Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (5) (Изследване на стойностите)

4

Всяка шъто̀куа трябва да си има някъде списък на неща, които си струва да се запомнят и да се запазят на сигурно място, за да бъдат използувани при бъдеща необходимост и вдъхновение. Подробности. А сега, докато останалите проспиват това прекрасно утринно слънце… мда… за да запълня времето някак си…

Ето моя списък на полезни неща, които човек трябва да вземе за следващото пътуване с мотоциклет през Дакотите.

Буден съм от зори. Крис още е потънал в здрав сън. Повъртях се в леглото, опитвайки се да заспя отново, но чух да кукурига петел и се сетих, че сме на почивка и няма смисъл да се спи. Чувам през стената на мотела как Джон „бичи“ в стаята… освен ако не е Силвия… не, твърде силно е. Проклетият му гатер, звучи като…

Така ми е омръзнало да забравям разни неща при подобни пътувания, че изготвих тоя списък, пазя си го вкъщи и като дойде време за тръгване, отмятам нещата едно по едно.

Повечето вещи са от всекидневието и не се нуждаят от коментар. Други са свързани с мотоциклетизма и имат нужда от известни пояснения. Списъкът е разделен на четири части: дрехи, лични вещи, потреби за готвене и къмпинг и неща за мотоциклета.

Първата част, дрехите, е проста:

 

1. Две смени бельо.

2. Егерово бельо.

3. По една резервна риза и панталони за всеки от нас. Аз използувам военно походно облекло, купено при разпродажба на армейския резерв. То е евтино, здраво и търпи мръсотия. Имах в списъка и точка „представително облекло“, но Джон написа срещу нея „смокинг“. А аз просто имах предвид нещо, с което човек може да се покаже не само в бензиностанция.

4. По един пуловер и яке за всеки.

5. Ръкавици. Неподплатените кожени ръкавици са най-добри, защото пазят от слънчево изгаряне, попиват потта и осигуряват прохлада за ръцете. Когато човек пътува час-два, такива дребни неща не са от значение, но когато караш по цели дни, те стават доста важни.

6. Боти за мотоциклет.

7. Дъждобрани.

8. Каска и сенник.

9. Скафандър. Той ми причинява клаустрофобия, затова го използувам само когато вали — при високи скорости капките бодат като игли.

10. Очила. Не обичам ветроупорните стъкла, защото те също създават усещането, че си затворен. Имам английски очила от многопластово плоско стъкло, които ми служат добре. Обикновените слънчеви очила не пазят от вятъра. Пластмасовите се надраскват и изкривяват образа.

 

Следващият списък е на личните вещи:

 

Гребени. Портфейл. Джобно ножче. Тефтерче. Писалка. Цигари и кибрит, фенерче. Сапун и пластмасова сапунерка. Четка и паста за зъби. Ножици. Комбинирани таблетки — аспирин с витамин С — против главоболие. Препарати срещу насекоми. Дезодорант (няма защо да чакаш след горещ ден върху мотоциклета да става нужда да те подсещат най-добрите ти приятели). Крем срещу слънце (на мотоциклета човек не забелязва, че е изгорял, преди да спре, а тогава е вече късно; трябва да се намажеш предварително). Лейкопласт. Тоалетна хартия. Тоалетни салфетки (могат да се сложат в пластмасова кутия, за да се предпазят останалите неща от навлажняване.) Кърпа за лице.

Книги. Не знам някой друг мотоциклетист да носи книги. Те заемат много място, но аз въпреки всичко държа три, между страниците им съм оставил малко хвърчащи листчета за писане. Те са:

а) фабричният наръчник на мотоциклета;

б) общо ръководство за ремонт на мотоциклет, съдържащо цялата техническа информация, която никога не успях да запомня; това е „Ръководство за ремонт на мотоциклети на Чилтън“, написано от Оси Рич и разпространявано от „Сиърз & Роубък“;

в) един екземпляр от „Уолдън“ на Торо^[1], за която Крис никога не е чувал и която може да бъде сто пъти прочетена, без да омръзне. Винаги гледам да подбирам книги, които далеч надхвърлят умственото му развитие, и ги чета като основа за въпроси и отговори вместо докрай без прекъсване. Прочитам едно-две изречения и чакам да повдигне обичайния си порой въпроси, отговарям, после прочитам още едно-две изречения. Класиците се четат добре по този начин. Те трябва и да се пишат по този начин. Понякога сме прекарвали по цяла вечер в четене и разговор, за да открием, че сме минали само две-три страници. По такъв начин се е четяло преди един век… когато шъто̀куа са били на мода. Ако човек не е опитал, не може да си представи колко приятно е да се чете така.

 

Виждам как Крис си спи напълно отпуснат, нито следа от обичайната му напрегнатост. Мисля да не го вдигам още.

 

Нещата за къмпинг включват:

 

1. Два спални чувала.

2. Две пончо и една постелка за земята. Тия неща могат да се съединят в палатка, а на път предпазват багажа от дъжд.

3. Въже.

4. Карти на местността, през която смятаме да пътешествуваме.

5. Мачете.

6. Компас.

7. Манерка. Не можах никъде да я намеря, когато тръгвахме. Навярно децата са я загубили някъде.

8. Два комплекта от армейския запас, съдържащи нож, вилица и лъжица.

9. Сгъваем газов котлон с една средно голяма бутилка газ. Това е експериментална покупка. Още не съм я използувал. Когато вали или когато човек е по-високо от горския пояс, намирането на дърва за огън е проблем.

10. Няколко алуминиеви кутии с капаци на винт. За мас, сол, масло, брашно, захар. Една фирма за алпийски принадлежности ни ги продаде преди години.

11. Препарат за почистване.

12. Раници с алуминиеви самари.

 

Неща за мотоциклета. Един стандартен комплект инструменти се продава заедно с мотоциклета и стои под седалката. Към него е прибавено следното:

 

Голям френски ключ. Шлосерски чук. Секач. Център. Две щанги за гуми. Помпа. Кутия молибденово-дисулфиден спрей за веригата. (Има изключително проникваща способност във вътрешността на всяка ролчица, където е най-полезен, а превъзходните му смазващи качества са добре известни. Все пак, след като изсъхне, трябва да му се добави малко от доброто старо двигателно масло САЕ-30.) Отвертка за удар^[2]. Пила. Луфтомер. Лампа за изпробване.

Резервните части включват:

Свещи, жила за газта, съединителя и спирачките. Чукче и наковалня, бушончета, крушки за фара и задната светлина. Съединително прешленче за веригата със зегерка и шплентове. Резервна верига (просто една стара верига, която бе почти скъсана, когато я замених, и която ще ни закара до най-близкия магазин, ако сегашната се скъса).

И това е горе-долу всичко. Нямам връзки за обувки.

Може би вече се питате в какво ли ремарке се смества всичко това. Но то не е тъй обемисто, както звучи по списък.

 

Страх ме е, че тия приятели ще спят цял ден, ако ги оставя. Небето навън е искрящо и ясно, срамота е да го пропиляваме така.

Накрая прекосявам стаята и подръпвам Крис. Той мигом отваря очи, после рязко се надига и сяда изправен и неразбиращ.

— Време е за душа — казвам.

Излизам. Въздухът е освежителен. Всъщност, Господи, навън е студено. Чукам на вратата на Съдърлендови.

— Мда — чувам сънливия глас на Джон през вратата. — Хмм. Мда.

Прилича на есен. Мотоциклетите са влажни от роса. Днес не вали. Но е студено! Трябва да е около четиридесет^[3].

Докато чакам, проверявам нивото на маслото в картера, гумите, окачващите болтове и опънатостта на веригата. Малко е провиснала, изваждам инструментите и я затягам. Вече наистина не ме свърта.

Проверявам дали Крис си е облякъл топли дрехи, вече сме натоварили багажа, потеглили сме и съвсем определено си е студено. След броени минути цялата топлина от дрехите е изсмукана от вятъра и започвам силно да треперя. Освежаващо.

Ще се стопли веднага щом слънцето се издигне малко по-високо в небето. А половин час по-късно ще бъдем в Елъндейл за закуска. Днес ще трябва да оставим зад себе си много мили по тия прави шосета.

Ако не бе така дяволски студено, щеше да е едно великолепно пътуване. Утринното слънце огрява под малък ъгъл нещо, което почти прилича на скреж, покрил полята, но аз знам, че е само роса, която искри и се белее. Стелят се дълги утринни сенки и равнината не изглежда тъй плоска както вчера. Цялата само за нас. Никой дори не е станал още, струва ми се. Часовникът ми показва шест и половина. Овехтялата ръкавица над него изглежда като заскрежена, но знам, че това са само останки от вчерашната влага. Милите ми стари ръкавици. Така са се втвърдили от студа, че едва изправям пръстите си.

Вчера говорих за личното отношение. Имам такова отношение към тези стари пътни ръкавици. Усмихвам им се, докато летя през вятъра, защото ми служат вярно толкова много години и са така стари, и така уморени, и така прогнили, като че има нещо комично в тях. Така са се просмукали от масло и пот, и мръсотия, и смачкани насекоми, че като ги сложа върху маската, даже и ако не е студено, не лягат хоризонтално. Имат си собствена памет. Струват само три долара и са кърпени толкова пъти, че става Невъзможно повече да се поправят, и все пак аз влагам много време и усилия, за да сторя това, тъй като не мога да си представя как някой нов чифт заема тяхното място. Това е непрактично, но с практичността не се изчерпва всичко, свързано с ръкавиците или с каквото и да било друго.

Самата машина също се радва на подобно отношение. С 27 000 мили зад гърба си тя започва да се превръща в многохилядник, антика, макар в движение да има и доста по-стари от нея. Но заедно с милите, мисля, че повечето мотоциклетисти ще се съгласят с това, към определена машина човек развива определени чувства, които са неповторими и не могат да се отнасят за някоя друга машина. Един приятел, който има мотоциклет със същата конструкция, модел и даже от същата година на производство, ми го бе докарал за ремонт и когато го изпробвах, не можех да повярвам, че преди години е произведен в същата фабрика. Веднага се виждаше как много отдавна си е изработил собствен начин на реагиране, на движение, собствен звук, напълно различни, не по-лоши, но различни.

Мисля, че това може да се нарече характер, всяка машина си има собствен, единствен характер, който вероятно може да се определи като интуитивен сбор от всичко, което знаеш за нея и което чувстваш към нея. Този характер постоянно се мени, обикновено към по-лошо, но понякога съвсем изненадващо към по-добро и именно този характер е обектът на поддържане при мотоциклета. Новите започват като добре изглеждащи непознати и в зависимост от отношението към тях бързо дегенерират в непослушни мърморковци и дори инвалиди, а в другия случай се превръщат в пращящи от здраве, добросърдечни, дълговечни приятели. Този специално, независимо от убийствените процедури, на които стана жертва в ръцете на ония набедени техници, сякаш се възстанови и се нуждае от все по-малко поправки с течение на времето.

Ето го! Елъндейл!

Водна кула, китки дървета и сред тях къщи, огрени от утринното слънце. Току-що съм се предал окончателно на треперенето, което почти не престана през целия път. Часовникът сочи седем и петнадесет.

След няколко минути паркираме край някакви стари тухлени постройки. Обръщам се към Джон и Силвия, които спират зад нас.

— Това се казва хладец — обаждам се аз.

Те само ме гледат с рибешки очи.

— Освежаващо, а? — казвам.

Никакъв отговор.

Чакам да слязат, после забелязвам, че Джон се опитва да развърже целия им багаж. Не може да се оправи с възела. Отказва се и всички се отправяме към ресторанта.

Опитвам отново. Крача пред тях с гърба напред към ресторанта, чувствувам се малко като откачен от пътуването, кърша ръце и се смея.

— Силвия! Проговори! — ни следа от усмивка.

Разбирам, че здравата са измръзнали.

Поръчват закуска, без да вдигнат поглед.

Привършваме закуската и аз питам най-накрая:

— А сега какво?

Джон казва бавно и решително:

— Не мърдаме оттук, преди да се стопли — гласът му е като на шериф при залез-слънце, което показва, че решението е окончателно.

И така, Джон, Силвия и Крис сядат и се топлят във фоайето на хотела, свързано с ресторанта, а аз излизам на разходка.

Предполагам, яд ги е на мен, че ги вдигнах толкова рано да карат в студа. Когато човек живее с други в такава близост, смятам, че разни дребни различия в темпераментите няма как да не се проявят. Спомням си сега, като мисля за това, че когато съм бил с тях, никога не сме тръгвали на път преди един или два часа след обяд, макар че за мен най-хубаво е да пътуваш в зори И рано сутринта.

Градът е чист и свеж и не прилича на оня, в който се събудихме тази сутрин. Разни хора са излезли по улиците, отварят магазините, казват „добро утро“, разговарят и разсъждават за това, колко е студено. Два термометъра в сенчестата страна на улицата показват 42 и 46 градуса. Един на слънце сочи 65^[4] градуса.

След няколко пресечки главната улица се превръща в два коловоза замръзнала кал през полето, минава край складова барака, пълна със селскостопански машини и ремонтен инвентар, и след това свършва в една нива. Някакъв мъж, изправен сред нея, ме гледа с подозрение — сигурно се чуди какво ли правя, докато аз надничам в бараката. Връщам се по улицата, намирам една мразовита пейка и се вторачвам в мотоциклета. Няма какво да правя.

Вярно е, че беше студено, но не чак дотолкова. Как изобщо Джон и Силвия преживяват зимите в Минесота? Много чудно. Тук има някаква крещяща непоследователност, която е така очебийна, че няма място за спор. Щом не могат да понасят нито физическите неудобства, нито техниката, ще им се наложи да направят известни компромиси. Те зависят от техниката и в същото време я осъждат. Сигурен съм, че това им е известно и то само допринася още повече да не им харесва цялото положение. Те не представят една логична теза, а само установяват цялото състояние на нещата. А сега в града влизат трима фермери, като заобикалят ъгъла в чисто нов пикап. Мога да се обзаложа, че при тях всичко е точно обратното. Те ще се показват с новия си камион, с трактора си и с новата перална машина, ще имат инструментите, необходими за поправката им, ако се развалят, и ще знаят как да ги използуват. Ценят техниката. А именно те са от ония, които най-малко се нуждаят от нея. Ако цялата техника утре откаже да действува, тия хора знаят как да се оправят. Трудно ще им е, но ще оцелеят. А Джон, Силвия, Крис и аз ще загинем за една седмица. Това осъждане на техниката си е неблагодарност, това е то.

Задънена улица все пак. Ако някой е неблагодарен и ти го наречеш неблагодарник, ами много хубаво, измислил си му прякор. Никакво разрешение не си намерил.

След половин час термометърът до вратата на хотела показва 53 градуса. Намирам ги в празната главна зала на ресторанта. Изглеждат неспокойни. Все пак, ако се съди по израженията им, май са в по-добро настроение и Джон казва оптимистично:

— Ще си облека всичко, което имам, ще се оправим. Излиза при мотоциклетите и като се връща, казва:

— Хич не ми се ще да разопаковам всички тия неща, но не бих желал още един преход като последния. — Заявява, че в тоалетната е страхотен студ, и понеже залата е празна, отива при една маса, разположена зад нас. Аз си седя край нашата, говоря със Силвия, после поглеждам към него и ето го издокаран в чифт бледосиньо егерово бельо. Хили се до ушите на това, колко глупаво изглежда. Гледам известно време очилата му, които лежат на масата, после казвам на Силвия:

— Гледай ти, само преди миг си седяхме тук и приказвахме със свръхчовека^[5]… виж, ето му очилата… а сега изведнъж… Луиз^[6], смяташ ли, че?…

Джон реве:

— Миничовекът!

Плъзга се по лакирания под като кънкьор, изправя се на ръце, после се плъзва обратно. Вдига едната си ръка над главата, след това прикляка, сякаш ще литне към небето.

— Готов съм, отлитам! — поклаща тъжно глава. — Не бих искал да разбия тоя хубав таван, но моето рентгеново зрение ми казва, че някой е в беда.

Крис се кикоти.

— Всички ще изпаднем в беда, ако не си облечеш някаква дреха — казва Силвия.

Джон се смее:

— Ексхибиционист, а? „Показвача“ от Елъндейл! — той се пъчи още малко, после започва да облича дрехите си върху бельото. Казва: — О, не, о, не, няма да сторя това. Миничовекът и полицията си имат споразумение. Там знаят кой е за закона и реда, и правдата, и благоприличието, и честната игра към всеки.

Когато отново поемаме пътя, все още е мразовито, но не както беше. Преминаваме през няколко градчета и постепенно, почти неусетно, слънцето ни сгрява и заедно с това се сгряват и чувствата ми. Усещането за умора изчезва напълно, а слънцето и вятърът сега са приятни; пътят, зелените ниви и шибащият вятър стават истински… и всичко това, защото е грейнало слънце. Скоро няма вече нищо друго освен чудесна топлина и вятър, и скорост, и слънце по целия празен път. Последният мраз на утринта се стопява в топлия въздух. Вятър и още слънце, и още равен път.

Толкова е зелено това лято и така свежо.

Бяло-златисти маргаритки сред тревата пред стара телена ограда, ливада с няколко крави и в далечината ниско възвишение с нещо златно отгоре му. Трудно е да се види какво е. Не е и нужно.

Там, където пътят се изкачва леко, бръмченето на двигателя става по-дълбоко. Изкачваме се, виждаме ново пространство пред себе си, пътят се спуска и машината пак затихва. Прерия. Спокойна и самотна.

По-късно, когато спираме, очите на Силвия са насълзени от вятъра. Тя изпъва ръце и казва:

— Толкова е красиво. Така пусто.

Показвам на Крис как да си постели якето на земята и как да си направи възглавница от резервната риза. Никак не му се спи, но аз му казвам да полегне — ще има нужда от тая почивка. Разкопчавам собственото си яке, за да поема повече топлина. Джон изважда фотоапарата си.

След малко се обажда:

— Това е най-трудното нещо на света при фотографиране. Необходим е обектив на триста и шестдесет градуса. Виждаш го, после поглеждаш във визьора, а там няма нищо. Сложиш ли го в рамка, то изчезва.

Аз казвам:

— Затова от кола се вижда много по-малко, струва ми се. Силвия:

— Веднъж, когато бях на около десет години, спряхме както сега край пътя и изхабих половината филм. А когато откопираха снимките, се разплаках. На тях нямаше нищо.

— Кога ще тръгваме? — пита Крис.

— Закъде бързаш? — питам на свой ред.

— Просто искам да тръгваме.

— Пред нас няма нищо, което да е по-добро от това, дето е тук.

Той свежда поглед, мълчалив и намръщен.

— Ще нощуваме ли на открито довечера? — пита. Съдърлендови ме гледат загрижено. — Ще нощуваме ли? — повтаря той.

— Ще видим по-късно — отговарям аз.

— Защо по-късно?

— Защото сега не знам.

— Защо не знаеш сега?

— Ами просто сега не знам защо не знам в момента.

Джон показва с жест, че няма нищо против.

— Това не е най-подходящата област за лагеруване — казвам. — Няма сушина и вода. — И внезапно добавям: — Добре де, ще нощуваме на открито. — Говорили сме за това по-рано.

И така, движим се по пустия път. Не искам да притежавам тази прерия или да я снимам, или да я променям, нито дори да спирам или да продължавам. Просто се движим напред по пустия път.