Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (16) (Изследване на стойностите)

15

В продължение на два дни Джон, Силвия, Крис и аз се шляем, разговаряме, пътуваме до един стар миньорски град и обратно и става време Джон и Силвия да се връщат у дома. Отиваме до Боузмън, тоя път извън каньона, за последен път заедно.

Далеч напред Силвия се е обърнала вече за трети път — очевидно за да провери дали всичко е наред при нас. Беше много умълчана през последните два дни. Един неин поглед вчера ми се стори разтревожен, почти уплашен. Тя се безпокои твърде много за Крис и мен.

В един бар на Боузмън пием по бира за последно, а аз обсъждам обратните маршрути с Джон. После си казваме формални неща, за това, колко хубаво е било всичко и как скоро ще се видим, и изведнъж ни става много тъжно, задето трябва да разговаряме по тоя начин — като бегли познати.

Когато излизаме отново на улицата, Силвия се обръща към мен и Крис, поколебава се и после казва:

— Всичко при вас ще бъде наред. Няма за какво да се тревожите.

— Разбира се — отговарям аз.

Отново същият уплашен поглед.

Джон е запалил мотоциклета и я чака.

— Вярвам ти — казвам аз.

Тя се обръща, качва се и наблюдава с Джон попътното движение в очакване на възможност да се включат.

— Ще се видим — казвам.

Отново поглежда към нас, този път безизразно. Джон улучва удобен момент и се включва в движението. Тогава Силвия ни махва като във филм. Крис и аз махаме в отговор. Мотоциклетът им се изгубва в претовареното движение от леки коли от други щати, което аз дълго време наблюдавам.

Поглеждам Крис, а той мене. Не казва нищо.

Прекарваме сутринта, като отначало седим на една пейка в парка с табела „Само за възрастни“, после купуваме храна и на бензиностанцията сменяме гумата й обтегача. Обтегачът трябва да се преработи машинно, за да стане, така че чакаме известно време и се разхождаме от другата страна на главната улица. Стигаме до една църква и сядаме на моравата пред нея. Крис ляга по гръб на тревата и засланя очи с якето си.

— Уморен ли си? — питам го аз.

— Не.

Оттук до планинското било на север трептят нагрети пластове въздух. Бръмбар с прозрачни криле се стоварва, подгонен от жегата, върху стръкче трева до крака на Крис. Гледам го как прибира криле и с всеки миг ме домързява все повече. Отпускам се назад, за да заспя, но не заспивам. Вместо това ме обзема някакво безпокойство. Ставам.

— Нека се поразходим малко — казвам.

— Къде?

— Към училището.

— Добре.

Вървим под сенчести дървета по много спретнати тротоари край спретнати къщи. Улиците поднасят множество малки изненади от разпознаването. Мрачни спомени. Той е вървял по тези улици много пъти. Лекции. Готвел е лекциите си по аристотелски, като е използувал тези улици за своя академия.

Предметът, за който е бил извикан да преподава, е била реториката, композиция, втората от трите „K.“^[1]. Трябвало е да води няколко курса за напреднали по композиция на технически текстове и някои раздели от английски за начинаещи.

— Помниш ли тая улица? — питам Крис.

Той се оглежда и казва:

— Минавахме по нея с колата да те търсим — сочи от другата страна на улицата. — Спомням си тая къща със странния покрив… Който те видеше пръв, получаваше петаче. А после спирахме и те вкарвахме на задната седалка, а ти даже не говореше с нас.

— Мислех много усилено тогава.

— И мама казваше така.

Той е мислел усилено. Смазващият товар на преподаването е бил достатъчно неприятен, но за него е било много по-лошо това, че е разбирал по своя прецизен, аналитичен начин, че преподаваният от него предмет е без съмнение най-непрецизната, неаналитичната, неясната област в целия храм на разума. Ето защо е мислел така усилено. За един методичен, обучен в лабораторна работа разсъдък реториката е съвсем безнадеждна работа. Тя е като огромно Саргасово море от застояла логика.

В повечето курсове по реторика за начинаещи се очаква от вас да прочетете кратко есе или разказче, да поговорите върху това, как писателят е направил определени дребни неща, за да постигне определени дребни резултати, а след това да накарате студентите да напишат подражателно кратко есе или разказче, за да разберете дали могат да направят същите дребни неща. Той правел това отново и отново, но нищо не ставало. Студентите рядко постигали в резултат на тази преднамерена мимикрия нещо, макар и смътно подобно на образците, които им давал. По-често начинът им на писане се влошавал. Като че ли всяко правило, което честно се опитвал да открие заедно с тях и да заучи заедно с тях, било така изпълнено с изключения, противоречия, уговорки и непоследователност, че би предпочел изобщо да не го бе срещал.

Студентите винаги питали по какъв начин правилото ще се приложи в точно определени обстоятелства. Тогава пред Федър стоял изборът да опита с измишльотини да обясни как действува правилото или да поеме друма на себеотрицанието и да каже какво наистина мисли. А той е мислел всъщност, че правилото е прилепено към написаното, след като то е било изцяло написано. То е „пост хок“, след факта, вместо преди него. И той се убедил, че всички писатели, на които студентите трябвало да подражават, са писали без правила, като са записвали онова, което им е изглеждало вярно, после са се връщали, за да проверят дали още изглежда вярно и да го променят, ако не изглежда. Имало някои, които очевидно пишели с пресметлива преднамереност, защото такъв вид имали работите им. Но за него подобен вид изглеждал твърде жалък. Имало нещо в него, както веднъж казала Гъртруд Стайн, но не можело да се разбере какво именно. Но по какъв начин да се преподава нещо непреднамерено? Това било, както изглежда, неосъществимо изискване. Той просто вземал текста и го обсъждал без предварителен план, като се надявал, че студентите ще научат нещо по този начин. Резултатите били незадоволителни.

 

 

Ето го пред нас. Настъпва напрежение, същата празнота в стомаха, докато крачим към него.

— Помниш ли това здание?

— Ти преподаваше в него… защо отиваме там?

— Не знам. Просто исках да го видя.

Като че няма много хора. Няма да има естествено. Сега е лятна сесия. Огромни, чудновати фронтони над стари тъмнокафяви тухли. Красиво здание наистина. Единственото, което изглежда на място тук. Старо каменно стълбище към входа. Стъпалата — издълбани от милионите стъпки.

— Защо влизаме?

— Шшшт. Не говори сега.

Отварям голямата тежка външна врата и влизам. Вътре има други стъпала, дървени и изтъркани. Те скърцат под краката и миришат на стогодишно търкане и лъскане. На средата спирам и се ослушвам. Никакъв звук.

Крис шепне:

— Защо сме тук?

Само поклащам глава. Чувам отвън да преминава кола.

Крис шепне:

— Тука не ми харесва. Ужасно е вътре.

— Тогава излез навън — казвам.

— Ела и ти.

— След малко.

— Не, сега — поглежда ме и разбира, че ще остана. Изглежда така уплашен, че още малко ще променя решението си, но тогава лицето му изведнъж се сгърчва, той се обръща, затичва се надолу по стълбите и изскача пред вратата, преди да мога да го последвам.

Голямата тежка врата хлопва долу под мен и сега съм съвсем сам тук. Ослушвам се за някакъв звук… От кого? От него?… Ослушвам се дълго време…

Докато се движа по коридора, дъските на пода издават зловещо скърцане, което внушава зловещата мисъл, че това е той. В това място той е действителен, а аз съм призракът. Върху една от бравите на класните стаи виждам ръката му да се отпуска за миг, после бавно натиска дръжката, блъска вратата навътре.

Стаята вътре чака точно каквато си я спомням, като че е тук сега. Той е тук. Съзнава всичко, което виждам. Всичко е нащрек, всяка клетка трепти от спомени.

Дългите тъмнозелени дъски от двете страни са напукани и имат нужда от ремонт точно както и тогава. Тебеширът — никога няма тебешир, ако не смятам малки остатъци в кутийката, — си е още там. Зад черните дъски са прозорците, а в тях са планините, които бе наблюдавал замислено в дни, когато студентите пишат. Сядаше до радиатора с парче тебешир в ръка и гледаше през прозореца към планините, обезпокояван от време на време от някой студент, който ще попита: „Трябва ли да…“ И той се обръщаше и отговаряше, каквото го питат, и имаше едно усещане за изключителност, непознато дотогава. Това бе място, където го възприемаха като самия него. Не като някой, който би могъл да бъде, а като него самия. Едно разположено да възприема място, цялото в слух. Той му отдаваше всичко. Това не бе една стая, това бяха хиляди стаи, които всеки ден се променяха заедно с бурите, снеговете и очертанията на облаците над планините, с всеки час и дори с всеки студент. Никои два урока никога не си приличаха и за него винаги бе загадка какво ще донесе следващият…

Чувството ми за време си е отишло, когато чувам скърцането на стъпки по коридора. То става по-силно, после спира пред вратата на тази класна стая. Дръжката се натиска. Вратата се отваря. Вътре наднича някаква жена.

Изражението й е нападателно, сякаш е имала намерение да спипа някого вътре. Изглежда малко под тридесет, не особено хубава.

— Стори ми се, че забелязах някого — казва. — Мислех… — изглежда объркана.

Влиза в стаята и идва към мен. Разглежда ме по-отблизо. Нападателният израз изчезва, като бавно се променя в учуден. Изглежда смаяна.

— О, Господи! — казва. — Вие ли сте?

Не я познавам изобщо. Нищичко…

Нарича ме по име и аз кимам. Да, това съм аз.

— Завърнали сте се.

Поклащам глава:

— Само за тия няколко минути.

Продължава да ме гледа, докато това става потискащо. Сега и тя самата го разбира и пита:

— Мога ли да седна за момент? — свенливият начин, по който пита това, говори, че може да му е била студентка.

Сяда на един от столовете на първия ред. Ръката без венчална халка трепери. Аз наистина съм призрак.

Сега тя самата се притеснява:

— Колко време ще останете?… Не, питах ви вече това…

Намесвам се:

— На гости съм на Боб Диуиз за няколко дни и после се отправям на запад. Имах малко свободно време в града, та реших да дойда да видя как изглеждаше колежът.

— О — казва тя, — радвам се, че сте го сторили… Променил се е… всички сме се променили… толкова много, откак напуснахте…

Още една потискаща пауза.

— Чувахме, че сте били в болница…

— Да — казвам аз.

Нова потискаща тишина. От това, че не разпитва повече, разбирам, че тя вероятно знае къде съм бил. Поколебава се още малко, търси нещо да каже. Вече става непоносимо.

— Къде преподавате? — пита най-накрая.

— Вече не преподавам — отговарям. — Престанах.

Гледа недоверчиво:

— Престанали сте? — намръщва се и отново ме гледа сякаш за да се увери, че разговаря със същия човек. — Не можете да направите такова нещо.

— Напротив, мога.

Поклаща глава, не вярвайки.

— Не и вие!

— И аз.

— Защо?

— За мен вече всичко е минало. Правя други неща.

Продължавам да се чудя коя е тя, а и нейното изражение е също така объркано.

— Ама това е напълно… — изречението замира. Опитва отново: — Вие сте просто напълно… — но и това изречение пропада.

Следващата дума е „луд“. Но тя се е овладяла и двата пъти. Проумява нещо, хапе устна и изглежда покрусена. Бих казал нещо, ако можех, но няма откъде да започна.

Готвя се да кажа, че не я познавам, но тя се изправя и казва:

— Трябва да си вървя вече — мисля, разбрала е, че не я познавам.

Отива до вратата, казва довиждане набързо и вдървено и когато вратата се затваря, стъпките се отдалечават бързо, почти тичешком, по коридора.

Външната врата на сградата хлопва и в стаята става тихо както преди, ако не смятаме, някакви психически вихри, които е оставила след себе си. Те съвсем променят помещението. Сега то съдържа само оставената от нея диря, а онова, което бях дошъл да видя, е изчезнало.

Добре, мисля си, като ставам. Радвам се, че влязох в тая стая, но не смятам, че някога ще искам да я видя отново. По-скоро ще поправям мотоциклети, а един вече чака.

На излизане се насилвам да отворя още една врата. На стената вътре виждам нещо, от което по гърба ми полазват тръпки.

Това е една картина. Нямах никакъв спомен за нея, но сега се сещам, че той я е купил и окачил тук. И изведнъж си припомням, че това не е рисунка, а репродукция, която той бе поръчал от Ню Йорк, на която Диуиз бе направил физиономия, защото е репродукция, а репродукции се правят на изкуството, без самите да са изкуство, едно разграничение, което по онова време не съществуваше за него. И репродукцията, „Храм на малцинствата“ на Фейнинджър, имаше за него притегателна сила, която нямаше нищо общо с изкуството в смисъл, че тя изобразяваше някаква готическа катедрала, изградена с полуабстрактни линии, плоскости, цветове и оттенъци, която сякаш бе отражение на представата му за храма на разума, поради което я бе окачил там. Сега си спомня всичко това. Това е бил кабинетът му. Находка. Това е помещението, което търся!

Влизам вътре и една лавина спомени, освободени чрез шока, предизвикан от картината, се стоварва отгоре ми. Светлината върху картината идва от едно жалко прозорче в съседната стена, през което той е наблюдавал планината Медисън отвъд долината и приближаването на бурите, и докато е гледал долината, която е сега пред мен… цялата работа е започнала, цялото безумие, именно тук! Това е самото място!

А тази врата води към кабинета на Сара. Сара! Тя бе заситнила с лейката си между тия две врати, като отиваше от коридора към кабинета си, и бе казала:

— Надявам се, че преподаваш на студентите си за качество — това бе казано с напевния глас на жена в последната година преди пенсия, която е тръгнала да си полее цветята. В този момент започна всичко. Това бе кристализиращото зрънце.

Кристализиращо зрънце. Сега идва един ярък спомен. Лабораторията. Органична химия. Той бе работил с някакъв много пренаситен разтвор, когато се бе случило нещо подобно.

Пренаситен разтвор е такъв разтвор, в който точката на насищане, т.е. след която не може да се разтвори повече вещество, е била премината. Това може да стане, защото точката на насищане отива по-нагоре, когато се повиши температурата на разтвора. Когато веществото се разтвори при висока температура и след това се охлади разтворът, той понякога не кристализира, защото молекулите не знаят как става това. Те се нуждаят от нещо, което да ги подтикне — кристализиращо зрънце, прашинка или даже внезапно драсване или почукване по стъклената стена.

Той бе тръгнал към чешмата, за да охлади разтвора, но не можа да стигне до нея. Пред очите му, докато вървеше, се появи звезда от кристализиращо вещество и после внезапно се разпространи във всички посоки, докато изпълни целия съд. Той я видя как нараства. Там, където допреди малко имаше прозрачна течност, сега се намираше такава твърда маса, че би могъл да обърне съда с дъното нагоре, без да се изсипе нищо.

Това едничко изречение: „Надявам се, че преподаваш на студентите си за качество“ — започна да нараства, наедряваше едва ли не видимо и само след няколко месеца образува огромна, сложна, високоорганизирана мисловна маса, получена сякаш с магическа пръчица.

Не знам какво е отговорил на тези думи. Вероятно нищо. Тя минаваше напред-назад зад гърба му много пъти на ден, влизайки и излизайки от кабинета си. Понякога спираше, за да се извини с една-две думи, задето го смущава, понякога за да съобщи някаква новина, и той бе свикнал с това като част от кабинетния живот. Сигурен съм, че е дошла втори път и е попитала:

— Наистина ли преподаваш за качество този семестър? — той е кимнал, вдигнал е поглед за миг и е казал: „Разбира се!“, а тя е заситнила нататък. В момента той работел върху лекционни записки и се чувствувал потиснат.

Потискащото бе, че текстът, който работеше, бе един от най-рационалните по въпросите на реториката, който можеше да се намери, и все пак му изглеждаше погрешен. Освен това бе във връзка с авторите му — членове на катедрата. Беше ги разпитвал и слушал, и разговарял; съгласявал се бе с отговорите им по един рационален начин, но все пак не бе удовлетворен от тях.

Текстът започваше с предпоставката, че ако реториката изобщо трябва да се преподава на университетско равнище, тя трябва да бъде преподавана като клон на разума, а не като някакво мистично изкуство. По тая причина се подчертаваше значението на основното познаване на рационалната база на общуването за разбиране на реториката. Въвеждаше се елементарната логика, викаше се на помощ причинно-следствената теория и оттук се отиваше към обясняването как се изгражда есе.

През първата година от преподавателската си дейност Федър бе горе-долу удовлетворен от тия рамки. Той усещаше, че има нещо сбъркано, но грешката не е в прилагането на разума към реториката. Грешката бе в стария призрак — самата рационалност. Той приемаше това като отколешна грешка, която не му даваше мира от години и за която нямаше решение. Просто усещаше, че никой автор никога не се е научил да пише по тоя праволинеен, програмиран, обективен, методичен начин. И все пак единствено тук имаше рационалност и нищо не можеше да се направи, без да се изпадне в ирационалност. А ако съществуваше едничко нещо, което с положителност знаеше, че трябва да прави в тоя храм на разума, то бе да бъде рационален, затова се налагаше да остави нещата каквито са.

Когато след няколко дни Сара отново заситни край него, спря и каза:

— Така се радвам, че преподаваш за качество този семестър. Днес надали някой прави това.

— Е, аз го правя — каза той. — Съвсем определено държа на това.

— Добре! — каза тя и заситни нататък.

Той се върна към бележките си, но не след дълго мисъл та му за тях бе прекъсната от спомена за странната й забележка. За какво, по дяволите, говореше тя? Качество? Естествено, че преподаваше за качество. Кой не го прави? Продължи с бележките.

Друго нещо, което го гнетеше, бе формалната реторика, с която се предполагаше, че е свършено, но която продължаваше да си съществува. Старото правило: „Имай късмет да те пипнем, че не поставяш определенията на място.“ Верен правопис, правилна пунктуация, правилна граматика. Стотици глупави правила за глупави хора. Никой не би могъл да помни всички тия неща и да се съсредоточи върху онова, за което иска да пише. Всичко това бяха салонни обноски, произлезли не от любезност, благоприличие или хуманност, а поначало от самолюбиво желание да приличаме на джентълмени. Джентълмените имат добри салонни обноски и говорят и пишат граматически правилно. Това е, което приобщава човек към висшите класи.

В Монтана обаче изобщо липсваше такъв ефект. Тия неща приобщаваха човек към надутите магарета от източните щати. Изискванията на формалната реторика в катедрата бяха минимални, но както и останалите преподаватели, той внимателно избягваше да ги защитава освен като „изисквания на учебното заведение“.

Скоро мисълта го смути отново. Качество? Имаше нещо дразнещо, дори вбесяващо около тоя въпрос. Той помисли за него, после помисли още, след това погледна през прозореца, после пак помисли. Качество?

Четири часа по-късно още седеше там с крака върху рамката на прозореца и гледаше в небето, което бе притъмняло. Иззвъня телефонът — беше жена му, която искаше да разбере какво се е случило. Каза й, че скоро ще се прибере, но после забрави и това, и всичко останало. Чак в три часа сутринта изтощен си призна, че не разполага с никакви нишки, чрез които да разбере какво е това качество, взе си чантата и се отправи към къщи.

Повечето хора в този момент бяха забравили за качеството или просто щяха да оставят въпроса висящ, защото не стигат доникъде и имат да вършат други неща. Но той бе така отчаян от собствената си неспособност да преподава онова, в което вярва, че не даваше пукната пара за каквото и да било друго, което се очакваше от него да върши, и когато на следната сутрин се събуди, въпросът за качеството стоеше изправен пред него. Само три часа сън; той бе така уморен, разбираше, че няма да бъде в състояние да изнесе лекция този ден, а освен това бележките му не бяха завършени, така че изписа на дъската: „Съчинете есе от триста и петдесет думи в отговор на въпроса: Какво представлява качеството като мисловен образ и изразено с думи?“ После седна до радиатора, докато те пишат, и сам се замисли за качеството.

В края на часа изглежда никой не бе свършил, така че им позволи да занесат работите си вкъщи. Тази група нямаше часове при него през следващите два дни, което даде и на него възможност да помисли още малко по въпроса. През това време срещаше някои от студентите по коридорите, кимаше им и в отговор получаваше изпълнени с раздразнение и страх погледи. Разбираше, че и те изпитват същите затруднения.

Качество… знаеш какво е то и все пак не знаеш. Но това съдържа в себе си противоречие. Някои неща все пак са подобри от други; ще рече, притежават повече качество. Но щом се опиташ да изразиш качеството отделно от нещата, които го притежават, всичко отива по дяволите! Няма за какво да се говори. Но ако не можеш да кажеш какво е качеството, откъде знаеш какво е то или пък откъде знаеш, че изобщо има такова нещо? Щом никой не знае какво е то, тогава то на практика не съществува. Но всъщност то съществува на практика. На какво друго са основани оценките? Защо иначе хората ще дават цели състояния за едни неща, а други ще изхвърлят на боклука? Очевидно някои неща са по-добри от други… но какво е това „по-добро“?… И така в кръг и в кръг, навиваш спиралата на мисълта и наникъде не виждаш изход. Какво, по дяволите, е качеството? Какво?