Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (6) (Изследване на стойностите)

5

Равнината на прерията изчезва и се появяват дълбоки гънки.

Оградите се срещат по-рядко, а зеленината избледнява… всички признаци, че наближаваме Високите равнини.

Спираме за бензин в Хага и питаме дали има начин да се прекоси Мисури между Бисмарк и Моабридж. Бензинаджията не знае. Вече е горещо и Джон и Силвия отиват някъде да свалят егеровото си бельо. Сменям маслото на мотоциклета, смазвам веригата. Крис наблюдава всичко, което правя, но с някакво нетърпение. Лош знак.

— Болят ме очите — казва той.

— От какво?

— От вятъра.

— Ще потърсим някакви очила.

Влизаме заедно в една сладкарница да закусим с кафе и кифли. Всичко е различно освен нас самите, затова повече оглеждаме наоколо, отколкото говорим, дочувайки откъслечни разговори между хората, които, изглежда, се познават и поглеждат към нас, защото сме нови. По-късно, на улицата, намирам в страничните чанти запасен термометър и пластмасови очила за Крис. Търговецът в железарския магазин също не знае по-къс път през Мисури. С Джон изучаваме картата. Бях се надявал да намерим някой нерегистриран ферибот или мост за пешеходци, или нещо подобно в радиус от деветдесет мили, но очевидно такива няма, защото няма кой знае какво да се превозва на отсрещната страна. Всичко е индиански резерват. Решаваме да се отправим на юг към Моабридж и да прекосим там.

Пътят на юг е ужасен. Неравен, тесен, изровен бетон при силен челен вятър, слънце в очите и големи триосни камиони насреща. По тази хълмиста местност те се засилват при спусканията и губят скорост при изкачйанията, движат се като влакчетата по панаирите, ние имаме слаба видимост и нервите ни се късат при разминаване. Първият ме уплаши, защото не го очаквах. Сега вече държа здраво кормилото и се стягам в очакване. Нищо страшно. Блъсва те въздушната вълна и това е всичко. По-горещо е и по-сухо.

В Херейд Джон изчезва да търси нещо разхладително, а Силвия, Крис и аз намираме сянка в някакъв парк и се опитваме да отдъхнем. Но не успяваме. Настъпила е някаква промяна, не знам точно каква. Улиците в тоя град са широки много повече, отколкото е нужно, а въздухът сивее от прах. Празни, буренясали парцели, пръснати тук-там между постройките. Складовете от сглобяеми метални листове и водната кула приличат на тези от предишните градове, но се простират на по-голяма площ. Всичко е по-занемарено, по-механизирано на вид и като че произволно разположено. Постепенно разбирам причината. Грижата липсва. Земята тук не се цени. Намираме се в град на Запада.

Обядваме с кюфтета и млечен коктейл с малцов сироп в една от закусвалните на фирмата „А & У“ в Моабридж, понасяме се по оживената главна улица и накрая в подножието на един хълм виждаме Мисури. Странна е цялата тая водна маса, движеща се между тревисти хълмове, които почти не виждат вода.

Извръщам се и поглеждам Крис, но реката, изглежда, не го интересува особено.

Спускаме се по хълма с изключен двигател, трополим по моста, като наблюдаваме реката — край нас ритмично преминават трегерите, — и ето ни на другия бряг.

Изкачваме дълга, дълга стръмнина, навлизаме в друга земя.

Оградите сега са изчезнали напълно. Никакви храсти, никакви дървета. Хълмовете са толкова големи, че мотоциклетът на Джон изглежда като мравка, която пъпли далеч пред нас през зелените склонове. Над склоновете възвишенията са увенчани с щръкнали зъбери.

Всичко изглежда някак си естествено спретнато. Ако бе изоставена земя, щеше да има съсипан, мухлясал вид, с бетонни остатъци от основи, парчета боядисана ламарина и тел, бурени, поникнали на местата, откъдето чимовете са били изтръгнати заради някакво дребно предприятие. Нищо подобно. Не че е поддържано — само не са полагани усилия да го развалят. Просто си е такова, каквото навярно винаги е било. Резерват.

Отвъд онези скали няма любезни мотоциклетни механици и аз се питам дали сме подготвени за това. Ако оттук нататък нещо се повреди, наистина ще изпаднем в беда.

Проверявам температурата на двигателя с ръка. Успокояващо ниска е. Натискам съединителя и се движа за миг по инерция, за да чуя как работи на празен ход. Нещо звучи особено и повтарям опита. Нужно ми е известно време, за да разбера, че изобщо не е двигателят. След затваряне на дроселовата клапа, от насрещното възвишение се донася ехо. Странно. Правя същото два-три пъти. Крис се чуди какво не е в ред и аз го карам да се вслуша в ехото. Никаква реакция от негова страна.

Този стар двигател има един особен звук като от подрънкване на монети. Като че вътре се мятат куп дребни пари. Звучи ужасно, но това всъщност е нормално чукане на клапаните. Когато човек е свикнал с този звук и се е научил да го очаква, той автоматично долавя всяко изменение в него. Ако промяна липсва, това е хубаво.

Веднъж опитах да заинтересувам Джон с този звук, но беше безнадеждно. Всичко, което чуваше, бе шум, а всичко, което виждаше, бе машината и мен с изцапани инструменти в ръце, нищо друго. Нищо не стана.

Всъщност той не разбираше какво става и не се интересуваше достатъчно, за да разбере. Той въобще не се интересува толкова от онова, което нещата означават, колкото от това, което са. Това, че разглежда всичко по този начин, е малко показателно. Трябваше ми доста време, за да забележа това различие, и за моята шъто̀куа е важно да го изясня.

Бях така смаян от отказа му дори да помисли по някакъв технически въпрос, че непрекъснато търсех начин да го насоча към тия неща, без да знам откъде да започна.

Мислех си да изчакам, докато нещо се повреди в неговата машина и тогава щях да му помогна да го направи и по тоя начин да го въвлека, но сам се изиграх, защото не разбирах разликата в начина, по който той вижда нещата.

Ръчките на кормилото му бяха започнали да се измъкват. Не много, само по малко, ако ги натиснеш здраво, както казва той. Предупредих го да не използува френския си ключ за контрагайките. Много вероятно бе да нарани хромовото покритие и да се образуват малки пъпчици ръжда. Съгласи се да използува моите милиметрови вложки от гедоре.

Когато докара мотора, извадих инструментите си и тогава забелязах, че никакво притягане няма да попречи на изплъзването, тъй като краищата на ръкохватката и така бяха прилепнали до металната дръжка.

— Ще трябва да сложиш подложки — казах аз.

— Какво е това подложка?

— Това е тънка, плоска метална лента. Увиваш я около дръжката под ръкохватката, ръкохватката се разтваря и ще можеш да я притегнеш отново. Такива подложки се използуват за напасване при всички видове машини.

— О! — каза той. Започваше да проявява интерес. — Добре, откъде се купуват?

— Имам няколко съвсем подръка — казах ликуващо аз, като вдигнах една консервена кутия от бира.

Той не разбра за момент. После каза:

— Какво, консервата?

— Естествено — казах, — най-добрият материал за подложки в света.

Мислех си, че това е страшно умно от моя страна. Да му спестя едно отиване до Бог знае къде да търси материал за подложка. Да му спестя време. Да му спестя пари.

Но за моя изненада той изобщо не забеляза интелигентността на предложението. Изведнъж започна да отговаря уклончиво. Започна да извърта, да намира всевъзможни извинения и преди да разбера какво всъщност го е накарало да се отметне, решихме в края на краищата да не поправяме ръкохватките.

Доколкото ми е известно, тези ръкохватки и сега са си хлабави. И мисля, че всъщност тогава той се е обидил. Бях се осмелил да предложа поправка на новото му, струващо хиляда и осемстотин долара „БМВ“, гордостта на половинвековното германско техническо умение, с помощта на парче от стара бирена кутия!

Ach, du Lieber!

Оттогава сме разговаряли много рядко за поддържането на мотоциклет. Всъщност нито веднъж.

Проявяваш ли упоритост, започваш да се дразниш, без да знаеш защо.

Би трябвало да кажа, за да станат нещата по-ясни, че алуминият от бирена кутия е мек и прилепва добре, доколкото е възможно за метал. Точно каквото е нужно за целта. Алуминият не се окислява при влажно време — или по-право винаги си има един тънък окислен слой, който пречи на по-нататъшното оксидиране. Също много подходящо.

С други думи, всеки истински германски механик с половинвековен технически опит зад гърба си би стигнал до извода, че това конкретно решение, за този конкретен случай е най-доброто.

Известно време си мислех, че трябваше да се прокрадна до работната маса, да изрежа една подложка от бирената кутия, да изчистя боята и после да се върна и да му кажа, че имаме късмет, това е последната, която имам, специално внесена от Германия. Това би го смаяло. Специална подложка от личния запас на барон Алфред Круп, който е трябвало да я продаде е голяма загуба. Щеше да оглупее от радост.

Такова фантазиране за личната подложка на Круп ме удовлетворяваше известно време, но после избледня и аз разбрах, че просто съм злопаметен. Отново се завърна онова отдавнашно чувство, за което говорих и по-рано — чувството, че има нещо по-голямо от това, което се вижда на повърхността. Ако човек следи тези малки несъответствия внимателно и достатъчно дълго, те понякога се разкриват в огромни откровения. Имах само усещането, че това превишава мъничко нещата, които бях готов да приема без размисъл, затова се върнах към привичния си начин на разсъждение — анализиране на причините и следствията, за да установя какво поражда такова разминаване между представата на Джон за оная подложка и моята собствена. Това се случва непрекъснато в техническата работа. Блокиране. Просто седиш и гледаш, и мислиш, и търсиш напосоки нова информация, изоставяш някое предположение и пак се връщаш към него и след известно време скритите фактори започват да изпъкват.

Онова, което отначало се появи като неясна форма, а после в по-отчетливи очертания, бе обяснението, че аз гледам на тая подложка по един интелектуален, рационален, церебрален начин, при който единствено научните свойства на метала имат значение. Джон подхождаше към нея непосредствено и интуитивно, като се плъзгаше по повърхността. Аз подхождах от гледна точка на скритото съдържание. Той подхождаше от гледна точка на външния вид. Аз виждах какво представлява оная подложка. Той виждаше как изглежда тя. Така стигнах до това ограничаване. И ако човек вижда как изглежда подложката, както е в случая, това му действува угнетително. Кому би харесала мисълта една красиво изпипана машина да бъде поправена със старо парче от боклука.

Май забравих да спомена, че Джон е джазов музикант, който работи със състави из целия град и си докарва много приличен доход от това. Предполагам, че за всичко мисли по начина, по който мисли за биенето на барабани — ще рече, всъщност не мисли изобщо. Просто го прави. Живее е него. Той реагира на идеята да си поправи мотоциклета с помощта на бирена кутия, както би реагирал, ако някой му провлачва ритъма, когато свири. Потръпна от неудоволствие и това бе всичко. Не искаше и да чуе повече за това.

Отначало тази разлика изглеждаше сравнително дребна, но после започна да расте… и расте… и расте… докато започнах да разбирам защо не съм я забелязвал. Някои неща човек не забелязва от недоглеждане, понеже са съвсем дребни. Но други не се забелязват, защото са огромни. И двамата гледахме едно и също нещо, виждахме едно и също, говорехме за едно и също, само че той гледаше, виждаше, говореше и мислеше в съвършено различно измерение.

Той действително се интересува от техниката. Само че в онова друго измерение всичко се изкривява и го отблъсква. Просто е несмилаемо за него. Опитва се да го смели, без най-напред да седне и да си помисли, подхваща нещата не откъдето трябва, опитва така веднъж, два, три пъти и като вижда, че всичките му опити са безплодни, отказва се, пуска завесата на осеяната с винтчета и болтчета сцена и тегли една майна. Той не може и няма да повярва, че в тоя свят има неща, които не можеш да вършиш от прима виста, по усет.

Такова е измерението, в което се намира. Мисли, че всичко може да се върши ей така, от воле. Може да ви се струвам ограничен педант, като говоря непрекъснато за механизми. Това са само части и взаимоотношения, и анализи, и синтези, и пресмятания, а истината не е в тях. Тя е някъде другаде, изглежда, че е тук, не на милион мили. А работата е такава: той живее в онова различно измерение, което се намира в основата на много от културните промени на шестдесетте години, и струва ми се, продължава да прекроява възгледите ни за нещата в национален мащаб. На това в немалка степен се дължи тъй нареченият конфликт между поколенията. Думите „битник“ и „хипи“ изникнаха от него. Сега вече е очевидно, че това измерение не е някаква мода, която ще си отиде догодина или по догодина. То ще съществува, защото действително представлява един много сериозен и важен начин да се възприемат нещата, който изглежда несъвместим с разума, реда и чувството за отговорност, но всъщност не е. Ето сега напипахме корена.

Краката ми са така изтръпнали, че ме болят. Протягам ги един по един и извивам стъпалото колкото мога наляво и надясно. Това облекчава, но пък други мускули се уморяват от държането на крака изпънат.

Пред нас са два несъвместими един с друг начина на възприемане на действителността. Светът, какъвто човек го вижда на това място, в този миг, е действителност, независимо от това, какъв е според думите на учените. По този начин го вижда Джон. Но светът, какъвто ни е показан от научните открития, също е действителност, независимо от това, как изглежда, и хората в измерението на Джон ще трябва да направят нещо повече от простото му пренебрегване, ако искат да продължат да поддържат виждането си за действителността. Джон ще разбере това, ако му прегорят чукчето и наковалнята.

Това е истинската причина за яда му оня ден, когато не можеше да си запали мотора. Това бе натрапване в неговата действителност. То просто проби дупка през целия му мироглед в дух „груви“, а не можеше да го приеме, защото май застрашаваше неговия начин на живот. В известен смисъл изпита същото раздразнение, което абстрактното изкуство понякога предизвиква сред хората на науката или поне предизвикваше някога. То не бе съвместимо с техния начин на живот.

Всъщност пред нас са два вида действителност: едната — на непосредственото артистично възприятие и другата — на скритата научна обусловеност, и те не си подхождат, и не се приличат, и всъщност нямат много общо една с друга. Ама положение. Човек би казал, че то поставя известен проблем.

В един участък на дългия безлюден път Забелязваме самотна бакалница. Вътре, в дъното на магазина, намираме няколко касетки, върху които сядаме и пием бира.

Започвам да усещам умора и болка в гърба. Бутвам касетката до един стълб и се облягам на него.

Изражението на Крис показва, че се чувствува зле. Беше дълъг и тежък ден. Казах на Силвия още в Минесота, че можем да очакваме подобно спадане на духа на втория или третия ден и ето че то настъпи. Минесота, кога бе това?

Някаква жена, много пияна, купува бира за един мъж в колата отвън. Не може да реши каква марка бира да купи и жената на собственика побеснява, докато я чака. Тя все още не може да реши, но тогава ни забелязва, заклаща се към нас и пита наши ли са мотоциклетите. Кимаме утвърдително. Тогава пожелава да се вози на някой от тях. Аз се оттеглям и оставям Джон да се оправя.

Той я разубеждава деликатно, но тя упорствува отново и отново и му предлага един долар за возенето. Аз пускам няколко шеги по този повод, но не са смешни и само правят положението още по-неловко. Излизаме обратно при кафявите хълмове и жегата.

Когато стигаме Лемън, наистина сме изтръпнали от умора. В един бар научаваме за някакъв къмпинг на юг. Джон иска да се спрем в парка по средата на Лемън, забележка, която прозвучава странно и силно ядосва Крис.

Отдавна не съм бил така уморен. Другите също. Но се мъкнем из супермаркета, купуваме каквото ни дойде наум за ядене и с известни усилия закрепваме нещата на мотоциклетите. Слънцето залязва, здрачава се. След час ще е тъмно. Все не тръгваме. Не разбирам, мотаем ли се или какво?

— Хайде, Крис, да тръгваме — казвам.

— Не ми викай. Аз съм готов.

Напуснали сме съвсем изтощени Лемън по някакъв местен път, вече доста отдавна, както ни се струва, но не ще да е толкова отдавна, защото слънцето все още е над хоризонта. Къмпингът е пуст. Това е добре. Но ни остава по-малко от половин час слънце и никакви сили. Това е най-лошото.

Опитвам да разтоваря нещата колкото е възможно по-бързо, но съм така замаян от умора, че просто свалям всичко по пътя, без да забележа колко е лошо мястото. После разбирам, че е много ветровито. Това е вятърът на Високите равнини. Тук е полупустиня — всичко е изгоряло и сухо освен някакво езеро — някакво голямо водохранилище под нас. Вятърът духа откъм хоризонта през езерото и ни пронизва с острите си пориви. Студът вече хапе. Зад пътя има няколко нискорасли иглолистни храсти и аз казвам на Крис да отнесе нещата при тях. Не го прави. Влачи се надолу към езерото. Пренасям нещата сам.

Докато отивам и се връщам, забелязвам, че Силвия полага огромни усилия да подреди нещата за готвене, но и тя е уморена като мен.

Слънцето се скрива.

Джон е събрал дърва, но са толкова големи, а вятърът така силен, че не могат да се запалят. Трябва да се нацепят на подпалки. Връщам се към храсталаците, ровя из здрача за моето мачете, но вече е толкова тъмно между растенията, че не мога да го намеря. Трябва ми фенерчето. Търся го, но е така тъмно, че и него не мога да намеря.

Връщам се, паля мотоциклета и го докарвам, за да осветя с фара багажа, та да намеря фенерчето. Претърсвам нещата едно по едно за фенерчето. Доста време ми трябва, за да разбера, че нямам нужда от фенерчето, а от мачетето, което ще ми извади очите. Докато го занеса, Джон е запалил огъня. Използувам мачетето да насека някои от по-големите дървета.

Крис се появява отново, фенерчето е у него.

— Кога ще ядем? — хленчи той.

— Приготвяме храната колкото е възможно по-бързо — казвам му аз. — Дай тук фенерчето.

Той пак изчезва, като отнася фенерчето.

Вятърът духа в огъня така, че отклонява пламъка и месото няма да се опече. Опитваме се да изградим заслон, като използуваме големи камъни от шосето, но е твърде тъмно и не виждаме какво правим. Докарваме двата мотоциклета и осветяваме мястото с кръстосаната светлина на двата фара. Много особена светлина. Издухана от огъня пепел изведнъж блясва в нея и изчезва.

БУ-У-М! Нещо експлодира силно зад нас. После чувам как Крис се кикоти.

Силвия е недоволна.

— Намерих няколко бомбички — казва Крис.

Овладявам навреме гнева си и казвам студено:

— Сега е време за ядене.

— Трябват ми няколко клечки кибрит — отвръща той.

— Сядай и яж.

Той сяда, а аз се опитвам да ям с офицерския си сгъваем нож, но стейкът е много жилав, така че изваждам един ловджийски нож и използувам него. Светлината на фара на мотоциклета е насочена право в мен и ножът, когато се спуска към чиниите, изчезва напълно в сянката и не го виждам къде отива.

Крис казва, че също не може да разреже стейка си и аз му подавам моя нож. Когато посяга за него, преобръща всичко върху брезента.

Никой не се обажда.

Не ме е яд, задето разсипа яденето, яд ме е, че сега брезентът ще бъде замърсен до края на пътуването.

— Има ли още? — пита той.

— Яж това — казвам. — Падна само на брезента.

— Много е мръсно — отвръща той.

— Да, ама това е всичкото.

В настроението се появява нещо угнетително. Сега единствено ми се иска да легна да спя. Но той е ядосан и очаквам да ни поднесе някоя от неговите малки сценки. Очаквам я и много скоро тя започва.

— Не ми харесва вкусът на това тук — казва той.

— Да, не е доготвено, Крис.

— Въобще нищо не ми харесва. Това, да ходим по къмпинги, изобщо не ми харесва.

— Беше твое хрумване — обажда се Силвия. — Ти беше тоя, който искаше да правим лагер.

Не биваше да казва това, но нямаше как да го знае. Човек не трябва да се хваща за думите му — обърнем ли му внимание, той ще измисли още нещо, после нещо друго, докато най-накрая го удариш, което всъщност той си и търси.

— Не ме интересува — казва.

— А би трябвало — отговаря тя.

— Е да, ама не ме интересува.

Моментът на избухването е много близък. Силвия и Джон поглеждат към мен, но аз седя като сфинкс. Съжалявам за всичко това, но в момента не мога да направя нищо. Всякаква препирня само ще влоши нещата.

— Не съм гладен — казва Крис.

Никой не отговаря.

— Боли ме стомахът.

Избухването е избегнато, след като Крис се извръща и отива в тъмното.

Свършваме с яденето. Помагам на Силвия да прибере и после поседяваме известно време. Загасваме фаровете, за да запазим акумулаторите и защото светлината им и без това с грозна. Вятърът е поутихнал и огънят дава някакво осветление. След малко очите ми се приспособяват към него. Храната и ядът са отнели част от сънливостта. Крис не се върна.

— Мислиш ли, че просто ни наказва? — пита Силвия.

— Мисля — кимам, — макар да не е точно. — Разсъждавам още и добавям: — Този термин е от детската психология, а аз не я обичам. Нека просто си кажем, че се държи като копелдак.

Джон се засмива.

— Все пак — казвам — вечерята бе хубава. Съжалявам, че трябваше да се държи така.

— О, всичко е наред — казва Джон, — жалко само, че няма да хапне нищо.

— Няма да му навреди.

— Не мислиш ли, че може да се изгуби там?

— Не, ако се загуби, ще закрещи.

Сега, след като се махна и няма какво да правим, започвам по-добре да усещам пространството около нас. Отникъде ни звук. Самотна прерия.

Силвия казва:

— Мислиш ли, че наистина го боли стомахът?

— Да — казвам малко нещо догматично. Съжалявам, че продължаваме с тая тема, но те заслужават по-добро обяснение от това, което получават. Навярно чувствуват, че тук има нещо повече от онова, което знаят. — Сигурен съм, че има — казвам накрая. — Изследван е пет-шест пъти за тая работа. Веднъж бе така зле, та помислихме, че е апандисит… Спомням си, че почивахме на север. Току-що бях приключил с изготвянето на инженерен идеен проект за договор от пет милиона долара, който почти ме бе довършил. Това е съвършено различен свят. Никакво време и никакво търпение: шестстотин страници информация да се напишат за една седмица. Почти бях готов да убия поне трима души и решихме да се отправим в гората за известно време. Вече не си спомням къде точно бяхме. Главата ми се беше запалила от технически данни, а Крис се разпищя. Не даваше да го докоснем, докато най-накрая разбрах, че ще трябва бързо да го закарам в болница, а коя беше тя, никога няма да си спомня, но не му откриха нищо.

— Нищо?

— Не. Но се е случвало и по-късно.

— Нямат ли някакви предположения? — пита Силвия.

— Тази пролет го диагностицираха като начални симптоми на душевно заболяване.

— Какво? — вика Джон.

Вече е твърде тъмно, за да видя Силвия или Джон, или дори очертанията на хълмовете. Ослушвам се за звуци в далечината, но не чувам никакви. Не знам какво да отговоря и затова не казвам нищо.

Когато напрегна поглед, виждам звезди отгоре, но огънят пред нас ме затруднява. Нощта навсякъде около нас е плътна и тъмна. Цигарата е догоряла до пръстите ми и аз я угасям.

— Не знаех това — обажда се гласът на Силвия. Никаква следа от гняв. — Чудехме се защо взе него вместо жена си. Радвам се, че ни каза.

Джон избутва няколко недогорели краища на дървета в огъня.

Силвия се обажда:

— Каква мислиш, че е причината?

Джон отваря уста, сякаш за да прекрати разговора, но аз отговарям:

— Не знам. Причините и следствията не вършат работа тук. Причините и следствията са творение на мисълта. Струва ми се, че душевното заболяване е преди мисълта — сигурен съм, че това нищо не им говори. То и на мене не говори кой знае колко, а съм твърде уморен, за да го дообмисля и изложа.

— Какво казват психиатрите? — каза Джон.

— Нищо. Прекратих цялата работа.

— Прекрати?

— Да.

— Мислиш ли, че е правилно?

— Не зная. Не мога да измисля разумна причина, за да кажа, че лечението е неуместно. Просто блокаж в собствения ми разсъдък. Мисля по това и претеглям всички съображения в полза на лечението, планирам преглед, дори проверявам за телефонния номер на лекаря, а после настъпва блокирането и това е същото, като когато се захлопне врата.

— Май не си прав.

— Всички така разправят. Предполагам, няма да мога да упорствувам вечно.

— Но защо се опитваш? — пита Силвия.

— Не знам защо… просто не се родеят… — гледай каква дума, мисля си, никога не съм я използувал по-рано. Не рода… звучи селяшки… не роднини… същият корен… не радетели… не могат да радеят за него, не са му сродни по душа… Точно такова чувство имам.

Стара дума, така древна, че почти е изчезнала. Каква промяна през тия векове. Днес всеки може да ти е сроден. Само че едно време е било нещо, с което се раждаш — и да искаш, нищо не можеш да направиш. Сега е наполовина преструвка, като при учителите в първия учебен ден. А какво знаят за истинската топлота тия, които не са сродни?

Това не ми излиза от главата. Сроден. Kin на английски. Прилича на немската дума Kind.

… Mein Kind — мое дете. Meine Kinder… „Wer reitet so spät durch Nacht und Wind? Es ist der Vater mit seinem Kind.“

Обзема ме странно чувство.

— За какво мислиш? — пита Силвия.

— За едно старо стихотворение, от Гьоте. Сигурно е на двеста години. Трябваше да го науча много отдавна. Не знам защо си го спомням сега освен… — особеното усещане идва отново.

— Какво се казва в него? — пита Силвия.

Мъча се да си припомня:

— Някакъв мъж язди край един бряг нощем, срещу вятъра. Баща със сина си, когото здраво е прегърнал с едната ръка. Пита сина си защо е така бледен, а синът отвръща: „Татко, не виждаш ли призрака?“ Бащата се опитва да убеди момчето, че вижда само мъгла край плажа и чува само шума на листата от вятъра, но синът продължава да повтаря, че е призракът, и бащата язди все по-бързо и по-бързо срещу вятъра.

— А как свършва?

— Нещастно… детето умира. Призракът побеждава.

Вятърът разгаря въглените и в светлината им виждам, че Силвия ме гледа уплашено.

— Но това е било в друга страна и по друго време — казвам. — Тук край нас е самият живот, а призраците не означават нищо. Вярвам в това. Вярвам също и във всичко наоколо — казвам, като поглеждам към притъмнялата прерия, — макар все още да не знам с положителност какво означава всичко това… Напоследък не съм сигурен в каквото и да било. Може би затова приказвам толкова много.

Жаравата отслабва и отслабва. Изпушваме последните си цигари. Крис е някъде там в тъмното, но нямам намерение да се лутам подире му. Джон предпазливо мълчи и Силвия мълчи, и изведнъж всички сме разделени, напълно самички в собствените си светове, и връзките помежду ни изчезват. Гасим огъня и се оттегляме към спалните чували в храстите.

Откривам, че това мъничко убежище, състоящо се от келяви борчета, където съм оставил спалните чували, е убежище от вятъра и за милиони комари от водохранилището. Препаратът против комари изобщо не ги спира. Пропълзявам навътре в спалния чувал и оставям една малка дупчица за дишане. Почти съм заспал, когато Крис най-после се появява.

— Там има една чудесна, голяма купчина пясък — казва, като шумоли върху боровите иглички.

— Добре — отвръщам аз. — Лягай да спиш.

— Трябва да я видиш. Ще дойдеш ли да я видиш утре?

— Няма да имаме време.

— Мога ли да си поиграя там утре заран?

— Да.

Шумоли безкрайно, докато се съблича и влиза в спалния чувал. Вече е вътре. После се върти. После е тихо, след това се върти още. Накрая казва:

— Татко?

— Какво?

— Как беше, като си бил малък?

— Заспивай, Крис! — има граници за това, което човек е в състояние да изслуша.

След малко чувам силно подсмърчане, от което разбирам, че плаче, и макар да съм изтощен, не мога да заспя. Няколко успокоителни думи биха могли да свършат работа тук. Той се опитваше да се сближи. Но нужните думи неизвестно защо не идват. Успокоителните думи са повече за чуждите хора, за болници, не за родственици. Такива малки емоционални левкопластчета не са онова, от което има нужда той или което се търси… Не знам от какво има нужда той или пък какво се търси.

Една кръгла луна бавно се показва от хоризонта над боровете и по бавната й, търпелива дъга по небето отмервам час след час на полусън. Прекалено голяма умора. Луна и странни сънища, и звуци от комари, и отделни откъслечни спомени се разбъркват и смесват в един нереален, невъобразим пейзаж, в който луната грее и въпреки това има мъгла, и аз яздя кон, и Крис е с мен, и конят прескача малко поточе, което отива през пясъка към океана някъде там. И после това спира отведнъж… А после се появява отново.

И след това в мъглата изниква нещо като фигура. То изчезва, когато погледна право в него, но се появява отново в края на полезрението ми, щом отвърна поглед. Почти ще кажа нещо, ще му извикам, ще го позная, но след това не го правя, защото знам, че ако му обърна внимание чрез някакво движение или действие, би означавало да го направя истинско, каквото то не е. Но това е една фигура, която разпознавам, макар да не се издавам. Това е Федър.

Зъл дух. Луд. От един свят без живот или смърт.

Фигурата избледнява и аз приглушавам паниката… стегни се… не го подтиквай… просто го остави да си потъне… не вярвай в него, нито пък го отричай… но косата бавно се изправя на тила ми… той вика Крис, така ли?… Да?…