Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (28) (Изследване на стойностите)

27

Защо не излезеш от сянката? Как изглеждаш всъщност? Страх те е от нещо, нали? От какво те е страх?

Зад фигурата в сянката е стъклената врата. От другата й страна е Крис — прави ми знак да отворя. Сега е по-голям, но на лицето му още стои умолително изражение. „Какво да правя сега?“ — иска да знае той. „Какво да правя после?“ Чака моите напътствия.

Време е да се действува.

Разглеждам фигурата в сянката. Не е така всемогъща, както изглеждаше някога.

— Кой си ти? — питам аз.

Няма отговор.

— С какво право е затворена тая врата?

Пак няма отговор, фигурата мълчи, но се и свива. Страхува се! От мен.

— Има и по-лошо от това, да се таиш по сенките. Това ли е? Затова ли не говориш?

Тя сякаш трепери, отстъпва, сякаш усеща какво се готвя да направя.

Чакам и после я доближавам? Отвратително, мрачно, зло същество. По-близо, гледам не в нея, а в стъклената врата, за да не разбере. Отново спирам, стягам се и после се хвърлям напред!

Ръцете ми потъват в нещо меко там, където трябва да й е шията. Тя се гърчи и аз стискам по-силно, както се стиска змия. Стискам я все по-силно и по-силно, сега ще я извадим на светло. Ето! СЕГА ЩЕ Й ВИДИМ ЛИЦЕТО!

— Тате! Тате! — чувам гласа на Крис през вратата.

Да! За пръв път! „Тате! Тате!“

— Тате! Тате! — Крис ме дърпа за ризата. — Тате! Събуди се! Тате!

Той плаче, вече ридае.

— Спри, тате! Събуди се!

— Всичко е наред, Крис.

— Тате! Събуди се!

— Буден съм — едва-едва различавам лицето му в светлината на зората. Намираме се сред някакви дървета някъде на открито. Има един мотоциклет. Трябва да сме в Орегон.

— Добре съм, беше просто кошмар.

Той продължава да плаче и аз седя мълчаливо до него известно време.

— Всичко е наред — казвам, но той не спира. Уплашен е много.

Аз също!

— Какво сънува?

— Опитах се да видя лицето на един човек.

— Ти викаше, че ще ме убиеш.

— Не, не тебе.

— А кого?

— Не знам.

Крис престава да плаче, но още трепери от студа.

— Видя ли лицето му?

— Да.

— Как изглеждаше?

— Моето собствено лице, Крис, тогава извиках… Беше просто кошмар. — Казвам му, че трепери и трябва да се вмъкне обратно в чувала. Влиза.

— Студено е — казва.

— Да — в светлината на зората виждам парите от дъха ни. После той се свива в чувала и остава само моят дъх.

Не заспивам.

Този, който сънува, изобщо не съм аз.

Това е Федър.

Той се пробужда.

Едно съзнание, противопоставено на себе си… аз… аз съм фигурата на злото в сенките. Аз съм отвратителният…

Винаги съм знаел, че той ще се върне…

Сега въпросът е да се приготвя за това…

Небето през дърветата изглежда така сиво и така безнадеждно.

Бедният Крис.