Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (9) (Изследване на стойностите)

8

Часът е около десет преди обед и аз седя на сянка край машината върху хладен бордюр зад един хотел, който намерихме в Майлз сити — щата Монтана. Силвия и Крис са в пералнята на самообслужване — перат ни всичките. Джон е излязъл да търси птицечовка да си я прикрепи към каската. Мисли, че бил видял в една работилница, когато сме влизали вчера в града. А пък аз се готвя да си поиграя малко с двигателя.

Сега се чувствувам добре. Пристигнахме тук след обяд и се готвехме за голям сън. Добре стана, че спряхме. Бяхме толкова замаяни от изтощение, че нямахме представа колко сме изморени. Когато Джон реши да ни регистрира, дори не можа да си спомни как се казвам. Момичето от рецепцията ни попита наши ли са „тия шосейни авантюристи“ — мотоциклетите ни под прозореца, а ние двамата се смяхме така дълго, че тя започна да се чуди да не би да е казала нещо нередно. А беше просто глупашки смях от преумора. Щяхме да сме повече от щастливи да ги оставим паркирани и за разнообразие да походим.

И къпането. В красиви стари емайлирани вани от чугун, приклекнали на лъвски лапи по средата на мраморен под, които само нас чакат. Водата бе така мека, че сапунът сякаш никога нямаше да може да се измие. След това се разхождахме нагоре-надолу по главните улици и се чувствувахме като семейство…

Толкова пъти съм регулирал клапаните на тази машина, че се е превърнало в ритуал. Вече не е необходимо да мисля кой знае колко, когато го правя. Главно следя за нещо необичайно. Двигателят е придобил някакъв шум като от клапан, но може да е и нещо по-лошо, затова сега го регулирам, за да видя дали ще спре. Регулирането на клапаните трябва да се прави при студен двигател, което ще рече, че където паркираш за през нощта, там и ще го извършиш на следната утрин, поради което съм седнал на студен бордюр в сянката зад един хотел в Майлз сити — щат Монтана. Сега засега въздухът е прохладен на сянка, което е подходящо за работа, и ще си остане такъв за около час, докато слънцето прехвърли клоните на дърветата. Важно е за тези машини да не се регулират на слънце или късно през деня, когато съзнанието е замъглено, защото даже да си го правил стотици пъти, трябва да си нащрек и да внимаващ за всичко.

Не всеки разбира какъв изцяло рационален процес е това — поддържането на мотоциклет. Някои си мислят, че е просто „сръчност“ или пък „афинитет към механизма“. Те са прави, но сръчността е почти изцяло проява на разума и повечето бели идват от онова, което старите радиотехници наричаха „късо между слушалките“, сиреч главата не се използува както трябва. Един мотоциклет работи изцяло в съгласие със законите на разума и изучаването на изкуството да се поддържа мотоциклет е всъщност миниатюрно изследване на изкуството на самата рационалност. Вчера казах, че Федър преследваше призрака на рационалността, което го доведе до безумие, но за да се разбере това, много е важно да се придържаме към земни примери за рационалност, за да не се изгубим сред обобщения, които никой освен него не би могъл да разбере. Разговорът за рационалността може да стане твърде объркващ, ако и нещата, с които борави рационалността, не се включат в темата му.

Сега сме на границата между класическото и романтичното, където, от една страна, виждаме мотоциклета, какъвто изглежда отвън — и това е важен начин на виждане, — и където, от друга, можем да започнем да го виждаме, както го вижда механикът, от гледна точка на скрития смисъл — и това също е важен начин да се разглеждат нещата. Тези инструменти например — този ключ притежава определена романтична красота, но предназначението му си е във всички случаи чисто класическо. Той е създаден, за да изменя скрития смисъл на машината.

Керамичната част на първата свещ е твърде потъмняла. Това класически, както и романтично, е грозно, защото означава, че в цилиндъра влиза твърде много бензин и недостатъчно въздух. Въглеродните молекули от бензина не срещат достатъчно кислород, в който да се съединят, и просто си седят тук, като се трупат върху свещта. Докато влизахме в града вчера, машината прекъсваше малко на празен ход, което е признак за същото.

Просто за да проверя дали само в единия цилиндър сместа е обогатена, проверявам и другия. Положението е еднакво и в двата. Вадя джобно ножче, вземам една клечка, която лежи в канавката и подострям единия й край, за да почистя свещите, като се чудя каква би могла да бъде причината за обогатената смес. Не би могло да има нещо общо с мотовилки или клапани. А карбураторите рядко се разрегулират. Жигльорите на главното дозиращо устройство са с по-голямо сечение, което води до обогатяване на сместа при високи обороти, но свещите бяха много по-чисти отсега със същите жигльори. Загадка. Човек винаги е заобиколен от тях. Но ако се опиташ да разрешиш всичките, никога няма да поправиш машината. В момента няма отговор, затова просто оставям въпроса висящ.

Първият клапан си е съвсем в ред, не е нужно регулиране, затова преминавам към следващия. Все още има доста време, докато слънцето се издигне над ония дървета… Винаги се чувствувам като в църква, когато правя това… Луфтомерът е нещо като икона и аз изпълнявам с него свещен ритуал. Той е част от комплект, наречен „точни измервателни уреди“, което от класическа гледна точка има дълбок смисъл.

При мотоциклета тази точност не се поддържа от някакви романтични или максималистки съображения. Просто огромните сили на топлината и експлозивното налягане вътре в този двигател могат да бъдат контролирани единствено чрез точността, която тези инструменти осигуряват. Всяка експлозия тласка мотовилката към коляновия вал с повърхностно налягане от много тонове на квадратен инч. Ако сглобката на мотовилката към вала е направена точно, енергията от експлозията ще бъде равномерно преобразувана и металът ще може да издържи. Но ако сглобката е охлабена само с няколко хилядни от инча, енергията ще бъде предадена изведнъж, като удар с чук, и повърхностите на мотовилката, лагерът и шийката на вала ще се деформират, като започнат да издават звук, който отначало много наподобява чукане на клапани. Поради тая причина проверявам това сега. Ако е охлабена мотовилковата сглобка и опитам да стигна планините без ремонт, шумът скоро ще стане по-силен и по-силен, докато мотовилката се откъсне, удари се във въртящия се колянов вал и разбие двигателя. Понякога счупените мотовилки се забиват право надолу през картера и изсипват цялото масло на пътя. Тогава не остава нищо друго освен да продължите пеша.

А всичко това може да бъде предотвратено чрез регулиране от няколко хилядни от инча, което точните измервателни прибори правят възможно, и в това е тяхната класическа красота — не онова, което се вижда, а онова, което означават — онова, на което са способни от гледна точка на контрола върху скрития смисъл.

Вторият клапан е наред. Заобикалям машината откъм улицата и се заемам с втория цилиндър.

Точните инструменти са създадени, за да се постигне една идея, точност на размерите, чието усъвършенствуване е невъзможно. Не съществува идеално изработена част в мотоциклета и никога няма да има, но когато човек стигне до идеалното толкова близо, колкото му позволяват тези инструменти, стават забележителни неща и той литва през местността, носен от една сила, която би била назована магическа, ако не бе така напълно рационална във всяко отношение. Проумяването на тази рационална интелектуална идея е много съществено. Джон гледа мотоциклета и вижда стомана в най-различни форми, и изпитва отрицателни чувства към тези стоманени форми, и загубва интерес към цялата работа. Сега аз гледам формите на стоманата и виждам идеи. Той смята, че работя върху детайли. Аз работя върху концепции.

Говорих за тези концепции вчера, когато казах, че мотоциклетът може да бъде систематизиран според съставните си части и според функциите си. Когато казах това, внезапно създадох една мрежа от кутийки, подредени по следния начин:

 

 

А когато казах, че частите могат да бъдат подразделени на двигател и ходова част, внезапно се появиха още малки кутийки:

 

 

И се вижда, че всеки път, когато направя по-нататъшно разграничаване, изникват нови кутийки, основани на такива разграничавания, докато стигна до гигантска пирамида от кутийки. Накрая се разбира, че докато съм разбивал мотоциклета на все по-малки и по-малки частици, аз в същото време съм изградил и структура.

Тази структура от концепции официално се нарича йерархия и от древни времена е била основна структура на цялото знание на западната цивилизация. Царства, империи, църкви, армии, всички са били изградени йерархично. Съвременното производство е устроено по същия начин, както и съдържанието на справочните издания; така са устроени механизмите, математическото осигуряване на ЕИМ^[1], цялото научно и техническо знание — до такава степен, че в някои области, като например биологията, йерархията „вид, тип, род, порода“ се е превърнала почти в икона.

Кутийката „мотоциклет“ съдържа кутийките „съставни части“ и „функции“. Кутийката „съставни части“ съдържа кутийките „двигател“ и „ходова част“ и така нататък. Съществуват много други видове структури, дадени от други класификатори, като например „причинни“, който образуват дълга верижна структура от вида „А причинява В, което причинява С, което причинява Д“ и така нататък. Функционалното описание на мотоциклета използува тази структура. Собствените представи за „съществувам“, „равен съм“ и „съдържам“ на класиращия дават още други структури. Тези структури са обикновено взаимосвързани по начини и в посоки, така сложни и всеобемни, че никой не може да разбере повече от една малка част от тях за цял живот. Общото наименование на тия структури, чийто вид, йерархия на подчиненост и причинни връзки са само аспекти, е система. Мотоциклетът е система. Истинска система.

Да се наричат определени правителствени и официални институции „системата“ е правилно, след като тези организации са основани на същите структурни и концептуални зависимости като мотоциклета. Те се поддържат от структурни зависимости дори когато са загубили всякакъв друг смисъл и предназначение. Хората пристигат в някаква фабрика и изпълняват някаква напълно безсмислена задача от осем до пет, без да задават въпроси, защото структурата изисква да бъде така. Няма никакъв злодей, никакъв „лош човек“, който иска от тях да водят безсмислен живот, просто структурата, системата ги принуждава и никой няма желание да се заеме с непосилната задача да я променя само защото е безсмислена.

Но да се унищожи една фабрика или да се въстане срещу едно правителство, или да не се поправи един мотоциклет, защото е система, означава да се атакуват следствията, а не причините; и докато борбата е само срещу следствията, никаква промяна не е възможна. Истинската, самата система е сегашният строеж на нашата систематична мисъл, самата рационалност и ако една фабрика бъде унищожена, а рационалността, която я е създала, бъде оставена, то тази рационалност просто ще създаде друга фабрика. Ако революция свали правителство на една система, но законите на разума на тази система, по които е създадено това правителство, останат непокътнати, то тези закони отново ще се възпроизведат в следващото правителство. Толкова много се приказва за системата. А толкова малко се разбира.

Това е то целият мотоциклет — една система от концепции, изработени от стомана. Няма нито една част в него, нито една форма, която да не е излязла от нечий мозък… Третият клапан е също в ред. Остава още един. Добре ще е да е той… Забелязал съм, че хора, които никога не са работили със стомана, се затрудняват да разберат това — че мотоциклетът е преди всичко духовен феномен. Те свързват метала с дадени форми — тръби, лостове, рами, инструменти, части — все стабилни и неприкосновени неща, и ги приемат главно като физически. Обаче човек, който работи с металорежещи машини или се занимава с леене, или с коване, или със заваряване, разглежда стоманата като нещо, което изобщо не притежава форма. Стоманата може да има всяка форма, която желаете, ако сте достатъчно сръчни, и всяка освен оная, която желаете, ако не сте. Формите като този клапан са нещо, до което стигате, което придавате на стоманата. Стоманата не притежава повече форма от тоя куп стара мръсотия върху двигателя тук. Тези форми до една са излезли от нечия глава. Важно е да се разбере това. Стоманата? По дяволите, дори и стоманата е излязла от нечия глава. В природата няма стомана. Всеки човек от бронзовата епоха би могъл да ви каже това. Всичко, което има природата, е възможност да се създаде стомана. Нищо повече. Но какво е „възможност“? И тя е на някого в главата!… Призраци.

За това всъщност говореше Федър, когато каза, че всичко е в главата. То звучи безумно, ако човек просто скочи и го каже, без да има предвид нещо определено, каквото е един двигател. Но ако се свърже с нещо определено и реално, безумната нотка проявява склонност да изчезне и се вижда, че той може да е казвал нещо важно.

Луфтът на четвъртия клапан е прекалено голям, което и предполагах. Регулирам го. Проверявам запалването и виждам, че все още е точно каквото е нужно, а чукчето и наковалнята не са ерозирали, така че ги оставям на мира, притягам капаците и клапаните по местата им, поставям отново свещите и паля.

Чукането като от клапан е изчезнало, но това засега не означава кой знае какво, докато маслото е все още студено. Оставям го на празен ход, докато прибера инструментите, после се качвам и поемам към една мотоциклетна работилница, за която ни каза един случаен мотоциклетист снощи и където можеше да има обтегач за веригата и нов гумен протектор за стъпенките. Крис сигурно много шава с крака. Неговите стъпенки непрекъснато се износват.

Изминавам две пресечки и все още няма чукане от клапани. Започва да звучи добре, мисля, че е изчезнало. Все пак няма да правя никакви заключения, преди да сме изминали тридесетина мили. А дотогава и сега в момента слънцето е ярко, въздухът прохладен, главата ми е бистра, пред нас има цял ден, почти сме стигнали планините, в такъв ден се радваш, че живееш. Този разреден въздух е виновен. Човек винаги се чувствува така, когато започне да се изкачва на по-високо надморско равнище.

Надморското равнище! Ето защо горивната смес е обогатена. Разбира се, това трябва да е причината. Сега сме на две хиляди и петстотин фута. По-добре ще е да се върна към стандартни жигльори. Необходими са само няколко минути, за да ги поставя. И да отвия малко болтчето за празен ход. Ще се изкачим много по-високо отсега.

Под няколко сенчести дървета намирам „Мотоциклетния магазин на Бил“, но не и Бил. Един минувач казва, че той „може би е запрашил за риба“, а е оставил магазина си широко отворен. Наистина сме в Запада. Никой не би оставил магазин така отворен в Чикаго или Ню Йорк.

Вътре виждам, че Бил е механик от школата на „фотографиращото съзнание“. Всичко разхвърляно. Ключове, отвертки, стари части, стари мотоциклети, нови части, нови мотоциклети, проспекти за продажби, тръбопроводи, всичко е пръснато така нагъсто и в такъв безпорядък, че човек дори не може да съзре плотовете отдолу. Аз не бих могъл да работя при такива условия, но то е просто защото не съм механик с фотографиращо съзнание. Бил може навярно да се обърне и да вземе в ръка който и да било инструмент в тази бъркотия, без да трябва да се замисля къде е той. Виждал съм такива механици. Могат да ви подлудят, докато ги наблюдавате, но те все пак си свършват работата, и то понякога по-бързо. Преместете един инструмент с три инча наляво обаче и ще му отидат дни да го търси.

Бил пристига, като се усмихва за нещо си. Разбира се, има няколко жигльора, за моята машина и знае точно къде се намират. Все пак ще трябва да почакам минутка. Трябва да спазари там отзад няколко части за „Харли“. Излизам с него в една барака отзад и виждам, че продава цяла машина „Харли“ на стари части освен рамата, която купувачът вече има. Продава ги всичките за 125 долара. Съвсем не лоша цена.

Когато се връщаме, аз казвам:

— Доста неща ще знае за мотоциклетите, когато сглоби всичко това.

Бил се смее:

— Това е обаче най-добрият начин да ги научи.

Той има жигльорите и протектор за стъпенка, но не и обтегач за верига. Поставям гумения протектор и жигльорите. Извеждам машината от празен ход и карам обратно до хотела.

Силвия, Джон и Крис тъкмо слизат по стълбите с нещата си, когато пристигам. Лицата им показват, че и те като мен са в добро настроение. Отправяме се по главната улица, намираме ресторант и си поръчваме по един стейк за обяд.

— Това е един чудесен град — казва Джон, — наистина чудесен. Изненадан съм, че са останали още такива. Разгледах навсякъде тая сутрин. Имат каубойски барове, високи ботуши, катарами от сребърен долар, „Ливайс“, широкополи шапки „Стетсън“, всичко… и истинско. Не просто търговски сувенири… В бара на другата пресечка тая сутрин ме заговориха, като че съм прекарал тук целия си живот.

Поръчахме по бира. От табелката с подкова на стената разбирам, че сме в царството на бира „Олимпия“ и поръчвам от нея.

— Трябва да са си помислили, че съм дошъл от някое ранчо или нещо подобно — продължава Джон. — И един стар човек разправи надълго и широко как нямало да даде нищичко на проклетите момчета, а на мен действително ми беше забавно. Ранчото щяло да остане на момичетата, защото проклетите момчета изхарчвали всеки цент, който им падне, в „При Сузи“ — Джон избухва в смях. — Съжалявал, че въобще ги е отгледал и така нататък. Мислех си, че всички тия неща са изчезнали преди тридесет години, но още ги има.

Сервитьорката пристига със стейковете и ние се нахвърляме върху тях. Работата по мотоциклета ми е отворила апетит.

— Нещо друго, което би трябвало да те интересува — обажда се Джон. — Те говореха в бара на Боузмън, където отиваме. Казаха, че губернаторът на Монтана имал списък на петдесет радикално настроени преподаватели от колежа Боузмън, които се готвел да уволни. Но загинал в самолетна катастрофа.

— Това бе много отдавна — отговарям аз. — Стейкът е наистина хубав.

— Не знаех, че имат толкова радикали в тоя щат.

— Имат всякакви хора в тоя щат — казвам. — Но това бяха крайности на хората от десницата.

Джон си слага още малко сол. Казва:

— Някакъв вашингтонски коментатор се добрал до това и го пуснал в колонката си във вчерашния вестник, затова всички говореха по този въпрос. Ректорът на колежа потвърдил.

— Отпечатали ли са списъка?

— Не знам. Познаваш ли някой от тях?

— Ако е имало петдесет имена — казвам, — моето трябва да е било едно от тях.

Те и двамата ме гледат с известна изненада. Всъщност не знам много за тая работа. Това, разбира се, е бил той и с известно усещане за фалш по тая причина обяснявам, че „радикал“ в областта Гелатин, щата Монтана, е нещо по-различно от радикал някъде другаде.

— Това бе колеж — казвам им, — в който фактически отказаха достъп на съпругата на президента на Съединените щати, понеже била „спорна личност“.

— Коя?

— Елинор Рузвелт.

— О, Господи — смее се Джон, — трябва да е било голям спектакъл.

Искат да чуят още нещо, но ми е трудно да кажа каквото и да било. После се сещам:

— В подобна ситуация един истински радикал всъщност попада в най-изгодно положение. Може да направи почти всичко и да му се размине, защото противниците му вече сами са се направили на магарета. Те ще са причина той да изглежда добър, независимо какво върши.

На излизане от града минаваме край един парк, който забелязах снощи и който внезапно извиква спомени. Просто една позната картина — как гледам нагоре към някакви дървета. Той бе спал на пейка в този парк една нощ на път за Боузмън. Ето защо не познах онази гора вчера. Минал е нощем на път за колежа в Боузмън.