Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (15) (Изследване на стойностите)

14

Караме надолу по дефилето към малка зелена долина. Съвсем близо на юг виждаме обрасли с борови гори планини, които още пазят ланшния сняг по върховете си. Във всичките останали посоки се виждат ниски планини по-надалеч, но също така ясни и отчетливи. Тази гледка, взета от пощенска картичка, съвпада донякъде със спомените, но не съвсем. Тази междущатска магистрала трябва да не я е имало тогава.

„Да се пътува е по-добре, отколкото да се пристига“ — тези думи се връщат в съзнанието ми, не ми излизат от ума. Пътувахме, а сега ще пристигнем. За мене настъпва период на депресия, когато постигна такава междинна цел и трябва да се преориентирам към нова. След ден-два Джон и Силвия трябва да се връщат, а Крис и аз ще трябва да решим какво да правим по-нататък. Всичко трябва да се организира на нова сметка.

Главната улица на града е смътно позната, но имам усещането, че сега съм турист, и разбирам, че фирмите по магазините са за мен, туриста, а не за хората, които живеят тук. Всъщност това не е малък град. Хората се движат твърде бързо и прекалено независимо едни от други. Това е едно от ония градчета с население между петнадесет и тридесет хиляди жители, които не са нито градчета, нито градове — изобщо нищо определено.

Обядваме в хромиран и остъклен ресторант, който изобщо не извиква у мен спомен. Изглежда е построен след неговото пребиваване тук и показва същата липса на индивидуалност, която личи по главната улица.

Отивам до телефонния указател и търся номера на Робърт Диуиз, но не го намирам. Избирам телефонистката — но тя никога не е чувала за подобен тип и не знае номера. Не мога да повярвам. Нима са съществували само във въображението му? Думите й предизвикват панически чувства, които траят миг, но после си спомням отговора им на моето писмо, с което съобщавам, че пристигаме, и се успокоявам. Въображаемите хора не използуват услугите на пощата.

Джон предлага да набера катедрата по изящни изкуства или някой приятел. Известно време пуша и пия кафе и когато вече съм се отпуснал, правя това и научавам как да се добера дотам. Не техниката е страшна. Онова, което тя прави с взаимоотношенията между хората, като например гражданин и телефонистка, е страшно.

От града до планините по дъното на долината трябва да е по-малко от десет мили и сега прекосяваме това разстояние по разкаляни пътища сред пищно зелена люцерна, готова за косене, така гъста, че ти се струва трудно да се върви през нея. Полята са се проснали напред и леко нагоре към полите на планината, където много по-тъмнозеленото на боровете се изправя отведнъж. Там трябва да живеят Диуиз. Където тъмнозеленото и светлозеленото се срещат. Въздухът е изпълнен с миризмите на светлозелена току-що окосена трева и добитък. На едно място минаваме през слой студен въздух, в който миризмата се променя в борова, но после излизаме отново на топло. Слънце и ливади, и въздигаща се наблизо планина.

Тъкмо когато стигаме до боровете, чакълената настилка на пътя става много плътна. Намаляваме на първа скорост при тридесет мили в час, а аз държа и двата си крака встрани от стъпенките, за да мога да изправя мотоциклета, ако забуксува в чакъла и започне да пада. Вземаме един завой и изведнъж навлизаме сред боровете в някакъв много стръмен клиновиден каньон през планината и там до самия път стои голяма сива къща с гигантска абстрактна скулптура, прикрепена към едната страна, а отдолу седи в облегнат към стената стол, обкръжен от компания, живият образ на самия Диуиз, с консервена кутия бира в ръка, който ни маха. Направо от някоя стара снимка.

Толкова съм зает с това, да държа машината изправена, че не мога да пусна кормилото и вместо с ръка махам с крак в отговор. Живият образ на Диуиз се усмихва, докато спираме.

— Намерихте ме — казва. Спокойна усмивка. Щастлив поглед.

— Отдавна не съм идвал — отвръщам. И аз се чувствувам щастлив, макар и малко особено, като виждам как изведнъж образът се раздвижва и проговаря.

Слизаме, сваляме пътническите си доспехи и забелязвам, че откритата веранда, на която са той и гостите му, е незавършена и непокътната от атмосферните влияния. Диуиз гледа надолу от място само няколко стъпки над нашата страна на пътя, но клиновидният прорез на каньона е с такива стръмни стени, че в другия край земната повърхност се е спуснала на петдесет стъпки под верандата. Потокът от своя страна изглежда на още петдесет стъпки по-долу и надалеч от къщата, сред дървета и висока трева, където един кон, наполовина скрит от дърветата, пасе, без да поглежда нагоре. Сега трябва високо да вдигаме глави, за да видим небето. Заобикаля ни тъмнозелената гора, която наблюдавахме, докато идвахме насам.

— Страшно е красиво! — казва Силвия.

Живият образ на Диуиз й се усмихва отгоре.

— Благодаря — казва той, — радвам се, че ви харесва. — Интонацията му е напълно естествена, съвсем спокойна. Разбирам, че макар това да е автентичният образ на Диуиз, в същото време е и чисто нова личност, която непрекъснато се е подновявала, и аз ще трябва да я опознавам наново, от самото начало.

Изкачваме се на верандата. Между дъските й има пролука — тя е скована като решетка. Виждам земята през тях. С тон и усмивка, означаващи: „е, не знам точно как се прави това“, Диуиз ни запознава с всички, но думите влизат през едното ми ухо и излизат от другото. Никога не мога да запомня имена. На гости са му един преподавател по изкуство от колежа — с очила в рогови рамки — и жена му, която се усмихва стеснително. Трябва да са нови.

Разговаряме известно време, главно Диуиз им обяснява кой съм и тогава оттам, дето верандата изчезва зад ъгъла, се появява Джени Диуиз с поднос бирени кутии. Тя също е художничка и, както изведнъж разбирам, бързо се ориентира. Казва:

— Едни съседи току-що дойдоха с цял куп пъстърва за вечеря. Така се радвам.

Мъча се да измисля нещо подходящо в отговор, но само кимам.

Сядаме, аз откъм слънчевата страна, откъдето трудно се различават подробности в насрещната сенчеста страна на верандата.

Диуиз ме гледа, като че се готви да спомене външността ми, която без съмнение се различава доста от оная, която помни, но нещо го отклонява и вместо това се обръща към Джон и го пита за пътуването.

Джон обяснява, че е било просто чудесно, нещо, от което той и Силвия са имали нужда от години.

Силвия го подкрепя.

— На човек му стига само да е на открито, сред целия този простор — казва тя.

— Има достатъчно простор в Монтана — отвръща Диуиз, малко замислено. Той, Джон и преподавателят по изкуство започват опознавателен разговор за различията между Монтана и Минесота.

Конят мирно пасе под нас, а точно зад него кипи водата в поточето. Разговорът се е прехвърлил към земята на Диуиз тук, в каньона, от колко време живее Диуиз на това място и какво представлява преподаването на изящни изкуства в колежа. Джон притежава истинска дарба да води подобни безгрижни разговори, каквато аз никога не съм имал, затова само слушам.

След известно време слънчевата топлина става толкова силна, че свалям пуловера и разкопчавам ризата си. Също така, за да престана да присвивам очи, изваждам едни слънчеви очила и си ги слагам. Сега е по-добре, но сянката така се насища, че едва виждам лицата и имам чувството, че съм зрително откъснат от всичко друго освен от слънцето и от осветените от него стени на каньона. Мисля си за разтоварването, но решавам да не го споменавам. Те знаят, че оставаме тук, но интуитивно оставят нещата да си вървят по реда. Първо отпочиваме, после разговаряме. Закъде да бързаме? От бирата и слънцето в главата ми сякаш започва да ври желе. Много приятно.

Нямам представа след колко време дочувам подмятането на Джон за „филмовата звезда тук“ и разбирам, че говори за мен и слънчевите ми очила. Поглеждам над тях към сянката и разбирам, че Диуиз, Джон и преподавателят по изкуства ми се присмиват. Сигурно искат да се включа в разговора, може би да разкажа нещо за трудностите при пътуването.

— Искат да знаят какво става, ако се повреди машината — казва Джон.

Разказвам цялата история за оня път, когато Крис и аз попаднахме в дъждовна буря и двигателят отказа, която е хубава история, но докато я разправях, разбрах, че е малко неподходяща като отговор на въпроса му. Последната реплика за свършилия бензин предизвика очакваното охкане.

— А аз на всичко отгоре му казах да провери — обажда се Крис.

 

 

И Диуиз, и Джени говорят за ръста на Крис. Той се смущава и се изчервява леко. Питат го за майка му и брат му и двамата отговаряме на тия въпроси колкото можем по-добре.

Топлината от слънцето най-накрая ми идва много и аз премествам стола си в сянката. Желиращото усещане ме напуска във внезапния хлад и след няколко минути трябва да се закопчея. Джени забелязва това и казва:

— Скрие ли се слънцето зад онова било — става много студено.

Разстоянието от слънцето до билото е малко. Бих казал, че макар да е едва средата на следобеда, остава по-малко от половин час слънце. Джон разпитва за планините през зимата и разговаря с Диуиз и преподавателя по изкуства за разходки със снегоходки^[1] през планината. Бих могъл да си седя така цял живот.

Силвия, Джени и жената на преподавателя по изкуства разговарят за къщата и след малко Джени ги кани вътре.

Мислите ми се прехвърлят към забележката, че Крис расте много бързо, и внезапно усещането за гробницата ме обзема. Аз само съм чувал от други за времето, когато Крис е живял тук, а ето за тях той сякаш изобщо не е заминавал. Живеем в съвършено различни измерения на времето.

Разговорът се прехвърля върху съвременните течения в изкуството, музиката и театъра и се изненадвам от това колко добре се справи Джон с ролята си в него. Поначало не се интересувам какво е новото в тия области и той навярно знае това, поради което никога не разговаря с мен за тези неща. Точно обратното на положението с поддържането на мотоциклет. Питам се дали моят поглед сега е пуст като неговия, когато говоря за мотовилки и бутала.

Но онова, което е общо за него и Диуиз, всъщност сме Крис и аз и тук се появява една смешна препирня, започнала от забележката за филмовата звезда. Добродушният сарказъм на Джон към стария му приятел по чашка и пътешествия леко охлажда Диуиз, като в резултат предизвиква почтителни нотки от негова страна. От това сарказмът на Джон сякаш се саморазпалва, те и двамата усещат това и уж прехвърлят разговора от мен върху някоя тема, по която са съгласни, и после пак се връщат, но препирнята продължава и те пак се прехвърлят на някоя безконфликтна тема.

— Във всеки случай — казва Джон, — тоя тип тука ни казва, че ни чакало разочарование, като пристигнем, и още не мога да разбера какво разочарование трябва да преодолявам.

Аз се смея. Не съм искал да създавам у такова впечатление. Диуиз също се усмихва, но после Джон се обръща към мен и казва:

— Ей, ти трябва да си бил наистина откачен, ама съвсем луд, за да напуснеш това място. Хич не ме интересува какво представлява колежът.

Виждам, че Диуиз го гледа шокиран. После сърдито. Диуиз ме поглежда и аз отвръщам поглед. Получило се е неловко положение, но не знам как да изляза от него.

— Мястото е красиво — казвам неловко.

Диуиз казва в моя защита:

— Ако поживеете тук известно време, ще видите и обратната страна на медала.

Преподавателят кима в знак на съгласие.

Безизходицата сега преминава в мълчание. Няма как да се замаже. Онова, което каза Джон, не бе грубо. Той е по-внимателен от който и да било друг. Но това, което той знае и аз знам, а Диуиз не знае, е, че човекът, за когото говорят и двамата, не представлява кой знае какво днес. Просто още един представител на средната класа, на средна възраст, който я кара от ден за ден. Интересуващ се главно от Крис, но нищо особено вън от това.

А пък онова, което Диуиз и аз знаем, а Съдърлендови не знаят, е, че имаше някой, един човек, който живееше някога тук, който гореше в творчески огън с цял куп идеи, за които никой нищо не бе чувал по-рано, но после се случи нещо необяснимо, нещо нередно и Диуиз не знае как и защо, нито пък аз знам. Причината за неловкото положение, за неприятното чувство е, че Диуиз смята, че този човек е тук сега. И няма как да го разубедя.

За един кратък миг високо горе на билото слънцето се процежда между дърветата и едно сияние стига до нас. Сиянието се уголемява, като залива всичко с внезапна ярка светлина и изведнъж залива и мен.

— Той видя твърде много — казвам аз, все още мислейки за неловкото положение, но Диуиз изглежда озадачен, а Джон изобщо не проумява и аз разбирам твърде късно, че думите ми са прозвучали несвързано. Самотна птица плаче жаловито в далечината.

Сега изведнъж слънцето се скрива зад планината и целият каньон се покрива с мрачна сянка.

Мисля си колко излишно бе това. Такива забележки не се правят. Човек излиза от болницата с убеждението, че не бива.

Джени се появява със Силвия и предлага да разтоварим. Съгласяваме се и тя ни завежда по стаите ни. Виждам, че на леглото им има дебел юрган да ме пази от нощния студ. Хубава стая.

С три курса до мотоциклета и обратно всичко е пренесено. После отивам до стаята на Крис да видя какво трябва да се разопакова, но той е в добро настроение, държи се като възрастен и няма нужда от помощ.

Наблюдавам го:

— Харесва ли ти тук?

Отвръща:

— Хубаво е, но изобщо не прилича на онова, за което разправяше снощи.

— Кога?

— Точно преди да заспим. В бунгалото.

Не знам какво има предвид.

Добавя:

— Ти каза, че тук е усамотено.

— Защо ще казвам такова нещо?

— Не знам — моят въпрос го обърква и аз не продължавам. Трябва да е сънувал.

Когато слизаме в дневната, усещам аромата на пържещата се в кухнята пъстърва. В единия край на стаята Диуиз се е надвесил над камината и държи клечка кибрит пред малко вестник под подпалките. Известно време го наблюдаваме.

— Използуваме камината през цялото лято — казва той.

Аз отговарям:

— Изненадан съм, че е толкова студено.

Крис казва, че и на него му е студено. Пращам го горе за пуловера му, а също и за моя.

— То е от вечерния вятър — отвръща Диуиз. — Спуска се по каньона от високото, където е истински студ.

Огънят пламва отведнъж, после замира и отново пламва поради неравномерната тяга. Трябва да е ветровито, мисля си и поглеждам през огромните прозорци, наредени по едната стена. През каньона виждам резките движения на дърветата в здрача.

— Ама разбира се — казва Диуиз. — Ти знаеш колко е студено там, горе. Прекарваше цялото си време там.

— Спомням си — отговарям аз.

Единствен спомен идва сега в съзнанието за нощни ветрове, бушуващи около лагерен огън, по-малък от тоя пред нас, закътан от силния вятър в едни скали, защото няма дървета. До огъня са изправени готварски принадлежности и раница, като прикритие срещу вятъра, и манерка, пълна с вода от топящия се сняг. Водата трябва да се набави рано, защото над горския пояс снегът спира да се топи, щом залезе слънцето.

Диуиз казва:

— Много си се променил — гледа ме изпитателно. Изражението му сякаш пита дали това е забранена тема или не и от наблюдението си заключава, че е. Добавя:

— Май всички сме се променили много.

Отвръщам:

— Аз изобщо не съм същият човек — това като че го кара да се почувствува малко по-леко. Ако му бе известна буквалната правдивост на казаното, щеше да му е много по-малко леко. — Много неща се случиха — казвам — и заради някои от тях е важно да ги поподредя малко, поне в собственото си съзнание, и затова отчасти съм тук.

Той ме гледа в очакване на още нещо, но преподавателят по изкуства и жена му се появяват край камината и ние прекъсваме разговора.

— Вятърът свири така, сякаш ще има буря през нощта — казва преподавателят.

— Надали — отвръща Диуиз.

Крис се връща с пуловерите и пита дали нагоре по каньона има някакви духове. Диуиз го гледа весело.

— Не, но има вълци — казва той. Крис обмисля това и пита:

— Те какво правят?

Диуиз отговаря:

— Правят бели на скотовъдците — навъсва се. — Изяждат теленца и агнета.

— Нападат ли хора?

— Не съм чувал никога такова нещо — казва Диуиз и после, като вижда, че това разочарова Крис, добавя: — Но биха могли.

Вечерята от планинска пъстърва се придружава с чаша бургундско от областта Бей. Стоим поотделно на столове и канапета край стените на дневната. Една цяла стена на това помещение е в прозорци, през които би се виждал каньонът, само че отвън е тъмно и стъклата отразяват светлината на камината. Топлината на огъня се допълва от една вътрешна топлина, причинена от виното и рибата, и не се чуват други приказки освен признателно мърморене. Силвия шепне на Джон да обърне внимание на големите саксии и вази из стаята.

— Гледах ги — каза Джон, — фантастични са.

— Правени са от Питър Вулкас — казва Силвия.

— Така ли?

— Бил е студент на мистър Диуиз.

— О, Боже мой! Аз почти щях да прекатуря една.

Диуиз се смее.

По-късно Джон измънква нещо няколко пъти, изправя глава и заявява:

— Това е, което ще ни остане… Сега можем да се върнем за нови осем години на „Колфекс“ авеню 26–49.

Силвия казва печално:

— Да не говорим за това.

Джон ме гледа за миг.

— Мисля си, че човек с приятели, които са в състояние да ти предложат такава вечер, не може да бъде съвсем лош — кима важно. — Ще трябва да ревизирам всички ония неща, които си мислех за тебе.

— Всичките? — питам аз.

— Поне някои.

Диуиз и преподавателят се усмихват и част от неловкостта е премахната.

След вечеря пристигат Джек и Уайла Барснис. Още живи образи. Джек е регистриран в останките на гробницата като добър човек, който пише и преподава английски в колежа. След тях пристига някакъв скулптор от Северна Монтана, който пасе овце, за да се препитава. Разбирам от начина, по който Диуиз ми го представя, че не съм го срещал по-рано.

Диуиз казва, че се опитва да го убеди да започне работа във факултета, а аз отвръщам: „Ще се опитам да го разубедя“ и сядам до него, но разговорът не върви, защото скулпторът е прекалено сериозен и подозрителен, очевидно защото аз не съм човек на изкуството. Държи се тъй, сякаш съм детектив, който се опитва да му навлече нещо, и не ме приема чак докато разбира, че се занимавам доста със заваряване. Поддържането на мотоциклет отваря неподозирани врати. Казва, че и той заварява поради някои от причините, заради които го правя и аз. След като човек е натрупал опит, заваряването дава страшно усещане за мощ и власт над метала. Можеш да направиш всичко. Изважда няколко фотографии на неща, които е заварявал, и на тях се виждат красиви птици и животни с разлята метална повърхност, които не могат да се сравнят с нищо друго.

След това се премествам и разговарям с Джек и Уайла. Джек заминава, за да оглави английска катедра в Бойз, щата Айдахо. Отношението си към тукашната катедра изразява предпазливо, но изглежда отрицателно. Отрицателно ще е естествено, иначе нямаше да напусне. Като че си спомням — той бе преди всичко белетрист, който преподава английски, а не задълбочен учен, който преподава английски. Имаше непрекъснато разцепление в катедрата между тия две направления, което отчасти пораждаше или най-малкото засилваше набъбването на необузданата система от идеи на Федър, за които никой не бе чувал, и Джек бе поддръжник на Федър, защото, макар да не бе сигурен, че разбира за какво говори той, разбираше, че е нещо, с което един белетрист би могъл да работи по-успешно, отколкото с лингвистичен анализ. Това е старо разцепление. Като между изкуството и историята на изкуството. Един го прави, а другият обяснява как се прави и приказките за това, как се прави, като че никога не съответствуват на начина, по който се прави.

Диуиз донася инструкция за сглобяване на скара за печене на месо на открито и иска да си дам мнението като професионален съставител на упътвания. Загубил е цял следобед, опитвайки се да я сглоби, и иска да види тази инструкция напълно разкритикувана.

Но докато я чета, тя ми се вижда съвсем обикновена инструкция и не мога да намеря в нея нищо сбъркано. Не искам да кажа това, разбира се, и затова упорито се ровя да се хвана за нещо. Не може да се каже дали една инструкция е добра, преди да се провери чрез съоръжението или операциите, които описва, но забелязвам едно подреждане на страниците, което прави невъзможно да я прочетеш, без непрекъснато да скачаш от текст към илюстрация — във всички случаи порочна практика. Нахвърлям се върху това с всички сили и Диуиз ме насърчава при всяка дума. Крис взема инструкцията, за да разбере какво имам предвид.

Но докато заклеймявам това и описвам някои от мъките, които неразбирането поради зле подредени отпратки може да причини, имам чувството, че не заради това на Диуиз му е било трудно да разбере. Просто липсата на гладкост и непрекъснатост го е отблъснала. Той не е в състояние да проумее неща, когато са изложени в грозен, накълцан с гротескни изречения стил, общоприет при инженерните и техническите писания. Науката работи с късове, парчета и парченца от нещата, като непрекъснатостта се подразбира, а Диуиз работи само с непрекъснатост от неща, като късовете, парчетата и парченцата се подразбират. Онова, което всъщност иска да порицая, е липсата на артистична непрекъснатост — нещо, от което един инженер най-малко се вълнува. Нещата опират всъщност до класическо-романтичното разцепление, както и всичко останало, свързано с техниката.

Крис обаче през това време взема инструкцията и я сгъва по начин, за който не се бях сетил, така че илюстрациите застават точно до текстовете. Аз премислям това, после отново мисля и се чувствувам като герой от рисуван филм, който току-що е прекрачил ръба на скала, но още не е паднал, защото не е разбрал опасността, в която е изпаднал. Кимам, настъпва тишина, тогава схващам опасността, следва продължителен смях, докато чукам Крис по главата, летейки към дъното на пропастта. Когато смехът утихва казвам:

— Да де, но… — само че смехът започва пак.

— Исках да кажа — най-после успявам да се обадя, — че у дома имам една инструкция, която разкрива широки възможности за усъвършенствуването на техническите описания. Тя започва така: „Сглобяването на японски велосипед изисква голям покой на духа.“

Това предизвиква нов смях, но Силвия, Джени и скулпторът си разменят бързи одобрителни погледи.

— Това е хубава инструкция — казва скулпторът. Джени кима.

— Може би затова я запазих — казвам. — Отначало се изсмях поради спомените за велосипедите, които съм сглобил, и, разбира се, поради предубеждението срещу японското производство. Но има много мъдрост в това изявление.

Джон ме гледа с разбиране. Аз го поглеждам със същото разбиране. Смеем се и двамата. Той казва:

— Професорът сега ще поясни.

— Покоят на духа съвсем не е външен — пояснявам аз. — В него е цялата работа. Онова, което го поражда, е доброто поддържане. Това, което го нарушава, е лошото поддържане. Онова, което наричаме годност за работа на машината, е просто обективизация на този покой на духа. Върховната проверка винаги е на собственото ни спокойствие. Ако го нямаме и не го поддържаме, докато работим, много е възможно да вградим личните си проблеми в самата машина. Те ме гледат и обмислят това.

— Това е неконвенционална концепция — казвам, — но конвенционалното мислене я потвърждава. Материалният обект на наблюдение, велосипедът или автоматичният шиш, не могат да бъдат правилни или погрешни. Молекулите са си молекули. Те нямат някакви етически правила, които да следват, освен ония, които хората им дават. Изпитанието на машината е удовлетворението, което ни дава. Няма друго. Ако машината създава спокойствие, тя е правилна. Ако го нарушава, тя е погрешна, докато или машината, или съзнанието ни бъдат променени. Пробният камък за машината винаги е собственото ни съзнание. Няма друг.

Диуиз пита:

— А какво става, ако машината е неправилна и аз се чувствувам спокоен въпреки това?

Смях.

Отговарям:

— Това съдържа противоречие в себе си. Ако наистина не те интересува, няма да знаеш, че е неправилна. Никога няма да ти хрумне такава мисъл. Самият акт да кажеш, че е неправилна, е форма на заинтересованост.

Добавям:

— Което се среща по-често, е да се чувствуваме неспокойни, дори когато е правилна и за това, струва ми се, става дума. В този случай, ако сме неспокойни, тя не е правилна. Това означава, че не е изпитана цялостно. При всички случаи в производството една машина, която не е изпитана цялостно, е „несигурна“ машина и не може да бъде използувана, макар че може да си работи отлично. Твоето безпокойство за автоматичния шиш е същото нещо. Не си постигнал основното изискване за покой на духа, защото съзнаваш, че тая инструкция е прекалено сложна и може би не си я разбрал правилно.

Диуиз пита:

— Добре, а как би я променил, за да постигна тоя покой на духа?

— Това ще изисква много повече проучване от току-що направеното. Нещата отиват много надълбоко. Тази инструкция за автоматичен шиш започва и завършва единствено с машината. А подходът, за който си мисля, не е така тясно ограничен. Онова, което наистина дразни в подобни нструкции, е, че те изхождат от предпоставката, че има само един начин да се сглоби тоя шиш — техният начин. И тази предпоставка унищожава цялото творчество. Всъщност съществуват стотици начини да се сглоби шишът и като те принуждават да следваш само един, а не те запознават с цялостния проблем, става трудно да се следва инструкцията, без да се допуснат грешки. Губиш желание за работа. А и не само това — много малко вероятно е да ти е посочен най-добрият начин.

— Но тя е от фабриката — казва Джон.

— И аз съм от фабриката — отвръщам — и знам как се съставят подобни инструкции. Отиваш при конвейера с един магнетофон и майсторът те праща да разговаряш с човека, от когото най-малко се нуждае, най-големия тъпанар, с когото разполага, и каквото оня ти каже — това е инструкцията. Следващият човек би могъл да ти каже нещо напълно различно и може би по-добро, но той е прекалено зает.

Изглеждат удивени всичките.

— Трябваше да знаем това — казва Диуиз.

— Такъв е редът — казвам. — Никой съставител не може с пръст да го бутне. Техниката приема, че има само един правилен начин да се направи нещо, а никога не е така. А щом е прието, че съществува само един правилен начин да се направи нещо, разбира се, че инструкцията ще започне и ще завърши с шиша. Но ако трябва да избираш сред неопределен брой начини за сглобяване, то тогава отношението на машината към теб и отношението на машината и тебе към останалия свят трябва да се имат предвид, защото подборът сред много възможности, изкуството на работата, е точно толкова в зависимост от мисленето и духа ти, колкото и от материала на машината. Ето защо имаш нужда от покой на духа.

— Всъщност тази идея не е така странна — продължавам аз. — Погледнете някой новак в работата или някой лош работник и сравнете неговото изражение с това на майстор, за чиято работа знаете, че е превъзходна, и ще забележите разликата. Майсторът никога не следва и едно-единствено предписание на инструкцията. Той взема решения в процеса на работата си. Поради тая причина ще е внимателен и погълнат от онова, което върши, макар да не се стреми умишлено към това. Движенията му и машината са в някаква хармония. Той не следва никаква писана инструкция, защото естеството на материала пред него определя мислите и движенията му, които в същото време изменят естеството на този материал. Материалът и мислите му се изменят заедно с една поредица промени, докато мисълта достигне покой в същото време, в което материалът е достигнал необходимото правилно състояние.

— Звучи като изкуство — казва преподавателят.

— Ами то си е изкуство — отговарям аз. — Този разрив между изкуството и техниката е съвършено неестествен. Само Че е продължил толкова дълго, че човек трябва да бъде археолог, за да открие къде са се разделили двете неща. Сглобяването на автоматичен шиш всъщност е отдавна изчезнал клон от скулптурата, до такава степен откъснат от корените си чрез векове погрешни интелектуални ходове, че самото свързване на двете неща звучи нелепо.

Те не са сигурни дали се шегувам или не.

— Искаш да кажеш — пита Диуиз, — че когато сглобявах този шиш, аз всъщност го скулптирах?

— Естествено.

Той разсъждава върху това, като се усмихва все по-широко.

— Бих искал да съм знаел това — казва той. Следва смях.

Крис казва, че не разбира какво говоря.

— Няма нищо, Крис — обажда се Джек Барснис. — И ние не разбираме. — Още смях.

— Смятам да се придържам към обикновената скулптура — казва скулпторът.

— А аз смятам да се придържам към рисуването — заявява Диуиз.

— Аз смятам да си остана при барабаните — казва Джон.

Крис пита:

— А ти за какво ще се държиш?

— За пищовите, момче, за пищовите — казвам му аз. — Това е азбуката на Запада.

Всички избухват в смях и, както изглежда, прощават ми ораторствуването. Наумиш ли си да правиш шъто̀куа, изключително трудно е да не я натрапваш на невинни хора.

Разговорът се разбива по групички и аз прекарвам остатъка от вечерта в приказки с Джек и Уайла за работите в английската катедра.

След като вечерта е приключила и Съдърлендови и Крис са си легнали, Диуиз все пак се сеща за моята лекция. Казва сериозно:

— Онова, което изложи за инструкцията на шиша, беше интересно.

Джени добавя също сериозно:

— Звучеше така, сякаш си мислил по тоя въпрос много време.

— Мислил съм по концепции, които стоят в основата на това, в течение на двадесет години — отвръщам аз.

Оттатък стола, дето е пред мен, към комина летят искри, теглени навън от вятъра, който сега е по-силен отпреди.

Добавям почти на себе си:

— Човек гледа накъде отива и къде е и това никога нищо не означава, но после поглежда къде е бил и като че ли се оформя някаква насока на развитие. И ако продължи мислено тази насока, понякога може и да стигне до нещо. Всички тия приказки за техника и изкуство са част от една такава насока, която, изглежда, се е оформила въз основа на собствения ми живот. Тя представлява надживяването на нещо, което, мисля, много хора може би се опитват да надживеят.

— Кое е то?

— Ами не става дума само за изкуството и техниката. Има нещо като липса на връзка между разума и чувствата. Сбърканото при техниката е, че не е свързана по някакъв реален начин с въпросите на духа и сърцето. И затова върши безразсъдни, грозни неща обикновено случайно и започват да я мразят по тази причина. Хората не са обръщали на това особено внимание по-рано, защото основната грижа на всеки е била за храна, дрехи и подслон, а техниката е осигурила тия неща. Но сега, след като те са осигурени, грозотата бие на очи все повече и повече и хората започват да се питат дали трябва постоянно да страдаме духовно и естетически заради задоволяването на материални нужди. Напоследък това е станало почти национална криза — движение срещу замърсяването на околната среда, антитехнически сдружения и начини на живот и разни такива.

И Диуиз, и Джени са разбрали това толкова отдавна, че няма нужда от приказки, затова добавям:

— Онова, което произтича от насочеността на моя собствен живот, е убеждението, че кризата е причинена от неспособността на съществуващите форми на мислене да се справят с положението. Не може да се намери разрешение чрез рационални средства, защото именно рационалността е източник на проблема. Единствените, които се справят с положението, се справят в личен аспект чрез пълен отказ от „прецизната“ рационалност и като разчитат само на чувствата. Като Джон и Силвия. И милиони други като тях. А това също ми се струва погрешна посока. Така че онова, което се опитвам да кажа, е, че разрешението на проблема не се състои в отказ от рационалността, а в разширяване на нейната същност, така че да стане способна да предложи някакво разрешение.

— Струва ми се, че не разбирам какво имаш предвид — казва Джени.

— Вижте, това е трудна, но основна операция. Подобна на затруднението, с което се е сблъскал сър Исак Нютон, когато е искал да разреши проблемите на мигновените изменения. По негово време е било безразсъдно да се мисли за каквото и да било, което да се изменя за нула количество време. И все пак математически е необходимо да се работи с други нулеви величини, като точките в пространството и времето, които никой изобщо не е смятал за безразсъдни, макар всъщност да няма разлика. Така че в края на краищата Нютон казал: „Ние ще приемем, че съществува такова нещо — мигновено изменение — и ще видим дали не можем да намерим начини да определим какво е то при различните му приложения.“ Резултат от тази презумпция е клонът от математиката, известен като „висша математика“, която се използува от всеки инженер днес. Нютон създава нова форма на мислене. Той развива разума, за да работи с безкрайно малките изменения, и мисля, че сега е необходимо ново развитие, за да се справим е грозотата на техниката. Бедата е в това, че развитието трябва да протече в корените, а не в клоните и това именно прави нещата трудни за разбиране.

Живеем в съвършено объркани времена и ми се струва, че усещането за обърканост се поражда от неспособността на старите форми на мислене да се справят с новите познания. Чувал съм да се казва, че истинското знание идва в резултат на попадане в задънена улица. Тогава вместо да разширява онова, което вече знае, човек трябва да спре и да тръгне в обход, докато се натъкне на нещо, което ще му позволи да развие корените на знанията, които вече има. Това е познато на всеки. Мисля, че същото става с цели цивилизации, когато е необходимо развитие в корените.

Обръщаме се назад към последните три хиляди години и с помощта на исторически анализ смятаме, че откриваме ясни модели на причинно-следствени вериги, които са направили нещата такива, каквито са днес. Но ако се отнесем към оригинални източници, литературата на която и да било определена епоха, ще открием, че тия причини никога не са били живи по времето, в което се предполага, че са действували. По време на коренни изменения нещата винаги са изглеждали така неясни, объркани и безцелни, каквито изглеждат сега. Целият Ренесанс се предполага да е произтекъл от чувството за объркване, предизвикано от откриването на един нов свят от Колумб. Това просто е раздвижило хората. Объркаността от онова време е регистрирана навсякъде. Нищо в идеята за плоскостта на света от Стария и Новия завет не го предсказва. И все пак не е имало как хората да го отрекат. Едничкият начин да го асимилират е бил да се изостави изцяло средновековният възглед и да се навлезе в едно ново развитие на разума.

Колумб се е превърнал в такъв учебен стереотип, че вече е почти невъзможно да си го представим като жив човек. Но ако наистина се опитаме да се абстрахираме от днешните си знания за последиците от неговото пътешествие и се поставим на мястото му, тогава в някой момент може би ще започнем да проумяваме, че сегашните ни изследвания на луната приличат на детска игра в сравнение с онова, което е постигнал той. Проучванията на луната не водят след себе си коренни изменения в начина на мислене. Нямаме причина да се съмняваме дали съществуващите форми на мисълта са в състояние да обхванат проблема. Това е само отраслово продължаване на стореното от Колумб. Едно истинско ново изследване, нещо, което би ни изглеждало днес, както светът е изглеждал на Колумб, би следвало да се проведе в съвършено ново направление.

— Например?

— Например в областите, които се намират отвъд границите на разума. Мисля, че съвременният разум е аналогичен с плоския свят от средновековния период. Ако отидем твърде напред, отвъд него, предполага се, че можем да изпаднем в безумие. А хората много се страхуват от това. Струва ми се, че този страх от безумие може да се сравни със страха на хората някога да не паднат отвъд ръба на земята. Или страха от ереси. Тук съществува много близко сходство.

Но става така, че с всяка изминала година старият наш плосък свят на конвенционалния разум става все по-неспособен да поема новите ни знания и това създава широко разпространено усещане за пълно объркване. В резултат на това все повече и повече хора се насочват към ирационални стимули за съзнанието — окултизъм, мистицизъм, опиатни състояния и други подобни, усещайки неспособността на класическия разум да се ориентира в познанията за действителността.

— Не съм сигурен дали разбирам какво точно имаш предвид под класически разум.

— Аналитичният разум, диалектическият разум. Разумът, който понякога в университета се смята за начало и край на мисълта. Всъщност на теб никога не ти се е налагало да го проумяваш. Той винаги е бил напълно компрометиран от гледна точка на абстрактното изкуство. Нерепрезентативното изкуство е едно от коренните познания, за които говоря. Някои хора все още го осъждат, защото нямало „смисъл“. А всъщност бедата не е в изкуството, а в „смисъла“, в класическия разум, който не е в състояние да го проумее. Хората продължават да търсят отраслови развития на разума, които да обхванат по-съвременните явления в изкуството, но отговорите се съдържат не в отраслите, а в корените.

Един порив на вятъра се спуска бясно от върха на планината.

— Древните гърци — казвам аз, — които са откриватели на класическия разум, са знаели по-добри начини за предсказване на бъдещето от използуването на същия този разум. Те слушали вятъра и по него предсказвали бъдещето. Това звучи безумно днес. Но трябва ли да смятаме за безумци откривателите на разума?

Диуиз примигва:

— Как са могли да предсказват бъдещето по вятъра?

— Не знам, може би по същия начин, както художникът може да предскаже бъдещето на картината си, като се взира в платното. Цялата ни система на знания произлиза от постигнатите от тях резултати. Все още ни предстои да разберем методите, които са довели до тия резултати.

Мисля известно време и казвам:

— Когато бях тук за последен път, говорих ли много за храма на разума?

— Да, говореше доста за това.

— Споменавал ли съм някога за някаква личност, наречена Федър?

— Не.

— Кой е той? — попита Джени.

— Древен грък… реторик… „майстор на композицията“ за времето си. Един от съвременниците на въвеждането на разума.

— Никога не си говорил за това, струва ми се.

— Значи е било по-късно. Реторите на древна Гърция са били първите учители в историята на западния свят. Платон ги е очернил във всичките си трудове, за да налее вода в собствената си мелница, и доколкото всичко, което ни е известно за тях, го знаем почти изцяло от Платон, те са уникални с това, че са надживели заклеймени историята, без да е била изяснена някога тяхната позиция. Храмът на разума, за който говорех, е основан върху техните гробове. И когато се задълбаеш в основите му, попадаш на призраци.

Поглеждам часовника си. Минава два.

— Това е дълга история — казвам.

— Би трябвало да напишеш всичко това — обажда се Джени. Кимам в съгласие.

— Обмислям поредица лекции — есета — нещо като шъто̀куа. Опитвах се да ги оформя в главата си, докато пътувахме насам… поради което навярно излагам така педантично цялата работа. Всичко е така огромно и трудно. Като да се опиташ да пътуваш през тия планини пеша.

Лошото е там, че есетата винаги звучат, сякаш Бог говори за вечността, а нещата никога не стоят така. Хората трябва да разбират, че никога не е нещо друго освен просто един човек, който говори от определено място във времето, пространството и обстоятелствата. Никога не е било иначе, никога, но няма как да внушиш това в едно есе.

— Трябва да го направиш въпреки това — казва Джени. — Без да се опитваш да го направиш съвършено.

— Предполагам — отговарям аз.

Диуиз пита:

— Това има ли връзка с онова, което работеше върху „Качеството“?

— То е пряк резултат от него.

Спомням си нещо и поглеждам Диуиз:

— Ти не ме ли съветваше да се откажа?

— Казах, че никой никога не е успявал да направи това, което ти се опитваше да направиш.

— Смяташ ли, че е възможно?

— Не знам. Кой знае? — изражението му е истински заинтересовано. — Много хора се вслушват повече днес. Особено децата. Те наистина слушат… не в смисъл да са послушни… а слушат какво им казваш. В това е цялата разлика.

Вятърът, който се спуска от снеговете горе, бучи дълго из цялата къща. Вие ожесточено, сякаш се надява да помете къщата, всички нас, там в нищото, като остави каньона, какъвто е бил някога, но къщата си стои и вятърът замира победен. После се надига отново, нанася лъжлив лек удар от другия край, после внезапно напира мощно върху нашия.

— Непрекъснато слушам вятъра — казвам аз.

Добавям:

— Мисля, че когато Съдърлендови си отидат, ще трябва да се изкачим с Крис там, горе, откъдето тръгва вятърът. Мисля, че му е време да погледне по-отблизо тая земя.

— Можеш да тръгнеш направо оттук — казва Диуиз — и да се отправиш нагоре по каньона. Няма никакъв път в продължение на седемдесет и пет мили.

— Тогава оттук ще тръгнем — отговарям аз.

Горе съм доволен да видя отново дебелия юрган. Станало е доста студено и ще има нужда от него. Събличам се бързо и се пъхам дълбоко под юргана, където е топло, много топло, и дълго си мисля за снегове, ветрове и Христофор Колумб.