Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (25) (Изследване на стойностите)

24

Слънцето е изгряло.

Известно време не мога да разбера къде съм.

На някакъв път сме в някаква гора.

Лош сън. Пак тази стъклена врата.

Хромът на мотоциклета блести пред мен, после виждам боровете и след това се сещам за Айдахо.

Вратата и тъмната фигура край нея са били само във въображението ми.

Намираме се на един дърварски път, точно така… ясен ден… искрящ въздух. Дявол да го вземе!… Красота. На път сме за океана.

Спомням си отново съня и думите: „Ще те видя на дъното на океана“ и се чудя. Но боровете и слънчевата светлина са по-силни от всеки сън и мислите си отиват. Добрата стара действителност.

Измъквам се от спалния чувал. Студено е и се обличам бързо. Крис спи. Заобикалям го, прехвърлям се през един паднал ствол и отивам към дърварския път. За да се стопля, започвам да тичам чевръсто по пътя. Добре, добре, добре, добре, добре. Думата е в ритъма на моя бяг. Няколко птици излитат на светло от засенчената страна на хълма и аз ги следя с поглед, докато изчезнат. Добре, добре, добре, добре, добре. Скриптящ чакъл върху пътя. Добре, добре. Жълт пясък, ярко осветен от слънцето. Добре, добре, добре. Тези пътища продължават с мили понякога. Добре, добре, добре.

Накрая се задъхвам. Пътят се е издигнал и пред мен се разкрива панорамен изглед — мили и мили гора.

Добре.

Все още задъхан, тръгвам надолу с бърз ход, като сега скриптя по-меко и забелязвам малките растения и храсти там, където боровете са изсечени.

Отново съм при мотоциклета, опаковам тихо и бързо. Вече дотолкова съм усвоил всичко, че го върша почти механично. Накрая трябва да взема чувала на Крис. Побутвам го немного грубо и му казвам:

— Чудесен ден!

Той се оглежда и не може да разбере къде е. Измъква се от спалния чувал и докато аз го прибирам, облича се, без да съзнава какво прави.

— Сложи си пуловера и якето — казвам аз. — Ще бъде студено по пътя.

Той се облича, качва се И тръгваме на ниска предавка по дърварския път надолу към мястото, където той се влива отново в асфалтовата настилка. Преди да потеглим по него, извръщам се да хвърля последен поглед нагоре. Хубаво е. Хубаво място. Оттук асфалтът започва да се вие надолу.

 

 

Имаме дълга шъто̀куа днес. Такава съм чакал през цялото пътуване.

Втора скорост, после трета. Не много бързо по тия завои. Колко красиво е огряло слънцето околните гори!

Досега имаше една неяснота, един подминат проблем в тази шъто̀куа; първия ден говорих за заинтересоваността и после разбрах, че не мога да кажа нищо смислено за нея, преди да бъде разбрана обратната й страна — качеството. Мисля, че е важно сега да свържа грижата и заинтересоваността с качеството, като изтъкна, че заинтересоваността и качеството са вътрешна и външна страна на едно и също нещо. Човек, който съзира качеството и го чувствува, докато работи, е човек, който е заинтересован. Човек, комуто не е безразлично какво вижда и прави, е човек, който трябва да има някои отличителни качествени черти.

Така че ако проблемът за техническата безнадеждност е породен от отсъствието на заинтересованост от страна на технократите и на антитехнократите и ако заинтересоваността и качеството са външна и вътрешна страна на едно и също нещо, то логически следва, че онова, което всъщност поражда техническа безнадеждност, е отсъствието на усет към техническо качество и при технократите, и при антитехнократите. Това, че Федър се е пристрастил да търси рационалния аналитичен и следователно технически смисъл на думата „качество“, означава, че той всъщност е търсил отговора на цялостния проблем на техническата безнадеждност. Поне на мен така ми се струва.

И така, аз се връщам назад и сменям темата с тази за класическо-романтичното разграничение, което според мен стои в основата на целия хуманитарно-технически проблем. Но и това изисква връщане към смисъла на качеството.

А за да се разбере смисълът на качеството от класически позиции, необходимо е връщане към метафизиката и нейното отношение към всекидневния живот. За да се направи това, е нужно още едно връщане в огромната област, която свързва метафизиката и всекидневния живот — а именно формалния разум. И така, аз тръгнах от формалния разум към метафизиката и после към качеството и след това от качеството обратно към метафизиката и науката.

Сега се спускаме още по-надолу от науката към техниката и вярвам, че най-после сме там, където поначало исках да стигнем.

Но сега имаме някои концепции, които в голяма степен променят цялостното ни разбиране за нещата. Качеството е Буда. Качеството е научна реалност. Качеството е цел на изкуството. Остава да се комбинират тези концепции в един практически, понятен контекст и за тази цел не мога да си представя нищо по-практично или по-понятно от онова, за което говорих през цялото време — поправянето на стар мотоциклет.

 

 

Този път продължава да се вие надолу по каньона. Ранобудни утринни зайчета — слънчеви петна — навсякъде около нас. Мотоциклетът бръмчи в студения въздух край планинските борове; отминаваме малка табела, която ни съобщава, че на миля пред нас има място, където може да се закуси.

— Гладен ли си? — крещя аз.

— Да! — крещи Крис в отговор.

Скоро втора табела „Колибите“ със стрелка отдолу посочва наляво от пътя. Намаляваме и завиваме по един черен път, който ни отвежда до няколко дървени лакирани колиби в сянката на дърветата. Спираме мотоциклета под едно от тях, изключваме двигателите, затваряме бензиновото кранче и влизаме в централната колиба. Дървеният под издава приятен звук под туристическите обувки. Сядаме край застлана маса и поръчваме яйца, топъл кейк, кленов сироп, мляко, наденички и портокалов сок. Студеният вятър ни е отворил апетит.

— Искам да напиша писмо на мама — казва Крис.

Това ми се струва добра идея. Отивам до офиса и вземам малко листа. Нося ги на Крис и му давам писалката си. Свежият утринен въздух е влял и на него сили. Той поставя хартията пред себе си, хваща непохватно писалката и се замисля пред празния лист. Вдига очи.

— Какъв ден сме днес?

Казвам му. Той кима и го отбелязва.

Написва: „Мила мамо“.

След това известно време съзерцава хартията.

Поглежда нагоре:

— Какво да й пиша?

Разсмивам се. Би трябвало да го накарам да пише цял час за едната страна на монетата. Понякога съм си го представял като студент, но не и като студент по реторика.

В тоя момент носят топлия кейк и аз му казвам да остави писмото настрани, а после ще му помогна.

Когато свършваме, седя с оловно усещане в стомаха от топлия кейк, яйцата и останалото, пуша и виждам през прозореца, че вън под боровете има шарена сянка.

Крис отново вади листата.

— Хайде сега, помогни ми — казва.

— Добре — отвръщам. Обяснявам, че блокирането е най-често срещаната беда. — Обикновено — казвам, — съзнанието ти блокира, когато се мъчиш да правиш твърде много неща наведнъж. Не трябва да насилваш думите да излизат. Това просто те блокира още повече. Сега трябва да разделиш нещата и да ги правиш едно по едно. Ти се опитваш да мислиш едновременно за това какво, да кажеш и с какво да започнеш, а това е много трудно. Затова раздели ги. Просто състави списък на всички неща, които искаш да кажеш, в какъвто и да е ред. След това ще измислим правилното подреждане.

— Какви неща например? — пита той.

— Ами ти какво искаш да й кажеш?

— За пътуването.

— Какво за пътуването?

Мисли известно време:

— За планината, по която се изкачихме.

— Добре, запиши това — казвам му.

Записва.

После го виждам, че записва нещо друго, после друго, докато аз си довършвам цигарата и кафето. Напълва три листа с неща, които иска да каже.

— Прибери това — казвам му — и по-късно ще поработим върху него.

— Никога няма да мога да вкарам всичко това в едно писмо.

Вижда, че се смея, и се намръщва. Казвам му:

— Просто подбираш най-добрите неща.

Излизаме навън и пак сме на мотоциклета.

По пътя надолу в каньона усещаме постоянното спадане на надморската височина по заглъхването на ушите. Става по-топло, въздухът е по-плътен. Край на високите области, в които бяхме почти непрекъснато от Майлз сити насам.

 

 

Блокирането. Ето за какво искам да говоря днес.

В началото на нашето пътуване на излизане от Майлз сити, спомнете си, говорих за това, как формалният научен метод може да се приложи при поправката на мотоциклет чрез изучаване на причинно-следствените вериги и прилагането на експерименталния метод за установяване на тия вериги. Тогава целях да покажа какво се има предвид под класическа рационалност.

Сега искам да докажа, че класическият модел на рационалността може да бъде в огромна степен подобрен, разширен и направен далеч по-ефективен чрез формалното признаване на качеството при неговата употреба. Преди да сторя това, все пак трябва да направя кратък преглед на някои отрицателни страни в традиционното поддържане — просто за да покажа кои са проблемите.

Първият е блокирането, едно блокиране на съзнанието, което е спътник на физическото блокиране на онова, върху което работите. Същото, от което се измъчваше Крис. Да речем, някое винтче от страничния капак заяжда — блокирало е. Проверявате в упътването дали няма някаква особена причина това винтче да излиза така трудно, но там е казано само: „Свалете страничния капак“ в оня чудесен стегнат технически стил, от който никога не можеш да научиш това, което искаш. Няма предишна процедура — да предположим, че сте я пропуснали и болтчето затова заяжда.

Ако сте опитен, навярно ще използувате антикорозионна течност или отвертка за удар. Но да допуснем, че не сте опитен, стискате дръжката на отвертката с едни клещи и завъртате здравата — един похват, който ви е носил успех в други случаи, но с който сега ще успеете само да унищожите нареза на главата на винтчето.

Съзнанието ви вече е заето с мисли какво ще направите по-нататък, когато капакът бъде свален, и затова ви е необходимо известно време да проумеете, че тази дразнеща дребна неприятност с разкъсания нарез не е просто дразнеща и дребна. Блокирате. Спирате. Окончателно. Това окончателно ви е възпрепятствувало да поправите мотоциклета.

Не става дума за рядък случай в науката или техниката. Той е най-често срещаният. Чисто блокиране. При традиционното поддържане това е най-лошият при всички случаи, толкова лош, че сте избягвали дори да мислите за него, преди да ви сполети.

Наръчникът вече не ви върши работа. Нито пък научното мислене. Не ви трябват никакви научни експерименти, за да разберете кое не е наред. То е очевидно. Имате нужда от хипотеза как да извадите това повредено винтче оттам, а научният метод не дава подобна хипотеза. Той влиза в действие едва когато самите хипотези се появят.

Това е нулевият момент на съзнанието. Блокаж. Няма отговор. Провал. Край. Случаят е твърде неприятен от емоционална гледна точка. Губите време. Некадърен сте. Не знаете какво правите. Трябва да се срамувате от себе си. Трябваше да закарате машината при техник — професионалист, който знае как да се справя с тия неща.

Нормално е в такъв момент да надделее страхово-яростният синдром и да ви се прииска да избиете този капак със секач, дори да го разбиете с чук. Замисляте се и колкото повече мислите, толкова по-склонен ставате да избутате цялата машина до някой висок мост и да я пуснете оттам. Просто от кожата си можете да излезете, задето един нищожен нарез върху някакво си винтче може така напълно да ви срази.

Изправен сте пред великото неизвестно, празнотата в цялата западна мисъл. Трябват ви някакви идеи, някакви хипотези. Но за жалост традиционният научен метод никога не се е простирал дотам, че да ви каже откъде точно да си вземете повече от тия хипотези. Традиционният научен метод винаги е бил в най-добрия случай петдесет на сто осмисляне на миналото. Това е подходящо, за да разберете къде сте били. Подходящо е за проверка на истинността на онова, което смятате, че знаете, но то не може да ви каже накъде трябва да вървите, освен ако посоката, в която трябва да вървите, не е продължение на онази, която сте следвали в миналото. Творчеството, оригиналността, новаторството, интуицията, въображението — изходът от блокировката, с една дума — това са неща, напълно извън владенията на традиционния научен метод.

Продължаваме надолу по каньона край клисури, по които се спускат пълноводни потоци. Забелязваме как реката бързо става по-голяма от притоците. Тук завоите не са така остри и правите участъци са по-дълги. Минавам на директна скорост. След известно време дърветата се източват нагоре и се разреждат. Помежду им — обширни пространства трева и храсти. Много е горещо за яке и пуловер, затова спирам на една отбивка да ги свалим.

Крис иска да се изкачи по една пътечка и аз го пускам. Откривам малка сянка и сядам да отдъхна. Тишина и размисъл.

Спомням си документални кадри от пожар, бушувал тук преди години. Според информацията гората пак настъпва, но ще минат много години, преди да стане каквато е била преди.

След малко чувам стъпки по чакъла и разбирам, че Крис се връща по пътеката. Не се е отдалечил много.

„Хайде да тръгваме“ — казва той, щом пристига. Връзваме отново багажа, който е започнал малко да се размърдва, и излизаме на пътя. Докато съм седял, съм се изпотил, сега вятърът ме разхлажда.

 

 

Все още сме блокирали от това винтче и единственият начин да го измъкнем е да изоставим по-нататъшното му изследване по традиционния научен метод. Той няма да ни свърши работа. Трябва да изследваме традиционния научен метод в светлината на заялото винтче.

Ние сме разгледали винтчето „обективно“. Според доктрината на „обективността“, която е неотделима част от традиционния научен метод, онова, което ни харесва или не ни харесва във връзка с това винтче, няма никакво отношение към правилността на мисленето ни. Не бива да даваме оценки на онова, което виждаме. Трябва да оставим съзнанието си „табула раза“, която природата попълва вместо нас, и след това да разсъждаваме без пристрастие към фактите, които наблюдаваме.

Но ако спрем и помислим безпристрастно с оглед това заяло винтче, ще започнем да разбираме, че цялата идея за безпристрастно наблюдение е глупава. Къде са тия факти? Какво ще наблюдаваме безпристрастно? Повредената резба? Непомръдващия страничен капак? Цвета на боята по детайлите? Скоростомера? Жабката? Както би казал Поанкаре, съществува неограничен брой факти, свързани с тоя мотоциклет, и интересуващите ни не подскачат отпред и не идват да се запознаят. Интересуващите ни факти, ония, от които действително имаме нужда, са не само пасивни, те са и дяволски неуловими и не можем просто да си седнем и да ги „наблюдаваме“. Ще се наложи да ги издирим или да си останем тук дълго време. Завинаги. Както посочва Поанкаре, трябва да има подсъзнателен подбор на фактите, които наблюдаваме.

Разликата между един добър и един лош техник, както и между един добър и един лош математик, се състои точно в тази способност да се отделят добрите факти от лошите на базата на качеството. Трябва да взема нещата присърце. Това е едно умение, за което формалният традиционен научен метод не може да каже нищо. Отдавна е време да се вгледаме по-отблизо в този качествен предварителен подбор на факти, който изглежда така добросъвестно отминаван от ония, които придават такова голямо значение на същите факти, след като са вече „наблюдавани“. Мисля, ще се установи, че едно формално признаване на ролята на качеството в научния процес изобщо не накърнява емпиричния подход. То го разширява, укрепва и го приближава много повече до истинската научна практика.

Мисля, че основната грешка, която стои зад проблема на блокирането, е традиционното ударение на рационалността върху „обективността“, доктрината, че съществува действителност, разделена на субект и обект. За да има ортодоксална наука, те трябва да бъдат безкомпромисно отделени един от друг. „Ти си техникът. Това е мотоциклетът. Завинаги сте отделени един от друг. Ти му правиш това. Правиш му онова. Резултатите ще бъдат тия и тия.“

Този до немай-къде дуалистичен субективно-обективен подход към мотоциклета ни се струва правилен, защото сме свикнали с него. Но не е правилен. Винаги е бил една изкуствена интерпретация, наложена върху действителността. Никога не е бил самата действителност. Когато този дуализъм се възприеме напълно, една цялостна връзка между механика и мотоциклета, един майсторски усет към работата бива разрушен. Когато традиционният рационализъм раздели света на субекти и обекти, той изключва качеството, а когато блокираме, именно качеството, а не субектите или обектите, ни казва накъде да вървим.

Като насочваме вниманието си към качеството, надяваме се да изтръгнем техническата работа от безразличния субективно-обективен дуализъм и да я върнем отново към действителността на заинтересоваността и майсторския усет, който ще ни открият необходимите факти, когато блокираме.

В съзнанието ми се явява образът на един дълъг влак, една от ония товарни композиции с по 120 вагона, които непрекъснато кръстосват прериите с дървен материал и зеленчуци — на изток, и леки коли или други промишлени стоки — на запад. Искам да нарека този влак „знание“ и да го разделя на две части: класическо знание и романтично знание.

По аналогия класическото знание, знанието, на което ни учи храмът на разума, са локомотивът и вагоните. Всички те и всичко, което е в тях. Ако разделим влака на части, никъде няма да открием романтично знание. И ако не внимаваме, много е лесно да стигнем до извода, че това е целият влак. Защо е така? Защото романтичното знание е несъществуващо или дори неважно ли? Не. Просто досега дефиницията на влака е статична и безцелна. До това исках да се добера там, в Южна Дакота, когато говорех за две цялостни измерения на битието. Това са два цялостни начина да се разглежда един влак.

Романтичното качество в рамките на тази аналогия не е „част“ от влака. То е във водещия ръб на колелата на локомотива, една двуизмерна повърхност без особено значение, ако не проумеем, че влакът съвсем не е статична същност. Един влак не е никакъв влак, ако не може да отиде никъде. В процеса на изследване на влака и разделянето му на части ние непредпазливо сме го спрели, така че всъщност не изследваме влак. Ето защо блокираме.

Истинският влак на знанието не е неподвижна същност, която може да бъде спряна и разделена. Той винаги отива някъде. По коловоза, наречен качество. И този локомотив и всичките тия 120 вагона никога не отиват другаде, освен където ги заведе коловозът на качеството; а романтичното качество, водещият ръб, ги насочва напред по този коловоз.

Романтичната действителност е острието на житейския опит. Именно водещият ръб във влака на познанието крепи целия влак върху коловоза. Традиционното знание е само колективен спомен за местата, където е бил този ръб. При него няма субекти, няма обекти, само коловоза на качеството напред и ако нямаме формален начин да преценим, да ограничим това качество, тогава за целия влак не съществува начин да разбере накъде върви. Нямаме чист разум — имаме чиста бъркотия. Във водещия ръб се намира цялото действие. Водещият ръб съдържа всичките безкрайни възможности на бъдещето. Той съдържа цялата история на миналото. Къде другаде биха могли да се съдържат?

Миналото не може да помни минало. Бъдещето не може да породи бъдеще. Острието на този миг тук и сега, във всички случаи представлява целокупността на всичко съществуващо. Не по-малко.

Ценностите, водещият ръб на действителността, вече не са ирелевантни издънки на структурата. Ценностите са предмет на структурата. Доинтелектуалното осъзнаване ги поражда. Структуралната наша действителност е предварително избраната на базата на ценностите и за да се разбере нейната структурна действителност, трябва да се проумее ценностният източник, от който е получена.

Ето защо рационалната представа на човек за мотоциклета се променя от минута на минута, докато той работи по него и вижда, че новата и различна рационална представа съдържа повече качество. Вече не се вкопчва в стари, лепкави идеи, защото разполага с непосредствена рационална база да ги отхвърли. Действителността вече не е статична. Тя не е набор идеи, срещу които човек трябва да се бори или да им се подчини. Тя е изградена отчасти от идеи, които се очаква да израстват, както израства човекът, както израстваме всички, столетие след столетие. С качеството като основно и недефинирано понятие действителността е в своята природа не статична, а динамична. И когато човек наистина проумее динамичната действителност, той никога не блокира. Тя си има форми, но те подлежат на промяна.

Нека го кажем с по-конкретни думи. Ако искаме да построим фабрика или да поправим мотоциклет, или да водим един народ по правилен път, без да блокираме, тогава класическото, структуралното, дуалистично субективно-обективното знание, макар и необходимо, не е достатъчно. Трябва да имаме усет към това, кое е добро. Той именно ще ни води напред. Този усет не е само нещо, с което сме се родили, макар че сме се родили с него. То е и нещо, което можем да развием. Той не е просто „интуиция“, не е само необяснимо „умение“ или „талант“. Той е пряк резултат от контакта с основната действителност, качеството, което дуалистичният разум в миналото се стремеше да прикрива.

Продължавам неудържимо да лея теории, а все излизат неща, които всеки знае — фолклор. Това качество, този усет към работата е нещо известно във всяка работилница.

Нека сега най-подир се върнем към онова винтче.

Да вземем една друга оценка на положението, при която допускаме, че настъпилото блокиране, нулевото равнище на съзнанието, не е най-лошото от всички възможни положения, а възможно най-доброто положение, в което можем да попаднем. В края на краищата именно за това блокиране дзен-будистите се подлагат на толкова мъки да го предизвикат: коан^[1], дълбоко дишане, неподвижно седене и други такива. Съзнанието ни е празно, стигнали сме до „изчистено-гъвкавото“ състояние на „начеващия разум“. Намираме се точно в предния край на влака на знанието, върху самия коловоз на действителността. Да допуснем просто за разнообразие, че това не е момент, от който трябва да се страхуваме, а момент на който трябва да се отдадем. Ако съзнанието ни е истински, надълбоко блокирало, може пък да сме много по-добре, отколкото когато бе претоварено с идеи.

Разрешението на проблема често пъти отначало изглежда маловажно или нежелано, но състоянието на блокиране му позволява след време да придобие истинската си значимост. Изглеждало е дребно, защото по-раншната ни безкомпромисна оценка на положението, която доведе до блокирането, го е правила дребно.

И сега да разсъдим върху обстоятелството, че независимо колко силно се стремим да си останем в това състояние, блокирането е обречено да изчезне. Съзнанието ни естествено и свободно ще се насочи към някакво разрешение. Освен ако сме истински майстори в поддържането на блокировката, няма начин да попречим на това. Страхът от блокирането е излишен, защото колкото по за дълго време сме блокирали, толкова по-ясно виждаме качествената реалност, която ни деблокира всеки път.

Блокира ни това, че сме се уплашили от блокирането и сме побягнали назад през вагоните на нашия влак на знанието в търсене на разрешение, което е отпред на влака.

Блокирането не трябва да се избягва. То е физически предшественик на всяко истинско разбиране. Ако преодолеем самомнението си и приемем блокирането, то става ключ към проумяване на всякакво качество в механичната и във всяка друга работа. Именно това проумяване на качеството, разкрито чрез блокирането, толкова често прави самоуките техници така да превъзхождат обучавани в институти специалисти, които знаят как да се справят с всичко освен с непредвидено положение.

Обикновено винтчетата са толкова евтини, малки и прости, че ги смятаме неважни. Но сега, след като усетът ни към качеството се е засилил, разбираме, че това точно винтче не е нито евтино, нито малко, нито неважно. В този момент винтчето струва точно колкото е пазарната цена на целия мотоциклет, защото всъщност мотоциклетът не чини пукната пара, докато не извадим винтчето. С тази преоценка на винтчето идва и желание да разширим знанията си за него.

Заедно е разширяването на знанията, мисля аз, ще дойде и преоценка на разбирането какво е това винтче. Ако се съсредоточим върху него, мислим върху него, блокирали сме върху него за достатъчно дълго време, мисля, че ще започнем да разбираме, че винтчето все по-малко и по-малко е типичен за някаква група предмет, а по-скоро е уникален сам по себе си предмет. След това с още едно съсредоточаване ще започнем да гледаме на винтчето не като на предмет, а като на сбор от функции. Нашето блокиране постепенно премахва моделите на традиционното мислене.

По-рано, когато непрекъснато отделяхме субекта от обекта, мисленето ни във връзка с тях беше много закостеняло. Образувахме си група, наречена „винтчета“, която ни изглеждаше непоклатима и по-действителна от действителността пред очите ни. И не можехме да измислим как да се измъкнем от блокировката, защото не можехме да измислим нищо ново, защото не можехме да видим нищо ново.

Сега, за да извадим това винтче, ние не се интересуваме какво е то. „Какво е то“ е престанало да бъде мисловна категория и се е превърнало в непрекъснат пряк опит. Вече не е във вагоните, а далеч отпред и подлежи на промяна. Интересуваме се какво прави то и защо го прави. Задаваме функционални въпроси. Свързано с въпросите ни ще бъде едно подсъзнателно качествено отделяне, идентично на качественото отделяне, което отведе Поанкаре до уравнението на Фукс.

Какво ще бъде конкретното ни решение няма значение, стига в него да има качество. Мислите за винтчето като комбинация от твърдост, сцепление и специален хеликовиден профил могат естествено да ни отведат до решения, свързани с удряне и употреба на разтворители. Това е един качествен път. Друг би могъл да бъде да отидем в библиотеката, да прегледаме каталог за инструменти, в който можем да попаднем на някой, който да свърши работа. Или да повикаме приятел, който разбира от механика. Или просто да провъртим винтчето с бургия или да го прогорим с оксижен. Или можем в резултат на внимателен размисъл върху винтчето да предложим някакъв нов начин на изваждане, за който никой не е и помислил по-рано, който е по-добър от всички останали и може да се патентова и да станем за пет години милионери. Не може да се предскаже какво лежи по коловоза на качеството. Решенията до едно са прости — след като сме стигнали до тях. Но те са прости само след като знаем вече какви са.

Шосе 13 следва приток на нашата река, но сега вървим срещу течението, през стари градчета с дъскорезници и сънни пейзажи. Понякога, когато човек се прехвърли от федералното на щатско шосе, има чувството, че се е върнал назад във времето. Красиви планини, красива река, неравен, но приятен асфалтов път… стари постройки, стари хора по верандите… странно е, че стари, старомодни постройки, съоръжения и фабрики, техника отпреди петдесет и сто години винаги като че изглеждат много по-добре от съвременните. Бурени, трева и диви цветя са проникнали там, където бетонът се е напукал и разбил. Правилни, успоредни, вертикални линии придобиват произволни изкривявания. Еднаквите пространства неповредена прясна боя се променят в някаква изпъстрена с петна износена от времето мекота. Природата си има собствена неевклидова геометрия, която сякаш смекчава преднамерената обективност на тия постройки с една спонтанност, която архитектите ще направят добре да изучат.

Скоро напускаме реката и старите задрямали постройки и сега се изкачваме към високи сухи поляни. Пътят е с толкова завои и неравности, че трябва да намаля на петдесет. Виждам няколко опасни дупки в асфалта и внимавам за други.

Вече сме свикнали да изминаваме големи разстояния. Пробези, които биха ни се сторили дълги в Дакотите, сега изглеждат къси и леки. Да сме върху машината, ни се струва по-естествено, отколкото да не сме на нея. Намираме се в местност, която не познавам, никога по-рано не съм бил по тия места и все пак не се чувствувам чужденец тук.

На най-високата точка на платото, в Грейнджвил, Айдахо, прекрачваме от изпепеляващата жега в ресторант с климатична инсталация. Вътре е много прохладно. Докато чакаме да ни донесат мляко с какао, забелязвам някакъв гимназист до бара да си разменя погледи с момичето до него. То е възхитително и аз не съм единственият, който забелязва това. Момичето зад бара, което ги обслужва, също гледа с раздразнение, като смята, че никой не вижда. Нещо като триъгълник. Преминаваме незабелязани през мънички моменти от живота на другите.

Обратно в жегата. Недалеч от Грейнджвил виждаме, че сухото плато, което почти приличаше на прерия, когато тръгнахме по него, изведнъж се разцепва в огромен каньон. Забелязвам, че пътят ни се спуска надолу и надолу, през около сто, както ми се струва, остри завоя към пустиня с напукана земя и канари. Тупвам Крис по коляното и му я показвам и когато вземаме един завой, откъдето се вижда всичко, чувам го да вика: „Ау-у!“

На ръба на платото минавам на трета, после издърпвам смукача. Машината се препъва, леко задавя и тръгваме надолу.

Докато мотоциклетът стигне дъното на каквото е това тук, спуснали сме се на хиляда стъпки. Поглеждам назад през рамо и виждам мравкоподобни коли далеч назад по върха. А сега трябва да поемем през пещта на тази пустиня, следвайки този път.