш тук — веднага забеляза Таня. Лицето на Бизарина скриваше кипящата й отвътре ярост. Тя хвана Тосиг за ръка и я въведе в дома си.
— Ан, но всичко това е толкова ужасно.
— Заповядай, седни. Да не са те следили? — Идиотка! Перверзница! Бизарина току-що бе взела душ и беше само по халат, а на главата й имаше кърпа.
— Не, гледах внимателно по целия път.
Да, разбира се, каза си Бизарина. Тя щеше да бъде много изненадана, ако узнаеше, че това е истина. Въпреки лошо съблюдаваните правила за безопасност на обект „Чайният клипер“ — само като си помисли човек, че там са взели на работа такава като Тосиг — нейната агентка нарушаваше най-елементарните правила на разузнаването, пристигайки в дома й.
— Не бива да оставаш тук дълго.
— Знам. — Тосиг изсекна носа си. — Те току-що завършиха първия вариант на новата програма. Пъпчасалият урод съкрати с осемнадесет хиляди реда кодираната информация — успя да изхвърли всичко излишно. Разбираш ли, струва ми се, че е запомнил цялата нова информация — аз зная, че това е невъзможно дори за него, но все пак…
— Кога ще можеш…
— Не знам. — По лицето на Тосиг пробягна усмивка. — Виж, ако успееш да го привлечеш да работи за теб… Струва ми се, че само той истински разбира цялата програма — искам да кажа целия проект.
За съжаление разполагаме само с теб, помисли си Бизарина. За следващата крачка й бяха нужни много усилия на волята — тя взе ръката на Тосиг.
На Беа отново й потекоха сълзи. Тя едва ли не скочи в обятията на Таня. Руският капитан я притисна към гърдите си, мъчейки се да предизвика в себе си съчувствие към своя агент. В школата на КГБ имаше много лекции, чиято цел бе да научат офицерите как да се държат с агентите. Съчувствие и жестокост — ето това е основното, съчетаването на тези два елемента, макар и в различна степен при всеки индивидуален случай. С тях трябва да се отнасяш като с разглезени деца, редувайки похвали и порицания, за да ги направиш ефективни. А агент Ливия беше по-важна от другите.
На Бизарина й бе Още по-трудно да си обърне лицето към главата на Тосиг, опряна на рамото й, и да я целуне по солената от сълзи буза. Разбирайки, че повече не се изисква от нея, Бизарина въздъхна с облекчение. От нея още не се бе изисквало повече, но тя живееше в постоянен страх, очаквайки, че ще дойде ден, когато Ливия ще го поиска — това нещо несъмнено щеше да се случи, ако Тосиг разбереше, че тази, към която има аспирации, не проявява никакъв интерес да я ухажва. Това изненадваше Бизарина. Беатрис Тосиг посвоему притежаваше блестящ ум и без съмнение интелектуално превъзхождаше офицера от КГБ, който я ръководеше, но тя лошо се ориентираше сред хората. Върхът на иронията беше фактът, че тя много приличаше на Алън Грегъри — мъжът, предизвикващ отвращение у нея. Тосиг беше красива, по-изтънчена, ала не й достигаха способности да се докосне до сърдечните струни на друг човек. Грегъри навярно го бе направил, макар и един път в живота си, и в това се състоеше разликата между него и нея. Той първи завоюва сърцето на Канди, защото на Беатрис не й стигна смелост. Впрочем всяко зло за добро, помисли Бизарина. Отказът щеше да я унищожи.
Би било интересно да се узнае какво представлява Грегъри, помисли Бизарина. Навярно още един учен сухар — нали така ги наричаха англичаните? Блестящ изследовател, впрочем всички учени, работещи в обекта „Чайният клипер“, са блестящи по един или друг начин. Това я плашеше. Общо взето, Беатрис се гордееше с участието си в такъв грандиозен проект, но тя го считаше за заплаха за световния мир и в това отношение Бизарина мислеше като нея. Грегъри бе един учен, стремящ се да преустрои света. На Бизарина й бяха понятни неговите стремежи. Тя също искаше да преустрои света, само че по друг начин. Грегъри и „Чайният клипер“ заплашваха това. Тя не изпитваше омраза към него. Ако така просто станеше дума за него, тя нямаше да каже нищо лошо за този човек. Обаче личните чувства нямаха никакво отношение към разузнавателната работа.
— Сега по-добре ли се чувстваш? — попита Бизарина, когато потокът от сълзи стихна.
— Трябва да си тръгвам.
— Уверена ли си, че ще се справиш?
— Да. Не знам кога ще мога…
— Разбирам. — Таня я изпроводи до вратата. Поне да бе имала капка разум да остави колата в друг квартал, забеляза „Ан“. Тя изчака, стоейки до леко открехнатата врата, докато не се разнесе характерният рев на спортния автомобил. Затваряйки вратата, Бизарина си погледна ръцете и се запъти към банята, за да ги измие.
Нощта рано се спусна над Москва, слънцето се скри зад облаците, от които започна да се сипе поредният сняг. Членовете на делегацията се събраха във фоайето на посолството, а после излязоха всички заедно, за да се настанят в определените автомобили за заминаване на тържествената вечеря. Райън се оказа в кола номер три — едно леко придвижване напред в сравнение с предишното посещение, забеляза той не без усмивка. Едва потеглило шествието от коли, той си спомни за забележката на шофьора още при предишното идване: имената на улиците в Москва съществуват, за да може да се определи колко дупки има по тях. Отправяйки се на изток, автомобилът се друсаше по неравните и полупусти московски улици. Пресякоха реката — вляво от тях се откри изглед към Кремъл — и преминаха край входа на парка „Горки“. Райън забеляза ярко осветения лед, на който имаше много пързалящи се с кънки въпреки обилния снеговалеж. Приятно му бе да види как се забавляват хората. Дори Москва, напомни той на себе си, е пълна с обикновени хора, водещи обикновен живот, но човек лесно забравя за това, ако работата го принуждава да мисли за една неголяма група неприятели.
Колата се отклони на Октомврийския площад и след няколко завоя спря пред хотела на Академията на науките — една сграда с почти съвременна конструкция, която в Америка би могла да се вземе за бизнес център. Между сивата бетонна стена на хотела и тротоара стърчеше върволица от поникнали брезички, отчаяно протегнали клони към забуленото небе. Райън поклати глава. Ако вали няколко часа, ще се любувам на приказна гледка. Температурата се приближаваше към нулата — Райън я оценяваше по Фаренхайт, а не по Целзий — и почти не духаше вятър. Докато вървеше към главния вход на хотела, той усещаше тежкия студен въздух.
Вътре, както в по-голяма част от руските сгради, беше ужасно горещо. Джак си свали балтона и го остави на гардероба. Съветската делегация вече беше застанала в редица, за да приветства американските колеги, и американците преминаха покрай руските дипломати, здрависаха се с тях и се озоваха пред масата, заредена с бутилки, от която всеки се обслужваше и вземаше това, което му харесва. Деветдесет минути се отреждаха за аперитив и дружески разговори — преди да започне същинската вечеря. На Райън му хареса този замисъл. След порядъчно количество алкохол всяка храна ще ти се стори великолепна и така досега той не бе усетил истински вкуса на руските блюда, за които се твърдеше, че са над средното ниво. Залата беше бледо осветена и всеки можеше да наблюдава как пада снегът зад огромните стъкла на прозорците.
— Здравейте, доктор Райън, радвам се да ви видя отново — чу се познат глас.
— Сергей Николаевич, надявам се, че няма да карате кола тази вечер — забеляза Джак, правейки жест със своята винена чаша към чашата на Головко, пълна с водка. Бузите на съветския полковник вече бяха почервенели, а сините очи святкаха с весело опиянение.
— Хареса ли ви вчерашният полет? — попита полковникът от ГРУ. Той се разсмя още преди Райън да е успял да отговори. — Още ли се страхувате да летите?
— Да летя — никак. Обаче ме плаши ударът в земята — усмихна се Джак. Той винаги се отнасяше към собствените си страхове с хумор.
— А, да, вие си бяхте увредили гръбнака по време на катастрофа с хеликоптер. Мога само да ви съчувствам.
— Колко сняг се очаква днес? — Райън махна с ръка към прозореца.
— Порядъчно. Веднъж наваля половин метър. Това не е много сериозен снеговалеж, утре ще има застудяване, небето ще се очисти и градът ще е покрит с ослепително бяла пелена. — Головко говореше почти като поет, вдъхновен от руската зима.
Вечерята още не е започнала, а той е вече пиян, помисли си Райън. Е, тази вечер е за веселба и нищо повече, а руснаците умеят да бъдат дяволски гостоприемни, когато им се прище.
— Как е семейството — попита Головко, без да обръща внимание на стоящия до него друг американски делегат.
— Добре, благодаря. А вашето?
Головко с жест покани Райън към масата с бутилките. Сервитьорите още ги нямаше. Офицерът от руското разузнаване избра още една чаша с прозрачна течност.
— Да, с тях всичко е наред. — На лицето му се появи приветлива усмивка. Сергей Николаевич направо олицетворяваше руското гостоприемство. Усмихнатото лице изобщо не се промени, когато зададе следващия въпрос.
— Доколкото разбирам, вие желаете да се срещнете с председателя Герасимов.
Господи! Лицето на Райън сякаш се вкамени и той усети прескачане на сърцето.
— Наистина ли? Как така ви хрумна подобна мисъл?
— Райън, откровено казано, аз не съм от ГРУ. По-рано служех в Трето главно управление, но сега се занимавам с други проблеми — обясни той и отново се разсмя. Този смях беше напълно искрен. Той току-що бе доказал колко невярно е досието на ЦРУ, отнасящо се до неговата дейност, и опровергал мнението на Райън за себе си. Головко протегна ръка и го потупа по рамото. — Сега ще ви напусна. След пет минути ще минете през тази врата тук, зад вас, и ще тръгнете вляво, като че търсите мъжката тоалетна. След това ще ви покажат пътя. Разбрахте ли? — Той отново потупа Райън по рамото.
— Да.
— Днес повече няма да се видим. — Те си стиснаха ръцете и Головко се отдалечи.
По дяволите, изруга наум Райън.
В залата влезе една група цигулари от десетина човека. Те засвириха цигански мелодии, обикаляйки из залата. Музикантите явно здравата се бяха упражнявали, защото свиреха удивително съгласувано въпреки полумрака в залата и непрекъснатото преместване из нея. Докато музикантите шетат из залата, в която цари относителна тъмнина, ще бъде трудно да се различат отделните фигури, помисли си Джак. Всичко е изпипано професионално и това облекчава задачата. Сега той щеше да успее да излезе незабелязано и после да се върне.
— Здравейте, доктор Райън — чу се непознат глас. Това беше един млад съветски дипломат, който водеше бележки и изпълняваше поръчения на по-високопоставени служители в Министерството на външните работи. Сега Джак разбра, че и той служи в КГБ. По всяка вероятност Герасимов считаше, че една изненада е недостатъчна. Той бе решил да порази Райън с всемогъществото на своя комитет. Е, да видим, помисли си Джак, но подобно бабаитство му изглеждаше лишено от смисъл и някак си несериозно. Всичко се развива много бързо, каза си той.
— Добър вечер. Не помня да сме се срещали. — Джак бръкна в джоба си и се убеди, че верижката с ключовете е на мястото си. Той не бе забравил да ги вземе със себе си.
— Казвам се Виталий. Вашето отсъствие от залата ще остане незабелязано. Тоалетната е ето там. — Той я показа с ръка. Джак му предаде чашата си и тръгна към вратата. Като я отвори, той за миг спря. Никой в залата не можеше да знае за това, което става, но простиращият се пред него коридор беше пуст — с изключение на мъжката фигура на другия край. Мъжът направи знак, приканвайки Райън да се приближи. Райън се отправи към него.
Ето, започва.
Младежът бе с атлетическо телосложение — на възраст не повече от тридесет години. И макар че фигурата му се скриваше под топлото зимно палто, той се движеше чевръсто и наперено като спортист, а лицето и проницателните очи издаваха, че е телохранител. Тук на Райън му хрумна мисълта, че няма да е лошо, ако се престори, че нервничи. За това не се изискваше особен талант. Мъжът го заведе зад ъгъла и му подаде един руски балтон и кожена шапка, а после съвсем лаконично каза:
— Да вървим.
Той го поведе по служебния коридор, през входната врата и попаднаха в студения въздух на една малка улица. Там ги чакаше друг мъж. Той мълчаливо кимна на младежа, съпровождащ Райън, който се обърна и направи знак на Джак да побърза. Уличката излезе на „Шабловка“ и те завиха надясно. На Джак му направи впечатление, че тази част на града изглежда стара и сградите са построени преди революцията. По средата на улицата се разпростираха трамвайните релси, закрепени в паважната настилка, а над главата се виждаха проводниците, снабдяващи трамваите с електроенергия. Тук покрай тях прогърмя един трамвай — всъщност бяха два, прикачени един с друг, и двата червено-бели. Райън и придружителят му се втурнаха да пресекат хлъзгавата улица по посока към една червена тухлена сграда, чийто покрив изглеждаше метален. Райън нямаше представа какво е това чак докато не завиха на ъгъла.
Трамвайно депо, досети се той, спомняйки си за подобни съоръжения, които бе виждал по време на детството си в Балтимор. Релсите влизаха в него със завой, после се разклоняваха на няколко линии, водещи в различни посоки. Той се спря за момент, но спътникът му махна с ръка, призовавайки го да върви към крайния вход отляво. Вътре имаше трамваи, които в тъмнината изглеждаха като спящи животни. Райън с изненада забеляза, че в депото цареше пълна тишина. Тук трябваше да се разнася трясък на чукове, шум на машини и гласове на работници, но сега беше тихо и спокойно. Сърцето на Райън биеше с всичка сила, когато той премина покрай два неподвижни вагона. Неговият придружител се спря пред третия. Вратите на вагона бяха отворени, оттам излезе още един телохранител. Той се приближи към Райън бързо и професионално го обискира и след като не намери оръжие, му показа с палеца си входа на вагона.
Беше очевидно, че вагонът току-що е влязъл в депото, защото по стъпалата все още имаше сняг. Райън се подхлъзна и щеше да падне, ако един от служителите на КГБ не го бе хванал за ръката. Мъжът погледна Райън с изражение, което на Запад би се придружило от усмивка, но руснаците не се усмихват, освен в случаите, когато им се прииска. Той се изкачи във вагона, държейки се здраво за дръжката.
Това, което трябва да направя…
— Добър вечер — чу се един глас. Той не беше силен, но в тишината звучеше отчетливо и ясно. Райън, примигвайки, се взря в тъмнината и видя оранжевото огънче на една цигара. Той пое дълбоко въздух и се приближи към него.
— Председателят Герасимов, предполагам?
— Не ме ли познавате? — Едва доловим смях. Мъжът щракна произведената на Запад запалка и мъничкото пламъче освети неговото лице. Това беше Николай Борисович Герасимов. В играещата светлина от пламъка на запалката лицето му се очертаваше в пълно съответствие с репутацията. Принцът на мрака в цялото си величие…
— Сега ви познах — отвърна Джак, стремейки се да говори колкото се може по-спокойно.
— Съобщиха ми, че желаете да поговорите с мен. И така, с какво бих могъл да ви бъда полезен? — попита той с вежлив тон, звучащ твърде странно в подобна обстановка.
Джак се обърна и направи жест настрана към двамата телохранители, стоящи на входа на вагона. Не му се наложи да каже нищо на глас. Герасимов произнесе само една дума на руски и двамата телохранители изчезнаха от погледа.
— Моля да ги извините. Те са длъжни да охраняват председателя на КГБ, а моите хора много сериозно се отнасят към своите задължения. — Той посочи седалката срещу себе си и с жест покани своя събеседник да заеме мястото. Райън седна.
— Не знаех, че така добре говорите английски.
— Благодаря. — Вежливо кимване, последвано от кратка забележка: — Обръщам ви внимание, че разполагаме с малко време. Имате ли някакви сведения за мен?
— Да, имам. — Джак бръкна в джоба си. Герасимов за миг изтръпна от напрежение, но бързо се овладя. Само един луд можеше да се опита да убие председателя на КГБ, а Герасимов знаеше от досието на Райън, че американецът не се отнася към тази категория. — Искам да ви покажа нещо — каза Джак.
— Какво? — въпросът прозвуча нетърпеливо. Герасимов не спадаше към хората, които обичат да чакат. Той следеше как ръцете на Райън бърникат нещо и с изненада чу стържене от метал срещу метал. Неловкостта на Райън изчезна, когато успя да снеме ключа от връзката. Сега той заговори като играч, съумял в последния момент да отнеме от съперника голяма печалба.
— Ето. — Райън протегна ръката си, в която държеше някакъв предмет.
— Какво е това? — с подозрение попита Герасимов. Стана нещо действително сериозно, което той никак не очакваше, и гласът издаде безпокойството му.
Райън не го накара да чака. Гласът му прозвуча именно така, както го бе отработил, когато репетираше фразите миналата седмица. Но без да си дава сметка, той заговори по-бързо, отколкото бе замислил.
— Това, председателю Герасимов, е ключът, с помощта на който бойните глави се привеждат в бойна готовност. Той е от съветския подводен ракетоносец „Червеният октомври“. Когато капитан първи ранг Марко Александрович Рамиус поиска в Америка политическо убежище, той го предаде на мен. Ще ви бъде приятно да узнаете, че на него му харесва новият живот в Америка, и не само на него, но също така на всички негови офицери.
— Подводницата беше…
Райън го прекъсна. Във вагона беше тъмно и все пак той забеляза как се промени изражението на лицето на Герасимов.
— Потопена от собствените взривни заряди? Не. Вашият агент, намиращ се на борда на „Червеният октомври“ под прикритието на длъжността готвач — мисля, че се казваше Судец, — той… Няма смисъл да скривам. Аз го убих. Не съм особено горд с това, но иначе той щеше да ме убие. Което е истина, беше много смел младеж — каза Джак, спомняйки си за ужасните десет минути в ракетния отсек на подводницата. — Във вашето досие за мен не се говори нищо за участието ми в операцията, нали?
— Но…
Джак отново го прекъсна. Още не бе настъпило време за изящни маниери. Той трябваше здравата да го раздруса и да го лиши от самообладание.
— Господин Герасимов, вие сте длъжен да изпълните това, което ще ви кажа.
— Глупости. Нашият разговор свърши. — Обаче председателят на КГБ не побърза да стане и този път Райън го накара да почака няколко секунди.
— Ние искаме да ни предадете полковник Филитов. Във вашия доклад пред Политбюро за инцидента с „Червеният октомври“ се твърди, че подводницата е унищожена и че опит за бягство в Америка вероятно никога не е бил замислян, а е била нарушена безопасността в ГРУ, където е имало проникване… Че командването на подводницата е получило фалшиви заповеди, след като нейният двигател е бил изваден от строя в резултат на саботаж. Тези сведения сте получили от агент Касий. Той работи за нас — обясни Джак. — Вие се възползвахте от този инцидент, за да се избавите от адмирал Горшков и да засилите контрола си над вътрешната безопасност на Въоръжените сили на СССР. Те няма да ви го простят, нали? Значи, ако вие не ни предадете полковник Филитов, през следващата седмица ще бъде организирано изтичане на информация за публикуване в неделните издания. Там ще се представят някои подробности от операцията, ще се появи снимка на подводницата в закрития сух док в Норфолк, щата Вирджиния. После ще предоставим на репортерите капитан първи ранг Рамиус. Той ще разкаже, че заместник-командирът по политическата част — това е един от офицерите на вашето Трето главно управление — е взел активно участие в бягството и също се е обърнал с молба за политическо убежище. За съжаление, ще каже Рамиус, скоро след пристигането в Америка Путин е починал от сърдечна криза. Това, разбира се, е лъжа, но опитайте се да я опровергаете.
— Няма да ви се удаде да ме шантажирате, Райън. — Гласът на председателя на КГБ сега не звучеше толкова убедително.
— И ето какво още. Стратегическата отбранителна система няма да стане предмет на преговорите. Вие навярно вече сте съобщили на членовете на Политбюро, че американците са готови за това? — попита Джак. — С вас е свършено, господин Герасимов. Ние сме в състояние да ви унищожим и опозорим и вие се оказахте прекалено добра мишена, за да пропуснем. Ако не ни върнете Филитов, ние ще разгласим немалко други неща. Някои ще бъдат потвърдени, но тези, които действително са сериозни, ние категорично ще отречем. ФБР незабавно ще започне разследване с цел да открие източника на изтичането на информация.
— Вие правите всичко това не заради Филитов — каза Герасимов. Той бе успял да се справи с вълнението.
— Не само заради него. — И Райън отново го застави да чака. — Искаме вие също да се прехвърлите при нас.
След пет минути Джак излезе от трамвая. Придружителят го съпроводи обратно до хотела. На Райън му направи силно впечатление организацията на разговора с председателя на КГБ, обхващаща и най-незначителните подробности. Преди да влезе в залата, му почистиха обувките. Когато се озова вътре, той се запъти право към масата с бутилките, но я намери празна. Тогава той съзря един сервитьор с поднос и сграбчи първата чаша, която му попадна. Оказа се, че е водка. Джак я гаврътна на екс и пресегна за втора. Когато свърши и с нея, си помисли: а къде всъщност е тоалетната. Оказа се, че тоалетната е именно там, където му бе казал Головко. Джак успя да стигне навреме.
Напрежението, царящо тук, никога досега не се бе усещало толкова много при компютърното моделиране. Подобно нещо още не бе провеждано, разбира се, това предизвикваше и интереса към изпитанието. Наземният управляващ компютър не знаеше какво прави, както и всички останали. В един от тях бе заложена програма, в съответствие с която той съобщи за една поредица от далечни радиолокационни контакти. В него само постъпваха различни сигнали, подобни на тези, които идваха от спътника „Летящият облак“, обикалящ около земята. На свой ред те се препращаха на един от комуникационните спътници, разположени на геостационарна орбита. Компютърът предаде тази информация на компютъра за наземен контрол, който сравни получените данни със заложените в него критерии, указващи за необходимостта от вземане на мерки против открито оръжие, и стигна до извода, че случаят е точно такъв. За привеждане на лазерите в работно състояние бяха необходими няколко секунди и след като те изминаха, постъпи доклад за готовност. Фактът, че въпросните лазери в действителност не съществуваха, не се отнасяше към същността на изпитанието. Но що се отнася до наземното огледало, то имаше най-непосредствено отношение към него и отреагира веднага на командата на компютъра, изпращайки въображаем лазерен лъч на релейното огледало, намиращо се на осемстотин километра над повърхността на земята. Това огледало, до съвсем неотдавна намирало се на борда на космическата совалка и сега инсталирано в Калифорния, получи отправената към него команда и по съответния начин измени своята конфигурация, насочвайки лазерния лъч към бойното огледало. Последното се намираше не в Космоса, а в завода „Локхийд“ и командата постъпи там по наземна линия за връзка. По най-точен начин се регистрираше както азимутът, така и постоянно изменящото се фокусно разстояние и при трите огледала. Тези сведения се препредаваха на анализиращия компютър в центъра за управление на проекта „Чайният клипер“.
Имаше няколко причини, диктуващи необходимостта за провеждане на изпитанието преди няколко седмици, на което присъства и Райън. Потвърждавайки правилността на архитектурното оформяне на системата, бе получена също така безценна емпирическа информация по функционалните характеристики на техническото оборудване. В резултат на това се появи възможност да се моделират реални изпитания на земята с почти абсолютна увереност в данните, получени по теоретически път.
Грегъри търкаляше между дланите си химикалката, наблюдавайки данните, които се появяваха на екрана на терминала. Той току-що бе престанал да я дъвче, опасявайки се, че химикалът може да изтече в устата му.
— Добре, ето последния залп — забеляза инженерът. — Окончателният резултат…
— Само погледнете! — възкликна Грегъри. — Деветдесет и шест от сто! Каква е продължителността на цикъла?
— Нула цяло нула-едно-шест — отговори експертът по компютърното осигуряване. — Това е с нула цяло нула-нула-четири под номиналното — ние можем още веднъж да проверим всяка команда по прицелването, докато лазерът завършва цикъла…
— И това само по себе си увеличава КПД с тридесет процента — забеляза Грегъри. — Даже можем да изпробваме системата „стреляй-погледни-стреляй“ вместо „стреляй-стреляй-погледни“ и в края на краищата пак ще ни остане време. — Той скочи на крака. — Момчета, ние постигнахме своето! Усъвършенстването на програмното осигуряване е завършено! С четири месеца по-рано, отколкото обещахме!
В стаята избухнаха гръмки приветствени викове и никой не можеше да разбере на какво се дължаха те освен групата от тридесетте човека.
— Сега е ваш ред, лазерни глупаци — възкликна един от присъстващите. — Хващайте се на работа и създайте своя лъч на смъртта.
— Я не обиждай „лазерните глупаци“! — засмя се Грегъри. — Аз също работя с тях.
През това време Беатрис Тосиг преминаваше по коридора покрай вратата на път за административно съвещание и чу възгласите. Тя не можеше да влезе в лабораторията — на вратата имаше кодова брава с неизвестни за нея комбинации, — но това не беше и необходимо. Експериментът, за който намекнаха предишната вечер, по време на вечерята, току-що бе завършил. Неговият резултат беше очевиден. Канди се намираше там вътре, навярно държейки Мижитурката за ръката, помисли Беа. Тя премина покрай вратата, без да се спира.
— Слава богу, че няма много лед — забеляза Манкузо, гледайки през перископа. — Мисля, два фута, може би три.
— Тук трябва да има очистен канал. Ледоразбивачите постоянно работят, за да поддържат пристанищата отворени — каза Рамиус.
— Спуснете перископа — изкомандва капитанът и се приближи до масичката, върху която лежеше морска карта. — Ще се преместим на две хиляди метра на юг и ще легнем на дъното. Там ще бъдем под надежден покрив извън достижимостта на разните „Гриши“ и „Мирки“.
— Слушам, капитане — отвърна помощникът.
— Хайде да пием кафе — покани Манкузо Рамиус и Кларк. Той ги поведе по стълбата към долната палуба, после по коридора на десния борд, докато стигнаха каюткомпанията. Въпреки че през последните четири години неведнъж се бе занимавал с подобни операции, Манкузо нервничеше. Сега се намираха в район, където дълбочината е по-малко от шестдесет метра, в пределите на видимостта от съветския бряг. Ако ги откриеше съветски военен кораб, те щяха да бъдат нападнати. Такова нещо се бе случвало по-рано. И макар че досега нито една западна подводница не бе понесла сериозни щети, това все пак можеше да стане за първи път, особено ако проявят недостатъчна бдителност и считат, че всичко ще се оправи от само себе си, помисли си капитанът на американската подводница „Далас“. Шестдесетсантиметров лед — това беше прекалено много за патрулните кораби от класа „Гриша“ с тънка обшивка на корпуса, те няма да могат да си пробият път през такъв лед, а тяхното главно оръжие за борба с подводниците, многоцевният ракетен бомбомет, известен като RBU-600, е безполезен при заледена повърхност, но „Гриша“ може да извика на помощ подводна лодка. Тук се базираха руски подводници. Хидролокаторът на „Далас“ бе доловил шума на две от тях предишния ден.
— Желаете ли кафе, сър? — попита матросът, обслужващ офицерската каюткомпания. Капитанът кимна и той донесе кафеник и чашки.
— Уверен ли сте, че се намираме достатъчно близко — обърна се Манкузо към Кларк.
— Да, ще мога да сляза и да се върна обратно.
— Мисля, че няма да бъде никак забавно — забеляза капитанът.
Кларк се усмихна.
— Именно затова ми плащат толкова много. Аз…
За миг разговорът секна. Корпусът на подводната лодка, отпускайки се на дъното на Балтийско море, едва доловимо изскърца и леко се наклони. Манкузо погледна в кафето и стигна до извода, че наклонът представлява шест-седем градуса. Гордостта на подводничаря не му позволяваше да изявява чувствата си пред външни лица, но никога не му се бе налагало да извършва такива маневри, поне с „Далас“. Само няколко подводници във Военноморския флот на САЩ бяха оборудвани за провеждане на подобни операции. Специалистите познаваха подводните кораби от този тип от първи поглед по разположението на някои детайли на корпуса, но „Далас“ не спадаше към тях.
— Интересно, колко време ще бъде нужно за това? — попита Манкузо, гледайки към тавана.
— Напълно възможно е операцията въобще да не се състои — забеляза Кларк. — Половината подобни операции се отменят в заключителния етап. Веднъж ми се наложи да седя и да чакам заповед в продължение… сега си спомням — да, дванадесет дни. Струваше ми се, че времето се разтяга безкрайно. В края на краищата отмениха задачата.
— Не можете ли да кажете колко пъти се е случвало така? — поинтересува се Рамиус.
— Не, извинете, но не мога — поклати глава Кларк.
— Знаете ли, когато бях момче — в гласа на Рамиус прозвучаха носталгични нотки, — идвах тук да ловя риба. Точно на това място, където сега стоим, много пъти. И през ума не ни е минавало, че и вие, американците, ще ловите тук риба.
— Живеем в безумен свят — съгласи се Кларк. — Има ли риба в тоя район?
— През лятото — доста много. Чичо Саша ме вземаше със себе си на своята лодка. Така се запознах с морето и станах моряк.
— А този район патрулира ли се? — попита Манкузо, връщайки всички към действителността.
— Да, но не може да се очаква голяма степен на боеготовност. Вашите дипломати се намират в Москва, така че вероятността от военен конфликт е малка. Надводните кораби, патрулиращи в този район, принадлежат главно на КГБ. Те охраняват границата от контрабандисти — и шпиони. — Той направи жест по посока на Кларк. — Малко ефективни са против подводниците, но когато тръгнах на последното плаване, ситуацията вече се променяше. Увеличи се броят на корабите, предназначени за борба с подводници, в Северния флот и както чух, в Балтийския. Обаче този район е труден за откриване на подводници. Тук постъпва прекалено много прясна вода от реките, а има и лед над главите ни — всичко това прави условията за хидролокация много лоши.
Звучи обнадеждаващо, помисли Манкузо. Корабът му се намираше в състояние на повишена боеготовност. Сонарното оборудване функционираше непрекъснато и щеше да действа, докато не получат сигнал за отбой. Той можеше да приведе в движение „Далас“ за по-малко от две минути след получаването на шифровано съобщение, а това е повече от достатъчно, реши капитанът.
За Герасимов също бе дошло време за вземане на решения. Той седеше сам в кабинета си. Герасимов беше човек, умеещ да сдържа емоциите си с желязна хватка дори тогава, когато около него нямаше никой, отличавайки се в това отношение от по-голяма част от руснаците. Малко са хората, които умеят да разглеждат проблема за собствената си гибел с пълна обективност.
Председателят на Комитета за държавна сигурност направи оценка на своето положение тъй всеобхватно и невъзмутимо, както бе свикнал да оценява различните аспекти на възложените му задължения. „Червеният октомври“. Всичко започна именно оттук. Герасимов се възползва от инцидента с „Червеният октомври“, за да подчини на себе си адмирал Горшков, а после и да се избави от него напълно. Благодарение на този инцидент той също засили влиянието на Трето главно управление. В последно време военните бяха започнали сами да се занимават с въпросите на своята безопасност, но Герасимов съумя, позовавайки се на доклада на своя агент Касий, да убеди Политбюро, че само КГБ е в състояние да осигури лоялността и безопасността на съветските военни. Тези негови действия предизвикаха крайно недоволство в Министерството на отбраната. Герасимов докладва на ръководителите на страната, отново въз основа на сведенията от Касий, че „Червеният октомври“ е унищожен. Касий съобщи на КГБ, че Райън се намира под следствие и…
И ние — аз — с двата крака в капана.
Как да обясни случилото се на Политбюро? Един от най-добрите негови агенти се оказа превербуван — но кога? На него ще му зададат този въпрос, а той няма да знае отговора; затова всички материали, получени от Касий, ще бъдат под подозрение. Въпреки че от този агент бе постъпила много ценна информация, съобщението, че той е бил превербуван, а кога — неизвестно, щеше да опорочи всичко. А следователно превъзнасяната прозорливост на Герасимов относно политиката на Запада, която се ползваше с такава тежест, сега нямаше да струва нищо.
Той погрешно информира Политбюро, че екипажът на подводницата не се е обръщал с молба за политическо убежище и не му се удаде да разкрие грешката. Американците бяха успели да постигнат огромни успехи в разузнавателната дейност, но КГБ дори не подозираше за това. ГРУ също не можеше да се похвали с успехи в това отношение, но този факт слабо го утешаваше.
Най-накрая Герасимов докладва, че американците коренно си променят подхода по ограничаване на въоръженията — и това също се оказа невярно.
Ще оцелея ли след едновременното разкриване на трите провала? — запита се Герасимов.
Едва ли.
В миналото можеха да го разстрелят и тогава решението щеше да бъде много по-просто. Нито един човек не избира сам смъртта, поне един разумен човек няма да стори това, а Герасимов притежаваше необикновено хладен интелект, на който се опираше във всички свои постъпки. Но тези неща вече не се случват. Сега ще го свалят от поста председател на КГБ и ще му възложат второразредна работа в някое министерство, където ще прелиства книжа. Контактите му в КГБ ще загубят всякакъв смисъл, освен дето ще се ползва от такива безполезни привилегии като достъп до закритите магазини. Минувачите ще го гледат на улицата право в лицето, без да изпитват страх от неговата власт, ще го посочват с пръст и ще му се смеят зад гърба. Служителите в новото ведомство постепенно ще загубят към него всякакво уважение, ще започнат да влизат в пререкания и даже да крещят по него, когато узнаят, че цялата му власт завинаги е изчезнала. Не, каза си той, няма да издържа такова нещо.
Значи следва да поиска политическо убежище? От един от най-могъщите хора в света да се превърне в наемник, просяк, изтъргувал това, което знае, за пари и комфорт? Герасимов знаеше, че животът му ще стане по-удобен в чисто материален план — но да загуби властта!
В края на краищата проблемът се състоеше именно в това. Независимо дали ще напусне страната, или ще остане в нея, той трябва да се превърне в друг, обикновен човек… Но нима това няма да е равносилно на смърт?
Тогава как да постъпи?
Необходимо е да промени своята позиция, да промени правилата на играта, да направи нещо радикално… но какво?
Предстои му да избира между позор и бягство. Нима му се налага да загуби всичко, заради което се е трудил, и изведнъж да се окаже пред такъв избор?
Съветският съюз не е страна на хазартни играчи. Неговата национална стратегия винаги е отразявала страстта на всички руснаци към шахмата, една игра, състояща се от поредица внимателни, премислени ходове, без да се подлага на опасност собствената позиция, готови винаги да я защитят по пътя на завоюването на неголямо, постепенно растящо преимущество веднага щом възникне такава възможност. Именно така действаше Политбюро. То се състоеше предимно от такива хора. Повече от половината от тях бяха апаратчици, говорещи подходящи фрази и използващи и най-малките възможности да извършат маневрите, които се очакват от тях. Те бяха завоювали изкачването си по йерархическата стълбица с търпение и невъзмутимост, чието съвършенство можеха да изложат около заседателната маса в Кремъл. Обаче целта на тези хора бе да сдържат онези, които се стремят към властта — хазартните играчи. Нармонов принадлежеше към тях, Герасимов също. Той водеше своя собствена игра, в хода на която сключи съюз с Александров, и доказвайки пред него идеологическата си чистота, той шантажира Ванеев и Язов, като ги застави да предадат своя покровител.
Една такава игра беше прекалено опияняваща, за да се откаже тъй леко от нея. Да, той трябваше да промени правилата на играта, всъщност в играта да няма никакви правила освен едно: да излезе победител.
Ако той вземеше връх, нима позорът щеше да има някакво значение?
Герасимов извади от джоба си ключа и за пръв път го разгледа на светлината от настолната лампа. Нищо особено, помисли си той, изглежда съвсем обикновен. Обаче ако се използва, както е предписано, той ще направи възможна гибелта… на петдесет милиона? На сто? Или на още повече? Служителят на Трето главно управление на подводните ракетоносци и на пусковите установки с наземно базиране притежаваше такава власт — замполитът, офицерът, отговарящ за идеологическото възпитание на военнослужещите, единствено той имаше право да приведе бойната глава в бойно състояние, без което ракетите представляват само впечатляващ фойерверк. Стига само да завъртиш този ключ по съответния начин и в съответното време — Герасимов знаеше това, — и ракетите ще се превърнат в най-страшното оръжие за унищожение, което изобщо е създадено от човека. Един път изстреляни, вече нищо не можеше да ги спре…
Но правилата на играта трябва да се променят, нали?
С какво мога да заплатя, за да стана човек, способен на такива постъпки?
— Да, разбира се! — Герасимов се усмихна. За това можеше да заплати с всичко, с всички останали правила на играта, взети заедно, и изведнъж той си спомни, че американците вече ги бяха нарушили, убивайки куриера си на сточната гара в автозавода „Москвич“. Той вдигна слушалката и извика свързочния офицер. За първи път разликата в меридианите щеше да бъде благоприятна за председателя на КГБ.
Доктор Тосиг много се изненада, когато видя оставения за нея знак. В едно нещо можеше да се разчита на Ан — тя никога не променяше установения ред. Въпреки че Беа тъй импулсивно бе посетила дома на оперативния си ръководител, този път следваше своето обичайно съботно разписание, когато се отправи към търговския център. Тя остави датсуна сравнително далече за всеки случай, опасявайки се, че някой кретен със своята таратайка ще удари вратата на нейната спортна кола. Приближавайки се към търговския център, Беа видя волвото на Ан. Козирката от страната на шофьора беше спусната. Тя си погледна часовника и се забърза към входа. След като влезе, зави наляво.
Пеги Дженингс работеше днес сама. Имаха прекалено малко хора, за да изпълнят задачата в срока, който им бе спуснат от Вашингтон. Обаче това не й се случваше за първи път, нали? Обстановката беше и проста, и сложна. Тя лесно проследи обекта до търговския център, но когато Тосиг се озова вътре, наблюдението беше практически невъзможно освен с цяла група добре подготвени агенти. Пеги стигна входната врата само една минута след обекта, но вече знаеше, че я е загубила. Е, това е само предварителна проверка. Нищо страшно, каза си Дженингс, отваряйки вратата.
В просторния коридор на търговския център служителката на ФБР погледна в началото наляво, после надясно, но не видя обекта. Тя се намръщи за миг, после продължи да върви по-нататък, заглеждайки се ту в един магазин, ту в друг и зяпайки уж безцелно по витрините, докато не реши, че Тосиг навярно е отишла на кино.
— Здравей, Ан!
— Здрасти, Беа! — отвърна Бизарина, която се намираше в „Евини листа“. — Как си?
— Имам много работа напоследък — отвърна доктор Тосиг. — Стои ти чудесно.
— На нея всичко й лепне — забеляза собственичката.
— По-добре, отколкото на мен — съгласи се мрачно Тосиг. Тя сне един костюм от най-близката закачалка и се приближи с него към огледалото. Костюмът имаше строга кройка и съвсем точно съответстваше на настроението й. — Може ли да го премеря?
— Да, разбира се — с готовност откликна собственичката. Костюмът струваше триста долара.
— Да ти помогна ли? — предложи Ан.
— Да, ще ти бъда благодарна. Тъкмо ще ми разкажеш какво правиш.
Двете жени влязоха в пробната. Като издърпаха завесата, те се унесоха в приказки, дърдорейки за всякакви дреболии — неща, за които най-често приказват хората, било мъже или жени. Бизарина й предаде листчето хартия и Тосиг бързо прочете написаното. Тя заекна в разговора и след миг кимна. Лицето й отразяваше цяла гама от чувства — от смайване до съгласие, после се появи нещо, което съвсем не се нравеше на Бизарина — но в КГБ плащат не за това да ти харесва работата.
Когато излязоха от кабината, собственичката забеляза, че костюмът стои като излят по фигурата на клиентката. Тосиг се разплати като по-голяма част от купувачите — с кредитна карта. Ан й махна с ръка за сбогом и се отправи покрай входа на оръжейния магазин към изхода на търговския център.
Дженингс видя след няколко минути как обектът излезе в коридора с прозрачна пластмасова торбичка. Значи ето каква е била работата. Тъй като онази вечер нещо я безпокоеше, днес Тосиг е тръгнала по магазините, за да си подобри настроението, и си е купила още един костюм. Дженингс вървя по петите й още един час и за днес сложи край на наблюдението. Вятър работа, помисли си тя.
— Той е удивително хладнокръвен позьор — каза Райън на Кандела. — Аз не разчитах, разбира се, че ще скочи на шията ми да благодари за предложението, но очаквах, че все пак някак си ще отреагира.
— Поне сега знаем, че ако налапа въдица, то лесно ще ви съобщи за това.
— Да, вярно е.