Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (13) (Изследване на стойностите)

12

В Кук сити Джон и Силвия — като ги гледам и слушам — са тъй щастливи, както не съм ги виждал от години; нахвърляме се върху топлите сандвичи с месо. Радвам се на повишеното им настроение, причина за което е височината; но не говоря много, просто си ям. През панорамната витрина се виждат високи борове. Под тях минават много коли, отправени към парка. Сега сме доста по-ниско от връхната граница на гористия пояс. По-топло е, но облаците лазят ниско, готови да се излеят в дъжд.

 

 

Вероятно ако бях романист вместо оратор от шъто̀куа, щях да опитам да „развия образите“ на Джон, Силвия и Крис чрез наситени с действие епизоди, които биха също така разкрили „скрития смисъл“ на дзен, може би и на „изкуството“, а може би дори и на „поддържането на мотоциклет“. Щеше да бъде чудесен роман, само че, кой знае защо, не се чувствам много подходящ за такава работа. Те са приятели, а не образи и, както веднъж Силвия сама каза: „Не обичам да бъда обект!“ Така че премълчавам много от нещата, които знаем един за друг. Не че в тях няма нещо лошо, просто нямат отношение към нашите шъто̀куа. Така трябва да бъде между приятели.

В същото време мисля, че от тези шъто̀куа се разбира защо изглеждам като че ли сдържан и отдалечен от тях. От време на време те задават въпроси, сякаш очакват да отговоря за какво по дяволите непрекъснато мисля, но ако взема да дрънкам какво всъщност ми се върти в главата, да речем, априорната презумпция за приемствеността на мотоциклета от секунда в секунда и сторя това без полза за цялостното построение на шъто̀куа, те само ще се разтревожат и ще се чудят какво не е наред. Аз наистина се интересувам от тази приемственост и от начина, по който говорим и мислим за нея, и затова имам склонност да се откъсвам от обикновената обедна обстановка, а това ме прави да изглеждам усамотен. Ето ти проблем.

Това е проблем на нашето време. Обсегът на човешките знания днес е така обширен, че всички сме специалисти и разстоянието между специалностите е станало толкова голямо, че ако някой иска свободно да се движи между тях, почти трябва да надмогне близостта с хората около себе си. Умението да се води обеден разговор също е специалност.

Крис сякаш разбира моята отчужденост по-добре от тях може би защото повече е свикнал с нея и връзката му с мен е такава, че трябва да бъде по-загрижен. Понякога виждам по лицето му израз на тревога или най-малко безпокойство и се чудя защо и тогава разбирам, че съм ядосан. Ако не бях видял това изражение, бих могъл да не разбера. Друг път тича и скача като луд наоколо и аз се питам защо и откривам, че е, защото съм в добро настроение. Сега разбирам, че е малко неспокоен и отговаря на въпрос, който Джон видимо е отправил към мен. Става дума за хората, при които ще бъдем утре — семейство Диуиз.

Не съм сигурен какъв точно е бил въпросът, но добавям:

— Той е художник. Преподава изящни изкуства в тамошния колеж, абстракционист-импресионист.

Питат как съм се запознал с него и аз трябва да отговоря, че не си спомням, което звучи малко уклончиво. Не си спомням нищо за него освен някакви откъслеци. Диуиз и жена му очевидно са били приятели на Федърови приятели и той се е запознал с тях по тая линия.

Те се чудят какво общо може да има между човек, който се занимава с техническа литература като мен, и художник абстракционист и аз пак трябва да кажа, че не знам. Ровя се мислено из откъслечните спомени за отговор, но не намирам никакъв.

Като личности те били определено различни. Докато лицето на Федър по снимките от онова време показва, отчужденост и агресивност — един от неговата катедра бе; казал полу на шега, че имал изражение на обществен вредител, — някои снимки на Диуиз от същия период показват лице доста безизразно, почти ведро, ако не се смята едно леко въпросително изражение.

Спомням си някакъв филм за шпионин от Първата световна война, който изучава държането на заловен немски офицер (напълно приличащ на него) с помощта на огледало. Изучава го месеци наред, докато е в състояние да имитира всяко движение и отсянка в речта. След това се представя за същия офицер, избягал от плен, с цел да проникне в командуването на немската армия. Спомням си напрежението и вълнението, с което срещна първото си изпитание — дали старите приятели на офицера ще разгадаят измамата. Сега изпитвам подобно усещане с Диуиз, който естествено ще смята, че съм човекът, когото някога е познавал.

 

 

Отвън ръми — мотоциклетите са мокри. Изваждам скафандъра от чантата, прикрепена към седалката, и го заканвам за каската. Скоро ще навлезем в Йелоустоунския парк.

Пътят пред нас е мъглив. Сякаш облак е пропълзял в долината, която всъщност изобщо не е долина, а по-скоро планински проход.

 

 

Не знам колко добре го е познавал Диуиз и какви спомени очаква да споделя. Преживял съм това по-рано с други хора и обикновено съм успявал да замазвам неловките моменти. Наградата всеки път е била разширяване на познанията ми за Федър, което много е подпомагало по-нататъшната имперсонизация и което с течение на годините е дало основната част от информацията, която представям тук.

От откъслечните спомени, с които разполагам, следва, че Федър високо е ценял Диуиз, защото не го е разбирал. За Федър неуспехът да се разбере нещо предизвикваше огромен интерес, а начинът на мислене на Диуиз бе пленяващ. Изглеждаше налудничав, Федър каже нещо, което смята за смешно, а Диуиз го поглежда объркано или пък го приема на сериозно. Друг път Федър ще спомене нещо много сериозно и важно, а Диуиз ще избухне в смях, като че е изтърсил най-голямата шега, която е чувал някога.

Ето например един откъслечен спомен за някаква маса в трапезария, на която се е отлепил фурнирът от единия край и който Федър е залепил отново. Той притиска фурнира, докато засъхне лепилото, като намотава цяло кълбо канап около масата, намотава, намотава и намотава.

Диуиз вижда канапа и се чуди за какво е цялата тая работа.

— Това е последната ми скулптура — казва Федър. — Мислиш ли, че става за нещо?

Вместо да се засмее, Диуиз го поглежда с удивление, разглежда масата дълго време и накрая казва:

— Къде си научил всичко това?

За момент Федър смята, че Диуиз продължава шегата, но той е сериозен.

Друг път Федър е разстроен от някакви изоставащи студенти. На път за вкъщи с Диуиз под някакви дървета той споменава това и Диуиз се чуди защо го взема толкова присърце.

— И аз съм се питал — казва Федър и добавя с озадачен глас: — Мисля, че това е, понеже всеки учител има склонност да оценява по-високо студентите, които най-много приличат на него. Ако собственият ти почерк демонстрира изискан краснопис, отдаваш на същото при някой студент по-голямо значение, отколкото ако не е така. Ако използуват суперлативи, ще харесваш студенти, които пишат със суперлативи.

— Естествено. Какво лошо има тук? — пита Диуиз.

— Ами има нещо гнило — казва Федър, — защото студентите, които най-много ми харесват, тия, с които наистина усещам някаква близост, пропадат до един!

Диуиз щеше да се пръсне от смях, което много засегна Федър. Той бе гледал на това като на някакъв научен феномен, който би могъл да предложи изходни точки за нови разбирания, а Диуиз просто се бе изсмял.

Отначало помисли, че Диуиз се надсмива над непреднамерената обида, която си нанесе сам. Но не ставаше дума за това, защото Диуиз изобщо не бе от хората, които обичат да унижават другите. По-късно разбра, че това е някакъв „свръхистинен“ смях. Най-добрите студенти винаги се провалят. Всеки добър преподавател знае това. Беше смях, който премахва напрежението, предизвикано от непоносими ситуации, и Федър би могъл да се поучи от него, защото по онова време приемаше нещата прекалено сериозно.

Тези енигматични реакции на Диуиз караха Федър да си мисли, че приятелят му разполага с огромни скрити знания. Диуиз винаги изглеждаше, като да таи нещо. Той криеше нещо от него и Федър не можеше да разбере какво е то.

После изниква ярък фрагмент — денят, в който откри, че той самият обърква Диуиз по същия начин.

Един електрически ключ в ателието на Диуиз не работеше и той попита Федър дали знае каква е повредата. Имаше леко сконфузена, леко объркана усмивка на лицето си, като усмивката на меценат, който говори с художник. Меценатът се притеснява да покаже колко малко знае, но се усмихва в очакване да научи повече. За разлика от Съдърлендови, които мразят техниката, Диуиз бе толкова далеч от нея, че не я приемаше като някаква определена опасност. Всъщност Диуиз си падаше по техниката и беше неин поклонник. Не я разбираше, но знаеше какво му харесва и винаги се радваше да научи нещо повече.

Въобразяваше си, че повредата е в проводника близо до крушката, защото веднага щом докоснал ключа, светлината изгаснала. Ако повредата бе в ключа, разсъждаваше той, би имало промеждутък от време, преди тя да се прояви в крушката, Федър не спори по въпроса, а отиде в магазина оттатък улицата, купи ключ и след няколко минути го монтира. Той заработи веднага и Диуиз естествено остана объркан и сразен.

— Откъде знаеше, че повредата е в ключа? — попита той.

— Защото работеше на пресекулки, когато включих.

— А не би ли могло да прекъсва в жицата?

— Не.

Самоуверената позиция на Федър раздразни Диуиз и той започна да спори.

— Откъде знаеш всичко това? — попита той.

— То е очевидно.

— Добре, тогава защо аз не го забелязах?

— Трябва да си запознат донякъде с въпроса.

— Тогава не е очевидно, не е ли така?

Диуиз винаги спореше по този странен начин, заради който бе невъзможно да му се отговори. Този именно начин внушаваше на Федър идеята, че Диуиз таи нещо от него. Чак в самия край на престоя си в Боузмън той сметна, че е разбрал по собствения си аналитичен и методичен способ какво е било то.

При входа на парка спираме и плащаме на човек с шапка на мечока Смоуки. Той ни дава в замяна пропуск за един ден. Пред нас виждам един възрастен турист, който ни снима с камера, после се усмихва. От късите му панталони се подават бели крака в обикновени градски чорапи и обувки. Жена му, която наблюдава одобрително, има същите крака. Махам им, когато минаваме край тях, и те ни махат в отговор. Това е момент, който ще бъде запазен върху лентата година наред.

Федър презираше този парк, без да знае точно защо — може би защото не го бе открил сам, но едва ли. Имаше нещо друго. Екскурзоводското отношение на пазачите го дразнеше. Държането на туристите като в зоологическата на Бронкс го отвращаваше даже повече. Такава разлика от високите области наоколо. Приличаше на огромен музей с експонати, внимателно нагласени, за да внушат илюзия за истинност, но дискретно оградени, за да не ги повреждат децата. Хората влизаха в парка и ставаха учтиви, мили и фалшиви един към друг, защото атмосферата ги принуждаваше да стават такива. За цялото време, през което живя на сто мили от него, той го бе посетил само веднъж или два пъти.

Но това изневерява на последователността. Липсва период от около десет години. Той не скочи от Имануел Кант в Боузмън, щата Монтана. През този период от десет години живя дълго време в Индия, където изучаваше източна философия в Бенареския индуистки университет.

Доколкото знам, не е научил някакви окултни тайни там. Изобщо нищо особено не се е случило освен че е влязъл в досег с нови неща. Слушал философи, посещавал духовници, попивал и мислел, и после пак попивал и мислел, и това било почти всичко. Всичко, което се вижда от писмата му, е една огромна бъркотия от противоречия и несъответствия, и лутания, и изключения от всяко правило, формулирано от него във връзка с нещата, които наблюдавал. Той бе отишъл в Индия като учен емпирик и напусна Индия като учен емпирик, не особено по-мъдър, отколкото е бил, когато е пристигнал. Все пак бил изложен на множество влияния и придобил в себе си нещо като латентен образ, който се оказал във връзка с много латентни образи по-късно.

Някои от тези латентности трябва да бъдат изложени накратко, защото стават важни по-нататък. Той разбрал, че различията в доктрините между индуизма, будизма и даоизма изобщо не могат да се сравнят с тези между християнството, исляма и юдейството. Заради тях не се водят свещени войни, защото словесните постановки за действителността никога не се приемат за самата действителност.

Във всички източни религии особена стойност се влага в санскритската доктрина „Тат твам аси“ — „Ти си то“, която поддържа, че всичко, което човек смята, че е, и всичко, което смята, че възприема, са неща неделими. Да разбереш изцяло тази липса на разделение, значи да станеш просветен.

Логиката предполага отделяне на субекта от обекта; поради което логиката не е завършена мъдрост. Тази илюзия за разделяне на субекта от обекта може най-лесно да бъде отстранена чрез елиминиране на физическата активност, духовната активност и емоционалната активност. Има различни учения за това. Едно от най-важните е санскритското „джаяна“, погрешно произнасяно на китайски „чан“ и също тъй погрешно произнасяно на японски „дзен“. Федър никога не изпадна в съзерцание, защото за него това нямаше смисъл. През целия му престой в Индия „смисълът“ бе винаги логическото му верую и той не можа да намери някакъв достоен начин да се откаже от убежденията си. Това, смятам, му прави чест.

Но един ден в клас професорът по философия безгрижно разяснявал илюзорния характер на света, кажи-речи, за петдесети път и Федър вдигнал ръка, за да попита студено дали се приема, че атомните, бомби, пуснати над Хирошима и Нагасаки, са илюзорни. Професорът се усмихнал и казал „да“. Това било краят на разговора.

Съобразно традициите на индийската философия този разговор може и да е бил правилен, но за Федър или за всеки друг, който чете вестници редовно и се вълнува от неща като масово унищожение на човешки същества, той бил безнадеждно неудовлетворителен. Напуснал класната стая, напуснал Индия и се отказал.

Завърнал се в своя Среден запад, положил изпит по журналистика, оженил се, живял в Невада и Мексико, работил каквото му падне, работил в редакция, писал научни статии и съставял рекламни текстове. Родили му се две деца, купил ферма и кон за езда и две коли и започнал да трупа тлъстините на средната възраст. Преследването на онова, което се наричало призрак на разума, било изоставено. Това е изключително важно да се разбере. Той се бил отказал.

Понеже се бил отказал, повърхността на живота станала удобна за него. Работел умерено усилено, хората лесно се разбирали с него и с изключение на някой случаен проблясък на вътрешна пустота, проявен в няколкото разказа, които написал по онова време, дните му минавали доста обикновено.

Какво го е запратило тук, горе, в тия планини, не е сигурно. Жена му като че и тя не знае, но аз предполагам, че е било някое от ония вътрешни усещания за провал и надеждата, че по някакъв начин това би могло отново да го върне в релсите. Той бил станал много по-зрял, а сякаш след като изоставил вътрешните си цели, започнал да старее по-бързо.

 

 

Излизаме от парка при Гардинър, където, изглежда, не пада много дъжд, защото по склоновете на планината се вижда само трева и пелин в здрача. Решаваме да нощуваме тук.

Градът е разположен от двете страни на мост над една бързоструйна река, в корито от чисти балвани. Оттатък моста вече са запалили осветлението в мотела, където се настаняваме, но дори и в изкуствената светлина, която идва от прозорците, успявам да забележа, че около всяко бунгало има лехи с грижливо засадени цветя, та пристъпям внимателно.

Забелязвам и други неща в бунгалата, които показвам на Крис. Всички прозорци са от по две части, плъзгащи се вертикално с противотежести. Вратите се затварят без пролуки. Всички корнизи са идеално отлети. В това нямаше нищо претенциозно, просто добре направено и нещо ми говори, че всичко е свършено от един човек.

Когато се връщаме в мотела от ресторанта, една възрастна двойка седи в градинката пред рецепцията и се наслаждава на вечерния полъх. Мъжът потвърждава, че е направил всичките бунгала сам и е така доволен, задето сме забелязали, че жена му, която разбира това, ни кани да седнем всички.

Разговаряме, без да бързаме. Тук е най-старият вход за парка. Използували са го още когато не е имало автомобили. Те разправят за промените, които са настъпили с годините, като прибавят още едно измерение към онова, което виждаме около себе си, и ни обзема някакво усещане за красота — този град, тази двойка и годините, които са преминали тук. Силвия слага ръка върху ръката на Джон. Реката под нас шуми по балваните, нощният вятър е ароматен. Жената, която познава всички ухания, казва, че това са орлови нокти, после се смълчаваме, а мен ме наляга приятна сънливост. Крис е почти заспал, когато решаваме да си легнем.