Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (27) (Изследване на стойностите)

26

Събуждам се от студ. Виждам над ръба на чувала, че небето е тъмносиво. Завивам се презглава и отново затварям очи.

По-късно забелязвам, че сивото на небето е просветляло. Все още е студено. Виждам дъха си. Разбуждам се от тревожна мисъл, че сивото може да е от дъждовни облаци, надвиснали над нас, но след като поглеждам внимателно, виждам, че е просто сиво утро. Още е много студено и рано за каране, така че не излизам от чувала. Но сънят си е отишъл.

През спиците на мотоциклета виждам спалния чувал на Крис върху масата. Омотал се е в него цял. Не се върти.

Мотоциклетът се е изправил мълчаливо над мен, готов да тръгне, все едно, че е чакал цяла нощ като някакъв безмълвен страж.

Сребристосив, хромиран и черен — и прашен. Прах от Айдахо и Монтана, Дакотите и Минесота. От земята изглежда много внушителен. Никакви украшения. Всичко е функционално.

Мисля, че никога няма да го продам. Няма причини наистина. Те не са като колите, нямат купе, което ръждясва за няколко години. Поддържай го, регулирай двигателя, ремонтирай го и ще изтрае колкото тебе. Може би по-дълго. Качество. Докарал ни е дотук без неприятности.

Слънцето едва докосва върха на канарата високо над клисурата, в която сме. Над поточето се е появила тънка пелена мъгла. Това означава, че ще бъде топло.

Измъквам се от спалния чувал, обувам се, прибирам всичко, което може да се прибере, без да будя Крис, и отивам при масата. Разтърсвам го, за да го събудя.

Не реагира. Оглеждам се и виждам, че няма какво друго да свърша, освен да го събудя, колебая се, но понеже се чувствувам малко побъркан от свежия утринен въздух, крещя: „Ставай!“ и той внезапно сяда с широко отворени очи.

Правя всичко възможно да свържа нещата с първото четиристишие от „Рубайят“ на Омар Хайям. Това над нас прилича на някакъв пустинен зъбер в Персия. Но Крис не разбира за какво, по дяволите, говоря. Гледа нагоре към скалния зъбер, а после сяда и примигва насреща ми. Човек трябва да е в подходящо настроение, за да възприеме лошо рецитиране на поезия. Особено на тази.

Не след дълго излизаме отново на пътя, който се вие и криволичи. Слизаме в огромния каньон с високи бели скали от двете страни. Вятърът ни вкочанява. Пътят излиза за малко на слънце, което като че ме стопля направо през якето и пуловера, но скоро пак потъваме в сянката на каньона, където вятърът отново ни сразява. Този сух пустинен въздух не задържа топлина. Усещам устните си сухи и напукани от насрещния вятър.

По-нататък прекосяваме някакъв язовир, напускаме каньона и навлизаме във висока полупустинна местност. Това вече е Орегон. Пътят се вие през един край, който ми напомня Северен Раждастан и Индия. Там не е съвсем пустиня, има много пинии, хвойна и трева, но пак липсва земеделие, освен където някоя клисура или долина дават малко допълнителна влага.

Тия налудничави четиристишия от „Рубайят“ продължават да звучат в главата ми:

 

… нещо, нещо край зелената трева,

що дели пустиня от нивя,

де не знаят що е роб и господар,

жали бедният Махмуд султан…

 

Това извиква във въображението ми образ на развалини от древен палат близо до пустинята, където с крайчеца на окото си е съзрял диворастящ розов храст…

„… А тоз летен месец пръв, що розата докара…“ Как беше нататък? Не знам. Дори самото стихотворение не ми харесва. Забелязал съм, че откак започна това пътуване и особено след Боузмън тия откъслеци изглеждат все по-малко и по-малко част от неговата памет и все повече и повече част от моята. Не съм сигурен какво означава това… изглежда… просто не знам.

Мисля, че съществува название за такива полупустини, но не мога да си го спомня. Никой не се вижда на пътя освен нас.

Крис крещи, че отново има диария. Караме, докато намирам един поток долу, излизам от пътя и спирам. На лицето му пак е изписано смущение, но аз му казвам, че не бързаме заникъде, изваждам бельо, руло тоалетна хартия, сапун и му нареждам да измие много хубаво ръцете си, като свърши.

Сядам на една Омар-Хайямова скала, съзерцавам полупустинята и се чувствам не зле.

„… А тоз летен месец пръв, що розата докара…“ … о, сега се сещам…

 

Всяко утро носи рози хиляди,

но де е вчерашната роза?

А тоз летен месец пръв, що розата докара,

ще отведе Джамшид и Кайкобад.

 

И така нататък, и така нататък…

Да се отървем от Омар и да се заловим за нашата шъто̀куа. Омаровото разрешение е просто да си седиш, да се наливаш с вино и да се чувствуваш зле, защото времето изтича. В сравнение с това една шъто̀куа ми изглежда за предпочитане. Особено пък днешната, която е за находчивостта.

 

 

Виждам Крис да се катери по хълма. Като че ли е в добро настроение.

 

 

Вместо широко употребяваните „находчивост“, „предприемчивост“, „практичност“ предпочитам полузабравената дума „гъмпшън“, защото е така непретенциозна и изоставена и така старомодна, че сякаш има нужда от приятел и надали ще отблъсне някой, който й обърне внимание. Тя е стара шотландска дума, някога широко използувана от пионерите, но която, както и рода̀, изглежда почти излязла от употреба. Харесвам я още и за това, че точно изразява какво става с човек, който се съедини с качеството. Той се изпълва с находчивост.

Гърците наричат това „ентосиазмос“, корен на „ентусиазъм“, което буквално означава „изпълнен с теос“, или качество.

Човек, изпълнен с находчивост, не се размотава и безпокои за това и онова. Той е отпред на влака на собственото си съзнание, внимава какво ще се появи на коловоза и го среща, щом се появи. Това е то „гъмпшън“.

 

 

Крис пристига и казва:

— Сега съм по-добре.

— Хубаво — отвръщам аз.

Прибираме сапуна и тоалетната хартия и слагаме кърпата и мокрото бельо там, където няма да навлажнят останалите неща. После потегляме и отново сме на път.

Процесът на изпълване с „гъмпшън“ настъпва, когато човек достатъчно дълго постои спокойно, за да види, чуе и усети истинската вселена, а не само собственото си мухлясало мнение за нея. Но тук няма нищо екзотично. Затова и харесвам думата.

Често наблюдаваме такова светоусещане при хора, които са се завърнали от дълъг спокоен риболов. Понякога те са настроени малко войнствено срещу нападките, че са загубили толкова много време, „без да има за какво“, понеже няма разсъдъчно оправдание за онова, което са вършили. Но завърналият се рибар обикновено разполага с особено изобилие от находчивост — резервоар от „гъмпшън“, — обикновено по отношение на неща, които само преди седмица-две са му съсипвали живота. Той не си е губил времето. Единствено възгледите на ограничената ни култура правят нещата да изглеждат такива.

Ако се готвите да поправяте мотоциклет, съответен запас от находчивост трябва да бъде първият и най-важен инструмент. Ако го нямате, можете съвсем спокойно да си приберете останалите инструменти, защото няма да ви свършат никаква работа.

Находчивостта е психическият бензин, който движи всичко. Ако го нямате, няма как да се поправи мотоциклетът. Но ако го имате и знаете как да го пазите, не съществува абсолютно никакъв начин в този свят мотоциклетът да се опази от поправяне. Съдено е да стане. Така че онова, за което непрекъснато трябва да се следи и преди всичко да се опазва, е находчивостта, която наричам „гъмпшън“.

Първостепенната важност на находчивостта решава проблема за формата на тази шъто̀куа. Проблемът се състои в това, как да се измъкнем от обобщенията. Ако шъто̀куа навлезе в подробностите на една определена машина, повече от вероятно е тя да не бъде от вашата марка или модел и информацията да бъде не само безполезна, но и опасна, защото действия, които помагат при един модел, ще повредят друг в много случаи. За детайлизирана информация от обективен характер трябва да се използува отделно ръководство за конкретната марка и модел. В добавка — един общ заводски наръчник, нещо като „Автомото ръководство на Одъл“, попълва празнотите.

Но има и друга подробност, която никое заводско ръководство не засяга, но която е обща за всички машини и може да бъде изложена тук. Това е подробността за качествената връзка, връзката на находчивостта, „гъмпшън“-отношението между машината и механика, което е точно толкова сложно, колкото и самата машина. През цялото време на поправката изникват разни неща, нискокачествени неща — от клеясал шарнир до внезапно повредена „несменяема част“. Тези изсушващи находчивостта неща убиват ентусиазма и ви оставят така обезсърчени, че ви се иска да зарежете цялата работа. Тия неща аз наричам „капани за находчивостта“.

Има стотици видове различни капани за находчивостта, може да са хиляди, може милиони. Няма как да разбера колко от тях не познавам. Имам чувството, че съм се натъквал на капани от всевъзможен вид. Но не мога да повярвам, че съм попаднал на всичките, защото при всяка работа откривам още. Поддържането на мотоциклет обърква. Дразни. Вбесява. Именно това го прави интересно.

Картата пред мен показва, че наближаваме градчето Бейкър. Намираме се сред по-плодородна земя. Тук вали повече.

Сега си мисля за каталог на „Капаните за «гъмпшън», на които съм се натъквал“. Искам да открия едно цяло ново академично поле на дейност, находчивостология, в което тия капани да бъдат сортирани, класифицирани, подредени в йерархии и взаимообвързани за поука на бъдещите поколения и в полза на цялото човечество.

„Находчивостология 101 — Изследване на емоционалните познавателните и психомоторните задръжки при възприемането на качествени взаимоотношения — 3CR, VII, MWF.“ Бих искал да видя това в някой колежански каталог.

При традиционното поддържане находчивостта се приема като нещо, с което човек се ражда или пък е добил в резултат от правилно възпитание. Постоянна величина, поради липса на информация за това, как човек придобива тази находчивост, някой може да си помисли, че лице без находчивост е безнадежден случай.

При недуалистичното поддържане находчивостта не е постоянна величина. Тя е променлива, хранилище за добро настроение, което може да се попълва или от което да се черпи. След като находчивостта е резултат от възприемането на качеството, капанът за находчивост може да се определи като нещо, което кара човек да загуби образа на качеството и по този начин да загуби ентусиазма за онова, което върши. Както можете да се досетите от такава обобщена дефиниция, областта е огромна и тук може да се направи само опит за начална скица.

Доколкото виждам, съществуват два главни вида капани за находчивост. От първия вид са тези, при които човек бива изваден от качествения коловоз по външни причини, и аз ги наричам „спънки“. От втория вид са капаните, в които човек попада по причини, намиращи се преди всичко в самия него. Нямам родова дума за тях — „задръжки“, да речем. Първо ще се заема с външно причинените спънки.

Когато за пръв път вършите някаква сериозна работа, струва ви се, че най-много грижи ще ви създадат спънките, свързани с объркване порядъка на сглобяването. Те се явяват обикновено когато си мислите, че вече привършвате. След цели дни работа най-накрая сте сглобили всичко освен — какво е това? Водеща втулка за повдигача? Как сте могли да я забравите? О, Господи, всичко трябва да се отваря наново! Почти се чува как находчивостта изфирясва. П-с-с-с-с-т.

Не можете да направите нищо друго освен да се върнете назад и да разглобите всичко… след период за почивка около месец, който ви дава възможност да привикнете с мисълта.

Използувам два начина да предотвратя спънките, причинени от объркване порядъка на сглобяването. Използувам ги главно когато ми предстои сложно сглобяване, с което не съм запознат.

Трябва да вметна тук в порядъка на отстъплението, че съществува школа на механична мисъл, която заявява, че не бива да се залавяме за сложно сглобяване, което не познаваме. Трябва да се обучим или да оставим работата на специалист. Това е елитарна школа за самообслужване, която бих искал да видя изтрита от лицето на земята. Именно „специалист“ разби ребрата на тази машина. Редактирал съм ръководства, написани за подготовка на специалисти по „Ай Би Ем“ машини, и онова, което знаят, след като ги преминат, не е кой знае какво. Първия път ще бъдете в неизгодно положение, възможно е да ви излезе малко по-скъпо поради частите, които случайно можете да счупите, почти несъмнено е, че ще ви отнеме повече време, но пък ако ви се случи отново, вие сте цяла дължина преди специалиста. Вие с находчивост сте изучили агрегата по най-тежкия път и изпитвате множество добри чувства към него, които той надали има.

Както и да е, първият начин за избягване на капани, причинени от объркване порядъка на сглобяване, представлява тетрадка, в която записвам реда на разглобяване и отбелязвам всички особености, които биха могли да причинят неприятности при сглобяването по-късно. Тази тетрадка става много омазана и грозна. Но на няколко пъти една-две думи, които не изглеждаха важни при записването, предотвратяваха повреди и спестяваха часове работа. Бележките трябва да обръщат особено внимание на ориентирите ляво, дясно, горе, долу при разположението на частите, както и на цветовия код и разположението на проводниците. Ако някои второстепенни части изглеждат износени, повредени или с луфтове, сега е моментът да се отбележи това, така че междувременно да се направят съответните покупки.

Вторият начин за избягване на капани, причинени от объркване порядъка на сглобяване, се състои от вестници, разстлани по пода на гаража, върху които всички части се нареждат отляво надясно и отгоре надолу в реда, по който се чете страница. По този начин, когато се слагат обратно, мъничките болтчета, шайбички и шплентове, които лесно могат да бъдат пропуснати, се набиват на вниманието ви, защото имате нужда от тях.

Въпреки всички тия предпазни мерки все пак грешки в порядъка на сглобяването понякога стават и ако това се случи, трябва да внимавате за находчивостта. Внимавайте да не настъпи отчаяние, при което се мъчите с всички сили да възстановите находчивостта, за да наваксате загубеното време. Това само ражда нови грешки. Когато за пръв път разберете, че трябва да се върнете назад и да разглобите всичко отново, явно е време за дълга почивка.

Важно е да се прави разлика между този вид сглобявания и ония, при които редът е объркан поради липса на информация. Често пъти целият процес на сглобяване се превръща в поредица „опитай става ли така“, при която трябва да се разглоби, за да се направи някаква промяна, после да се сглоби, за да се провери дали промяната е била уместна. Ако не е, това не е спънка, защото събраната информация е истински напредък.

Но ако сте направили някаква досадна малка грешка при сглобяването, известна част от находчивостта все още може да се запази от съзнанието, че второто разглобяване и сглобяване по всяка вероятност ще протече много по-бързо от първото. Несъзнателно сте запаметили най-различни неща, които сега няма да е нужно да учите.

От Бейкър мотоциклетът ни е повел през гори. По горския път стигаме някакъв проход и после надолу сред нови гори от другата страна.

Докато се спускаме по отвъдния склон на планината, виждаме как дърветата се разреждат още повече, докато пак стигаме пустиня.

 

 

На второ място идват спънките, причинени от периодично появяващи се и изчезващи повреди. При тях повредата внезапно изчезва, щом се заловите да я отстраните. Често пъти се дължат на къси съединения. Късото става само когато машината работи. Щом я спрете, всичко е наред. Тогава е почти невъзможно да отстраните повредата. Можете само да запалите отново и ако повредата не се появи, оставете я на мира.

Появяващите се от време на време повреди се превръщат в капани за находчивостта, ако се заблудите, че наистина сте поправили машината. Винаги е добре при каквато и да е поправка да изчакате неколкостотин мили, преди да стигнете до такова заключение. Те са обезсърчаващи, когато започнат да се повтарят отново и отново, но ако това стане, не сте в по-лошо положение от някой, който ходи при професионалист. Всъщност сте по-добре. Това е много по-голям капан за собственика, който трябва да ходи до работилницата отново и отново, без да, свърши работа. На вашата машина вие можете да изучавате повредата дълго време, нещо, което професионалистът не може. Можете и да носите със себе си инструментите, които смятате, че ще са ви необходими, и когато повредата се появи отново, да спрете и да я отстраните.

Когато такива появяващи се и изчезващи повреди се повторят, опитайте се да ги свържете с останалите действия на мотоциклета. Задавянето например дали става само при бабуни, само при завои, само при подаване на газ? Само в горещи дни? Това свързване ще ви насочи към известни причинно-следствени хипотези. При някои скрити повреди ще се наложи да се посветите на продължителен лов на факти, но независимо колко досадно може да бъде това, никога няма да е така досадно, като да караш машината пет пъти на техник. Изкушавам се да се впусна в дълги подробности за „скритите повреди, на които съм се натъквал“, с най-изчерпателни обяснения как съм се справил с тях. Но то ще заприлича на ония рибарски истории, дето са интересни главно на разказвача, комуто не е много ясно защо всички се прозяват. Та нали на него му харесва.

След грешката в сглобяването и повредите, които ту се появяват, ту изчезват, мисля, че най-често срещаните капани за находчивост са спънките, свързани с намирането на части. Тук човек, който сам си поправя машината, може да бъде обезкуражен по най-различни начини. Частите са нещо, за което никога не мислите при покупката на машината. Посредниците гледат при тях да не залежават резервни части. Пласьорите са мудни и винаги зле снабдени през пролетта, когато мотоциклетните части най-много се търсят.

Цените на частите са другата страна на същия капан. Добре известна е политиката на производителите да продават цялата машина сравнително евтино, защото клиентът винаги може да отиде другаде, но да повишават цените на частите и така да покриват направената отстъпка от цената. Цената на частта не само е повишена много над тази, която сте платили за нея при покупката на нов мотоциклет — за вас тя ще бъде още по-висока, защото не сте професионален механик. Има мълчаливо споразумение, което дава възможност на професионалиста да се обогатява, като при ремонта влага части, чиято замяна не е необходима.

Още една спънка. Частта може да не става. Номенклатурните списъци съдържат грешки. Промените в марките и моделите объркват. Нестандартни серии понякога се промъкват през качествения контрол, защото в завода не работи изпитателният стенд. Някои от закупените части са произведени в специализирани работилници, които нямат достъп до техническите характеристики, необходими за точна изработка на частите. Понякога се подвеждат от измененията в марките и моделите. Някой път посредникът ви записва грешни номенклатурни номера. Друг път вие му давате грешни. Но във всички случаи е дълбок капан за находчивостта да се приберете у дома и да откриете, че новата част не върши работа.

Този вид капани могат да бъдат избегнати чрез комбинация от похвати. Първо, ако в града има повече от един магазин, изберете оня, в който продавачът на частта е най-услужлив. Станете с него на ти. Често пъти той самият ще се окаже бивш механик и може да ви даде най-различна информация, от която се нуждаете.

Отваряйте си очите за разпродажби е отстъпки и опитайте, за да видите какво ще излезе. Понякога могат да се получат добри сделки. Автомобилните магазини и търговските къщи, които работят на колетна система често пъти продават най-необходимите части по цени, значително по-ниски от тия в мотоциклетните магазини. Например верига можете да си купите от производител на вериги на много по-ниска цена от надутата в магазина.

Винаги носете старата част, за да не купите различна. Носете си шублер за сравнително измерване.

И накрая, ако сте до такава степен вбесен от проблема за частите, както съм аз, и имате малко свободни пари, можете да се отдадете на наистина прекрасното хоби да си ги изработвате сам. Аз имам малък 6×18-инчов струг с фрезова приставка и пълен комплект за заваряване: електрожен, оксижен с голяма и малка газова бутилка за него. С помощта на заваръчния комплект можете да напластявате износени повърхности, и то с по-добър от оригиналния метал, и после да ги обработите до стандартните размери. Просто не можете да повярвате колко универсално е това оборудване от струг, фреза и заваръчен комплект, преди да сте го използували. Ако не можете да се справите със задачата пряко, винаги ще измислите някакъв околен път. Изработването на част става много бавно, а някои части, като лагерите например, изобщо не подлежат на изработка, но ще останете смаяни от това, как можете да измените конструкцията на детайлите, така че да сте в състояние да ги изработите с вашите приспособления, и пак работата не е чак така бавна и препятствуваща целия ремонт както чакането някой мазен посредник да изпрати заявка до завода. Освен това работата развива находчивостта — придобивате, вместо да губите „гъмпшън“. Карането на мотоциклет, в който има изработени от вас части, е преживяване, непознато за купувачите на заводски произведените стандартни части.

 

 

Навлезли сме сред високите треви и пясъците на пустиня, а машината започва да киха. Включвам на резерв и проучвам картата. Зареждаме в селището Юнити и продължаваме нататък по горещия асфалтов път Сред високите треви.

 

 

И така, това бяха най-често срещаните спънки, които ми идват наум: объркване реда на сглобяването, ту появяващи се, ту изчезващи повреди и проблемът с частите. Но макар спънките да са най-често срещаните капани за находчивостта, те са само външна причина за нейната загуба. Време е вече да се спрем на вътрешните капани, които действуват едновременно с тези, които описах.

Както можем да се досетим от предметното определяне на находчивостологията, тази вътрешна страна на въпроса може да се подраздели на три главни типа капани за находчивост: такива, които блокират емоционалното възприемане, наречени „стойностни капани“; такива, които блокират познавателната способност, наречени „капани за истините“; и такива, които блокират психомоторното поведение, наречени „мускулни капани“. Стойностните капани образуват определено най-обширната и опасна група.

Сред стойностните капани най-разпространен и гибелен е свързаният със стойностна закостенялост. Това е неспособност да се преоцени видяното поради сляпа привързаност към старата оценка. При поддържането на мотоциклет човек трябва да преоткрива онова, което върши успоредно с работата. Закостенелите оценки правят това невъзможно.

Типичното положение е мотоциклетът да не работи, фактите са налице, но вие не ги забелязвате. Гледате право в тях, но те още нямат достатъчно стойност. За това именно говореше Федър. Качеството, стойността, създава субектите и обектите в света, фактите не съществуват, преди да ги е създала стойността. Ако стойностите ви са закостенели, не сте в състояние да видите новите факти.

Това често се проявява при преждевременните диагнози, когато сте убеден, че знаете къде е повредата и щом се окаже че не е там, блокирате. В тоя случай трябва да потърсите други насочващи нишки, но преди да ги намерите, нужно е да освободите съзнанието си от старите схващания. Ако сте заразен със стойностна закостенялост, може да не успеете да намерите правилния отговор дори когато е точно под носа ви, защото не можете да разберете важността на новия отговор.

Винаги е прекрасно да се преживее раждането на нов факт. Това дуалистично се нарича „откритие“ поради презумпцията, че той си съществува независимо дали някой знае за него. Когато се появи, отначало винаги има ниска стойност. После в зависимост от стойностния динамизъм на наблюдателя и евентуалното качество на факта стойността му се увеличава бавно или бързо, а може и да избледнее и фактът да изчезне.

Преобладаващото мнозинство факти, образите и звуците, които ни заобикалят във всеки миг, и отношенията помежду им, както и всичко в паметта ни — тия неща нямат качество, всъщност имат отрицателно качество. Ако се струпат наведнъж, съзнанието ни ще бъде така задръстено от безсмислени данни, че няма да можем ни да мислим, ни да действуваме. Затова предварително подбираме на базата на качеството или, ако използуваме думите на Федър, коловозът на качеството предварително подбира кои данни ще осъзнаем и този подбор се прави по такъв начин, че най-добре да се съчетае онова, което сме, с онова, в което се превръщаме.

Ако се хванете в този капан на стойностна закостенялост, трябва да забавите хода — вие, така или инак, ще го забавите, искате или не, — но забавете ход нарочно и изучете отново неща, които сте изучавали по-рано, за да разберете дали онова, което сте смятали за важно, е наистина важно… и просто… просто се повгледайте в машината. Няма нищо лошо в това. Гледайте я, както гледате кордата при риболов и не след дълго — в това можете да сте сигурен, както ще съмне — ще се натъкнете на малък процеп, на един мъничък факт, който скромно и боязливо ви пита дали не се интересувате от него. Такъв е светът — безкраен хепънинг. Заинтересувайте се от него.

Отначало се опитайте да разберете този нов факт не толкова с оглед на вашия голям проблем, колкото заради самия него. Проблемът може да не е така голям, както вие си мислите. А и фактът може да не е така дребен, както ви се струва. Може това да не е фактът, който ви трябва, но най-малкото трябва напълно да се убедите в това, преди да го изоставите. Често пъти, преди да сте го изоставили, ще откриете, че той си има приятели, които са точно до него и внимават каква е реакцията ви. Сред тия приятели може да е фактът, който търсите.

След известно време може да забележите, че пролуките, до които се добирате, са по-интересни от първоначалната ви цел да поправите машината. Когато това стане, значи сте достигнали до една важна точка. Сега вече не сте просто мотоциклетен техник, вие сте и мотоциклетен учен и напълно сте преодолели капана за находчивост, поставен ви от стойностната закостенялост.

 

 

Пътят отново се е издигнал сред боровете, но от картата разбирам, че няма да е за дълго. Подминаваме крайпътни реклами за летовища. Край тях — почти част от самата реклама — няколко деца. Събират шишарки. Махат ни. Когато най-малкото от тях — то е момченце — вдига ръчичка да ни махне, изпуска всичките си шишарки.

 

 

Все ми се ще да се върна към онова сравнение с лова на факти. Просто виждам как някому се ще да ме попита: „Добре де, но кои факти се опитваш да уловиш? Сигурно не е толкова просто.“

Обаче отговорът е, че ако човек знае кои факти иска да улови, той вече няма нужда да ги лови. Хванал ги е. Опитвам се да измисля конкретен пример…

Могат да се дадат най-различни примери, свързани с поддържането на мотоциклет, но най-поразителният пример за стойностна закостенялост, който ми идва наум, е оня стар маймунски капан в Южна Индия, чието успешно действие разчита на стойностната закостенялост. Капанът се състои от издълбан кокосов орех, привързан с верига към един кол. В ореха има ориз, до който може да се стигне през малка дупка. Дупката е достатъчно широка, за да може ръката на маймуната да проникне вътре, но твърде малка, за да излезе юмрукът, стиснал ориз. Маймуната бърка вътре и изведнъж се хваща в капана — вкарана там единствено от собствената си стойностна закостенялост. Тя не може да преоцени ориза. Не може да разбере, че свободата без ориз е по-скъпа от пленничеството с него. Селяните идват да я хванат и отведат. Идват все по-близо… по-близо… сега! Какъв най-общ съвет — не конкретен, — какъв най-общ съвет бихте дали на бедната маймуна при тия обстоятелства?

Струва ми се, че ще кажете точно това, което казах аз за стойностната закостенялост, може би малко по-настойчиво. Съществува един факт, който тази маймуна би следвало да знае: ако разтвори ръка, тя е свободна. Но как да открие този факт? Като се освободи от ценностната закостенялост, която постави ориза над свободата. Как трябва да стори това? Ами някак си трябва умишлено да забави ход, да се върне към въпроси, които е изучавала по-рано, и да види дали онова, което е смятала за важно, действително е важно и да, просто да спре да се дърпа и да се вгледа в кокосовия орех за известно време. Не след дълго ще забележи пукнатина от един малък факт, който се пита дали тя не се интересува от него. Тя ще трябва да опита да разбере този факт не толкова с оглед на голямата си задача, колкото заради самия него. Задачата може да не е чак толкова голяма, колкото тя си мисли. А и фактът може да не е така дребен, както тя смята. Това е горе-долу цялата обща информация, която можете да й дадете.

 

 

При Преъри сити пак сме излезли от планинските гори и се намираме в градче — средище на суха равнина, с широка главна улица, която минава право през центъра и излиза пак в прерията. Насочваме се към един ресторант, но той е затворен. Пресичаме широката улица и опитваме в друг. Вратата е отворена, сядаме и поръчваме малцово мляко. Докато чакаме, изваждам планчето на писмото, което Крис искаше да напише на майка си, и му го давам. За моя изненада той работи по него, без да задава много въпроси.

Продължавам да чувствувам, че фактите, за които съм тръгнал на лов във връзка с Крис, са също под самия ми нос, но някаква стойностна закостенялост ми пречи да ги забележа. Понякога сякаш се движим успоредно вместо заедно и от време на време се сблъскваме.

Неприятностите му в къщи започват, когато ми подражава, като се опитва да нарежда на другите, както аз нареждам нему. Особено на малкия си брат. Естествено, другите не му се подчиняват, той не разбира, че имат право да не му се подчиняват, и тогава става истински ад.

Сякаш не се интересува дали се харесва на другите. За него е важно да се хареса на мен. Това хич не е хубаво, ако се отчетат всички обстоятелства. Наближава време за него да започне продължителния период на отделянето. Това отделяне трябва да протече колкото е възможно по-гладко, но трябва да стане. Време е да бъде изправен на собствените си крака. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

А сега, след всички тия мисли, вече не вярвам в това. Не знам къде е бедата. Този сън, дето все се повтаря, ме преследва, защото не мога да забравя значението му: завинаги съм отделен от него със стъклена врата, която не отварям. Той иска да я отворя и по-рано аз винаги се отвръщах. Но сега има една нова фигура, която не ми дава. Странно.

След известно време Крис казва, че се е уморил да пише. Ставаме, плащам на бара и излизаме.

 

 

Отново на пътя и пак разговор за капаните.

Следващият е важен. Това е вътрешният капан за находчивост, заложен от егото. То не е съвсем отделено от стойностната закостенялост, а е една от многото й причини.

Ако имате високо мнение за себе си, способността ви да откривате нови факти е отслабена. Вашето его ви изолира от качествената действителност. Когато фактите показват, че сте оплели конците, малко е вероятно да приемете това. Когато невярна информация ви издигне в собствените ви очи, по всяка вероятност ще я приемете. При която и да било техническа ремонтна работа егото получава ритник отзад. Винаги се заблуждавате, правите грешки и механик, който трябва да защищава високо самочувствие, се намира в крайно неизгодно положение. Ако познавате достатъчно техници, за да си ги представите като група, и наблюденията ви съвпадат с моите, мисля, ще се съгласите, че те са по-скоро скромни и тихи хора. Има изключения, но, общо взето, ако в началото не са тихи и скромни, работата като че ги прави такива. И скептични. Внимателни, обаче скептични. Но не и самомнителни. Невъзможно е чрез хитруване да се представите блестящо в някоя механична поправка освен пред човек, който няма представа какво правите.

Щях да кажа, че машината не реагира на вашата личност, но всъщност тя реагира. Само че личността, на която реагира, е истинската ви личност, оная, която действително чувствува, мисли и действува, а не някакъв фалшив надут образ, изграден от вашето его. Фалшивите образи биват пробивани като надути балони и това става тъй бързо и безапелационно, че сте осъден много скоро да загубите дух, ако сте извлекли находчивостта си от егото, а не от качеството.

Ако скромността не идва лесно и естествено при вас, едно спасение от този капан е да се преструвате на скромен. Ако просто нарочно си внушите, че не сте много добър, находчивостта ви ще получи тласък напред, когато фактите потвърдят това предположение. По тоя начин ще я карате, докато дойде времето, когато фактите ще докажат, че това предположение е неправилно.

Потиснатостта, следващият капан за находчивост, е нещо като противоположност на егото. Толкова сте сигурен, че ще направите всичко не както трябва, че се страхувате да направите каквото и да било. Често пъти това, а не „мързелът“, е истинската причина да ви е трудно да започнете. Тоя капан на потиснатост, който е резултат от много мъдруване, може да ви доведе до най-различни грешки на прекомерна суетливост. Поправяте неща, които нямат нужда от поправка, и тръгвате на лов за въображаеми повреди. Хрумват ви най-невероятни заключения и правите куп грешки в машината поради собствената си нервност. Тези грешки, след като ги направите, като че потвърждават вашето първоначално самоподценяване. Това води до нови грешки, откъдето идва още по-ниска самооценка, и така в един омагьосан кръг.

Най-добрият начин да се отскубнете от този кръг според мен е да се справите с потиснатостта си върху хартия. Прочетете всяка книга и списание по въпроса, които ви попаднат. Потиснатостта ви улеснява това и колкото повече четете, толкова повече се успокоявате. Трябва да помните, че преследвате покоя на духа, не само поправката на машината.

Когато започвате поправката, можете да отбележите върху листчета всичко, което ще направите. След това ги подреждате в правилен порядък. Забелязвате, че ги нареждате и пренареждата отново и отново заедно е нови и нови идеи, които ви хрумват. Времето, изразходвано по този начин, обикновено ви се надплаща с време, спестено при работата, и ви предпазва от извършването на прибързани неща, които след това пораждат проблеми.

Можете донякъде да намалите своята потиснатост с мисълта, че няма жив механик, който от време на време да не оплеска някоя работа. Главната разлика между нас и професионалистите е, че когато те сторят това, вие никога не го научавате — само го плащате с допълнителни суми, разпределени по всичките ви сметки. Когато направите грешката сам, то поне имате преимуществото да научите нещо.

Отегчението е друг капан, който ми идва наум. Той е обратното на потиснатостта и обикновено придружава неприятностите, породени от егото. Отегчението означава, че сте излезли от коловоза на качеството, не съзнавате нещата със свежа глава, загубили сте „разума си на начеващ“ и мотоциклетът ви се намира в сериозна опасност. Отегчението означава, че запасът ви от находчивост е малък и трябва да се допълни, преди да правите каквото и да било.

Когато сте отегчен, спрете! Идете на естраден концерт. Пуснете телевизора. Кажете „стига за днес“. Правете каквото и да е, само не пипайте машината. Ако не спрете, следващото нещо, което ще стане, е Голямата грешка и тогава цялото отегчение заедно с Голямата грешка ще се съберат заедно в един хубав ритник, който ще ви избие цялата находчивост и тогава наистина ще спрете.

Любимото ми лекарство против отегчение е сънят. Много е лесно да заспи човек, когато е отегчен, и много трудно да бъде отегчен след продължителна почивка. Следващото ми любимо лекарство е кафето. Обикновено държа кафеварката постоянно включена, когато работя по машината. Ако тия неща не помагат, това може да означава, че ви тревожат по-дълбоки качествени проблеми и ви отвличат от онова, което е пред вас. Отегчението е знак, че трябва да насочите вниманието си към тия проблеми — вие, така или иначе, това правите — и да ги овладеете, преди да продължите с мотоциклета.

За мен най-отегчителната задача е миенето на машината. Изглежда такава загуба на време. Подкарате ли я пак — веднага става пак мръсна. „БМВ“-то на Джон винаги свети. Наистина изглежда добре, докато моето постоянно прилича на малко раздрънкано нещо. Това е класическият разум в действие, отвътре работи много добре, а отвън не изглежда кой знае какво.

Един цяр срещу отегчението при определени видове работа, като гресирането, смяната на маслото и регулирането, е да бъдат превърнати те в нещо като ритуал. Правенето на непознати неща си има своя чар, както и правенето на познати. Чувал съм, че съществуват два вида заварчици: заварчик производственик, който не обича завързани работи и му харесва да прави едно и също нещо отново и отново; и заварчик по поддържането, който ненавижда да прави едно и също нещо два пъти. Поуката беше: когато се уговаряш със заварчик, да провериш какъв е, защото двата типа не са взаимозаменяеми. Аз съм във втората група и може би затова предпочитам повече да се занимавам с повреди, за разлика от повечето хора, и не обичам миенето, за разлика от мнозинството. Когато мия, съм като хората, които ходят на църква — не толкова за да научат нещо ново, макар да дебна за нови неща, а за да се запозная още веднъж с познатите. Понякога е приятно да вървиш по утъпкани пътеки.

Дзен има да каже нещо по въпроса за отегчението. Основното занимание там, „простото седене“, би трябвало да е най-отегчителното нещо на Земята — ако не бе индуистката практика на жив заровен. Почти нищо не прави човек: не се движи, не мисли, няма грижа за нищо. Има ли нещо по-отегчително? А все пак в центъра на това отегчение е самото онова нещо, на което дзен-будизмът иска да ни научи. Какво е то? Кое е онова нещо в самия център на отегчението, което не виждаме?

Нетърпението е близко до отегчението, но винаги се поражда от една и съща причина — недооценяване на количеството време, което ще отиде за работата. Всъщност никога не е известно какво ще изникне и много малко са работите, които се извършват за толкова време, колкото сме предвидили за тях. Нетърпението е първата реакция срещу някоя спънка и може бързо да се превърне в гняв, ако не се внимава.

С нетърпението най-добре се справяме, като отделяме неограничено време за работата, особено за нови задачи, които изискват непознати действия; чрез удвояване на необходимото време — когато обстоятелствата налагат планиране; чрез ограничаване мащабите на онова, което искаме да извършим. Важността на крайната цел трябва да бъде смалена, а непосредствените цели трябва да изпъкнат на преден план. Това изисква стойностна гъвкавост, стойностните размествания обикновено са свързани с известни загуби на находчивост, но това е жертва, която трябва да бъде направена. Тя е нищо в сравнение със загубата, която би настъпила, когато дойде Голямата грешка, причинена от нетърпеливостта.

Любимото ми упражнение за омаловажаване е почистването на гайки, болтове, шайби и замърсено отверстия. Имам фобия по отношение на повредени, клеясали, ръждясали или замърсени резби, от които гайките заяждат или превъртат с усилие; и щом намеря някоя, снемам й размерите с шублер и резбомер, изваждам метчиците и флажките, прекарвам ги през резбата, после я преглеждам, намазвам я с масло и ето че имам съвсем нов поглед върху търпението. Друго упражнение е да подреждам инструментите, които са вече използувани, не са прибрани и задръстват помещението. Това е хубаво упражнение, защото един от първите предупредителни белези на нетърпението е объркването от това, че не можеш да хванеш начаса инструмента, който ти трябва. Ако човек просто спре и подреди инструментите, хем ще ги намира, хем ще намали нетърпеливостта си, без да губи време или да поставя в опасност работата си.

 

 

Когато влизаме в Дейвил, чувствувам седалищните си части като да са от бетон.

 

 

Така, мисля, че това горе-долу стига за стойностните капани. Има още купища такива капани, разбира се. Аз всъщност само докоснах темата, за да покажа за какво става дума. Почти всеки механик може часове наред да ви тъпче с приказки за стойностни капани, които той е открил и за които аз не знам нищо. Вие сами, щете не щете, ще откриете много такива при която и да е работа. Може би едничкото най-добро нещо, което трябва да овладеете, е да разпознавате стойностния капан, когато сте в него, и да се справяте с положението, преди да продължите работата върху машината.

 

 

До бензиностанцията в Дейвил има огромни сенчести дървета, под които чакаме да се появи собственикът. Никой не идва и ние, както сме схванати и без желание да се качим отново на мотоциклета, правим упражнения за краката в сянката на дърветата. Големи дървета, които, кажи-речи, покриват пътя. Странно за този почти пустинен край.

Собственика все още го няма, но конкурентът му от бензиностанцията отвъд тясното кръстовище ни наблюдава и скоро идва при нас да напълни резервоара.

— Не знам къде е Джон — казва той.

Когато Джон се появява, благодари на другия и заявява гордо:

— Винаги си помагаме така.

Питам го дали има някъде място да отдъхнем и той отвръща:

— Можете да използувате моравата пред къщата ми — сочи през главния път към къщата си зад няколко тополи, които трябва да имат три-четири фута в диаметър.

Възползуваме се от поканата, опъваме се в една висока зелена трева и забелязвам, че тревата и дърветата се поливат от вада край пътя, в която тече бистра вода.

Трябва да сме спали половин час, когато виждаме Джон в стол-люлка на тревата до нас да говори с един пожарникар в друг стол. Заслушвам се. Темпът на разговора ме заинтригува. Не са се засилили заникъде, просто убиват времето. Не съм чувал такъв устойчив бавен разговор от трийсетте години, когато дядо ми, прадядо ми, чичовците и бащите им разговаряха по този начин: безспир, без друг смисъл или цел освен да се убива времето, като люлеенето в стола.

Джон вижда, че съм буден, и си приказваме известно време. Казва, че водата за напояването идвала от „канала на Китаеца“.

— Никога не можете накара бял човек да изкопае такъв канал — казва той. — Изкопали са този канал преди осемдесет години, когато са мислели, че тука има злато. Днес никъде не може да се намери подобен канал — казва, че дърветата затова са такива големи.

Разправям откъде сме и къде отиваме и като си тръгваме, Джон казва, че се надява да сме си отпочинали. Когато минаваме под големите дървета, Крис маха с ръка, а той се усмихва и маха в отговор.

 

 

Пустинният път се вие през скалисти клисури и хълмове. Досега не сме минавали през толкова безводен край.

 

 

Сега искам да поговоря за капаните на истината и мускулните капани и после ще сложа край на днешната шъто̀куа.

Капаните на истината са свързани с данни, които се обработват и се намират във вагоните на влака. С по-голямата част от тези данни успешно се справят конвенционалната дуалистична логика и научният метод, за който стана дума по-рано, точно след Майлз сити. Но има един капан, с който те не могат се справи — капанът на истината, заложен от логиката „да-не“.

Да и не… това или онова… едно или нула. На основата на това елементарно двучленно разграничение е изградено цялото човешко знание. Пример за това е компютърната памет, която съхранява всичките си знания под формата на двоична информация. Тя съдържа единици и нули. И това е всичко.

Понеже не сме свикнали, обикновено не забелязваме, че има и трети възможен логически член, равен на „да“ и „не“, който е в състояние да разшири мирогледа ни в едно непознато направление. Ние дори нямаме термин за него, затова ще трябва да използувам японското Му.

Му означава „ни-що“. Както и качеството, то сочи извън процеса на дуалистичното разграничаване. Му просто казва: „Няма определение; нито едно, нито нула, нито да, нито не.“ То заявява, че контекстът на въпроса е такъв, че положителен или отрицателен отговор би бил грешен и не трябва да се дава. „Вземете си въпроса обратно“ — казва то.

Му идва много на място, когато съдържанието на въпроса става прекалено малко за истината на отговора. Когато попитали дзен-монаха Джошу дали кучето крие в себе си същността на Буда, той казал „му“, което ще рече, че както и да отговори, ще отговори неправилно. Природата на Буда не може да бъде обхваната с въпроси, чийто отговор е „да“ или „не“.

Че Му съществува в природата, изследвана от науката, е очевидно. Само че както обикновено ние по наследство сме обучени да не го забелязваме. Например непрекъснато се повтаря, че веригите на компютъра показват само две състояния — напрежение за единица и напрежение за нула. Това е глупаво!

Всеки техник по електроника знае друго. Опитайте да откриете напрежение за единица или нула, когато е изключена енергията. Веригите са в състоянието му. Не дават едно, не дават нула, намират се в неопределено състояние, което няма смисъл от гледна точка на единици и нули. Волтметърът в много случаи показва основно неопределено състояние, при което техникът изобщо не разчита характеристики на компютърните вериги, а тези на самия волтметър. Станало е така, че състоянието на лишаване от енергия е част от контекст, по-обширен от контекста, при който състоянията единица и нула се считат универсални. А има и много други състояния на компютъра освен изключването на енергия, при които се дават отговори му поради по-обширен контекст от този на единично-нулева универсалност.

Дуалистичното съзнание има склонност да гледа на му-положенията в природата като на контекстуална измама или ирелевантност, но му се среща във всички научни изследвания и природата не мами и нейните отговори никога не с ирелавантни. Голяма грешка е, един вид нечестност, да се пускат му-отговорите на природата в глуха линия. Признаването и оценката на тия отговори би сторило много за приближаване на логическата теория до експерименталната практика. Всеки лабораторен учен знае, че много често резултатите от експериментите, от които се очаква отговор на „да-не“ въпроси, дават отговор Му. В тия случаи той приема, че експериментът е зле замислен, сърди се на себе си заради глупостта си и в най-добрия случай решава, че „пропиленият“ експеримент, дал отговор Му, е нещо като празен оборот на колелото, който може да го предпази от грешки при планирането на бъдещи „да-не“ експерименти.

Недооценяването на експеримента, довел до отговор Му, не е оправдано. Отговорът му е важен отговор. Той е съобщил на учения, че съдържанието на въпроса е твърде ограничено за отговора на природата и че трябва да разшири това съдържание. Много важен отговор! Неговата представа за природата е в огромна степен разширена от този отговор, което е и главната цел на експеримента. Може да се изведе убедително доказателство за твърдението, че науката се обогатява от му-отговорите повече, отколкото от отговорите да или не. Да или не потвърждават или отхвърлят една хипотеза. Му е „феноменът“, който най-вече вдъхновява научното търсене! Тук няма нищо тайнствено или неясно. Просто нашата култура ни е покварила да подценяваме този феномен.

При поддържането на мотоциклет му-отговорът, даден от машината на много от поставените й диагностични въпроси, е важна причина за загуба на находчивост. А не би трябвало! Когато отговорът на един ваш опит е неопределен, това означава едно от двете: или проверката ви не е онова, което вие мислите за нея, или схващането ви за съдържанието на въпроса трябва да се разшири. Проверете си експеримента и проучете отново въпроса. Не изхвърляйте тия му-отговори! Те във всяка своя частица са така съществени, както и да-не отговорите. Те са по-съществени. Това са отговорите, чрез които се развивате.

Тоя мотоциклет май малко загрява… но предполагам, че е от горещия сух район, през който се движим… ще оставя отговора на този въпрос в състоянието му… докато положението стане по-лошо или по-добро…

 

 

Спираме за продължителна почивка с мляко с какао в град Мичел, разположен сред няколко сухи хълма, които се виждат през панорамния прозорец на ресторанта. Някакви деца пристигат с камион, изсипват се, влизат в ресторанта и един вид го завладяват. Те се държат прилично, просто са шумни и пълни с енергия, но виждам, че собственичката е малко обезпокоена от тях.

 

 

Отново суха, песъчлива, пустинна местност. Навлизаме все по-дълбоко в нея. Късен следобед е и вече наистина сме изминали много път. Доста съм се натъртил от дългото седене върху мотоциклета. Няма що — уморен съм. Такъв бе и Крис в ресторанта. И малко паднал духом. Мисля си, че може би той… както и да е… карай…

Областта на Му е единственото, което исках сега да кажа за капаните на истината. Време е да се прехвърлим на психомоторните капани. Това е една област от светогледа, най-тясно свързана с онова, което става в машината.

Тук най-големи пречки създава капанът за находчивост, заложен от неподходящи инструменти. Нищо не деморализира така, както затрудненията, предизвикани от инструменти. Купувайте хубави инструменти, ако можете да си го позволите, и никога няма да съжалявате за това. Ако искате да спестите пари, не отминавайте обявите във вестниците. Добрите инструменти като правило не се износват, а добрите инструменти, купени на старо, са много по-хубави от тези, които са нови, но по-нискокачествени. Преглеждайте каталозите за инструменти. Можете да научите от тях много.

Освен лошите инструменти друг голям капан поставя лошата обстановка. Обръщайте внимание на подходящото осветление. Смайващо е колко много грешки може да предотврати малко допълнителна светлина.

Известни физически неудобства са неизбежни, но голяма част от тях, като например предизвиканите от студ и жега, могат да опорочат преценките ви за нещата, ако не внимавате. Например ако ви е студено, ще бързате и навярно ще допуснете грешки. А ако ви е горещо, границата на вашата раздразнителност ще се спусне надолу. Избягвайте да работите в неудобно положение, когато това е възможно. По едно малко столче от двете страни на мотоциклета ще увеличи много търпението ви и вероятността да повредите нещо ще намалее значително.

Има един психомоторен капан, мускулна нечувствителност, който води до истински щети. Той е резултат отчасти от „липса на мускулен усет“, неразбиране, че макар външността на мотоциклета да е груба, вътре в двигателя има нежни, прецизни части, които лесно могат да бъдат повредени от мускулната нечувствителност. Съществува така нареченият „технически усет“, който е съвсем ясен за ония, които знаят какво представлява, но е много труден за обясняване на ония, които не знаят; и когато видите някой без усет да работи върху машина, склонни сте да страдате заедно с нея.

Техническият усет идва от едно дълбоко вътрешно мускулно чувство за еластичността на материалите. Някои материали, като керамиката, имат твърде малка еластичност, така че когато навивате порцеланови резба, внимавате да не прилагате голямо усилие. Други материали, като стоманата, имат огромна еластичност, по-голяма от тази на каучука, но в граници, които не позволяват да се забележи това, освен ако работите с огромни механични сили.

При гайките и болтовете работим с големи механични сили и трябва да знаем в какви граници металите са еластични. Когато завиваме една гайка, съществува точка, наречена „завито на ръка“, при която няма отнемане на еластичността, само контакт между резбите. След това идва положението „завито“, при което е отнета част от повърхностната еластичност. След това стигаме до „краен предел“ на натегнатост. Сега вече е изчерпана цялата еластичност. Усилието, необходимо за постигане на всяко едно от трите положения, е различно за всеки размер гайка или болт, различно е за обикновените гайки и за контрагайките. Усилието е различно за стоманата, чугуна, бронза и алуминия, за пластмасите и керамиката. Но човек с технически усет разбира кога е затегнал и спира. Човек, лишен от него, продължава да затяга и скъсва резбата или поврежда сглобката.

„Механичният усет“ предполага не само чувство за еластичността, но и за твърдостта на металите. Вътрешността на един мотоциклет съдържа повърхности, които в някои случаи са изработени с точност до една десетохилядна от инча. Ако ги изпускате, зацапвате, надрасквате или удряте с чук, те ще загубят тази точност. Важно е да се разбере, че металът под повърхността обикновено може да понесе силни удари и голямо натоварване, но самата повърхност не може. Когато работите с такива части, които са заяли или са неудобни за работа, ако имате механичен усет, ще избегнете повреждането на прецизните повърхности и ще работите с инструментите върху други места на същата част, ако това е възможно. Щом трябва да се работи върху самите повърхности, винаги ще подбирате инструмент от по-мек материал. Бронзови чукове, пластмасови чукове, дървени чукове, гумени чукове, оловни чукове. Всички те могат да се използуват за такава работа. Използувайте ги. В челюстите на менгемето могат да се поставят пластмасови, медни или оловни пластини. Използувайте и тях. Хващайте тия части внимателно. Няма да съжалявате. Ако имате склонност да изпускате неща, отделете повече време и се опитайте да възпитате у себе си по-голямо уважение към това техническо постижение — детайла с висока степен на точност.

 

 

Издължените сенки на сухите места, през които минахме, са оставили някакво унило, потискащо чувство…

 

 

Може би е просто обикновеното спадане на настроението в късните следобедни часове, но след като казах всичките тия неща, днес имам чувството, че някак си съм заобикалял същността. Някой може да попита: „Добре де, ако избягвам всички тия капани за находчивост, всичко наред ли ще бъде?“

Отговорът, разбира се, е не; все още няма да е наред всичко. Трябва и да живеете правилно. Именно начинът, по който живеете, ви дава нагласа да избягвате капаните и да забелязвате необходимите факти. Искате да знаете как се рисува съвършена картина? Много е лесно. Станете съвършен и после си рисувайте най-естествено. Така правят всички майстори. Създаването на картина или поправката на мотоциклет не са разделени от останалата част на съществуването ви. Ако мислите ви са нескопосни шест дни в седмицата, през които не работите по машината, какво спасяване от капаните, какви трикове могат изведнъж да ви направят умен на седмия ден? Всичко това е свързано.

Но ако мислите ви са били нескопосни шест дни в седмицата и истински си напрегнете ума на седмия, то тогава може би през следващите шест дни няма да сте така неспокоен, както през предишните. Струва ми се, че с тия капани за находчивост (за „гъмпшън“) се мъча да открия преки пътища към начина да се живее правилно.

Истинският мотоциклет, върху който работите, е мотоциклетът Аз, Машината, която изглежда „ей там“, и личността, която като че е „тук, вътре“, не са отделни неща. Те заедно израстват към качеството или пропадат надалеч от него.

Пристигаме в Прайнвил-джънкшън само няколко часа преди залез-слънце. Намираме се на кръстопътя с автомагистрала 97, по която ще завием на юг. Пълня резервоара и се чувствувам така уморен, че минавам зад бензиностанцията и сядам на жълто боядисания бордюр с крака върху чакъла. Последните слънчеви лъчи се провират между дърветата и блестят в очите ми. Крис идва и също сяда; не казваме нищо, но това е най-голямото униние досега. Толкова говорих за капаните, за гъмпшън-уловките, а сега сам попаднах в една от тях. Може би е от умората. Трябва да поспим.

Гледам известно време колите, които минават по магистралата. Има нещо самотно в тях. Не самотно — по-лошо. Нищо. Като израза на човека, който напълни резервоара. Нищо. Един никакъв бордюр, край малко никакъв чакъл, при един никакъв кръстопът, водещ заникъде.

Нещо за хората на волана. Изглеждат точно като човека на бензиностанцията, вторачени право напред в някакъв си техен собствен транс. Не съм виждал това от… откак Силвия го забеляза първия ден. Всички са като от погребално шествие.

От време на време някой ни хвърля бърз поглед и после го отвръща безразлично, сякаш да покаже, че не е човек, който се бърка в чужди работи, сякаш е притеснен, да не би да сме забелязали как ни е гледал. Това ми прави впечатление сега, защото дълго време сме били откъснати от него. И карането е друго. Колите сякаш се движат с постоянна максимална градска скорост, сякаш искат да стигнат донякъде, все едно, че това, което е сега, просто трябва да бъде преминато. Шофьорите като че ли мислят за мястото, където искат да отидат, а не за онова, в което са.

Разбрах! Пристигнали сме на Западния бряг! Отново сме чужденци! Господи, забравих най-големия от всички капани. Погребалното шествие! Онова, в което сме всички — този надут, супермодерен, егоцентричен стил на живот, който ти казва майната ти и смята, че притежава тази страна. Толкова дълго сме били извън него, че напълно съм го забравил.

Вливаме се в южния поток на движението и усещам опасността от надутия стил съвсем отблизо. Виждам в огледалото как някакъв копелдак се залепва за мен и не иска да задмине. Вдигам седемдесет и пет, а той пак по петите ми. Деветдесет и пет — и се измъкваме от него. Това никак не ми харесва.

В Бенд спираме и вечеряме в модерен ресторант, където хората влизат и излизат, без да се поглеждат. Обслужването е отлично, но напълно безлично.

Още по на юг намираме гора от недорасли дръвчета, разделена от нелепи малки парцели. Очевидно по проект на някакъв предприемач. В едно от парцелчетата далеч от главния път разстиламе спалните чували и откриваме, че боровите иглички едва-едва покриват еластичен пласт прах, който изглежда цели футове дебел. Никога не съм виждал подобно нещо. Трябва да внимаваме да не разместваме игличките, иначе прахта се вдига наоколо.

Разстиламе платнищата и слагаме спалните чували отгоре им. Това като че помага. Говорим си с Крис известно време за това, къде се намираме и къде отиваме. Разглеждаме картата в здрача и после още малко с помощта на фенерчето. Днес сме изминали 325 мили. Това е много. Крис изглежда така капнал от умора, както съм и аз; така му се спи, както и на мен.